Р. А. Салваторе
Духът на демона (30)

Глава 30
В търсене на отговори

— Брат Талумус — бавно и спокойно каза барон Билдебург, като напразно се мъчеше да скрие напрежението си. — Кажете ми отново за посещението на Конър тук — къде се е спирал, какво е търсил.

Младият монах, напълно объркан, тъй като бе наясно, че не дава на барона това, което онзи иска, започна да говори така бързо и за толкова много неща, че думите му станаха почти неразбираеми. Баронът го потупа успокоително по рамото и младежът спря и си пое дълбоко въздух.

— Първо мина в стаята на абата — каза бавно Талумус, — не бе доволен, че е почистена, но какво можехме да направим. — След това отново повиши глас, развълнуван: — Не можехме да го оставим така — традицията го повелява! И ако имаме гости в манастира — а ние имаме много такива — не можехме да оставим стаята в кръв!

— Разбира се, разбира се — съгласи се барон Билдебург, като се опитваше да успокои монаха.

Роджър внимателно наблюдаваше новия си ментор, впечатлен от търпението му, от това как успяваше да насочва мисълта на бъбривия монах в нужната посока. Все пак виждаше напрежението по лицето на Рочефорт, който, също като него, разбираше, че тук ще намери твърде малко отговори. В Сейнт Прешъс, където нямаше нито един отец, който да замести абат Добриниън, цареше пълен хаос. Монасите търчаха във всички посоки, а клюките се чуваха дори във времето за молитва. Една от тях изнерви много Роджър и Рочефорт — новината, че Сейнт Прешъс скоро ще има нов абат, назначен от Сейнт Мер-Абел.

За Роджър и Рочефорт това само потвърждаваше подозренията на Конър, че върховният абат стои зад убийството на Добриниън.

— Оставихме паура обаче — продължи брат Талумус. — Поне докато господарят Конър напусна.

— И тогава Конър отиде до кухнята? — попита внимателно Рочефорт.

— Да, към Кели Лий — отвърна Талумус. — Бедното момиче.

— И по нея няма други наранявания освен от горещата вода? — осмели се да попита Роджър, като гледаше право към Рочефорт, макар въпросът да бе отправен към Талумус. Роджър бе обяснил на Рочефорт, че липсата на порезни рани по Кели Лий — в които да бъдат натопени червените кепета — е била важно доказателство за Конър, че убиецът не е паур.

— Не — отговори Талумус.

— Нейната кръв не е пролята?

— Не.

— Иди и намери човека, който пръв е намерил тялото — рече барон Билдебург. — И бързичко.

Брат Талумус скочи на крака, поклони се и изтича от стаята.

— Монахът, който я е намерил, едва ли ще ни каже нещо повече — отбеляза Роджър, изненадан от желанието на барона.

— Зарежи го монаха — обясни Рочефорт, — отпратих го, за да останем за малко насаме. Трябва да решим бързо какво да правим, приятелю.

— Не бива да им казваме за подозренията на Конър, нито за неговата кончина — каза Роджър след кратка пауза. Барон Билдебург кимна и той продължи:

— Те не могат да сторят нищо по въпроса. Нито един монах тук, ако Талумус е най-висшестоящият, не би могъл да се противопостави на идващия от Сейнт Мер-Абел отец.

— Явно абат Добриниън не е успял да подготви свой наследник — съгласи се Рочефорт, след което изсумтя. — Макар че бих се радвал да кажа на Талумус и останалите, че Сейнт Мер-Абел стои зад убийството на любимия им абат.

— Това би влошило нещата — отвърна Роджър. — От това което Конър ми каза за Църквата, Сейнт Мер-Абел просто ще прогони несъгласните и върховният абат ще има още по-голяма власт в Палмарис, когато неговият лакей дойде в града.

— И това е вярно — съгласи се барон Билдебург с въздишка. Лицето му просветна веднага щом двамата нервни монаси, Талумус и онзи, който първи бе намерил момичето, влязоха в стаята. Двамата бяха разпитани, ала само формално — баронът и Роджър знаеха, че никой в Сейнт Прешъс не би могъл да им каже нещо повече.

