Р. А. Салваторе
Духът на демона (4)

Глава 4
Пред райските двери

Елегантен и силен, Нощната птица се спусна от гърба на Симфония още докато конят препускаше, затича се и опъна тетивата на Ястребокрилия. Пони, която бе седяла зад него на седлото, пое юздите и овладя галопа на Симфония по разкаляната земя. После майсторски насочи коня наляво и зави около основата на една широка могила, докато Елбраян пое надясно.

Преди да обиколят цялата могила, Пони и Симфония забелязаха тримата гоблини, които преследваха. Двама бяха избягали напред и отчаяно се мъчеха да се скрият в близката горичка, а третият бе завил в обратна посока, към другата страна на възвишението.

— Идва! — извика Пони и се приведе ниско над Симфония, насочвайки го по-близо до могилата.

Симфония спря рязко, когато гоблинът се появи олюлявайки се иззад могилата, стиснал стрелата, забита в гърлото му. Втора стрела го удари в гърдите и той падна в калта.

— Скриха се сред дърветата — каза Пони на дотичалия пазител, — могат да направят засада там.

Пазителят забави ход и погледна към горичката, след което, очевидно съгласил се с нея, пристъпи към мъртвия гоблин и започна да събира стрелите му. Щом се изправи, огледа отново околността със странно изражение на красивото си лице.

— Можем да заобиколим гъсталака — предложи Пони — и да намерим най-доброто място, откъдето да ударим.

Нощната птица сякаш не я слушаше.

— Елбраян?

Пазителят обаче продължи да се оглежда, а на лицето му вече бе изписано удивление.

— Елбраян — повтори Пони, този път по-настоятелно.

— Познавам това място — разсеяно отвърна той, а погледът му трескаво се местеше насам-натам.

— Мочурливите земи? — невярващо попита тя, а лицето й се изкриви от погнуса, когато се огледа наоколо. — Как така?

— Минах оттук, когато се връщах към Дъндалис — обясни Елбраян — Когато напуснах елфите.

Той притича към една бреза с преплетени клони и се приведе ниско, сякаш очакваше да открие някогашния си бивак.

— Да — каза той развълнувано. — Точно тук спах в онази тиха нощ.

— Комарите бяха ужасни — добави той със смях.

— А гоблините? — попита Пони и кимна към далечните дървета.

— Наистина имаше гоблини, но по на изток, към края на Мочурливите земи.

— Имах предвид тези гоблини — твърдо каза Пони и посочи нататък.

Елбраян махна с ръка. Гоблините не го интересуваха в момента, не и при спомена за този отдавна изминат път, който се проясняваше все повече в главата му. Той бързо се придвижи настрани, мина покрай Пони и Симфония и погледна над един опърпан храст към черния силует на планинските върхове далеч на запад, със сребристи на фона на залязващото слънце очертания.

— Забрави за гоблините — каза внезапно Елбраян, хвана поводите на Симфония и го поведе нататък, по път, който щеше да ги отведе встрани от горичката, близо до пътя, водещ към далечните планини.

— Да ги забравя? — повтори Пони. — Преследвахме ги цели двадесет мили навътре в Мочурливите земи. Получих повече от хиляда ухапвания от комари, а миризмата на това място сигурно ще ме преследва цяла година. И ти искаш просто да ги забравя?

— Те не са важни — отвърна Елбраян, без да я погледне, — последните двама от тридесет. Съмнявам се, че ще посмеят скоро да припарят до Края на света.

— Не подценявай гоблинската злоба — отговори Пони.

— Забрави ги — повтори Елбраян.

Пони наведе глава и тихо изсумтя. Не можеше да повярва, че Елбраян я води още по на запад от гористите земи и че зарязва двамата гоблини просто така. Но му вярваше и ако предположението й беше правилно, бяха по-близо до източната, отколкото до западната част на Мочурливите земи. А колкото по-скоро се махнеха от това отвратително, пълно с насекоми място, толкова по-добре.

Продължиха пътя си още малко, докато слънцето не се скри зад далечните планини, след което Елбраян се зае да приготвя лагера им.

Бяха все още в Мочурливите земи и комарите не спираха да ги тормозят, а това дразнеше Пони дори повече от факта, че бяха твърде близо до горичката, в която изчезнаха гоблините. Тя се опита няколко пъти да напомни това на спътника си, но той не я чу, а обяви:

— Трябва да ида до Оракула.

Пони проследи погледа му — водеше към основата на старо дърво с щръкнал от земята корен, под който се бе образувало нещо като малка кухина.

— Прекрасно място за оставане, ако трябва да се пазиш от нападащи гоблини — кисело отвърна тя.

— Само двама са!

— Съмняваш ли се, че ще си намерят приятелчета в това ужасно място? — попита Пони. — Бихме могли да установим бивак тук, очаквайки една спокойна нощ, и да влезем в битка с половината гоблинска армия още преди настъпването на зората.

Елбраян не намери адекватен отговор. Той прехапа долната си устна и погледна към близкото дърво, чиято пещерна основа го канеше да призове Оракула. Трябваше да види чичо Мейдър, и то скоро, преди спомените за отдавна забравената пътека отново да изчезнат от ума му.

— Иди и направи каквото трябва — каза му Пони, разпознавайки объркването, изписано на лицето му. — Но ми дай котешкото око. Със Симфония ще претърсим околността за врагове.

Елбраян бе искрено облекчен, когато свали диадемата от главата си и я подаде на жената. Тя бе подарък от Авелин Десбрис и двамата с Пони си го разменяха, когато им потрябваше. Така или иначе нямаше да му е нужен пред Оракула — щеше да наруши медитацията му, тъй като камъкът отпред на диадемата, крисоберилият, известен повече като котешко око, позволяваше на носителя си да вижда и в най-тъмната нощ, дори в най-тъмната пещера.

— Длъжник си ми — каза му Пони, докато слагаше диадемата върху гъстата си руса коса. Тонът й, както и внезапната усмивка, която изви краищата на устните й, красноречиво говореха какво има предвид. И тя го потвърди момент по-късно, като скокна към Елбраян и го целуна страстно, а после рече:

— По-късно.

