Р. А. Салваторе
Духът на демона (31)

Глава 31
Други пътища

Озарена от изгряващото слънце и обвита в утринната мъгла, великата крепост Сейнт Мер-Абел се извисяваше в далечината, кацнала на върха над залива на Вси светии. Щом видяха огромното древно укрепление, Елбраян, Пони и Джуравиел наистина почувстваха могъществото на своите врагове и трудността на задачата им. Бяха казали на Йойона какво смятат да правят малко след като той бе пристигнал в лагера им.

И тогава той бе казал на Пони за смъртта на брат й.

Новините я потресоха. С Грейди не бяха близки, ала бе живяла години наред с него. Тя не спа през нощта и все пак бе готова да тръгне призори. Пътят ги бе отвел тук, до тази наглед неразрушима крепост, която сега се бе превърнала в затвор за нейните родители и приятеля й кентавър.

Огромните порти бяха залостени, а стените бяха високи и дебели.

— Колко души живеят тук? — попита Пони, останала без дъх.

— Само братята са над седемстотин — отговори Йойона. — А дори първокурсниците, дошли миналата пролет, вече са обучени да се бият.

Не би могла да влезеш със сила в Сейнт Мер-Абел, ако ще и армията на краля да е зад теб. В други, по-спокойни времена, щяхте да влезете преоблечени като селяни или работници, ала сега — не.

— Какъв е планът тогава? — попита пазителят, тъй като за него бе очевидно, че щом дори отец Йойона не може да ги вкара вътре, пътуването им не е имало смисъл. След срещата им в гората, Йойона бе обещал да направи тъкмо това, уверявайки ги, че не им е враг, а напротив, ценен приятел. Четиримата бяха тръгнали рано на следващата сутрин, а Йойона ги бе водил на изток, до мястото, което десетилетия наред бе наричал свой дом.

— Всяка сграда с такива размери има и други, не така видими входове — отговори Йойона. — Аз знам един такъв.

И той ги отведе на север, по обиколен път, който отвеждаше далеч на север от огромната сграда, а сетне надолу по ветровита, скалиста пътека, водеща до тясната плажна ивица. Водата стигаше досами скалите, а вълните докосваха каменната основа. Танц, продължаващ вече безброй векове. Ала плажът все пак можеше да бъде прекосен, така че пазителят стъпи във водата, проверявайки колко е дълбоко.

— Не сега — обясни монахът. — Приливът идва и макар че бихме могли да влезем, преди водата да стигне твърде високо, едва ли ще можем да се върнем. По-късно днес, когато дойде отливът, ще минем по пътя и ще стигнем в пристанищната част на манастира, която рядко се ползва и почти не се охранява.

— А дотогава? — попита елфът.

Йойона им махна да го последват по пътеката, до една кухина и всички се съгласиха, че могат да си починат след дългата езда. Направиха си малък бивак, скрити от ледения морски бриз, и Джуравиел им приготви храна. Ядоха за пръв път от много часове насам.

Разговорът им бе лек, като говореше главно Пони. Разказваше на любопитния отец за пътуванията си с Авелин, като отново и отново повтаряше някои от историите по молба на Йойона. Той сякаш не можеше да се насити да слуша за Авелин и любопитстваше за всяка подробност — за нейните чувства по време на събитията, за всичко, свързано с неговия герой. Когато Пони стигна до мига, в който тя и Авелин се бяха срещнали с Елбраян, пазителят се присъедини към разговора със собствените си наблюдения, а малко по-късно това стори и Джуравиел, който имаше какво да добави предвид общите им битки срещу чудовищата в Дъндалис и пътя им към Барбакан.

Йойона потръпна, когато елфът описа срещата си с Бестесбулзибар, а после отново, когато Пони и Елбраян му разказаха за битката в планината Аида, за гибелта на Тунтун и последният, свиреп сблъсък с демона дактил.