Върнаха в имението и Рочефорт закрачи напред-назад, а Роджър седна в любимото кресло на барона.

— Пътят до Урсал е дълъг — каза Рочефорт. — И разбира се, бих искал да си до мен.

— Ще видим ли наистина краля? — попита Роджър, очарован от тази възможност.

— О, крал Данюб Брок Урсал ми е много добър приятел, Роджър — отвърна баронът. — Много добър. Той ще ми даде аудиенция и ще ми повярва, не се съмнявай. Но дали ще може да направи нещо, без да имаме доказателства…

— Аз съм свидетел — възрази Роджър. — Видях как монахът убива Конър.

— Но може и да лъжеш.

— Не ми ли вярвате?

— Разбира се, че ти вярвам! — отговори баронът и удари с юмрук във въздуха. — Иначе защо, момчето ми, бих рискувал толкова много? Защо бих ти дал Сивия камък и Защитник? Ако не ти вярвах, щеше да си окован и измъчван, докато не се убедя, че говориш истината.

Баронът се спря и погледна Роджър по-внимателно.

— Къде е мечът? — попита той.

Роджър се размърда притеснено. Дали не бе предал доверието на стареца?

— И мечът и конят са в сигурни ръце — отвърна той.

— Чии ръце? — попита барона.

— На Джили — бързо отвърна Роджър. — Нейният път е дори по-мрачен от моя и изпълнен с битки. Дадох ги на нея, аз не съм нито ездач, нито голям майстор на меча.

— Но и двете може да се научат — изръмжа баронът.

— Нямаме време — отговори Роджър, — а Джили може да ги използва умело — млъкна, опитвайки се да предугади реакцията на благородника.

— Пак ще се доверя на преценката ти — каза накрая Рочефорт. — Да не говорим повече за това. Да се върнем на главната тема. Вярвам ти, разбира се. Ала Данюб Брок Урсал би бил по-предпазлив, не се съмнявай. Не разбираш ли какво означават обвиненията ти? Ако крал Данюб ги приеме за чиста монета и ги обяви публично, това ще значи, че започва война между Църквата и държавата, която нито една от двете страни не желае.

— Ала която върховният абат на Сейнт Мер-Абел започна — напомни му Роджър.

През лицето на барон Рочефорт Билдебург премина сянка и той като че остаря още повече.

— Това значи, че трябва да заминем на изток — каза той.

Отговорът на Роджър бе прекъснат от почукване на вратата.

— Бароне мой — каза един слуга. — Дойде вест, че новият абат на Сейнт Прешъс е пристигнал. Името му е отец Де Унеро.

— Познаваш ли го? — попита баронът Роджър, който само поклати глава.

— Вече иска аудиенция — продължи слугата. — В Сейнт Прешъс, този следобед на чай.

Билдебург кимна и разреши на слугата да напусне стаята.

— Явно трябва да побързам — отбеляза баронът и погледна през прозореца. Слънцето вече клонеше на запад.

— Ще ви придружа — каза Роджър и скочи от креслото.

— Не — каза Билдебург. — Макар че ми се иска да знам какво мислиш за този човек. Ала предвид дълбочината на тази отвратителна конспирация, по-добре да ида сам. Нека името и лицето на Роджър Билингсбъри останат неизвестни за абат Де Унеро.

Роджър понечи да възрази, ала разбра, че баронът е прав. Той бе още много млад и неопитен в политиката и баронът се опасяваше — и с право, — че новият абат може да научи прекалено много на тази среща.

Затова Роджър остана този следобед в имението Чесуинд.

 

 

Средата на калември не бе толкова далеч. Не и когато абат Маркварт се замислеше за приготовленията за Събора, предвид важните решения, които предстоеше да обяви на него. Старият и съсухрен човек обикаляше кабинета си в Сейнт Мер-Абел, като спираше час по час до прозореца, за да погледне зеленината навън. Събитията от последните няколко седмици, особено откритието в Барбакан и неприятностите в Палмарис, бяха принудили Маркварт да промени мнението си относно много въпроси или най-малкото да ускори ходовете си спрямо постигането на дългосрочните си цели. След смъртта на Добриниън, съотношението в колегията на абатите се променяше значително. Макар че бе нов абат, само заради властта си над Сейнт Прешъс Де Унеро щеше да има право на мнение в Събора, може би най-важното след това на Маркварт и Джеховит от Сейнт Хонс. Това щеше да даде на Маркварт възможността да нанесе решителен удар.