— Когато не сме обкръжени от гоблини и насекоми — съгласи се Елбраян.

Пони скочи върху седлото на Симфония, намигна на Елбраян и свърна встрани. Понесе се в тръс към падащия мрак — но с котешкото око на челото й образите пред нея оставаха видими.

Елбраян я гледаше с най-дълбока обич и уважение. Това бе трудно време за младия пазител, време, в което всичките му умения, физически и ментални, бяха подлагани всеки ден на върховно изпитание. Всяко решение, което вземаше, можеше да се окаже пагубно; всеки ход, който правеше, можеше да даде на враговете му предимство. Бе късметлия да има до себе си умелата, умна и красива Пони.

Той въздъхна, когато тя се скри от погледа му, и се зае за работа.

Трябваше да се подготви за Оракула, за срещата с чичо Мейдър.

На Пони не й отне много време да разбере, че гоблините не само не се бяха отказали от преследването, но и бяха тръгнали по следите им. Нещо повече — следите, които видя, подсказваха, че гоблините наистина са успели да си намерят и приятели — още от проклетия им вид, вероятно поне дузина. Пони погледна към лагера, който бе отдалечен на не повече от миля. Трудно щеше да стигне до Елбраян преди гоблините.

— Оракула — каза си тя с тежка въздишка и поклати глава. Накара Симфония да остане мирен и бръкна в торбичката със скъпоценни камъни, откъдето извади своя малахит. Извади краката си от стремената, докато насочваше мислите си към камъка и призоваваше силата му. След това бавно започна да се издига в нощното небе, надявайки се, че мракът е достатъчно непрогледен, за да я скрие от зорките гоблински очи.

Бе се издигнала само на около двадесет фута, когато забеляза съществата, насъбрани около малък, добре прикрит огън в друга горичка на по-малко от сто ярда от нея. Не бяха се установили за нощувка, понеже бяха прави и някак развълнувани — драскаха по пръстта, вероятно чертаеха различни маршрути за приближаване и дебнене. Непрекъснато се блъскаха един друг и се караха.

Пони не искаше да изхабява твърде много от магическата си енергия, затова бавно отпусна левитационната сила на малахита и меко кацна на гърба на Симфония.

— Готов ли си да се позабавляваме? — попита тя коня, докато сменяше малахита с два други камъка от торбичката си.

Симфония тихичко изцвили и Пони го потупа по врата. Никога не бе опитвала този номер и определено не го бе правила с кон под себе си, но беше сигурна в силите си. Авелин я бе обучил добре и предвид новопридобитото й разбиране на скъпоценните камъни, което надхвърляше всичките й познания досега, вярваше с все сърце, че е готова.

Тя насочи Симфония към гоблиновия лагер, след което вдигна серпентина и започна да призовава магията му. В другата си ръка държеше юздите и рубина — може би най-могъщия камък, който притежаваше.

С помощта на котешкото око Пони успя внимателно да избере откъде да мине, спирайки се на една пътечка, която щеше да им позволи да ударят бързо и силно. Макар да бе само на двадесет ярда от гоблините, те не чуваха нищо, тъй като стъпките на Симфония бяха заглушавани от караниците им. Пони обясни на коня намеренията си с помощта на тюркоаза, след което пришпори могъщия жребец в галоп, а мислите й потънаха в серпентина, призовавайки блестящ бял щит, който караше ездачката и коня да изглеждат като потопени в лепкава, млечна субстанция.

Пони имаше само няколко секунди да създаде щита, да хване рубина с другата ръка и да го вдигне високо, сваляйки серпентиновия щит от него, а после да затвори защитния мехур около ръката си под скъпоценния камък.

Гоблините завиха и посегнаха към оръжията си, отскачайки и търкаляйки се настрани, когато конят и ездачката му ги връхлетяха. Един едър грозник имаше копие и се приготви да го метне.

Пони не му обърна внимание. Тя не виждаше нищо освен алените въртопи в рубина и не чуваше нищо освен вятъра в ушите си и кънтящата, надигаща се сила на скъпоценния камък.

Симфония препускаше напред, право към гоблиновия огън, след което внезапно спря, изправи се на задните си крака и изцвили.

Гоблините крещяха, някои нападнаха, а другите се пръснаха във всички посоки.

Но не стигнаха достатъчно далеч.

Пони освободи унищожителната сила на рубина под формата на огромно, разтърсващо земята огнено кълбо, което избухна от ръката й и погълна и гоблини, и дървета във внезапен, ослепителен ад.

Симфония пак се изправи на задните си крака, цвилейки и дърпайки се отчаяно. Пони се задържа върху него и започна да му шепне успокоителни думи, макар че се съмняваше, че конят може да я чуе или дори да почувства мислите й, заради силния пожар около тях. Самата тя не виждаше почти нищо заради дима, но пришпори Симфония напред, а серпентиновият й щит бе така силен, че не усетиха горещината. Минаха покрай един паднал гоблин, онзи с копието, и Пони с отвращение погледна почернялото създание, което още държеше овъгленото си оръжие, докато изпепеленото му тяло не се разпадна с хрущене.

Скоро след това, когато излязоха от шубрака в хладната нощ, изтощена и кашляща, Пони свали серпентиновия щит.

— Оракул — повтори си тя с въздишка и погледна отново към пожара.

Нито един гоблин нямаше да се измъкне от огнения ад.

Когато се върна в лагера, видя Елбраян да стои в края му и да се взира в горящия на около миля от него пожар.

— Това е твое дело — повече констатира, отколкото попита той.

— Някой трябваше да се погрижи за тези гоблини — отвърна Пони, докато слизаше от все още нервния кон. — И ще ти е интересно да научиш, че бяха станали доста повечко от двама.

Елбраян й се усмихна обезоръжаващо.

— Вярвах, че ще се справиш с всяка заплаха.

— Докато ти си играеш с Оракула?

Усмивката напусна лицето на пазителя и той бавно поклати глава.

— Не си играех — мрачно отвърна той. — Търсех нещо, което може да спаси целия свят.

