Р. А. Салваторе
Духът на демона (29)

Глава 29
Жадни за битка

— Ако съберем силите си в молитва, един удар на Божиите мълнии ще ги унищожи всичките — каза един млад монах, който бе участвал и в пътуването до Аида, включително и в битката до Алпинадорското селище.

Отец Де Унеро присви очи към монаха. Забеляза, че останалите кимат.

Бяха чули разказа за голямата победа на север, за блестящите пръсти, издигнати от монасите и напълно унищожили противниците им.

Ала имаше и още нещо, което ги вдъхновяваше, разбра Де Унеро.

Страхът.

Искаха бърза и чиста победа над приближаващите гоблини, тъй като се страхуваха да се изправят лице в лице с тези сравнително непознати създания. Бъдещият абат се изправи пред тях и изгледа младия монах така, че той отстъпи с пребледняло лице.

— Само отец Йойона ще използва магията — излая той, поглеждайки свирепо всички, така, че никой да не му противоречи. — Той е твърде стар и немощен, за да се бие.

Йойона едва се сдържа да не се втурне към него и да му докаже, че греши.

— Що се отнася до останалите — продължи Де Унеро, — нека погледнем на това като на полезен урок. Може да ни се наложи пак да се бием и в Палмарис.

— Този урок може да се окаже смъртоносен — намеси се отец Йойона, а спокойствието в гласа му направи сарказма още по-осезаем.

— Още по-добре тогава — отвърна Де Унеро без колебание и когато видя Йойона да клати неодобрително глава, се изправи пред него, скръстил силните си ръце пред яките си гърди.

Не сега, напомни си отец Йойона. Не искаше да притиска Де Унеро, знаеше, че това само ще го разлюти още повече.

— Моля ви, нека се справим с тези създания бързо и ефективно — рече Йойона. — Нека ги пометем с един мощен, комбиниран залп светкавици и да видим какво има там.

Той посочи зад рамото на Де Унеро, към облака черен дим, който мързеливо се издигаше в небето.

В отговор Де Унеро му подаде един-единствен графит.

— Ползвай го добре, братко — каза той. — Ала не прекомерно добре, тъй като искам моите възпитаници да се насладят на битката.

— Удоволствия от битката? — повтори Йойона, ала под нос, тъй като Де Унеро се обърна и нареди на братята да приготвят арбалетите си.

Старецът само поклати глава, не можеше да повярва. Потърка графита с длан. Смяташе да удари гоблините бързо и силно, да ги убие или разпръсне, така че малко от младите монаси да влязат в истински бой.

Започна да търка още по-настървено, когато разузнавачът отпред даде знак, че гоблините приближават. И все пак не усети силата на камъка.

Потъна в себе си, търсеше онова специално място за магията в ума си, специалното място, дадено му от Бог. Освободи се от всякакви мисли за Де Унеро, защото те можеха да му попречат. Потърка графита с пръсти, усещаше всяка неравност.

Ала не и магията му. Йойона отвори очи и видя, че е сам на пътя.

Почти паникьосан, той се огледа наоколо и се отпусна донякъде, като видя, че Де Унеро е скрил останалите зад храстите до пътя. Първите гоблини вече се виждаха, търчаха с всичка сила по един завой на пътя.

Йойона погледна към графита, не можеше да повярва, чувстваше се предаден.

Гоблините приближаваха, а въображаемото им бягство се превръщаше в яростна атака. Йойона надигна ръка и отново затвори очи, търсейки силата на камъка.

Не последва нищо, нито мълния, нито дори искрица и гоблините продължиха да приближават. Йойона опита отново, ала не откри източника на магията в графита. Тогава той разбра истината, че камъкът не е вълшебен, че е обикновено парче скала. Йойона усети как го обзема страх — реши, че Де Унеро го е оставил на пътя да умре! Извика, обърна се и побягна с цялата сила, която позволяваха тежките му крака.

Чуваше как гоблините се приближават с вой. Очакваше всеки миг в гърба му да се забие копие.

Ала тогава Де Унеро и братята удариха по гоблинската паплач. Монасите изскочиха от храстите отстрани на пътя и започнаха да стрелят с тежките си арбалети, направени така, че да убият паур и дори великан с един-единствен изстрел. Стрелите разпраха гоблиновата плът, като понякога пронизваха даже гоблина зад първата жертва. Изчадията започнаха да скачат, да се въртят и да падат, а крясъците им за атака скоро се превърнаха в писъци на изненада и агония.

Йойона се осмели да забави ход и да надзърне какво става зад него.