Тогава дойде ред на Йойона да заговори — между хапките, тъй като елфът бе приготвил прекрасно ядене. Той им разказа за откриването на Брадуордън, за тежкото състояние на кентавъра, което обаче се бе подобрило удивително бързо с помощта на елфическата превръзка за ръка.

— Дори аз и лейди Даселронд не разбираме истинската мощ на този предмет — призна Джуравиел. — Това е много рядка магия, иначе всички щяхме да имаме такива превръзки.

— Като тази — усмихна се Елбарян и се извърна, за да покаже лявата си ръка, на която бе вързана зелена елфическа превръзка.

Джуравиел само се усмихна в отговор.

— Има едно нещо, което още не съм видял — прекъсна ги Йойона, поглеждайки към Пони. — Авелин е бил твой приятел?

— Както ти казах — отвърна тя.

— И след смъртта му си взела светите камъни?

Пони изпита неудобство и погледна към Елбраян.

— Знам, че камъните са били взети от Авелин — продължи монахът. — Когато претърсих тялото му…

— Изровили сте го? — прекъсна го ужасеният Елбраян.

— Не! — отвърна Йойона. — Никога. Претърсих го с камъка на душата и с граната.

— Търсили сте магия — разбра Пони.

— И нямаше много — каза Йойона, — макар да съм сигурен — а сега още повече, предвид описанието на пътуването, — че е влязъл в битката с пълна колекция. Знам защо ръката му бе протегната нагоре и знам кой го е намерил първи.

Пони отново погледна Елбраян, ала и той изглеждаше несигурен.

— Бих искал да ги видя — призна си Йойона. — Може би да ги взема за предстоящата битка, ако има такава. Умел съм с камъните и бих ги използвал добре, уверявам ви.

— Ала не колкото Пони — отговори Елбраян за изненада на монаха.

При все това Пони посегна към пазвата си, извади малката кесийка и я отвори.

Йойона ококори очи при вида на камъните — рубина, графита, граната — взети от брат Юсеф, серпентина и всички останали. Той протегна ръка към тях, ала Пони дръпна торбичката.

— Авелин ги даде на мен, така че аз ще ги нося — рече тя.

— А ако аз мога да ги използвам по-добре в предстоящата битка?

— Не — отговори спокойно Пони, — обучавана съм лично от Авелин.

— Прекарал съм години… — понечи да възрази Йойона.

— Видях те как работиш в търговския керван — напомни му Пони, — раните не бяха дълбоки, ала ти костваха огромно усилие. Преценила съм силата ти, отче Йойона, и не го казвам като обида. Ала аз съм по-силната с камъните, не се съмнявай, тъй като ние с Авелин имахме връзка, сливане на душите, и в тази връзка аз постигнах разбирането.

— Магията на Пони е спасявала мен и други хора неведнъж — добави Елбраян. — Тя не се хвали, просто казва истината.

Йойона изгледа първо него, после Пони, а накрая и Джуравиел, който също кимаше.

— Не ги използвах в битката край кервана, тъй като знаех, че монасите са наблизо и се страхувах да не ме открият — обясни Пони.

Йойона вдигна ръка в знак, че няма нужда от повече обяснения — бе чул тази история и преди, когато бе наблюдавал духом тримата.

— Добре — съгласи се той, — ала не мисля, че трябва да ги носиш в Сейнт Мер-Абел, поне не всичките.

Пони отново погледна към Елбраян, който сви рамене и кимна. Той и Джуравиел й бяха казали същото по-рано.

— Не знаем дали ще се завърнем — каза Джуравиел. — Ала по-добре ли е — попита той Йойона — камъните да останат скрити тук, отколкото да се върнат при монасите в твоето абатство?

Йойона дори не се замисли.

— Да — твърдо рече той. — По-добре да бъдат хвърлени в морето, отколкото да попаднат в ръцете на върховния абат Маркварт. Така че ви моля да ги оставим тук, с тези прекрасни коне.

— Ще видим — прошепна Пони.

Разговорът се насочи към по-практични въпроси и пазителят попита каква охрана да очакват на входа към морето.

