Р. А. Салваторе
Духът на демона (25)

Глава 25
Роджър пред избор

По времето, когато Роджър Локлес достигна северните порти на град Палмарис, той и мрачният му товар вече бяха привлекли немалко внимание. Няколко фермери и техните семейства, в тия времена внимателни към всичко минаващо в областта, забелязаха преминаването му, а мнозина дори го последваха, засипвайки го с въпроси.

Той не обясни почти нищо на никого, пътувайки към портата, само изръмжавайки нещо в отговор на въпроси като:

— От север ли идваш? Има ли гоблини там?

Фермерите приемаха неясните отговори, без да се оплакват, но градските стражи се оказаха много по-настоятелни. Веднага щом Роджър приближи достатъчно, че да се види, че на коня му са натоварени два човешки трупа, една от двете огромни порти се отвори със скърцане и от нея изскочиха двама стражи да го пресрещнат.

Роджър бе наясно, че други стражи с приготвени лъкове го наблюдават от стените, прицелили се в главата му.

— Твое дело ли е това? — попита един от войниците, преглеждайки телата.

— Този не — отвърна бързо Роджър, когато човекът повдигна главата на Конър, а очите му се разшириха от ужас, разпознавайки жертвата.

— Мислите ли, че открито бих влязъл в Палмарис, носейки тялото на племенника на барона, ако го бях убил? — попита спокойно Роджър, искаше тези войници да разберат, че той познава покойника. — Бил съм наричан с много имена, но глупак не е сред тях. Освен това считах Конър Билдебург за приятел. Ето защо, макар да имам и друга важна работа, не можех да го оставя на пътя, където гоблини и лешояди щяха да пируват с плътта му.

— А този? — излая в отговор войникът зад коня. — Той е от абатството, нали?

— Не, не е от Сейнт Прешъс — отговори Роджър. — Той е от Сейнт Мер-Абел.

Двамата стражи страхливо се спогледаха — нито един от тях не бе сред изпратените в Сейнт Прешъс по време на бедите, започнали с идването на върховния абат, ала и двамата бяха чули историите и това постави в нова, зловеща светлина двата трупа, преметнати на коня на Роджър.

— Ти ли уби този? — попита единият от войниците.

— Да — отвърна Роджър твърдо.

— Самопризнание? — бързо се намеси вторият.

— Ако не го бях сторил, той щеше да ме убие — спокойно завърши Роджър, поглеждайки обвиняващия го войник право в очите. — Мисля, че предвид самоличността на тези двамата, разговорът е по-подходящ за дома на барона.

Войниците се спогледаха, несигурни какво да предприемат.

— Освен ако не смятате, че е по-добре обикновените хора да се струпат около Конър Билдебург — добави Роджър по-остро. — Може би някой ще сметне Защитник за полезен или приказките им ще стигнат барона, или абатът на Сейнт Прешъс и кой знае каква сплетня би излязла от това?

— Отворете портите — каза стоящият зад коня войник на стражите по стените. Той махна на спътника си и онзи извади меча си.

— По домовете! — кресна той на развълнуваните и шепнещи зяпачи, след което със спътника му обградиха Роджър и тръгнаха към града, следвани от мрачния си товар. Спряха се, когато влязоха, а други стражи затръшнаха портите подир тях. След като фермерите се скриха от погледа им — не знаеха дали някой от тях не е съюзник на странника, — те грубо сграбчиха Роджър и го притиснаха към стената, претърсвайки всеки сантиметър от тялото му и вземайки всичко, което наподобяваше оръжие.

Трети страж донесе покривала, които наметнаха върху телата, сетне взеха юздите на коня и го поведоха, докато други двама сграбчиха Роджър за раменете и наполовина влачейки, наполовина носейки го, тръгнаха по градските улици.

Роджър прекара доста време сам в имението Чесуинд, дворцовия дом на барон Рочефорт Билдебург. Той не бе сам физически, но двамата мрачни войници, назначени като негова охрана не изглеждаха в настроение за разговори. Така той стоеше и чакаше, пееше си, дори преброи три пъти дъските на дървения под, докато часовете преминаваха.

Когато баронът най-после влезе, Роджър разбра защо е чакал. Лицето на човека бе подпухнало, а очите налети със сълзи, изглеждаше смазан от скръб. Новините за смъртта на Конър го бяха съсипали, явно младежът не бе преувеличавал привързаността на чичо си.