Видя как половината от гоблините вече са рухнали, някои се гърчеха, а други лежаха мъртви. Отец Де Унеро бе скочил на пътя сред останалите.

Той бе съвършената машина за убиване, скачаше и се въртеше. Изпънатите му пръсти удариха и разкъсаха гръкляна на един гоблин. После се обърна към друг, опитал се да го удари с тояга по главата. Ръцете му се издигнаха като кръст над главата му и хванаха падащата тояга. После я измъкна от хватката на смаяния гоблин, завъртя я и го блъсна в лицето, после отново, като главата му буквално се изметна настрана.

Де Унеро продължи да тича, и отби с тоягата едно копие. Сетне удари първия гоблин за трети път — макар че той вече едва се държеше на краката си, — поваляйки го в прахта.

Продължи нападението си, мятайки тоягата към онзи, който бе хвърлил копието, и после връхлетя върху него и го отблъсна настрана, като със свободната си ръка смаза с удари гърлото и лицето му.

Другите монаси вече бяха на пътя и почти бяха разпръснали гоблините. Няколко чудовища се опитаха да избягат встрани от пътя, като пищяха неистово, ала Де Унеро бе поставил няколко монаси там и те ги посрещнаха с тежките си арбалети.

И тогава, когато гоблинската орда вече се пръсваше, дойде най-лошото, тъй като жестокият Де Унеро използва любимия си камък, тигровата лапа. Ръцете му, вече смъртоносни, се превърнаха в мощни тигрови лапи и започнаха да разкъсват гоблините.

Всичко свърши още преди отец Йойона да се върне при спътниците си. Когато все пак се добра до тях, пуфтейки от умора, той намери Де Унеро въодушевен, почти обезумял — тичаше край младите монаси, тупаше ги по гърба и ръмжеше от удоволствие заради великата победа.

Малцина бяха ранени. Най-зле беше пострадал един, ранен от стрела на арбалет от другата страна на пътя. Стрелецът не бе преценил добре ъгъла на изстрела си. Няколко гоблина на пътя бяха още живи, но нямаха сили да продължат битката. Другите оцелели бяха хукнали с всичка сила през полята около пътя.

Де Унеро явно не се интересуваше от тях. Той дори се усмихна широко на Йойона.

— Нямаше да е по-бързо, дори да бяхме използвали магия — каза бъдещият абат.

— Ти явно нямаше такива намерения, ако не броим личния ти камък — остро отвърна Йойона и захвърли настрани безполезния камък. — Не обичам да бъда използван като пионка, отец Де Унеро — продължи Йойона.

Де Унеро се огледа към младите монаси и Йойона не пропусна свирепата му усмивка.

— Ти изигра важна роля — отговори де Унеро, без дори да си направи труд да му се скара, че го наричат просто отец.

— С истински камък щях да съм по-полезен.

— Не мисля — рече Де Унеро. — Мълнията ти вероятно щеше да убие неколцина, но останалите щяха да се разбягат и да направят задачата ни много по-трудна.

— Някои и така избягаха — напомни му Йойона.

Де Унеро не му обърна внимание.

— Не достатъчно, за да напакостят сериозно.

— Значи ти трябвах подплашен и бягащ.

— За да ги примамиш — отвърна Де Унеро.

— Аз? Отец от Сейнт Мер-Абел? — притисна го Йойона, разбирайки коварството му. Той си бе осигурил уважението на монасите, лично бе скочил сред врага и бе убил немалко — докато Йойона бе побягнал като изплашено дете.

— Прости ми, братко — неискрено каза Де Унеро. — Ти си едничкият от нас, достатъчно немощен да заблуди гоблините. Те щяха да избягат от по-млад и силен човек като мен.

Йойона замълча, взирайки се в своя мъчител.

Такова действие, такова оскърбление към Абеликански отец трябваше да бъде разгледано от властите, а Де Унеро трябваше да бъде наказан за извършеното унижение. Ала на кои власти можеше да се оплаче, зачуди се отец Йойона. На върховния абат Маркварт?

Едва ли.

Де Унеро бе спечелил този ден, прие Йойона, ала бе решен личната битка между тях да се проточи.

— Хематитът, ако обичаш — каза той на Де Унеро. — Има ранени, трябва да им помогна.

Де Унеро се огледа, без да е особено впечатлен от раните, сетне подхвърли камъка на Йойона.

— Ето как отново доказваш, че не си безполезен — каза той.

Йойона само се извърна.

 

 

— Ти си я обучил — обвинително каза седналият на едно дърво Джуравиел, когато Елбраян се върна на могилата след успешния лов.