Старецът се усмихна лукаво, представяйки си тази среща. На Събора той щеше решително да анатемоса Авелин Десбрис, обявявайки го за еретик. Това бе важно, тъй като в противен случай действията му щяха да останат свободни за тълкувания. Докато анатемата не бъдеше произнесена, всички монаси, дори първокурсниците, щяха да могат да тълкуват свободно напускането на Авелин, а това бе нежелателно. Щяха ли да му съчувстват? Нямаше ли думата „бягство“ да се промъкне в тези разговори, заменяйки истината за убийството и кражбата?

Да, колкото по-скоро произнесеше анатемата, толкова по-добре.

Веднъж изречена, тя щеше да предотврати всяко представяне на Авелин Десбрис в положителна светлина в кой да е манастир или църква.

Веднъж обявен за еретик, Авелин щеше да си остане в историята на Църквата като такъв.

Маркварт въздъхна, докато обмисляше пътя до тази далечна цел.

Инатливият отец Йойона щеше да му се противопостави — ако оцелееше дотогава.

Маркварт отхвърли възможността за още едно убийство — ако всичките му познати противници започнеха да измират, вероятно погледите щяха да се насочат към него. Освен това той знаеше, че Йойона не е сам във вярванията си. Все още не можеше да го удари с всичка сила.

Той обаче трябваше да е подготвен за такъв сблъсък. Трябваше да може да докаже ереста на Авелин, тъй като разрушението в Барбакан можеше да се тълкува по различен начин. Наистина бе неоспоримо, че Сихертън бе убит в нощта на бягството на Авелин от Сейнт Мер-Абел, ала вероятно Йойона и за това щеше да измисли нещо. Но дори само грешното намерение бе достатъчно за обвинението в ерес.

Така Маркварт знаеше, че трябва да докаже своята версия за събитията в нощта, когато Авелин избяга с камъните. За да може да получи подкрепата за това обвинение — каквото Църквата никога не бе отправяла с лекота, — той трябваше да докаже, че Авелин е използвал камъните със зла умисъл, че падението му в тъмната страна на човешката природа е пълно. Ала Маркварт нямаше да може да накара Йойона да мълчи.

Онзи щеше до последно да се бори за името на Авелин Десбрис. Да, знаеше го добре — Йойона щеше да дойде на Събора на абатите и щеше да се изправи срещу него. Двамата отдавна чакаха този сблъсък.

Затова Маркварт реши, че трябва да унищожи самия отец, а не само позицията му. Той знаеше къде да намери съюзници в това си намерение за предварителен удар срещу Йойона. Абат Джеховит от Сейнт Хонс бе от най-важните кралски съветници и можеше да го използва, за да привлече на своя страна фанатичния Всесърцат отряд. Само трябваше да убеди Джеховит, да го помоли да вземе със себе си неколцина от тези безмилостни войни…

Доволен от решението, върховният абат отново се замисли за Авелин. Имаше само един жив свидетел на действията на Авелин, Брадуордън, ала от разпитите, както с камъка на душата, така и с мъчения, абатът бе научил, че звярът има силна воля, и сега се опасяваше, че няма да може да го пречупи.

Сещайки се за това, Маркварт приближи писалището си и остави бележка на брат Франсис да измъчва безспирно кентавъра до началото на Събора. Ако не можеха да го пречупят да каже каквото искат, щяха да го убият преди очакваните гости да пристигнат.

Маркварт се сети и за още един проблем, докато пишеше бележката.

Франсис бе брат за девета година, ала само непорочни и абати имаха право да присъстват на Вселенския събор. Маркварт искаше Франсис да е там — той си имаше недостатъци, ала бе верен като куче.