— Знаеш ли, доста си загадъчен тази вечер — отбеляза Пони.

— Ако за миг спреш да ме обиждаш и се замислиш върху онова, което ти разказах, че съм правил, докато бях извън Дъндалис, ще започнеш да разбираш.

Пони наклони глава и изгледа пазителя.

— Джуравиел — внезапно каза тя, останала без дъх, когато си спомни за елфа, приятеля и учителя на Елбраян.

— И неговият народ — отвърна Елбраян, кимайки на запад. — Мисля, че си спомних пътя към Андур’Блау Иннинес.

Андур’Блау Иннинес, повтори си наум Пони. Гората на облака, където бе скрит Каер’алфар, домът на Туел’алфарите, ефирните, крилати елфи на Корона. Елбраян й бе разказвал много за това омагьосано място, но винаги, когато тя го бе молила да отидат натам, той отвръщаше, че не си спомня пътя и елфите не желаят никой да ги безпокои, дори Нощната птица, пазителя, който бяха обучили. Ако сега наистина си бе спомнил пътя към страната на елфите, думите му, че гоблините са маловажни, внезапно ставаха верни.

— Ще тръгнем утре сутринта — обеща й той, като видя нетърпеливото й изражение. — Призори.

— Симфония вече ще ни чака — отговори Пони, а сините й очи блестяха от вълнение.

Елбраян я хвана за ръка и я отведе до малката палатка, която споделяха.

— Има ли някаква магия, която да отпъжда комарите? — внезапно попита той.

Пони се замисли за миг.

— Огненото кълбо ще ни даде кратък отдих.

Елбраян отново погледна на изток, към все още тлеещата, напълно изгоряла горичка, направи гримаса и поклати глава. Щеше да изтърпи неудобството от няколко хиляди ужилвания.

Никакви гоблини не ги обезпокоиха през остатъка от нощта, нито на следващия ден, когато те напуснаха Мочурливите земи през западната им граница. Яхнаха Симфония веднага щом земята под копитата му стана по-солидна, и конят препусна в галоп. Телепатично през тюркоаза пазителят разбра, че Симфония има нужда от това. Така бързо напредваха по пътя си, лагеруваха само за няколко часа през нощта и по настояване на Елбраян избягваха всякакви гоблини, паури и други препятствия. Целта му сега бе едничка — да намери неуловимата следа към Андур’Блау Иннинес, докато е ясна в съзнанието му, и Пони не искаше да спори дали е мъдро да въвличат елфите в сблъсъка със съществата на мрака.

Освен това след всички омагьосващи приказки на Елбраян за дните, в които го бяха обучавали като пазител, тя искаше да види елфическата гора.

Обаче реши да използва отсъствието на битки и за още нещо.

— Готов ли си да започнеш нов занаят? — попита тя в една ясна утрин, докато Елбраян прибираше бивака и мърмореше, че са се успали и трябвало да тръгнат още призори.

Пазителят въпросително наклони глава към нея.

Пони вдигна торбичката със скъпоценните камъни и ги разтърси, а изражението на Елбраян стана кисело.

— Виждал си силата им — възмути се тя.

— Аз съм войн, а не магьосник — отговори Елбраян. — И в никой случай монах!

— А аз не съм ли войн? — закачливо попита Пони. — Колко пъти съм те отупвала?

Елбраян не можа да не се разсмее на това. Когато бяха малки в Дъндалис, преди да дойдат гоблините, с Пони се бяха борили няколко пъти и тя винаги бе излизала победител. Веднъж, когато я бе дръпнал за косата, тя дори го бе свалила в несвяст с точен удар в лицето. Тези спомени, дори припадъкът, бяха сред най-светлите за Елбраян, защото след тях бяха дошли тъмните времена, първото гоблинско нашествие, и много години двамата с Пони бяха разделени, като всеки мислеше другия за мъртъв.

Сега той бе Нощната птица, един от най-добрите войни в целия свят, а тя бе магьосница, обучена в изкуството на светите камъни от Авелин Десбрис, който на свой ред бе може би най-могъщият вълшебник в света.

— Трябва да се научиш да ги използваш — настоя Пони. — Поне мъничко.

— Ти и сама се справяш достатъчно добре — отвърна непокорно Елбраян, макар да се вълнуваше от мисълта сам да използва могъщите камъни. — Няма ли да сме отслабени, ако някои от твоите камъни са в мен?

— Зависи от ситуацията — отговори Пони. — Но ако те ранят, аз мога да използвам камъка на душата, за да изцеря раните ти. Какво обаче ще стане, ако аз съм ранена? Кой ще ме излекува? Или просто ще ме оставиш край някое дърво да умра?

Краката на Елбраян се подкосиха при тази мисъл. Не можеше да повярва, че не са се сетили за тази възможност досега и не бяха направили нищо по въпроса. Без да мисли за повече възражения, той рече:

— Трябва да тръгваме. — И вдигна ръка, когато Пони се опита да протестира. — Но по време на всяко ядене или почивка, ще се уча, особено на камъка на душата — добави той. — Винаги, когато сме будни, ще пътуваме или ще се учим.

Пони се замисли, след което кимна. После обаче, усмихвайки се лукаво, пристъпи към Елбраян, подръпна туниката му и сви чувствените си устни.

— Винаги, когато сме будни ли? — попита тя с престорена свенливост.

Дъхът на Елбраян секна и той не можа да отвърне. Ето това обожаваше най-много в тази жена — умението й винаги да го държи на ръба, да го изненадва и привлича с най-простите изказвания, с прикрито съблазнителни движения. Всеки път, когато си мислеше, че е стъпил на твърда земя, Пони намираше начин да му покаже, че земята всъщност е податлива като тинята в Мочурливите земи.

Беше късно, за да тръгват на път, рече си той, пък и внезапно осъзна, че поне известно време няма да ходят никъде.

Това, което най-много ги впечатли, бе величието на планините — наистина нямаше друга дума, която да изрази гледката. Двамата крачеха по каменисти пътеки, като Елбраян бе начело и проверяваше за следи.