Пазителят нямаше нужда да пита за какво става въпрос, знаеше, че Джуравиел е наблюдавал танца му с Пони и че двама човеци не биха могли да постигнат такова ниво на грация и хармония без помощта на би’нел дасада. Но не отговори нищо. Погледна събраните в кръг фургони и видя, че Пони обикаля и помага на ранените търговци.

Джуравиел въздъхна тежко и се облегна на ствола.

— И дори нямаш сила да си го признаеш? — попита той.

Пазителят го погледна.

— Да си го призная? — повтори той учудено. — Казваш го, сякаш е престъпление.

— А не е ли?

— Не е ли достойна? — бързо отвърна Елбраян и посочи към фургоните.

Това някак укроти гнева на елфа, ала все пак той продължи:

— Елбраян ли решава кой е достоен и кой не? Елбраян ли ще смени Туел’алфарите като учител, елфите, които овладяха танца още когато светът бе млад?

— Не — отвърна мрачно пазителят. — Не Елбраян, а Нощната птица.

— Позволяваш си твърде много — каза Джуравиел.

— Вие ми дадохте титлата.

— Ние ти подарихме живота и нещо много повече — отвърна елфът. — Не смей да злоупотребяваш с даровете ни, Нощна птицо. Лейди Даселронд никога няма да преглътне такава обида.

— Обида? — повтори пазителят, като че целият разговор бе абсурден. — Прецени ситуацията, в която аз, ние, бяхме поставени. С Пони тъкмо бяхме унищожили демона дактил и трябваше да се преборим с безкрайни орди от чудовища, и то само за да стигнем Дъндалис. Така че да, наистина споделих дара си с нея, заради двама ни, както тя сподели с мен дара, даден й от Авелин, пак заради двама ни.

— Тя те е научила да използваш камъните? — рече Джуравиел.

— Не мога обаче да се меря с нея в това — призна пазителят.

— Нито пък тя с теб в боя с меч — каза елфът.

Елбраян понечи да отвърне, тъй като не можеше да понесе такава обида към Пони, особено когато не бе справедлива. Ала Джуравиел продължи:

— И все пак човек, който може да се движи с такава грация, който може да допълва някой, тренирай от елфите така красиво, е много рядка гледка. Джилсепони танцува, сякаш е прекарала години в Каер’алфар.

Това накара Елбраян да се усмихне.

— Те бе обучена от майстор — каза той.

Елфът не възрази. След малко рече:

— Добре си се справил. Джилсепони е достойна за този танц не по-малко от кой да е друг човек.

Доволен от отговора, пазителят погледна към долчинката и на изток.

— Голяма група избяга нататък.

— Вероятно са се сблъскали с идващите монаси.

— Освен ако монасите не са се скрили и не са оставили гоблините да избягат — каза Елбраян.

Джуравиел разбра забележката му.

— Иди при спътницата си и виж търговците — каза той. — Ще разузная на изток да видя какво е останало от нашите гоблински приятели.

Пазителят насочи Симфония към фургоните. Един изплашен човечец надигна оръжие, като че да го прогони, но стоящият до него кресна в ухото му:

— Недей, глупако! Този току-що спаси мизерния ти животец! Сам утрепа половината гоблини!

Другият свали оръжието си на земята и започна да се кланя глуповато. Елбраян само се усмихна, премина със Симфония покрай него и влезе в кръга. Забеляза Пони веднага и слезе от коня, като подаде юздите на млада жена, почти момиче, която се спусна да му помогне.

— Имат много ранени — обясни Пони и наистина изглеждаше, че човекът, за когото се грижеше, няма да оцелее. — От предната битка, не от тази.

Елбраян нервно погледна на изток.

— Опасявам се, че монасите са наблизо — тихо каза той. Пони хапеше горната си устна, а сините й очи го пронизваха. Той знаеше, че тя ще направи каквото е решила, независимо от неговото мнение.

— Бъди внимателна с камъка — рече й той. — Превържи раната така, сякаш си я лекувала по обичайния начин. И използвай камъка само ако… — млъкна, като видя промененото й изражение. Тя бе потърсила мнението му от уважение, ала нямаше нужда от съветите му. Пазителят притихна и кимна — знак, че се доверява на преценката й.

Тя извади сивия камък от торбичката, стисна го здраво и се приведе над мъжа. Елбраян също се наведе, взе превръзка и започна да я омотава около раната. Човекът беше прободен от дясната страна на гърдите, през ребрата и вероятно чак до дробовете. Пазителят превърза здраво раната — не искаше да причинява болка на човека, ала трябваше да прикрие тайната работа на Пони.