— Не вярвам да има такава — отвърна уверено Йойона. Той им описа огромната порта, подсилена с подвижна решетка, и още една огромна врата, макар че вътрешната вероятно бе отворена.

— Това звучи като да няма вход — отбеляза Джуравиел.

— Може да има малки входчета наблизо — отговори Йойона, — тъй като това е много древна част от манастира, когато доковете са били използвани редовно. Огромните врати са сравнително нови, на не повече от два века, ала преди е имало много начини да се влезе в пристанището.

— И се надяваш да намерим някой от тези входове нощем — усъмни се елфът.

— Възможно е да отворя огромните врати с камъните — каза Йойона и погледна към Пони. — Сейнт Мер-Абел има малко защити срещу магически нападения. Ако очакват кораб, решетката, единствената пречка срещу успешно използване на камъните, може да е отворена.

Пони не отговори.

— Е, нахранихме се, огънят гори — отбеляза пазителят. — Нека си починем малко, докато имаме тази възможност.

Йойона погледна към Шейла, светлата луна и се опита да си спомни всичко, което бе чувал за приливите и отливите. Той стана и махна на пазителя да го придружи до водата. Щом слязоха, видяха че равнището й е слязло почти до основата на скалите.

— Още два часа — каза Йойона. — И ще можем да влезем в Сейнт Мер-Абел, за да изпълним мисията си.

„Колко лесно звучи само“, помисли си Елбраян.

 

 

— Не бива да идваш тук — каза Маркварт на брат Франсис, когато той влезе в личните му покои. Беше ги посещавал често последните няколко седмици. — Не още.

Брат Франсис разпери ръце, искрено удивен от враждебното отношение.

— Трябва да се съсредоточим изцяло върху Събора на абатите — обясни Маркварт. — Ще бъдеш там, заедно с кентавъра, ако имаме късмет.

Лицето на брат Франсис изрази още по-голямо учудване.

— Аз? — попита той. — Ала аз не съм достоен, отче. Дори не съм непорочен и няма да придобия този ранг до следващата пролет, когато абатите вече ще са се прибрали в манастирите си.

Усмивката, която се появи на сбръчканото лице на върховния абат, стигна почти до ушите му.

— Какво има? — попита брат Франсис, като в гласа му се прокрадна почти страх.

— Ще бъдеш там — каза Маркварт отново. — Непорочният брат Франсис ще стои до мен.

— Но… — заекна Франсис притеснен, — не съм прекарал тук необходимите десет години. Подготовката ми за ранг на непорочен върви по план, уверявам ви, ала не мога да го постигна, преди да съм изкарал едно десетилетие…

— Както отец Де Унеро стана най-младият абат в съвременната Църква, така и ти ще станеш най-младият непорочен — прекъсна го Маркварт. — Живеем в опасни времена и понякога правилата трябва да се пренебрегват в името на добруването на нашия Орден.

— Ами другите от моя клас? — попита Франсис. — Ами брат Висченти?

Маркварт се изсмя.

— Мнозина ще достигнат този ранг напролет, както е по програма.

А що се отнася до брат Висченти… — Той се усмихна дори още по-широко. — Нека кажем, че с каквито се събереш, такъв ставаш. Тази поговорка може да определи бъдещето му.

— Но за теб — продължи върховният абат, — за теб не може да чакаме повече. Трябва да те направя непорочен, за да мога да те предложа за отец. Доктрината на Църквата в случая няма как да бъде променена.

Франсис се олюля, имаше чувството, че ще припадне. Разбира се, той бе казал нещо подобно на Браумин Херде в коридора, ала нямаше представа, че наставникът му ще действа така бързо. А сега, когато чу, че върховният абат Маркварт наистина смята да го предложи за едното от овакантените места на отци, беше дълбоко развълнуван.