Подир него крачеше Пони, която водеше Симфония за юздите, макар че благодарение на телепатичната връзка конят така или иначе щеше да ги следва. И двамата мълчаха, тъй като на такова място звукът на гласове изглеждаше неуместен, освен ако тези гласове не се извисяваха в хвалебствена песен.

Около тях планините се издигаха и докосваха небесата със заснежените си върхове. Облаците преминаваха над и под тях и пътниците често крачеха през мъгливия въздух. Вятърът духаше постоянно, но само заглушаваше всеки звук и тишината ставаше все по-дълбока.

И тъй те крачеха и се оглеждаха, смирени пред величието и силата на природата.

Елбраян знаеше, че е на прав път и доближава целта. Това място, тъй могъщо и изумително, носеше усещане за Андур’Блау Иннинес.

Пътеката се раздели покрай каменен блок, издигайки се наляво и спускайки се надясно. Елбраян тръгна наляво и направи знак на Пони да продължи надясно, преценявайки, че двете посоки скоро ще се пресекат. Той все още се катереше по лявата част на пътеката, когато чу вика на Пони. Спусна се надолу, като притича през неравната земя между пътеките и прескачаше камънаците като планинска котка. Колко често бе тичал по такъв терен, докато се обучаваше при Туел’алфарите!

Забави ход, когато забеляза Пони и Симфония да стоят съвсем спокойно. Приближи се до тях и последва погледа й отвъд ръба на скалния масив.

Под тях очевидно имаше долина, но тя бе скрита от гъста мъгла, подобна на сива завивка.

— Това не може да е естествено — обясни Пони, — никога не съм виждала такъв облак.

— Андур’Блау Иннинес — отвърна Елбраян, останал без дъх, и на лицето му се разля усмивка.

— Гората на Облака — добави Пони традиционният превод от елфически.

— Над нея винаги има облак, през целия ден, всеки ден… — започна да обяснява Елбраян.

— Невесело място — прекъсна го жената.

Елбраян й хвърли кос поглед.

— Не е така. Весело е — отговори той, — когато го пожелаеш.

Сега бе ред на Пони да изгледа спътника си озадачено.

— Дори не мога да го обясня — заекна Елбраян, — знам, че оттук изглежда сиво, но отдолу не е така, въобще не е така. Тази завивка е измамна и в същото време не е.

— Какво означава това?

Елбраян въздъхна и се опита да го обясни по друг начин.

— Отдолу също е сиво и красиво, макар и по меланхоличен начин — каза той, — но само ако искаш да е така. За тези, които предпочитат слънчеви дни, има къде да отидат.

— Сивото покривало изглежда доста плътно — със съмнение отговори Пони.

— Външният вид често лъже, когато става дума за Туел’алфарите.

Пони не пропусна да забележи почитта, с която Елбраян говореше за елфите. Беше виждала двама от тях и разбираше уважението му — макар че самата тя не бе така очарована от тях и в действителност ги намираше за леко арогантни и безсърдечни. Все пак сега Елбраян беше грейнал от щастие и изглеждаше като омагьосан.

А източникът на тази магия, знаеше тя, се намираше под тях. Затова реши да не спори, а да се довери на пазителя.

— До този миг не осъзнавах колко много ми липсват дните в Каер’алфар — тихо каза Елбраян — Колко ми е мъчно за Бели’мар Джуравиел и даже за Тунтун, която в ония години доста ми вгорчаваше живота.

Пони мрачно кимна, когато си спомни Тунтун, елфическата девойка, която се бе жертвала в Аида, за да спаси нея и Елбраян от едно от чудовищните творения на демона дактил — дух на човек, обвит от магма.

Елбраян внезапно се засмя, прогонвайки лошото настроение.

— Какво има? — попита Пони.

— Млечните камъни — отвърна пазителят.

Пони го погледна любопитно; беше й разказвал доста за дните си с елфите, но само веднъж бе споменал за млечните камъни. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец той бе прекарвал утрините си с тях. Те приличаха на гъби, макар и много по-здрави и корави. Всеки ден ги слагаха в едно мочурище, откъдето щяха да попият течност. Работата на Елбраян беше да ги събере в корито и да изстиска течността, която елфите използваха за направата на сладко и силно вино.

— Колко топла ще е храната ми зависеше от това колко бързо ще успея да издоя тези камъни — продължи Елбраян. — Вземах една кошница и тичах до коритото, след което се връщах пак и пак, докато събера дневната дажба. Междувременно елфите поднасяха храната ми, много гореща.

— И когато си се бавел, си я ядял студена — подразни го Пони.

— В началото — призна Елбраян, — но много скоро се справях така бързо, че даже си парех езика.

— Значи винаги си ядял топла храна.

— Не — поклати глава Елбраян с насмешлива усмивка, — защото Тунтун винаги ми пречеше, като ми поставяше капани, за да ме забави. Понякога бях по-умел и си хапвах топла храна, но често стоях в храстите, оплетен в невидима елфическа мрежа, и то точно пред храната, за да гледам как супата ми изстива.

Сега Елбраян вече можеше да говори за това с насмешка, преценявайки станалото с мъдрост, осъзнавайки колко ценни бяха понякога жестоките уроци на Туел’алфарите. Колко силни бяха станали ръцете му от изстискването на камъните и колко здрав духът му, кален от опитите да се справи с Тунтун. Сега можеше да се смее на това, но навремето почти се бе сбил с девойката — всъщност веднъж наистина се опита и претърпя тежко поражение. Въпреки лошото отношение, унижението и болката, Елбраян бе осъзнал, че Тунтун дълбоко в сърцето си му е мислила само доброто. Тя не му бе майка, роднина или дори приятел по онова време. Беше му инструктор и макар методите й често да бяха сурови, винаги бяха изключително ефективни. Елбраян дори я беше обикнал.

И сега всичко, което му бе останало от Тунтун, бяха спомените.

— Кръвта на Мейдър — подсмихна се той.

— Какво?

— Така ме наричаше — обясни Елбраян — В началото присмехулно.