Човекът изстена, а Елбраян му прошепна нещо успокоително. След броени мигове обаче мъжът се отпусна и погледна удивено пазителя.

— Какво? — попита той, останал без дъх.

— Раната ти не е толкова лоша, колкото изглежда — излъга Елбраян. — Острието дори не е преминало през ребрата.

Погледът на човека остана изпълнен със съмнение, ала той не попита нищо повече, облекчен, че болката е отминала почти напълно и че дишането му се е възстановило.

Елбраян и Пони обиколиха лагера. Търсеха някой, който бе твърде тежко ранен, за да му се помогне по обичайните методи. Намериха само още една старица, която бе ударена по главата. Очите й се взираха невиждащо в нищото, а от устата й течеше слюнка.

— Няма смисъл — каза човекът, който я гледаше. — Виждал съм такова нещо преди. Гоблинската тояга й е счупила главата. Ще умре нощес, докато спи.

Пони се приведе и огледа раната.

— Не мисля — отговори тя, — не и ако я превържете както трябва.

— Какво? — попита човекът, изпълнен със съмнение, но си замълча, когато Елбраян и Пони започнаха работа. Пазителят превърза главата на старицата, а Пони, стиснала камъка на душата, постави ръцете си върху главата на възрастната жена, сякаш за да я придържа по време на превързването.

Пони притвори очи и потъна в камъка, изпращайки лековитата магия през пръстите си. Усети как я пронизва болката и инфекцията, ала тя бе оправяла много по-лоши рани по време на битките на север.

Излезе от транса си миг по-късно, когато животът на жената вече не бе в опасност. Край нея се чуха викове.

— Идват от изток!

— Гоблини! — изпищя един уплашен търговец.

— Не! — отвърна му друг. — Монаси! Сейнт Мер-Абел ни идва на помощ!

Елбраян нервно погледна Пони, която бързо прибра скъпоценния камък.

— Не знам какво направихте, обаче спасихте живота на Тими — рече една жена, тичайки към Елбраян. Двамата с Пони проследиха погледа й към човека, ранен в гърдите, който сега се бе изправил и говореше спокойно, дори се усмихваше.

— Не беше толкова зле — рече Пони.

— Беше рана в дробовете — настоя жената — сама я видях. Мислех, че ще умре преди вечеря.

— Били сте нервна и уплашена — каза Пони, — пък и при тази атака на гоблините…

Жената се усмихна обезоръжаващо. Тя бе по-възрастна от двамата, може би в средата на тридесетте си години и изглеждаше честна жена, работила здраво, но живяла хубав живот. Погледна ранената бабичка, седнала до двамата на земята, и видя, че погледът й се съживява.

— Не бях толкоз нервна — каза тя меко. — Видях доста битки в тези няколко седмици и изгубих единия си син, макар че, слава на Бога, другите ми пет дечица са живи и здрави. Взеха ме в кервана за Амвой само заради репутацията ми на лечител.

Пазителят и Пони си размениха притеснени погледи. Жената не пропусна това.

— Не знам какво криете — каза тихо тя, — ала не бих ви обадила.

Видях ви на хълма да се борите за нас, макар че не познавате никого, доколкото чувам. Няма да ви предам.

Тя завърши с усмивка и се присъедини към събиращите се да посрещнат монасите.

— Къде ли е синът ни? — попита Пони с усмивка.

Пазителят се огледа, макар че Джуравиел, естествено, не се виждаше никакъв.

— Вероятно зад монасите — отвърна той насмешливо — или под расото на някой от тях.

Пони, изнервена, че употребата на камъните бе докарала братята тук, подлагайки на риск цялото им пътуване, все пак оцени хумора му.

Хвана Елбраян под ръка и двамата се запътиха към събралите се.

— Аз съм абат Де Унеро и пътувам от Сейнт Мер-Абел към Сейнт Прешъс — чуха те водещия монах, който излъчваше толкова много енергия, че очите му сякаш горяха. — Кой командва тука?

Преди някой да отговори, проницателният поглед на Де Унеро се спря върху Елбраян и Пони. Стойката и оръжията им лесно ги отличаваха от другите.

Бъдещият абат ги приближи и ги изгледа сурово.

— Ние се присъединихме към групата малко преди вас, добри ми отче — каза смирено пазителят.

— Какво съвпадение — подозрително попита Де Унеро.

— Видяхме издигащия се пушек — отвърна остро Пони, за да покаже, че не е уплашена. — И вие трябва да сте го видели. И понеже сме добродушни хора, решихме да видим можем ли да помогнем с нещо. Когато пристигнахме, се бе разразила вече втора битка и ние участвахме в нея.