— Кой уби моят племенник? — попита барон Билдебург още преди да седне на стола срещу Роджър.

— Убиецът му ви бе предоставен — отговори Роджър.

— Монахът — барон Билдебург повече констатира, отколкото попита, всъщност въобще не изглеждаше изненадан.

— Този човек и негов спътник от Сейнт Мер-Абел ни нападнаха — започна Роджър.

— Ни?

— Мен, Конър и… — Роджър се поколеба.

— Продължи с разказа си за Конър — нетърпеливо каза барон Билдебург, — детайлите могат да почакат.

— В битката спътникът на монаха бе убит — обясни Роджър, — а самият той пленен. Конър и аз искахме да го доведем при вас — бяхме в предградията, когато той се измъкна и уби племенника ви с един-единствен удар на пръстите си в гърлото му.

— Моят лечител ми каза, че Конър е бил мъртъв от по-дълго, отколкото историята ти предполага — прекъсна го барон Билдебург, — ако си убил монаха в предградията.

— Не стана точно така — бързо отвърна Роджър. — Конър бе мъртъв веднага, ала аз, понеже не бях равностоен съперник на монаха, побягнах, вземайки коня.

— Сивия камък — каза Рочефорт, — това е името на коня.

Роджър кимна.

— Монахът не се отказа от преследването и когато една от подковите на Сивия камък падна, разбрах, че ще ме хване. Ала макар да не можех да го надвия в битка, аз го надхитрих и макар да исках просто да го хвана, за да може да бъде съден за деянията си, той бе убит.

— Казвали са ми колко находчив си, Роджър Билингсбъри — каза баронът, — или предпочиташ името Локлес?

Смаяният млад човек нямаше какво да отговори.

— Не се страхувай — успокои го барон Билдебург, — говорих с твой стар приятел, човек, който има много високо мнение за теб и ми разказа за подвизите ти срещу паурите в Каер Тинела.

Все още изненадан, Роджър само поклати глава.

— Бих добавил, че по едно съвпадение дъщерята на госпожа Келсо работи при мен — обясни Рочефорт.

Роджър се отпусна и дори се усмихна. Ако барон Билдебург вярваше на госпожа Келсо, нямаше от какво да се страхува.

— Предупредих Конър — колко самоуверен и дързък млад човек беше… — каза тихо Рочефорт, навеждайки глава. — Щом паурите бяха способни да докопат Добриниън, никой от нас не е в безопасност, казах му. Но този монах ренегат — добави той, поклащайки глава — как може той да е убиецът? Няма никакъв смисъл.

— Не паурите са убили абат Добриниън — отговори твърдо Роджър, привличайки вниманието на мъжа. — И този монах не беше ренегат.

Изражението на барона изразяваше едновременно ярост и объркване, когато той погледна към изненадалия го Роджър.

— Затова с Конър идвахме при вас — обясни Роджър — Конър знаеше, че тези монаси, а не паурите, бяха убили абат Добриниън. С такъв пленник имахме доказателство.

— Монах от Абеликанския орден е отнел живота на Добриниън? — невярващо попита Рочефорт.

— Не става дума за абат Добриниън — опита се да обясни Роджър. Той знаеше, че не бива да издава прекалено много информация за тримата си спътници. — Става дума за откраднатите скъпоценни камъни и сблъсък вътре в самата Църква. Самият аз не го разбирам — призна той, — това са сложни неща, за които не знам нищо. Ала същите тези монаси, които ни нападнаха на север, са убили абат Добриниън. Конър знаеше това.

— Какво правеше на север? — поиска да знае Рочефорт. — Познаваше ли те отпреди?

— Не, но познаваше един от спътниците ми — призна Роджър, сетне си пое дълбоко дъх и рискува: — Една от тях, била е омъжена за него, макар и за кратко.

— Джили — въздъхна Рочефорт.

— Не мога да кажа повече и моля ви, заради нея, заради мен, заради всички нас, не питайте нищо повече — каза Роджър. — Конър дойде да ни предупреди, това е, което трябва да знаете. И за да ни спаси, пожертва собствения си живот.

Барон Билдебург се отпусна назад на стола си, обмисляйки всичко, което бе чул, спомняйки си скорошните неуредици в Сейнт Прешъс, свързани с върховния абат и неговите лакеи от Сейнт Мер-Абел. След дълга пауза той погледна обратно към Роджър, сетне посочи празното пространство до себе си.