Брат Франсис се почувства така, сякаш построяваше наново пиедестала на правда, който бе разрушил с убийството на Грейди Чиличънк, като че простичкият факт на неговото израстване в Ордена изкупваше вината му или дори потвърждаваше, че няма нужда от изкупление, че станалото е просто нещастен случай.

— Трябва обаче да стоиш настрана от мен, докато обявим назначението ти — обясни Маркварт. — За пред останалите. Освен това имам важна задача за теб — трябва да пречупиш Брадуордън. Кентавърът трябва да говори в наша полза, срещу Авелин и крадлата, задигнала камъните.

Брат Франсис поклати глава и се осмели да възрази:

— Той ги има за семейство.

— Всеки човек или звяр има точка на пречупване — настоя Маркварт. — С магическата превръзка за ръка, можеш да му причиниш такива ужаси, че Брадуордън да моли за смъртта и тогава ще предаде приятелите си като врагове на Църквата, само за да изпълниш молбата му. Бъди изобретателен, непорочни братко!

Титлата наистина звучеше привлекателно, ала лицето на Франсис изразяваше горчилката от мисълта за отвратителната работа.

— Не ме проваляй — остро каза Маркварт. — Този противен звяр може да бъде решителният свидетел в обявяването на Авелин за еретик и не се съмнявай, че това е от жизнено значение за оцеляването на Абеликанската църква.

Франсис прехапа долната си устна, очевидно разкъсван от противоположни чувства.

— Ако кентавърът не свидетелства срещу Авелин, отец Йойона и неговите идиоти ще свидетелстват срещу нас и в най-добрия случай, ще можем да се надяваме обявяването на Авелин Десбрис за еретик да бъде само разгледано — обясни Маркварт. — А такова „разглеждане“ отнема години.

— Ала ако той е бил наистина еретик, а той е бил — бързо добави Франсис, като видя, че очите на абата блясват яростно, — времето е наш съюзник. Действията му ще го прокълнат в очите на Бога и Църквата.

— Глупак! — сопна му се Маркварт и се извърна настрана, сякаш не можеше да го гледа. Жест, който жестоко жегна младия монах. — Всеки изминал ден е мой враг, ако светите камъни не бъдат върнати. И ако Авелин не бъде обявен за еретик, населението и армията на краля няма да ни помогнат да намерим жената и да я осъдим.

Франсис разбра добре логиката на абата — всеки, обявен за еретик, ставаше престъпник не само в очите на Църквата, но и на кралството.

— Ще имам тези камъни! — продължи Маркварт. — Аз не съм млад като теб. Нима искаш да ида в гроба, а този въпрос да остане нерешен?

Би ли искал моето управление на Сейнт Мер-Абел да остане белязано така грозно?

— Разбира се, че не, отче — отговори Франсис.

— Тогава върви при кентавъра — каза Маркварт с толкова леден глас, че Франсис усети как го побиват тръпки. — Искам го на наша страна.

Брат Франсис излезе от стаята, олюлявайки се, все едно Маркварт му бе ударил шамар. Прокара пръсти през косата си и се спусна към дълбоките подземия, решен да не провали своя абат.

Маркварт заключи вратата след него, като се упрекна, че е проявил невниманието да остави кабинета си отворен, рискувайки да издаде тайната на изрисувания под в съседната стая. После отиде тъкмо там, възхищавайки се на труда си. Пентаграмата бе съвършена, точно както бе нарисувана в книгата, с разноцветни свещи в края на лъчите.

Върховният абат не бе спал повече от ден, твърде погълнат от работата си и тайните, които странният том му разкриваше. Може би Чиличънкови все пак щяха да се явят пред Събора на абатите. Маркварт можеше да призове духове, които да обладаят телата им, а с хематита щеше да предотврати естественото разложение.