Тъмните очи на Де Унеро заблестяха и Елбраян и Пони решиха, че той ще я удари заради неизреченото обвинение. Тя почти директно бе попитала монаха защо той и хората му не са помогнали на кервана.

— Неск Рийчис — прекъсна ги дебел човек със светли дрехи, същият, който бе говорил с Пони, когато за пръв път бе доближила кервана.

Търговецът се приближи и протегна лявата си ръка за поздрав, тъй като дясната бе превързана.

— Неск Рийчис от град Диламан — рече той. — Това е моят керван и се радваме да ви видим.

Де Унеро не обърна внимание на протегнатата ръка, а свирепият му поглед все още преценяваше Елбраян и Пони.

— Отец Де Унеро — намеси се пълничък възрастен свещеник, който приближи и застана до него. — Имат ранени. Моля, дайте ми камъка на душата, за да се погрижа за тях.

Елбраян и Пони видяха как по лицето на Де Унеро премина тръпка на ярост. Не беше доволен, че другият така бързо е предложил помощта им, и то с магия. Все пак нямаше как да откаже пред всички, затова бръкна в торбичката си, извади един хематит и го подаде на стареца, като му изсъска:

— Абат де Унеро!

Пълничкият монах се поклони и мина покрай него, като се усмихна крадешком на Елбраян и Пони.

Пони не се изненада, когато Неск Рийчис, когото бе преценила добре, отиде при пълничкия монах и леко повдигна ранената си ръка.

Де Унеро обаче нямаше намерение да го пусне така лесно. Хвана грубо Неск за рамото и го обърна към себе си.

— Признаваш, че това е твой керван? — попита той.

Търговецът скромно кимна.

— Що за идиот си тогава, щом подлагаш хората си на такава опасност? — скастри го Де Унеро. — В тази област гъмжи от гладни чудовища. Предупреждението бе изпратено на всички, но ето, че вие все пак цъфвате тука, сами и без охрана.

— Моля ви, добри ми отче — заекна Неск Рийчис. — Имахме нужда от провизии. Нямахме избор.

— Имали сте нужда от добри печалби — сряза го Де Унеро. — Да понатрупате малко злато в тия времена, когато керваните са нарядко и провизиите са оскъдни и скъпи.

Мърморенето от тълпата подсказа на Елбраян и Пони, а и на Де Унеро, че е прав.

Бъдещият абат пусна Неск Рийчис и извика на пълничкия монах.

— Не се туткай! И без това изгубихме страшно много време — сетне попита Рийчис: — Накъде сте се запътили?

— Към Амвой — измънка изплашеният търговец.

— Скоро ще бъда обявен за абат на Сейнт Прешъс — високо каза Де Унеро.

— Сейнт Прешъс? — повтори Неск Рийчис. — Ала абат Добриниън…

— Е мъртъв — коравосърдечно завърши Де Унеро. — И аз ще го наследя. И, господин Рийчис, очаквам теб и кервана ти да дойдете на церемонията, след като ми дължите услуга. Даже настоявам за това. И ви съветвам да проявявате повечко щедрост, когато продавате стоките си.

Той се обърна и махна на монасите да излязат от кръга фургони.

— Не се бави — извика той на отец Йойона. — Нямам намерение да загубя цял ден тук.

Елбраян използва объркването, за да се промъкне до конете, защото си спомни, че Симфония има скъпоценен камък на гърдите си, който можеше да ги издаде пред монасите от Сейнт Мер-Абел.

Пони междувременно следеше пълния монах, който грижливо преглеждаше ранените. Когато групата на Де Унеро се отдалечи на безопасно разстояние, тя отиде при отеца и предложи да му помогне, но по обичайния начин — с превръзки. Монахът погледна меча й, а сетне и кръвта по панталоните и ботушите й.

— Може би трябва да си починеш — каза той, — с приятеля ти сте свършили достатъчно работа за днес, доколкото разбирам.

— Не съм уморена — каза Пони с усмивка, веднага бе харесала този човек толкова, колкото бе намразила Де Унеро. Не можеше и дума да става за сравнение между него и абат Добриниън. И тази разлика я накара да потръпне. Ала този монах, така искрен в желанието си да помогне на страдащите, приличаше повече на стария абат от Сейнт Прешъс, когото бе срещала на няколко пъти. Тя се приведе и хвана ръката на човека, когото монахът лекуваше. Натисна на точното място, за да спре кръвотечението.

Забеляза, че монахът не гледа към нея или ранения, а е спрял погледа си на Елбраян и конете.