— Ела и седни до мен, приятелю — каза искрено той. — Искам да знам всичко за последните дни на Конър. И всичко за Роджър Билингсбъри, за да можем двамата с теб да решим какво да предприемем.

Роджър внимателно премести стола си по-близо до барона, обнадежден, че Билдебург бе говорил за тях като за отбор.

 

 

— Това е той — настоя Джуравиел, взирайки се от могилата, — мога да го твърдя заради особения начин, по който стои на седлото — елфът се изкикоти. — Не спирам да се удивлявам на това как човек, гъвкав като Роджър, може да изглежда така непохватен на кон.

— Не разбира животното — обясни Елбраян.

— Защото така е избрал — отговори елфът.

— Не всеки е бил тренирай от Туел’алфарите — с усмивка каза Елбраян.

— И не всеки е благословен с тюркоаз, който да го свързва със сърцето на животното — добави Пони и погали Симфония по врата. Конят тихо изпръхтя.

Тримата приятели и Симфония слязоха по склона, пресрещайки Роджър.

— Мина много добре! — развълнувано извика той, щастлив, че ги е открил. Той пришпори коня си и стисна по-здраво юздите на коня зад него, кон, който приятелите му вече бяха виждали.

— Срещнал си се с барон Билдебург — викна Елбраян.

— Той ми даде конете — обясни Роджър, — включително Филдър добави той, потупвайки коня — любимият на Рочефорт. Баронът беше щедър, почти по бащински.

— Сивия камък е за теб — каза Роджър на Пони, избутвайки красивия кафяв жребец напред. — Барон Билдебург настояваше, че Конър би искал да е твой. Заедно с това — добави той и взе меча на Конър от седлото.

Очите на Пони се разшириха и тя погледна Елбраян, който само сви рамене и тихо рече:

— Изглежда ми редно.

— Ала това значи, че баронът знае за нас — намеси се Джуравиел, не толкова тихо. — Или поне за Пони.

— Не му казах много — отговори Роджър, — както обещах. Но той трябваше да знае някои неща — за него Конър е бил като син и смъртта му го съсипа — обърна се към Елбраян, който според него щеше да е най-критичен към действията му.

— Харесах барона — каза той — и му вярвам. Не мисля, че е наш враг, особено предвид самоличността на убиеца на Конър.

— Явно баронът е харесал и самия Роджър Локлес — отбеляза пазителят. — И му вярва. Това не е малко.

— Той разбра съобщението ми — отговори Роджър — и намерението на вестоносеца. Барон Билдебург знае, че дори и неговата сила бледнее пред тази на Абеликанската църква. Има нужда от съюзници не по-малко от нас.

— Колко му каза за нас? — прекъсна го Джуравиел.

— Той и без това не питаше много — спокойно отвърна Роджър. — Повярва, че съм приятел и враг на неговите врагове. Не пита нищо за самоличността ви, освен това, което му казах за теб — кимна той към Пони.

— Добре си се справил — рече Елбраян след малко. — И какво ще стане сега?

Роджър сви рамене, сякаш се страхуваше от този въпрос.

— Баронът няма да остави нещата току-тъй, в това съм сигурен — каза той. — Обеща ми, че ще отнесе въпроса до самия крал, ако трябва, макар че се страхува да не запалим война между Църквата и държавата.

— Запалим? — попита Пони.

— Иска да отида като негов свидетел — обясни Роджър. — Помоли ме да дойда с него до Урсал, в случай, че разговорите му с познати монаси от Сейнт Прешъс не доведат до желания резултат.

— Аз, естествено, му казах, че не мога — добави Роджър, виждайки любопитните им изражения и обърквайки се, когато те станаха неодобрителни.

— Нали уж отивахме към Сейнт Мер-Абел? — попита той. — Барон Билдебург иска да бъдем в Урсал преди края на сезона, тъй като е научил, че Съборът на абатите ще се проведе в средата на калември, и е решен да говори с краля преди абат Джеховит от Сейнт Хонс да тръгне на север. Няма как да стигна до Сейнт Мер-Абел с вас, да свършим каквото имаме да вършим и после навреме да се върна в Палмарис преди тръгването на барона.

Ала израженията им си останаха изпълнени със съмнение.