Върховният абат откъсна парче от пергамента и си отбеляза „НБФ“, за да не забрави, сетне го скри. Както бе нарушил протокола заради войната, назначавайки Де Унеро за абат на Сейнт Прешъс и изпращайки Йойона до Палмарис, за да слугува на Де Унеро, така щеше да направи брат Франсис непорочен.

Непорочният брат Франсис.

На Маркварт му хареса как звучи това и му хареса възможността да увеличи властта на онези, които му се подчиняваха безпрекословно.

Обяснението му за това назначение щеше да бъде просто и прието. След като бе изпратил двама отци да засилят Сейнт Прешъс, самият Сейнт Мер-Абел бе отслабен като висш клир. Макар манастирът да имаше много непорочни, малцина от тях бяха достойни да станат отци, а още по-малко имаха такова желание. Франсис обаче, предвид своята безценна помощ по време на пътуването към Барбакан, бе достоен и щеше значително да подсили манастира.

Да, усмихна се върховният абат. Той щеше да обяви Франсис за непорочен пред Събора и скоро след това щеше да го направи и отец, заменяйки…

… Йойона, реши той, а не Де Унеро. За заместник на Де Унеро щеше да се вгледа в другите непорочни, може би дори в Браумин Херде, който бе достоен, макар изборът му за наставници да бе меко казано неподходящ. Все пак Йойона бе надалеч и едва ли скоро щеше да се върне — ако не се брояха трите дни на Събора, — така че Маркварт прецени, че може да привлече Браумин на своя страна, изкушавайки го с така желания пост. Стъпката на върховния абат стана по-лека, докато той измисляше решения на проблемите си, решения, които ставаха все по-лесни. Тази нова степен на вътрешен усет, която бе открил, бе истинско чудо. Всякакви възли от интриги се разплитаха пред него, а отговорите винаги изглеждаха кристално ясни.

Освен това как да обяви Авелин за еретик, напомни си той и удари с юмрук по масата. Не, Брадуордън нямаше да се пречупи и щеше да остане предан до жалкия си край. Маркварт за пръв път съжали за смъртта на Чиличънкови, тъй като те щяха да са много по-лесни за контролиране.

Ала тогава в ума му се появи образ на малката библиотека, в която Йойона търсеше сведения за брат Алабарне. Стаята се проясни в ума му и не можеше да разбере защо — докато една част от библиотеката, далечен, неизползван шкаф, не приближи погледа му.

Маркварт се довери на инстинктите си и последва вътрешния си глас, като първо мина през писалището си, за да вземе няколко скъпоценни камъка, сетне надолу по мрачните и влажни стълби към древната библиотека. Нямаше никакви стражи наоколо, тъй като Йойона бе далеч, и Маркварт, държащ светещия си диамант в ръка, влезе предпазливо.

Той мина покрай всички рафтове, за да стигне до черния ъгъл, до книгите, които Църквата бе забранила преди векове. Знаеше, че дори той, върховният абат, не трябва да ги използва, ала вътрешният му глас му обеща отговор на проблема, който го измъчваше.

Той цяла минута разглежда рафта, взирайки се във всеки том, в заглавията на всеки пергамент, сетне затвори очи и си припомни тези образи. Очите му останаха затворени, но той надигна ръка, вярвайки, че е насочван свише към книгата, която му трябва. Като я хвана нежно, но здраво, Маркварт я скри под ръката си и отмина нататък. Върна се в кабинета си, без да погледне какво е взел.

Книгата за призоваване на демони.

 

 

Роджър очакваше баронът да се върне късно вечерта и бе искрено изненадан, когато той пристигна още преди залез-слънце. Младежът се надяваше всичко да е минало добре, ала надеждите му бяха съкрушени още когато видя барона да ругае, почервенял от яд.

— През всичките тези години не съм виждал толкова неприятен човек, камо ли такъв, който претендира за святост! — извика Рочефорт Билдебург, преминавайки като буря през фоайето и влизайки в залата за аудиенции.