Това бе рискован ход, ала не и без прецеденти в историята. Книгата за призоваване на демони бе използвана и преди по подобен начин, срещу втората игуменка на Сейнт Гуендолин. Двама от монасите на манастира се бяха обърнали срещу нея, с твърдението, че жена не може да бъде игуменка на манастира — и наистина, освен в абатството Сейнт Гуендолин, жените нямаха голяма роля в Църквата. Когато обаче единият от отците бе починал от старост, другарят му бе разбрал, че не може да се изправи срещу игуменката сам. Благодарение на книгата и заклинанията в нея той бе призовал зъл дух, който бе обсебил трупа на неговия другар, и така двамата се бяха борили с игуменката почти цяла година.

Маркварт отново седна зад писалището си. Имаше нужда да си почине и да осмисли какво да прави. Обсебените тела на Чиличънкови трябваше да се явят пред Събора само за кратко време. Измамата можеше и да успее, тъй като само той и Франсис знаеха, че двамата са загинали. Така щеше да има двама силни свидетели срещу жената.

Ала ако се провалеше? Маркварт трябваше да помисли и за това, а последиците от подобно нещо наистина щяха да бъдат мрачни.

— Няма как да знам, преди да видя съживените — каза той на глас.

Реши да продължи с изпълнението на плана си. Щеше да подчини Чиличънкови — поне телата им — под свой контрол и да види как изглеждат. Тогава щеше да реши, предвид резултатите от инквизирането на Брадуордън, дали да ги представи пред Събора.

Усмихвайки се и потривайки нетърпеливо ръце, Маркварт взе черната книга и две свещи и отиде в специално приготвената стая. Той постави свещите в правилните позиции и ги запали, след което използва диамантена магия, за да поквари светлината им, така че те засветиха в черно, а не в жълто. Сетне седна между тях в пентаграмата, кръстосал крака.

С камъка на душата в едната ръка и книгата за призоваване в другата, Маркварт излезе от тялото си.

Стаята като че започна да се криви и усуква пред безплътните му очи. Той видя физическия изход от нея и след това още един, портал на пода, който се спускаше нанякъде.

Пое по този мрачен път и духът му се спусна надолу.

И надолу, и надолу…

 

 

Луната бе изгряла точно над манастира и водата се бе отдръпнала силно, когато Йойона поведе пазителя и спътниците му към по-долната врата и механизмите, които я отваряха. Симфония и Сивият камък бяха оставени далеч назад, заедно с много от камъните. Пони бе взела само онези от тях, които можеха наистина да потрябват. Сега тя държеше малахита, камъка за левитация и телекинеза, и магнетита.

Йойона ги заведе до огромните врати и отварящите ги механизми.

Разгледа ги внимателно, дори взе меча на пазителя и бутна с него една износена част. Когато мушна с острието, усети бариерата — подвижната решетка бе спусната.

— Трябва да търсим вход на юг по скалата — каза Йойона шепнешком и с ръце им показа, че горе на стената може да има стражи, макар че те трябва да бяха на няколкостотин фута над тях. — Вероятно там ще намерим достъпна врата.

— Смяташ ли, че и там може да има охрана? — попита Пони.

— По това време на нощта не вярвам да има някой под второто ниво на абатството — отвърна уверено Йойона. — Освен може би стражите, които Маркварт е поставил около затворниците.

— Тогава нека опитаме тази врата — рече Пони.

— Решетката е спусната — каза Йойона, опитвайки се да не издава отчаянието си.

Пони взе малахита, ала монахът изрази съмнение:

— Огромна е, може би три хиляди паунда. Затова почти не я пазят.

Предните врати не могат да се отворят, докато решетката е спусната. А тя пък е недостъпна, тъй като лостът й е зад затворените врати.

— Не и за магията — възрази Пони. Преди отецът да може да каже нещо, тя извади камъка на душата и скоро излезе от тялото си. Промъкна се през процепите в предните врати да види решетката. Върна се бързо в тялото си, не искаше да хаби прекомерно много енергия.

— Оттук — обяви тя. — Вътрешните врати са отворени, а охрана по коридора зад тях няма.

Йойона не се съмняваше в това, той самият бе излизал от тялото си, и знаеше, че дори в тъмните тунели тя е могла да види всичко ясно.