— Вие не искате да дойда с вас! — каза Роджър ужасен.

— Разбира се, че искаме — отвърна Пони.

— Но в името на мисията трябва да отидеш с барон Билдебург — добави Елбраян, като Пони и Джуравиел кимнаха.

— Спечелил съм си правото да пътувам с вас — възрази Роджър под влиянието на все още детинската си природа, на гордостта си, която му крещеше, че отново е отхвърлен. — Научих се да се боря редом с вас. Все пак аз убих брата Правда!

— Всичко това е вярно — отговори Пони, отивайки до младежа и поставяйки ръка на раменете му, — всичко. Ти си спечелил мястото си сред нас и ние сме горди и щастливи, че те имаме като приятел, и със сигурност за нас щеше да е по-добре някой с твоите умения да ни придружи до Сейнт Мер-Абел.

— Но? — попита Роджър.

— Но ние не смятаме, че можем да победим — отговори ясно Пони, изненадвайки Роджър.

— И все пак отивате.

— Тези хора са наши приятели — каза Елбраян, — трябва да отидем.

Трябва да опитаме всичко, за да измъкнем Брадуордън и Чиличънкови от ръцете на върховния абат.

— Всичко — повтори Джуравиел. Роджър отвори уста да възрази, ала се спря, затваряйки очи и устни, разбирайки какво имат предвид останалите.

— Ако не можете да ги спасите със сила, единствената им надежда остава намесата на краля и на онези хора в Църквата, които не са под злокобното влияние на върховния абат — рече той.

— Можеш да дойдеш с нас, ако такова е желанието ти — каза честно Елбраян — и ще сме щастливи да си редом с нас. Но само ти си говорил с барон Билдебург и затова само ти можеш да прецениш кое е най-важното за Роджър Локлес.

— Кое е най-важното за Брадуордън и Чиличънкови — поправи го Роджър и притихна, както и другите; искаха да го оставят да помисли.

Той искаше да отиде до Сейнт Мер-Абел, да вземе участие в това приключение.

Отчаяно го искаше.

Но разумът му победи това отчаяние. Барон Билдебург се нуждаеше от него повече, отколкото Елбраян, Пони или Джуравиел. Джуравиел можеше да го замести повече от ефективно като следотърсач, а между меча на Елбраян и магията на Пони всякакъв негов принос в битка би бил минимален.

— Обещайте ми, че ще ме намерите по пътя си обратно, когато минете през Палмарис — каза младежът, почти хлипайки при всяка дума.

Елбраян се разсмя.

— Съмняваш ли се в това? — каза той меко. — Джуравиел ще мине през или около Палмарис по пътя си към дома.

— Както ще сторим аз и Елбраян — добави Пони. — И когато това е решено и отново настъпи мир, ще отидем обратно до Дъндалис, нашия дом. По пътя ще заведа семейството си в „Пътя на задругата“ в Палмарис — Пони се усмихна и прегърна младежа, почти събаряйки го от седлото. — Ала дори пътят ни да е в обратна посока, никога няма да изоставим Роджър Локлес — завърши тя, целуна го по бузата и той се изчерви.

— Ние всички имаме задачи — продължи Пони, — два пътя, за да можем да победим един враг. Ще победим и тогава ще празнуваме — заедно.

Роджър кимна, твърде разчувстван, за да проговори. Елбраян дойде и го потупа по рамото и когато вдигна глава, младежът видя как Джуравиел му кимва. Не искаше да ги оставя! Как можеше да остави първите си истински приятели — тези, които си бяха направили труда да му посочат и грешките, а не само да го хвалят!

И все пак или по-точно именно заради това, понеже тези приятели сега се бяха изправили срещу могъщата Абеликанска църква, той знаеше, че трябва да отиде обратно при барон Билдебург. Роджър бе преминал през много изпитания в своя живот, ала никога не бе жертвал доброволно толкова много. Този път, за разлика от Каер Тинела, където бе застанал зад Елбраян от страх да не бъде засенчен от пазителя, решението му бе продиктувано изцяло от мисъл за другите, от любов към Пони, към Елбраян, към Джуравиел, този най-откровен приятел от тримата.

Той не отвърна нищо, но стисна ръката на Елбраян, прегърна го, а после взе юздите на Филдър и пое по своя път.

— Пораснал е — отбеляза Бели’мар Джуравиел.