— Кръвта на Мейдър.

— Но ти много скоро доказа, че си достоен за тази титла — чу се мелодичен глас от мъглата, недалеч от тях.

И двамата познаваха този глас и възкликнаха едновременно:

— Бели’мар!

Бели’мар Джуравиел отвърна на повика им и се появи от мъглата, а ефирните му криле пърхаха, помагайки му да изкачи стръмния планински склон. Невероятната красота на елфа, златистите му коси и очи, острите черти и гъвкава фигура, само подсилиха аурата на величие, излъчвана от мястото. Елбраян и Пони почти дочуваха нежна мелодия във всяка от подскачащите стъпки на елфа и във всеки размах на крилете му. Движенията му бяха като хармоничен танц на съвършения баланс, комплимент към самата природа.

— Приятели мои — топло ги поздрави елфът, макар че в гласа му се долавяше и остра, непозната за Елбраян нотка. Джуравиел бе тръгнал с тях на път към Аида, като самотен представител на елфическата раса, но бе пожертвал мястото си в задругата, за да послужи като водач на група изтощени бегълци.

Елбраян пристъпи напред и стисна ръката на елфа, но усмивката му угасна. Той трябваше да каже на Джуравиел за съдбата на Тунтун, тъй като елфите не знаеха, че тя ги е последвала. Пазителят погледна към спътницата си и тя веднага разбра, че е объркан.

— Знаеш ли, че демонът дактил е победен? — запита Пони.

Джуравиел кимна.

— Макар че светът си остава опасно място — отговори той. — Дактилът бе низвергнат, но демоничният му завет продължава да трови света под формата на чудовищна армия, която опустошава цивилизованите от вашия човешки род земи.

— Може би трябва да обсъдим тези проблеми в долината — намеси се Елбраян. — Надеждата винаги е жива под красивите клони на Каер’алфар.

Той понечи да тръгне надолу по склона, но Джуравиел вдигна ръка да го спре и внезапно помръкналото му изражение не остави съмнения по този въпрос.

— Ще говорим тук — тихо рече елфът.

Елбраян спря и загледа приятеля си, мъчеше се да разгадае емоциите, които се криеха зад това неочаквано изявление. Видя в очите му болка и гняв, но нищо друго. Като на всеки елф очите на Джуравиел притежаваха странната и парадоксална смес от невинност и мъдрост, от младост и дълбока старост. Елбраян нямаше да научи от тях повече от онова, което Джуравиел решеше да разкрие.

— Избихме много гоблини и паури, дори великани по нашия път на юг — отбеляза пазителят, — но явно сме направили много малко, за да спрем нашествието на ордите.

— Победата над дактила не е без значение — отвърна Джуравиел, усмихвайки се отново, макар и леко. — Бестесбулзибар обединяваше трите раси в едно. Сега враговете не са така дисциплинирани и се бият помежду си… а не само с хората.

Елбраян почти не чу остатъка от изречението. Очевидно, думите на елфа означаваха, че Туел’алфарите се оттеглят от битката, а това бе нещо, което светът не можеше да си позволи.

— Какво стана с бегълците, които придружи? — попита Пони.

— Заведох ги в безопасност в Андур’Блау Иннинес — отговори Джуравиел. — Макар че бяхме нападнати от самия демон дактил — среща, от която нямаше да си тръгна жив, ако лейди Даселронд не бе дошла лично от дома на елфите, за да застане редом с мен. Добрахме се до безопасни земи, а бездомниците бяха изпроводени на сигурно място до южните земи на техния народ. Макар че внезапно загубиха памет за най-скорошните събития — изсмя се Джуравиел.

Елбраян кимна. Елфите бяха използвали малко от своята магия, за да накарат хората да забравят пътя, както бяха направили и с него. Лейди Даселронд възнамеряваше да запази тайната на своята долина на всяка цена. Може би затова Джуравиел бе така ядосан от появата му тук; може би с връщането си бе нарушил някакъв елфически кодекс.

— Колкото може да е сигурно някое място в тия времена — отбеляза Пони.

— Наистина — рече елфът. — И все пак сега е по-сигурно отпреди, благодарение на усилията на Елбраян и Джилсепони и саможертвата на кентавъра Брадуордън и Авелин Десбрис.

Той си пое дълбоко дъх и погледна Елбраян право в очите.

— И на Тунтун от Каер’алфар — довърши той.

— Знаел си? — попита пазителят.

Джуравиел кимна мрачно.

— Ние сме малцина. Общността ни е свързана по начин, който хората не биха могли да разберат. Научихме, че Тунтун умира, веднага щом и тя го е осъзнала. Вярвам, че е загинала достойно.

— Спасявайки и двама ни — бързо отговори Елбраян, — и спасявайки мисията. Ако не беше Тунтун, и двамата щяхме да загинем още преди да достигнем леговището на дактила.

Джуравиел кимна, изглеждаше удовлетворен от отговора, а по красивите черти на лицето му се изписа умиротворение.

— Тогава Тунтун ще живее в песните ни завинаги — каза той.

Елбраян кимна в знак на съгласие, след което притвори очи и си представи елфите, събрали се на полето под изпълненото със звезди небе, да пеят песни за Тунтун.

— Трябва да ми кажеш как точно загина тя — рече Джуравиел, — но по-късно — добави бързо и вдигна ръка, преди Елбраян да може да продължи. — Сега, опасявам се, имаме по-неотложна работа. Защо си дошъл?

Прямостта, дори грубостта, с която бе зададен въпросът, изненада Елбраян. Наистина, защо бе дошъл? Защо не, след като си бе спомнил пътя? Никога не му бе хрумвало, че може да не е добре приет в Андур’Блау Иннинес, място, което повече от всяко друго, считаше за свой дом.

— Твоето място не е тук, Нощна птицо — обясни Джуравиел, опитвайки се да звучи дружелюбно, дори изпълнен със съчувствие, макар че думите му нараниха Елбраян. — А и да я върнеш тук без разрешението на лейди Даселронд…

— Разрешение — сепна се Елбраян. — След всичко, което сме споделяли? След всичко, което дадох на твоя народ?