— Как се казваш? — попита я той и обърна очи към нея.

— Коралий — излъга тя, използвайки името на неин невръстен братовчед, загинал при първото гоблинско нападение над Дъндалис.

— Аз съм отец Йойона — отговори монахът. — Радвам се да се запознаем. Тези хора са имали късмет, че вие и вашият спътник сте се появили навреме!

Пони почти не чу думите му. Взря се внимателно в него.

Йойона. Тя знаеше това име, името на едничкия отец, за когото Авелин бе говорил с обич, едничкия човек в Сейнт Мер-Абел, в когото Авелин вярваше. Той не бе говорил много с Пони за събратята си в абатството, но една вечер, след като бе изпил доста „отвари за кураж“, както наричаше алкохола, й разказа за Йойона. Тогава тя разбра колко скъп бе старият човек за Авелин.

— Работата ви е впечатляваща, отче — каза тя на отец Йойона, когато той използва камъка на душата, за да излекува ранения. В действителност Пони скоро разбра, че тя е по-могъща с камъните от него, и това само й напомни колко огромна е била силата на самия Авелин Десбрис.

— Дребна работа — отвърна отец Йойона, когато раната на човека се затвори.

— Не и за мен — отвърна човекът и се засмя дрезгаво.

— Ала какъв добър човек сте вие, за да помагате на хората така — каза ентусиазирано Пони. Тя се доверяваше на инстинкта си, следваше сърцето си, макар разумът й да крещеше да е внимателна и да замълчи. Тя се огледа нервно, за да се увери, че останалите монаси са се върнали извън кръга на фургоните, и тихо продължи:

— Веднъж срещнах един друг от вашето абатство — Сейнт Мер-Абел беше, нали?

— Точно така — отвърна разсеяно отец Йойона, оглеждайки се наоколо за други хора, които може би имаха нужда от лечителския му талант.

— Той беше добър човек — продължи Пони. — Много добър човек.

Отец Йойона се усмихна учтиво и понечи да се отдалечи.

— Името му, мисля, беше Абърли — каза Пони.

Монахът рязко спря и се обърна към нея, сега на лицето му бе изписано искрено любопитство.

— Не, Авенбрук — рискува Пони, — ах, опасявам се, че не мога да си спомня името му точно. Срещнах го преди години, нали разбирате. Ала, макар че не мога да си спомня името, никога няма да забравя самия монах. Срещнах го, когато помагаше на беден просяк в Палмарис, точно както вие помогнахте на този човек. И когато клетият сиромах предложи да си плати, изваждайки няколко монети от прокъсания си джоб, Абърли или Авенбрук, или както там се казваше, ги прие учтиво, ала направи тъй, че монетите, заедно с още немалко пари от личните му запаси, да се върнат при бедняка.

— Наистина — промърмори Йойона, клатейки глава при всяка нейна дума.

— Попитах го защо е направил това с монетите — продължи Пони, — можеше просто да откаже да ги приеме, в крайна сметка. Ала той ми каза, че достойнството на човека е също тъй важно, както и здравето му — и тя се усмихна широко. Историята бе вярна, макар че се бе случила в малко селце на юг, а не в Палмарис.

— Сигурна ли си, че не можеш да си спомниш името на този брат? — попита я Йойона.

— Абърли или Абърлин, нещо подобно — отговори Пони, поклащайки глава.

— Авелин? — попита Йойона.

— Това трябва да е, отче! — отговори Пони, като се опитваше да не разкрива прекалено много. Обаче бе окуражена от топлотата, изписала се на лицето на Йойона.

— Казах да побързаш! — долетя от кръга фургони грубият глас на новия абат на Сейнт Прешъс.

— Авелин — каза отец Йойона на Пони, — името му е Авелин. Никога не го забравяй — той я потупа по рамото и тръгна.

Пони гледаше след него и незнайно защо почувства, че светът не е толкова лошо място. После отиде при Елбраян, който стоеше облегнат до Симфония и криеше тюркоаза.

— Можем ли да тръгваме вече? — нетърпеливо попита той.

Пони кимна и се покатери върху Сивия камък, махвайки за сбогом на търговците. Двамата пришпориха конете и излязоха от кръга фургони.

Отправиха се на юг, нагоре по могилата и далеч от монасите, които се върнаха на пътя, за да поемат на запад. Точно над могилата Елбраян и Пони се срещнаха отново с Джуравиел и бързо се отправиха на изток, опитвайки се да се отдалечат максимално бързо.

 

 

Де Унеро се разкрещя на отец Йойона още щом той се върна сред монасите и тирадата му продължи дълго след като групата напусна долината.