Пони и Елбраян се съгласиха с това. Те също бяха разстроени от раздялата си с Роджър. Пони слезе от Симфония и отиде до Сивия камък; пазителят взе юздите на Симфония и двамата отведоха конете до малкия им бивак.

Събраха припасите, от които имаха нужда и потеглиха на юг.

Джуравиел се уви с наметало, за да скрие крилете и оръжията си, придавайки си вид на малко момче и седна зад Пони на Сивия камък.

След това те тръгнаха към Палмарис, през северната порта, тъй като след оттеглянето на чудовищата градът бе станал по-отворен и те не вярваха, че ще бъдат отпратени на входа.

Не разговаряха много, докато минаваха през северните предградия, покрай къщите, повечето от които празни, ала имаше и такива, в които семействата се бяха върнали. Те видяха Роджър далеч пред себе си на няколко пъти, ала решиха, че е най-добре да го оставят сам. Предвид това, че той бе близък с барон Билдебург, бе добре да не привличат излишно внимание, пресичайки портите с него.

Затова по съвет на Джуравиел те пренощуваха извън града, изчакаха един ден, за да може всяка мисъл за Роджър Локлес да се изпари от умовете на градските стражи.

И все пак бяха притихнали, а Елбраян изглеждаше особено тъжен.

— Дали наистина е Брадуордън? — попита го Пони, докато вечеряха със зайците, които Джуравиел бе застрелял.

Пазителят кимна.

— Помня го от дните в Дъндалис, преди да се върнеш — призна той. — Или дори отпреди това, когато с теб бяхме на северната могила и чакахме бащите ни да се върнат от лов и чухме песента на Горския дух.

Пони се усмихна, припомняйки си тези отдавна минали невинни времена. Тя разбра, че не само меланхолията натъжава Елбраян и като че усети вината, която лъхаше от всяка негова дума.

Джуравиел, седнал малко встрани от тях, също я усети и бързо се намеси в разговора.

— Мислехте, че е мъртъв — отбеляза елфът.

Пони и Елбраян го погледнаха.

— Глупаво е да упреквате себе си — продължи Джуравиел. — Планината се срути отгоре му. Какво трябваше да направите, да копаете с голи ръце? Особено ти, Нощна птицо, та нали едната ти ръка беше счупена.

— Разбира се, че не се упрекваме — възрази Пони, ала думите й прозвучаха неуверено дори в нейните уши.

— Разбира се, че се упреквате! — отвърна Джуравиел и избухна в смях. — Такива сте си вие хората — и прекалено често сте прави, за съжаление. Ала не и този път, не и вие двамата. Направихте каквото можахте, храбро, смело. Дори когато чухте вестта, се съмнявахте, че става дума за Брадуордън.

— Доказателствата бяха сигурни — отбеляза Елбраян.

— Както и тези, че кентавърът е мъртъв — отвърна му Джуравиел. Има нещо, което вие двамата не разбирате — че наистина някаква сила е задържала Брадуордън жив или го е върнала от мъртвите. Така ли е?

Елбраян се обърна към Пони, сетне и двамата погледнаха Джуравиел и кимнаха.

— Това би трябвало да ви оневини — разсъди елфът, хващайки ги в логически капан. — Ако сте били толкова сигурни, че Брадуордън е мъртъв, как може да бъдете обвинявани от другите или себе си, че сте го оставили на това отвратително място?

— И това е вярно — призна Елбраян, като успя дори да се усмихне, щастлив, че мъдростта на Туел’алфар и този път е на негова страна.

— Тогава не мислете за минали неща — рече Джуравиел, — а за това, което предстои. Ако наистина Брадуордън е жив, сега той има нужда от вас. И когато приключите и той е свободен, светът ще е много по-добро място.

— И ще се върнем в Дъндалис с него — намеси се Пони. — И всички деца на онези, които се върнат да построят наново този град, ще знаят за вълшебната песен на Горския дух.

Сега вече бяха спокойни. Завършиха вечерята си и разговаряха за дните, в които този тъмен път ще е отдавна изминат, за плановете си, когато в Хонс-де-Беер отново има мир, Гористите земи — върнати на хората, а Църквата — на верния път.

Заспаха рано, решени да преминат портите призори и както Елбраян, така и Пони спаха дълбоко, докато техният елфически приятел зорко ги пазеше.