— Ние ти дадохме много — рязко го поправи Джуравиел.

Елбраян млъкна и се замисли. Наистина Туел’алфарите му бяха дали много, отглеждайки го от момче и обучавайки го като пазител.

Но щедростта им бе възнаградена, осъзна младият пазител, докато обмисляше какво да каже на мрачния Джуравиел. Елфите му бяха дали много, но в замяна бяха отредили какъв да е животът му.

— Защо се отнасяш така с мен? — внезапно попита той. — Мислех, че сме приятели. Тунтун се пожертва за мен, за мисията ми, и мисля, че успехът на това пътуване облагодетелства Туел’алфарите не по-малко от хората.

Напрегнатото изражение на Джуравиел, което се подсилваше от острите му черти, някак омекна.

— Аз нося Буря — продължи Елбраян, изтегляйки блестящото острие, изковано от силвърил, тайния метал на елфите — и Ястребокрилия — добави той, сваляйки лъка от рамото си. Ястребокрилия бе изработен от тъмна папрат, растение, което елфите отглеждаха и което промиваше силвърила от земята.

— И двете са оръжия на Туел’алфарите — продължи Елбраян. — Собственият ти баща изработи този лък за мен, човекът приятел и ученик на неговия син. А Буря наследих достойно, преодолявайки призрачното изпитание на моя чичо Мейдър…

Джуравиел вдигна ръка да го прекъсне.

— Достатъчно — помоли той — Думите ти са верни. Всяка от тях. Но това не променя ситуацията. Защо, приятелю, си дошъл неканен на това място, което трябва да опазим в тайна.

— Дойдох да помоля твоя народ да помогне на моя в това време на велик мрак — отговори Елбраян.

По лицето на Бели’мар Джуравиел се изписа печал.

— Ние също пострадахме — обясни той.

— Не и колкото хората — отговори Елбраян. — Ако ще всички елфи в Андур’Блау Иннинес да бяха загинали, пак щяха да са по-малко от избитите човеци!

— Малцина от моя народ погинаха — призна Джуравиел, — но смъртта е само един аспект на страданието. Демонът дактил долетя в нашата долина. Наистина, лейди Даселронд успя да надвие омразното изчадие, когато то връхлетя върху ми, докато спасявах бегълците. Демонът бе прогонен, но Бестесбулзибар, проклето да е името му, остави белег в нашата земя, грозна рана, която никога няма да зарасне и ще расте въпреки нашите усилия.

Елбраян погледна към Пони и видя угриженото й изражение — нямаше нужда да й обяснява заплахата.

— За нас няма друго място, където да отидем, освен Андур’Блау Иннинес — тъжно продължи Джуравиел. — А загниването вече започна. Нашето време ще отмине, приятелю, и Туел’алфарите ще си отидат от този свят, превръщайки се в приказка, разказвана на децата край огъня, спомен за малцината, чиито предци са били като Нощната птица и са ни познавали.

— Винаги има надежда — отговори Елбраян, преглъщайки буцата в гърлото си. — Винаги има начин.

— И ние ще го търсим — съгласи се Джуравиел. — Но засега границите ни са затворени за всеки, който е н’Туел’алфар. Ако не бях дошъл при вас и бяхте навлезли в мъглата, прикриваща нашия дом, тя щеше да ви удуши и да остави телата ви на планинския склон.

Пони ахна изненадано.

— Не може да бъде — каза тя, — не бихте убили Нощната птица.

Но Елбраян разбираше по-добре. Туел’алфарите живееха съгласно кодекс, различен от човешкия, кодекс, който малцина можеха да възприемат. За тях всеки, който не е от расата им, дори тренираните от тях пазители, бе по-нисш. Те можеха да бъдат най-добрите съюзници на тоя свят, да се борят до смърт, за да защитят приятел, рискувайки всичко, както Джуравиел бе направил за бегълците, и то само от съчувствие.

Но веднъж заплашени, елфите ставаха непреклонни и Елбраян въобще не бе изненадан да научи, че са подготвили такъв смъртоносен капан за странници в тези гибелни времена.

— Аз н’Туел’алфар ли съм? — смело попита пазителят, поглеждайки елфическия си приятел право в очите. Прочете в тях болка и дълбоко огорчение.

— Няма значение — вяло отвърна Джуравиел. — Мъглата различава само физическото тяло. За нея ти си човек и нищо друго. За нея наистина си н’Туел’алфар.

Елбраян искаше да продължи с въпросите, да разбере какво мисли приятелят му, но реши, че сега не му е времето.

— Ако имаше някакъв начин да поискам разрешение да дойда с Пони, щях да го направя — искрено каза той. — Просто си спомних пътя и дойдох, това е всичко.

Джуравиел кимна, удовлетворен, след което на лицето му внезапно разцъфна топла усмивка.

— И съм щастлив, че го стори — весело каза той. — Радвам се да те видя отново, да знам, че и двамата — той погледна към Пони — сте оцелели след изпитанието в Аида.

— Знаеш ли за Авелин и Брадуордън?

Джуравиел кимна.

— Имаме си начини да събираме информация — каза той. — Така и узнах, че двама любопитни човеци наближават защитените граници на Андур’Блау Иннинес. А по всички сведения само двама души, Нощната птица и Пони, са напуснали прокълнатия Барбакан.

— Мир на праха на Авелин — тъжно каза Елбраян. — И на Брадуордън.

— Авелин Десбрис беше добър човек — съгласи се Джуравиел. — Гората ще скърби за кончината на Брадуордън. Неговата песен бе нежна, а духът му — непримирим. Често съм слушал мелодията на неговата гайда, тъй хармонична на гората.

И Елбраян, и Пони кимнаха в знак на съгласие. Когато бяха още деца в Дъндалис, в ония по-добри, невинни времена, двамата бяха чували свирнята на Брадуордъновата гайда, но не знаеха кой е гайдарят.

Хората от двата града по гористите земи — Дъндалис и Тревясал лъг, по онова време Края на света още го нямаше — наричаха непознатия свирач Горския дух и не се бояха от него, тъй като смятаха, че създание, способно да създава така призрачно красива музика, не би било заплаха за тях.