Роджър го последва бързо, макар че трябваше да си избере друг стол, тъй като баронът седна на креслото. Ала в следващия миг той отново бе на крака и започна да крачи нервно напред-назад, така че Роджър се промъкна зад него и седна на любимото си място.

— Предупреди ме! — продължи да беснее барон Билдебург. — Мен!

Барона на Палмарис, приятеля на самия Данюб Брок Урсал!

— Какво каза?

— О, започна добре — обясни Билдебург, плесвайки с ръце. — Много мило, този гад каза, че се надява смяната на властта в Сейнт Прешъс да се приеме спокойно. Каза дори, че може да работим заедно… — Билдебург спря и Роджър си пое въздух, тъй като усети, че ще чуе нещо важно — Въпреки очевидните грехове и престъпления на моя племенник! — избухна баронът и тропна ядно с крак. Това го изтощи и Роджър веднага скочи да му помогне да седна на креслото.

— Пес! — продължи Билдебург. — Сигурен съм, че не знае за смъртта на Конър, ала скоро ще научи. Предложи ми да опрости греховете на Конър, ако му дам думата си, че той ще се държи по-добре в бъдеще. Да го опрости!

Роджър се опита да успокои барона, страхуваше се той да не умре от гняв. Лицето му бе почервеняло, а очите му се бяха разширили.

— Най-добре е да идем при краля — спокойно каза Роджър. — Имаме съюзници, които този нов абат не може да победи. Можем да изчистим името на Конър и да кажем кой наистина е виновен.

Това успокои барона значително.

— Тръгваме — каза той. — На юг, с всичката скорост, на която сме способни. Кажи на слугите ми да подготвят каретата.

 

 

Де Унеро изобщо не бе подценил барон Билдебург. Неговото силово поведение по време на срещата им бе нарочно, а целта му — да събере информация за барона и да разбере какви са политическите му пристрастия.

За острите очи на Де Унеро разговорът бе невероятно успешен и по двете направления. Яростта на Билдебург бе показала, че и той може да се окаже открит враг на Църквата, дори по-досаден от племенника си или от абат Добриниън.

Ала де Унеро бе достатъчно умен, за да знае кой е истинският виновник за тези проблеми.

Защото, независимо от думите си на срещата, той знаеше за смъртта на Конър Билдебург и знаеше, че трупът му е бил донесен в Палмарис от някакъв младеж. Заедно с тялото на Абеликански монах. Абатът за пореден път се ядоса заради решението на Маркварт да не изпрати него на тази най-важна мисия — намирането на светите камъни. Ако той бе тръгнал подир Авелин, този проблем отдавна щеше да бъде решен, камъните щяха да са в техни ръце, а Авелин и всичките му приятели щяха да са мъртви. И Билдебург нямаше да е никакъв проблем, нито за него, нито за Църквата. А сега бе проблем, и то не малък.

Според монасите от Сейнт Прешъс, които де Унеро вече бе разпитал, и тези от Сейнт Мер-Абел, които бяха наблюдавали сблъсъка в двора на Сейнт Прешъс, барон Билдебург обичаше Конър като свой син. Обвинението в убийство несъмнено щеше да бъде отправено към Църквата и Билдебург, чието влияние се разпростираше надалеч от Палмарис, нямаше да си замълчи по този въпрос.

Затова новият абат не бе изненадан, когато един от неговите монаси, придружили го още от Сейнт Мер-Абел, се върна от разузнаването си и докладва, че от имението Чесуинд е потеглила карета — на юг от Палмарис, покрай реката.

Другите шпиони на абата скоро се върнаха, потвърждавайки вестта, като един от тях настояваше, че е отпътувал самият барон.

Де Унеро не издаде чувствата си и извърши вечерни молитви, като че всичко бе наред. Прибра се рано в покоите си с обяснението, че е изморен от ездата, което звучеше правдоподобно.

— Тук имам предимство дори пред теб, Маркварт — прошепна абатът на Сейнт Прешъс, гледайки през прозореца към нощта на Палмарис. Нямам нужда от лакеи, които да ми вършат мръсната работа.