— Предните врати са залостени и блокирани от решетката — обясни Пони. — Пригответе факла и слушайте внимателно, ще чуете първо подвижната решетка, а след това и резето. Когато чуете как се отмества, влизайте бързо, тъй като не знам колко време ще мога да го удържа.

— Няма да можеш да го… — опита да възрази Йойона, ала Пони вече бе надигнала малахита и потъваше в зеления камък. Елбраян приближи отеца и постави ръка на рамото му, за да го успокои.

— Чух как решетката се издига — прошепна след няколко мига Джуравиел, който бе долепил ухо до огромните порти. Елбраян и смаяният Йойона веднага го приближиха и чуха стържещия звук на огромната врата, която се отваряше.

Пони усети огромната тежест. Бе вдигала великани, ала никога нещо толкова огромно. Съсредоточи се върху подвижната решетка, потъвайки напълно в силата на камъка, насочвайки енергията му. Решетката се бе издигнала достатъчно високо над вратите, но след това трябваше да потъне още по-дълбоко, да намери резето и някак да повдигне и него.

Тя потръпна силно, пот изби по челото й, а очите й замигаха. Тя си представи резето, изобрази го в ума си, сетне го натисна с всичката сила, която й бе останала.

Джуравиел долепи ухото си още по-близо, чуваше как резето се премества и накрая се издига.

— Сега, Нощна птицо — каза той и пазителят удари с рамо по огромните врати и натисна с всичка сила. Резето падна, вратите се отвориха и Елбраян се промъкна приведен в коридора, като бързо запали факлата си.

— Заключващият механизъм е в нишата долу вдясно — каза монахът на елфа, когато Джуравиел мина покрай Елбраян.

Миг по-късно факлата се издигна и елфът обяви, че решетката вече е закрепена горе. Йойона се завтече към Пони и я разтърси, за да я извади от транса. Тя се олюля и почти се свлече от изтощение.

— Виждал съм само още един човек с такава сила — каза Йойона, докато я въвеждаше в коридора.

— Той е с мен — спокойно отвърна тя.

Отецът се усмихна, изобщо не се съмняваше в твърдението й, успокоявайки се от това. Той бързо затвори вратите подир тях, обяснявайки, че коридорът може да се наводни, ако остане отворен към морето.

— Сега накъде? — попита пазителят.

Йойона се спря за момент.

— Мога да ви отведа до тъмниците — рече той, — ала само ако изкачим няколко етажа и след това отново слезем от друго място.

— Води ни — каза Елбраян.

Ала монахът поклати глава.

— Това не ми харесва. Ако срещнем братя, ще вдигнат тревога.

Възможността да срещнат хора от Сейнт Мер-Абел накара Йойона да изпита страх, не за могъщото трио и тяхната задача, а за нещастните братя, които щяха да се изпречат на пътя им.

— Моля ви, не убивайте никого — каза той внезапно.

Елбраян и Пони се спогледаха неразбиращо.

— Братя, имам предвид — обясни Йойона. — Повечето са в най-лошия случай неволни пионки на Маркварт и не заслужават…

— Не сме дошли да убиваме никого — прекъсна го Елбраян. — И няма да убием, имаш думата ми.

Пони кимна в знак на съгласие, както и Джуравиел, макар че елфът не бе убеден, че решението на пазителя е мъдро.

— Може би има по-добър път към подземията — каза Йойона. — Има стари тунели от едната страна, само на сто фута навътре. Повечето са блокирани, но можем да преодолеем препятствията.

— И ти знаеш накъде водят? — попита пазителят.

— Не — призна Йойона, — ала те всички стигат до едно място — най-старата част на манастира. Сигурен съм, че накъдето и да поемем, ще стигнем до позната за мен част от абатството.

Елбраян погледна приятелите си, търсейки потвърждение и те кимнаха. Предпочитаха неизползван път, по който няма да срещнат някой от монасите. Първо, по съвет на Джуравиел, те спуснаха решетката, за да не оставят следа за проникването си в абатството.