— Но стига тъжни приказки — внезапно каза Джуравиел, сваляйки малък вързоп от гърба си. — Донесох храна — вкусна храна — и Куестел’н’Туел.

— Богъл — преведе Елбраян името на елфическото вино, което се приготвяше от преработената от млечните камъни вода. Понякога то бе разпространявано сред хората по тайни канали под името слисавица, което описваше както блатото, откъдето идваше напитката, така и състоянието, което тя предизвикваше в ума на хората.

— Да отидем и да си установим бивак — предложи Джуравиел. — Далеч от този вятър и подслонени от мраза на настъпващата нощ.

— Тогава ще можем да хапнем и поговорим по-приятно.

Двамата приятели бързо се съгласиха и осъзнаха, че предишната им нервност е била само плод на търсенето на вълшебната долина.

Сега, когато проблемът с Андур’Блау Иннинес вече бе разрешен, и двамата можеха да си отдъхнат, защото нямаше гоблини, паури или дори великан, който да дръзне да се появи така близо до дома на елфите.

Когато седнаха да се хранят, Елбраян и Пони установиха, че Джуравиел изобщо не е преувеличил качеството на донесената храна — сладки закръглени ягоди, отгледани под нежните стволове на Каер’алфар, и хляб, омесен с капки от Куестел’н’Туел. Храната не бе много, но пък беше невероятно вкусна и наистина бе най-хубавата вечеря, която уморените спътници бяха вкусвали от месеци.

Виното също помогна, премахвайки напрежението от неприятните обстоятелства около срещата им, като позволи на Елбраян, Пони и елфа да забравят опасностите от продължаващата война и факта, че светът им е пълен с гоблини, паури и великани. Говореха за отдавна отминали времена, за обучението на Елбраян в долината на елфите, за живота на Пони в Палмарис и времето, когато бе служила като войник в армията на Хонс-де-Беер. Разговорът им продължаваше все така леко и приятно, разказваха си анекдоти, а Джуравиел им разправи много за Тунтун.

— Доста материал съм насъбрал за песента, която смятам да напиша за нея — тихо каза елфът.

— Повдигаща бойния дух песен ли ще е това — попита Елбраян, — или песен за една нежна душа?

Идеята Тунтун да бъде описана като нежна душа накара Джуравиел да избухне в смях.

— О, Тунтун! — извика той драматично, скачайки на крака, разпервайки ръце и започвайки следната невероятна песен:

О, нежна девойко елфическа, каква песен да напиша,

та най-добре да те опиша.

Стихове какви да изрека, та Нощна птица да удовлетворя?

Но уви — държиш му ти главата под водата,

та едва ли ще чуе на песента ми той словата!

Пони избухна в смях при последната рима, а Елбраян погледна кисело приятеля си.

— Какво те притеснява, приятелю мой? — подразни го Джуравиел.

— Доколкото си спомням, не Тунтун, а Бели’мар Джуравиел ми натика главата под водата — мрачно отвърна пазителят.

Елфът сви рамене и се усмихна.

— Опасявам се тогава, че ще трябва да напиша друга песен — спокойно отвърна той.

Елбраян не издържа и също избухна в смях.

Веселието, породено от слисавицата, продължи още няколко минути, докато накрая угасна до тихи шеги и откъслечен кикот. След това последва просто тишина, като и тримата си стояха смълчани.

Най-накрая Джуравиел се отпусна до малкия, напален от Елбраян огън.

— Трябва да идете на югоизток — обясни той. — Към градовете, които са на половината път между Дъндалис и Палмарис. Там ще сте най-нужни и най-полезни.

— Това ли е бойното поле? — попита Пони.

— Едно от бойните полета — отвърна Джуравиел. — По-големи битки бушуват на изток по бреговете и на север, в студените земи на Алпинадор, където могъщият Андаканавар носи знамето на обучен от елф пазител. Но се опасявам, че в тия големи сражения ще сте незначителен фактор, докато в по-близката зона може да обърнете черния прилив.

— Зоната, близка до границите на Андур’Блау Иннинес — попита хитро Елбраян, съмнявайки се в мотивите на елфа.

— Ние не се боим от нападенията на гоблини и паури — бързо отговори Джуравиел. — Границите ни не са застрашени от тези врагове. Опасно е по-голямото зло, петното, оставено от демона дактил… — Гласът му утихна, оставяйки мрачните мисли недоизречени.

— Но вие двамата трябва да идете в онези градове — каза накрая. — Направете за онези хора това, което сторихте за жителите на Дъндалис, Тревясал лъг и Края на света и скоро целият регион ще бъде освободен от пъкления завет на дактила.

Елбраян погледна към Пони, след което двамата кимнаха на елфа.

Пазителят се вгледа внимателно в дребния си приятел — търсеше знаци, които да му разкрият важността на всичко това. Той познаваше Джуравиел добре и имаше чувството, че нещата не са така ясни, както твърдеше елфът.

— Вие двамата официално женени ли сте? — попита Джуравиел внезапно, изненадвайки Елбраян с въпроса си.

Пони и пазителят се спогледаха.

— В сърцата си — обясни Елбраян.

— Нямахме нито време, нито възможност — каза Пони, подир което тежко въздъхна. — Трябваше да помолим Авелин да извърши церемонията. Кой би бил по-подходящ за такава задача от него?

— Ако сте женени в сърцата си, това е достатъчно — реши Джуравиел. — И все пак трябва да има церемония, формално обявяване, направено открито, за приятели и роднини. Става дума за нещо повече от чистата законност и празника. Това е декларация за вярност и безсмъртна любов, провъзгласяване пред целия свят, че има нещо по-висше от телесната форма и любов, надхвърляща обикновената похот.

— Някой ден — обеща Елбраян, взирайки се в Пони, единствената жена, която щеше да обича.

— Две церемонии! — реши Джуравиел. — Трябва да има две церемонии, една за вас, хората, и една за нас, Туел’алфарите.