Той свали расото и облече свободна черна дреха. Сетне отвори капака на прозореца, изскочи навън и изчезна в сенките. Мигове по-късно той вече бе на улицата с любимия си скъпоценен камък в ръка.

Потъна в камъка, усети невероятната болка в костите на ръцете си, когато те смениха вида и формата си. И тогава, подтикнат от вълнението пред идващия лов, екстазът от това, че най-сетне ще може да действа, той потъна още по-дълбоко в камъка и изрита обувките си, тъй като и краката му се превърнаха в тигрови лапи. Почувства се, сякаш се разтваря в магията, сякаш става едно с камъка. Цялото му тяло потръпна.

Той прокара ръка през гърдите си, раздирайки дрехата си.

Сетне падна на четири лапи и когато понечи да извика, от котешкото му гърло излезе дълбоко ръмжене.

Никога не бе отивал толкова далеч!

Ала бе чудесно!

Сила, каква сила! Сега той имаше тялото на ловуващ тигър и мощта бе под пълния му контрол. Скоро вече бягаше с всичка сила, безшумно стъпвайки на котешките си лапи, с лекота прескочи високата стена на Палмарис и се спусна по пътя на юг.

 

 

Още от първите няколко страници, описващи съдържанието на тома, върховният абат разбра какво му трябва. Само допреди месеци Далбърт Маркварт щеше да се ужаси от подобно нещо.

Ала това бе, преди да открие „вътрешния глас“ на Бестесбулзибар.

Той постави книгата в най-ниското чекмедже на бюрото си и го заключи.

— Първо работата — каза той на глас, вадейки един чист пергамент и шишенце мастило от друго чекмедже. Отви пергамента, сложи тежести по краищата му, сетне се вгледа в него. Чудеше се как да подбере думите си. След късо кимване той написа:

Производство на брат Франсис Делакорт в непорочен от Ордена на Сейнт Мер-Абел Маркварт прекара много време подготвяйки важния документ, макар че в крайна сметка той излезе не по-дълъг от триста думи. Докато завърши, почти се бе стъмнило, а монасите се събираха за вечеря.

Маркварт се измъкна от кабинета си и отиде до крилото на Сейнт Мер-Абел, където живееха най-новите послушници. Намери тримата, които му трябваха и ги извика в една стая.

— Всеки един от вас ще ми направи по пет копия на този документ — нареди той.

Един от младите братя се размърда нервно.

— Сподели какво те безпокои — рече му Маркварт.

— Не съм много начетен човек, върховни абате — заекна младежът и сведе глава. В действителност и тримата бяха изплашени от задачата.

Сейнт Мер-Абел разполагаше с някои от най-добрите писари в света.

Повечето от непорочните, които не се надяваха да станат отци, избираха това прозвище.

— Не ви питам дали сте умели — отговори Маркварт, като говореше на всички. — Нали сте грамотни?

— Разбира се, върховни абате — потвърдиха и тримата.

— Тогава сторете каквото наредих — каза старецът. — И без повече въпроси.

— Да, върховни абате.

Маркварт ги изгледа свирепо и ги заплаши:

— Ако някой издаде и дума някому за съдържанието на документа, ще изгоря на клада и тримата.

Отново се възцари тишина, а Маркварт наблюдаваше монасите свирепо. Бе решил да използва първокурсници, и то точно тези тримата, понеже бе сигурен, че заплахата му ще им повлияе. След това ги напусна, убеден, че не биха се осмелили да не се подчинят на заповедта на върховния абат. След това отиде в килията на брат Франсис. Той бе отишъл на вечеря, ала старецът не се притесни от това и пусна своето упътване за Брадуордън под вратата.

След това върховният абат се прибра в личните си покои и в малко използваната стая до спалнята си започна следващите си приготовления. Първо изнесе всичко от стаята, дори мебелите. Сетне с древната книга, с нож и цветни свещи, започна да рисува на пода специфичен кръг, подробно описан в тома.

 

 

Гората изглеждаше спокойно място на Роджър, сякаш бе изпълнена с мир. Нещо в самия въздух я отличаваше от дъбравата на север. Бе някак по-ведро, като че всички животни наоколо, заедно с тревичките и растенията, знаеха, че наблизо няма чудовища.