Йойона я изключи от съзнанието си почти веднага, а мислите му все още бяха заети с жената, помогнала с ранените. Усети топлота в душата си, защото знаеше, че думите на Авелин все пак са били чути.

Историята на жената го бе трогнала дълбоко, бе затвърдила топлите му чувства към Авелин и му бе напомнила всичко добро, което беше — или можеше да бъде, неговата Църква.

Усмивката, породена от спомена за тази история, само вбеси Де Унеро още повече, ала Йойона не се вълнуваше от това. Най-малкото гневната тирада на безумеца разкриваше отвратителния му характер на младите и впечатлителни монаси. Те може би бяха впечатлени от бойните му умения — дори Йойона бе удивен от тях, — ала тези грозни обиди към един нереагиращ старец вероятно щяха да отвратят немалко от тях.

Осъзнавайки най-сетне, че няма как да разклати спокойствието на Йойона, избухливият отец отстъпи и процесията продължи. Йойона изостана в края й, опитвайки се да си представи как брат Авелин се е грижил за бедните и болните. Отново помисли за жената и бе щастлив, но докато размишляваше върху историята и ролята, която тя и спътникът й бяха изиграли в битката, неговото размишление започна да прераства в учудване. Нямаше много смисъл в това мъж и жена, които са такива могъщи войни, да вървят на изток от Палмарис, а да не пазят един от малкото безценни кервани, които се опитваха да стигнат целта си. Повечето герои освен това изграждаха репутацията си на север, където се водеха много битки. Според отец Йойона тази ситуация се нуждаеше от известно разследване.

— Камъкът — кресна му Де Унеро от началото на процесията, но почти не поглеждаше към него, затова Йойона се наведе и тихо взе камък със същия размер, поставяйки го в торбичката. Сетне се завтече към бъдещия абат, стараейки се да изглежда смирен, и му подаде камъка. Отдъхна си, когато свирепият отец, който мразеше всяка магия, освен собствената си тигрова лапа, прибра торбичката, без дори да я погледне.

Вървяха, докато слънцето не залезе, оставяйки няколко мили зад себе си, преди да установят бивак. Една палатка бе отделена за Де Унеро, който се прибра в нея след вечеря с пергамент и мастило в ръка, за да се подготви за церемонията по своето назначаване за абат.

Отец Йойона не каза почти нищо на спътниците си, само се настани настрана и се зави с няколко дебели одеяла. Изчака докато целият лагер притихне и когато няколко от братята му захъркаха, извади хематита.

Озърна се отново наоколо, увери се, че никой не го наблюдава, и потъна в камъка, свързвайки духа си с магията и сетне я използва, за да напусне тялото си.

Освободен от оковите на старото и прекалено натежало тяло, отецът се отдалечи бързо, изминавайки мили за броени минути. Подмина кервана на търговците, който все още бе в долината.

Жената и нейният приятел не бяха там, затова духът на Йойона не спря, а се издигна високо над хълмовете. Забеляза два огъня, горящи в нощта, един на север и един на изток, и за късмет избра да изследва първо източния.

Тих и невидим, духът му се спусна. Скоро видя двата коня, големия черен жребец и мускулестия златистокафяв кон, а зад тях, сгушени край огъня, седяха двамата войни и още някой, който не се виждаше добре.

Йойона се приближи още, внимателно, и обиколи лагера, за да огледа по-добре третия член на групичката.

Ако бе в телесната си форма, Йойона нямаше да може да сдържи ахването си, когато видя стройната фигурка, с острите черти и ефирните криле. Елф! Туел’алфар! Йойона бе виждал статуи и рисунки на малките създания в Сейнт Мер-Абел, ала дори писанията в абатството не казваха със сигурност дали те наистина съществуват, или са просто легенда. След срещите си с паури и гоблини и разказите за фоморийски великани, Йойона не смяташе за невероятно и че Туел’алфар съществуват, ала въпреки това се смая. Прекара доста време над бивака, слушаше разговора и не откъсваше поглед от елфа.

Говореха за Сейнт Мер-Абел, за затворниците, които Маркварт бе отвел, и специално за кентавъра.

— Онзи човек си служеше умело с хематита — каза жената.

— Би ли могла да го победиш в магическа битка? — попита силният мъж.

Йойона трябваше да преглътне гордостта си, когато жената кимна самоуверено, ала всякаква следа от гняв изчезна, когато я чу да обяснява:

— Авелин ме обучи добре, по-добре, отколкото си давах сметка досега — каза тя. — Онзи човек бе отец Йойона, когото Авелин наричаше свой учител и единственият монах от Сейнт Мер-Абел, когото обичаше. Винаги го хвалеше, ала в действителност този човек не е тъй силен с магията на камъните, не и в сравнение с Авелин или с мен самата.