Скоро намериха старите тунели както Йойона бе предвидил, без проблеми минаха през бариерите, издигнати от монасите. Не след дълго вече вървяха по най-древните коридори в Сейнт Мер-Абел, неизползвани от векове. Подът и стените бяха изронени, а неравните ъгли на камъните хвърляха зловещи дълги сенки на светлината на факлите. Вода капеше от много места, а малки гущерчета пробягваха по стените и по таваните. По едно време Елбраян трябваше да извади Буря само за да си проправи път през дебелите паяжини.

Те бяха натрапници тук, както би бил и всеки друг, тъй като тези коридори вече принадлежаха на гущерите, паяците и на влажната прегръдка на най-страховития враг — времето.

Ала спътниците упорито крачеха по тесните, често криволичещи коридори, пришпорвани от мисълта за Брадуордън и Чиличънкови.

Тунелът бе тъмен, вихър от сиво и черно. Мъглата се промъкна към духа на блуждаещия Маркварт и въпреки че бе вън от тялото си, той все пак усети студения й допир.

За пръв път от много, много време Маркварт се замисли какво прави и дали не се е отдръпнал твърде далеч от светлината. Спомни си времето, когато бе младеж, когато влезе в Сейнт Мер-Абел за пръв път, преди около половин век. Беше изпълнен с вяра и идеализъм и тези качества го бяха издигнали нагоре, като стана непорочен на десетата си годишнина в манастира и отец само три години по-късно. За разлика от много други предишни върховни абати, Маркварт никога не бе напускал Сейнт Мер-Абел, за да управлява друг манастир и бе прекарал всичките си години в присъствието на камъните, в най-светия абеликански дом.

И сега, даде си сметка той, камъните му бяха показали нов, по-велик път. Той минаваше отвъд границите на своите предшественици, влизайки в места неизследвани, неизползвани. И така, след момент на съмнение Маркварт продължи да се спуска в тъмния и студен тунел. Той разбираше опасностите тук, ала бе сигурен, че ще може да се справи с всички злини, които намери, и да ги използва за добро.

Целта оправдава средствата.

Тунелът се разшири до черна равнина от сива мъгла и между нейните въртящи се могили и смрадливи миазми Маркварт видя изгърбени фигури, черни сенки в мрака, изкривени и отвратителни.

Няколко от тях усетиха присъствието му и го приближиха гладно, протягайки ноктести лапи.

Маркварт надигна ръка и им нареди да се махнат и те наистина отстъпиха, образувайки полукръг и се взираха алчно в него с блестящите си червени очи.

— Искате ли да видите пак света на живите? — попита духът му двете най-близки твари.

Те скочиха напред, сграбчиха призрачните му китки със студени ръце.

Чувство на триумф изпълни духа на върховния абат. Толкова лесно!

Той се обърна и се отправи нагоре към тунела, заедно с демоничните души. Отвори очи отново, физически, мигайки при внезапната светлина на свещите, а пламъците им танцуваха диво. Те все още горяха в черно, ала не за дълго, тъй като внезапно огньовете поаленяха и нараснаха, а от близките свещи се издигнаха огромни пламъци, изпълвайки стаята с червена светлина, която жилеше очите на Маркварт. Ала той не можа и не поиска да ги извърне, хипнотизирай от гледката на черните фигури, които се образуваха в пламъците, получовешки форми, ала изгърбени и противни.

Те пристъпиха напред, един до друг, а гладните им блестящи червени очи се впериха в седящия върховен абат. Зад тях свещите отново проблеснаха злокобно и се върнаха в нормалния си свят, а стаята сякаш притихна.

Маркварт почувства, че тези демонични създания биха се хвърлили върху него, за да го разкъсат на парчета, ала не се уплаши.

— Елате — заповяда им той. — Ще ви покажа вашите гостоприемници. — Сетне отново потъна в хематита и духът излезе от тялото му…