— Че какво ги интересува това Туел’алфарите? — отвърна Елбраян с яд, който изненада и двамата му спътници.

— А защо не? — отговори Джуравиел.

— Защото елфите ги е грижа само за делата на елфите — обясни Елбраян.

Джуравиел отвори уста, за да възрази, след това усети, че е изигран, и само се засмя.

— Значи все пак те е грижа — каза Елбраян.

— Разбира се — призна Джуравиел, — щастлив съм, както и всички елфи в Каер’алфар са щастливи, че Елбраян и Джилсепони оцеляха в пътуването си до Аида и се намериха един друг. За нас вашата любов е ярка светлина в един тъмен свят.

— Значи е както предполагах — рече Елбраян.

— Какво си предполагал — заедно попитаха Джуравиел и Пони.

— Че аз… ние — поправи се той, имайки предвид Пони, — не сме н’Туел’алфари. Не и в очите на Бели’мар Джуравиел.

Елфът издаде силна, пресилена въздишка.

— Признавам си — каза той, — предавам се.

— А така узнах и още нещо — каза Елбраян, ухилвайки се до уши.

— И то е? — попита Джуравиел с престорен интерес.

— Че Бели’мар Джуравиел възнамерява да ни придружи по пътя на югоизток.

Очите на елфа се разшириха:

— Изобщо не съм мислил да го правя!

— Тогава помисли — каза му Елбраян, — защото тръгваме призори. — Сетне се обърна към огъня и се сви в завивката си.

— За нас е време да спим — каза на Пони, — а за нашия приятел е време да се върне в долината си, за да предупреди лейди Даселронд, че ще отсъства известно време.

Джуравиел не каза нищо и остана неподвижен. Скоро Елбраян и Пони заспаха дълбоко, а зад гърба му Симфония изцвилваше тихо в спокойната нощ. Тогава елфът тръгна, промъквайки се тихо в тъмнината, насаме с мислите си, устремен към своята господарка.

Но колкото и тих да беше, тръгването му събуди Пони, чиито сънища бяха станали тревожни. Тя усети тежестта на силната Елбраянова ръка около себе си и топлината на тялото му. В тази прегръдка светът изглеждаше топъл и щастлив.

Но не беше.

Тя дълго остана будна. Накрая и Елбраян се събуди, явно усетил нервността й.

— Какво те притеснява? — нежно попита той, сгушвайки се по-близо до нея и целувайки я по врата.

Пони настръхна и пазителят го усети. Той се отдръпна и седна, а силуетът му се очерта на фона на звездното небе.

— Просто исках да те успокоя — извини се той.

— Знам — отговори тя.

— Тогава защо си ядосана?

Пони помисли дълго, преди да отговори.

— Не съм ядосана — каза най-после. — Просто съм уплашена.

Сега бе ред на пазителя да потъне в размисъл. Той легна по гръб до нея и погледна към звездите. Никога не бе виждал Пони уплашена — поне не и от деня, в който домовете им бяха опустошени — и бе сигурен, че не се страхува нито от гоблините и паурите, нито дори от самия демон дактил. Даде си сметка за напрегнатостта, с която бе отвърнала на докосването му. Не бе ядосана на него, но…

— Умълча се, когато Джуравиел заговори за сватба — рече той.

— Ти каза почти всичко, нямаше какво да добавя — оправда се Пони, обръщайки се с лице към Елбраян. — Ние сме заедно в сърцата и в умовете си.

— Но?

Лицето й потъмня.

— Страх те е да не забременееш — рече Елбраян и лицето на Пони придоби изражение на почуда.

— Как разбра?

— Нали сме заедно в сърцата и умовете си — отвърна пазителят с тих смях.

Пони въздъхна и отпусна ръка върху гърдите на Елбраян, целувайки го нежно по бузата.

— Когато сме заедно, ми се струва, че целият свят е прекрасен — каза тя. — Забравям за загубата на дома, за кончината на Авелин, на Брадуордън и Тунтун. Светът не изглежда тъй ужасен и черен, чудовищата ги няма.

— Но ако сега забременееш тук, в пущинака — каза Елбраян, — чудовищата ще се върнат отново.

— Ние имаме работа — обясни Пони. — С даровете, които Туел’алфарите ти дадоха, и онези, които Авелин предаде на мен, ние не трябва просто да наблюдаваме хората. Как бих могла да се бия, ако съм бременна? Какъв живот би имало нашето дете в такива времена?

— А как бих могъл да се боря аз, ако ти не си до мен? — запита Елбраян и я погали по лицето.

— Не искам да ти отказвам — каза Пони, — никога.

— Тогава няма да те моля — искрено отговори Елбраян, — но ти ми каза, че в месеца има периоди, в които не е много вероятно да заченеш дете.

— Не е много вероятно? — повтори Пони скептично. — Какъв шанс е приемлив?

Елбраян се замисли над това за миг.

— Никакъв — реши накрая, — залогът е твърде висок, а цената — твърде голяма. Нека сключим сделка, тук и сега. Да си свършим работата и когато светът се успокои, ще обърнем внимание на себе си и нашето семейство.

Каза го тъй простичко и с такъв оптимизъм, че тази сделка е нещо временно и светът наистина ще се оправи, че Пони не можа да не се усмихне. Притиснаха се по-плътно и тя го прегърна. В сърцето си знаеше, че той ще остане верен на обещанието си и любовта им ще почака, докато дойде подходящият момент.

И двамата заспаха дълбоко и не се събудиха повече през цялата нощ.

Джуравиел се върна край малкия бивак и когато Пони се събуди, видя, че всичките им принадлежности са старателно прибрани и качени на гърба на Симфония. Слънцето се бе показало, макар и все още да бе ниско в небето на изток.

— Трябваше вече да сме на път — прозя се Пони.

— Дадох ви една нощ здрав сън — отвърна Джуравиел, — защото в скоро време няма да има много такива.

Пони погледна към Елбраян, който все още не се бе събудил. Дългият и спокоен сън оттук нататък щеше да е рядкост, както другите удоволствия.

Но само за известно време, твърдо си каза тя.