Не го каза, за да се хвали, а просто като факт и Йойона не се обиди. Вместо това се замисли над чутото. Та тя бе обучена от Авелин! И под неговото ръководство тази жена, която като че нямаше и трийсет години, бе по-могъща от отец от Сейнт Мер-Абел. Това, и начинът, по който бе изказано, накара Йойона да изпита още по-голямо уважение към Авелин.

Искаше да остане и да продължи с подслушването, ала осъзна, че няма време и трябва да измине доста път преди зазоряване. Духът му се спусна обратно към чакащото го тяло и когато се събуди, Йойона с облекчение разбра, че пътуването му не е било забелязано. Лагерът бе притихнал.

Отецът погледна към камъка на душата, чудеше се какво да стори.

Щеше да му потрябва, ала ако го вземеше, Де Унеро щеше да го подгони, дори и с риск да зареже пътуването до Сейнт Прешъс. От друга страна, ако го оставеше, те щяха да го използват, за да го намерят.

Йойона намери трето решение. Извади пергамент и мастило от широкото си расо и написа кратка бележка. В нея обясняваше, че той ще се върне в кервана на търговците и ще ги изпрати до Палмарис. Ще вземе камъка на душата, защото търговците имат по-голяма нужда от него, отколкото монасите, ръководени от отец Де Унеро, вероятно най-добрият войн в историята на Сейнт Мер-Абел. След това продължи с уверение към Де Унеро, че ще се погрижи търговците и техните приятели, които биха срещнали по пътя, да дойдат на церемонията в Сейнт Прешъс, носейки скъпи дарове.

— Съвестта ми не ми позволява да оставя тези хора сами — завършваше бележката. — Дълг на Църквата е да помага на нуждаещите се и с това тя събира дарители.

Надяваше се последното да успокои вероятния яростен отговор на Де Унеро. Ала всъщност не се тревожеше особено за това, не и когато онези тримата, които може би бяха важни за всичко, което той ценеше, бяха тъй близо. Взе само камъка на душата и малък нож и се измъкна внимателно от лагера. Отдалечи с цялата бързина, на която бе способен, и пое обратно на изток.

Първата му цел бе долината, където търговците бяха устроили лагера си, за да се ориентира къде е и да види дали хората са добре. Когато приближи, намери и още една възможна полза. Импровизирайки, отец Йойона откъсна парче от расото си, една лесна задача, предвид това, че платът се бе протрил от многото дни път. Сетне счупи няколко ниски клона и потри пръстта с крака, за да изглежда, че на мястото се е разиграла схватка. После поряза пръста си, попи кръвта с откъснатия парцал и покапа още наоколо.

Бързо излекува раната с хематита, сетне стигна до могилата над долината. Лагерът изглеждаше спокоен, няколко огньове още грееха и около тях се щураха хора. Монахът спря и се замисли. После продължи.

Стигна до другия бивак призори. Той не искаше да стряска хората, нито да ги плаши, ала установи, че най-добрият му шанс е да се приближи така, че жената да го разпознае. Той скоро бе около малкия бивак. Реши, че е бил достатъчно тих и с радост видя двете постелки и спящите. Зачуди се как да ги събуди, без да ги стресне и провокира към действие?

Реши да изчака до сутринта, да ги остави да се събудят сами, ала още когато се канеше да задреме за около час, усети, че го наблюдават.

Обърна и види една едра фигура да връхлита отгоре му. Макар че като всички монаси в Сейнт Мер-Абел Йойона бе тренирай войн, за едно мигване на окото той бе повален по гръб, върхът на много тънък меч докосна гърлото му, а отгоре му се бе надвесил силният мъж.

Йойона не направи никакъв опит да се съпротивлява и човекът, щом го разпозна, отстъпи леко.

— Няма други наоколо — чу се мелодичен глас, вероятно на елфа.

— Отец Йойона! — каза жената, щом се появи пред него. Тя се спусна и постави ръка върху силното рамо на пазителя и с едно кимване пазителят освободи монаха и му подаде ръка.

Йойона я хвана и бе изправен на крака с лекота, удивен от силата на мъжа не по-малко, отколкото от ловкостта му.

— Защо сте тук? — попита жената.

Йойона я погледна в очите, красотата и дълбочината им ни най-малко не бяха помрачени от сумрака наоколо.

— А вие? — попита той и тонът му накара и Пони и Елбраян да се успокоят.