Роджър бе излязъл от малкия лагер зад каретата, за да се облекчи, ала бе останал докато минутите отминаваха, сам с мислите си и звездното небе. Мъчеше се да не мисли за предстоящата си среща с крал Данюб.

Бе репетирал речта си вече много пъти. Опита се да не се тревожи за приятелите си, макар че подозираше, че те вече приближават Сейнт Мер-Абел и може би дори се бяха срещнали в битка с представителите на Църквата, за пленените затворници. Засега Роджър само искаше да си почине, да почувства спокойствието на лятната нощ.

Колко нощи бе прекарвал сам в гората до Каер Тинела. Винаги когато времето бе хубаво. Госпожа Келсо идваше да го вземе за вечеря и после за закуска и макар тя да смяташе, че момчето е на топло в хангара й, той най-често бе навън в гората.

Колкото и да опитваше, Роджър не можеше да се успокои, да намери вътрешен покой. Твърде много тревоги пропълзяваха в съзнанието му.

Бе видял и изживял прекалено много.

Облегна се тежко на дървото, загледан в звездите. Тъгуваше по изгубената си невинност. Елбраян, Пони и Джуравиел се радваха, че е пораснал, бяха кимали одобрително на все по-отговорните му решения.

Но приемането на тези отговорности бе взело своята дан, разбра сега Роджър, тъй като звездите не му се струваха така ярки, а сърцето му бе натежало.

Отново въздъхна и си каза, че нещата ще се подобрят, че крал Данюб ще оправи всичко, че чудовищата ще бъдат прогонени и той ще се върне у дома, към предишния живот в Каер Тинела.

Ала не го вярваше. Той сви рамене и се отправи обратно към фургона, към важните, сериозни разговори, към отговорностите.

Ала преди да стигне лагера, спря и косъмчетата на врата му настръхнаха.

Гората бе станала странно, зловещо тиха.

Тогава долетя нисък, отекващ рев, какъвто Роджър никога не бе чувал. Младежът замръзна заслушан, опитвайки се да разбере откъде идва ревът, макар че той сякаш идваше отвсякъде.

Роджър не мърдаше, не дишаше.

Чу как някой изтегля меча си, а ревът проехтя отново, този път по-силно, а след това се чуха писъци, внезапни и ужасяващи. Сега вече Роджър хукна, на сляпо, препъвайки се в корени, а клоните го шибаха по лицето. Видя огъня в лагера, около него подскачаха силуети. Писъците продължаваха, първо писъци на страх, а после и на агония.

Щом навлезе в лагера, Роджър видя тримата стражи да лежат край огъня, разкъсани. Почти не ги забеляза обаче, тъй като баронът тъкмо се опитваше да се скрие в каретата.

Ала дори и да бе успял, Роджър знаеше, че вратата ще е жалка преграда пред огромната оранжева котка на черни ивици, която бе забила нокти в ботуша на Рочефорт.

Баронът се завъртя и ритна, а тигърът го пусна да може да влезе вътре. Но веднага след това животното сви задните си лапи и преди Билдебург да успее да затвори вратата, скочи отгоре му с разперени нокти.

Каретата се разтресе и баронът изпищя, а Роджър само гледаше безпомощно. Имаше оръжие, малък меч, почти кинжал, ала знаеше, че не би могъл да стигне навреме до Билдебург, за да му помогне, а и в никой случай нямаше да може да победи, дори да рани гигантската котка.

Затова се обърна и побягна. Сълзите се стичаха по лицето му, докато дишането му се накъса от хлипове. Бе се случило отново! Точно както при Конър! И той отново не бе нищо друго, освен безпомощен свидетел на смъртта на свой приятел. Бягаше на сляпо, препъваше се, а клоните и листата го шибаха в лицето. Минутите се разтеглиха в цял час. Накрая той падна от изтощение, но дори тогава продължи да пълзи напред, прекалено изплашен, за да се обърне да види дали някой го преследва.