Р. А. Салваторе
Духът на демона (24)

Глава 24
Решение

Пред очите им се разкриха скупчени една до друга къщи, повечето от които ферми. Това бе на север от Палмарис и бе добре, че много хора бяха излезли от укрепения град и се бяха върнали в домовете си.

— Животът в областта се успокоява — отбеляза Конър. Той яздеше до Пони, която заедно с Бели’мар Джуравиел бе на гърба на Симфония, а Елбраян и Роджър бяха напред и водеха брат Юсеф, чиито ръце бяха вързани здраво зад гърба му.

— Скоро отново ще има мир — обеща Конър и това се стори вероятно на останалите, тъй като по пътя си не бяха видели нито едно чудовище.

— Каер Тинела и Земепад вероятно са били последните укрепления на изчадията в областта — разсъди пазителят. — Малцината, които са останали, не би трябвало да са проблем за гарнизона на Палмарис.

В този миг пазителят спря, хвана юздите на Симфония и го накара да спре. Погледна към Пони и Джуравиел и те веднага разбраха.

— Не можем да влезем в града — каза Елбраян на Конър, — нито дори да приближим толкова, че хората във фермите да ни видят. — Погледна брат Юсеф и допълни: — Дори фактът, че ни познават, може да ги изложи на риск.

Брат Юсеф отвърна остро:

— Вярваш ли, че Църквата ще се откаже от преследването си? — и се разхили злобно, сякаш не той бе пленникът в групата.

— Може би Църквата ви ще си има по-важни проблеми, когато истината за вашите действия в Сейнт Прешъс се разчуе — намеси се Конър, като застана с коня си между монаха и пазителя.

— И какви доказателства имаш за нелепите си обвинения? — бързо отвърна брат Юсеф.

— Ще видим — отговори Конър и се обърна към Елбраян. — С Роджър ще го отведем при чичо ми, ще използваме светските канали на властта, преди да видим каква част от Църквата ще застане на страната на това псе и господарите му.

— Започваш малка война — каза Пони, тъй като бе добре известно, че Църквата е силна почти колкото държавата, а онези, които бяха виждали магическите сили на Сейнт Мер-Абел, смятаха Църквата дори за по-силна.

— Ако такава война настъпи, то нейните инициатори ще са убийците на абат Добриниън, не аз или чичо ми — отговори твърдо Конър. — Единственото, което правя, е да дам отговор на този грозен акт и да защитя живота си.

— Ще чакаме вести — намеси се Елбраян, не искаше този разговор да се проточва.

— С Роджър ще се върнем възможно най-скоро — съгласи се Конър. — Знам, че сте нетърпеливи да продължите по пътя си.

Конър внимаваше да не се изпусне, тъй като не искаше опасният монах да узнае, че Елбраян смята да се отправи точно към Сейнт Мер-Абел. Предвид чудесата, които бе виждал от магията на светите камъни, Конър смяташе за глупаво пазителят открито да заяви пред Юсеф, че отива да спаси пленените си приятели. Колкото по-малко информация имаше опасният пленник, толкова по-добре беше за всички тях.

Конър даде знак на Елбраян и извърна коня си настрана, а пазителят го настигна и поведе встрани от другите.

— Ако не се видим отново, тогава сбогом, Нощна птицо — каза благородникът искрено.

Елбраян последва погледа му, гледаше към Пони.

— Бих излъгал, ако кажа, че не ти завиждам — продължи Конър. — Аз също я обичах, кой не би, след като е видял красотата й?

Елбраян нямаше адекватен отговор, затова не каза нищо.

— Ала е ясно къде е сърцето на Джи… на Пони — добави Конър след дълга и неприятна пауза. — Сърцето й е при теб — каза той и погледна пазителя в очите.

— Ти няма да се върнеш — внезапно каза Елбраян, — ще предадеш монаха и ще си останеш в Палмарис.

Мъжът сви рамене.

— Болно ми е да я виждам — призна той. — Хем чудесно, хем болно.

Не знам кое е по-силното.

— На добър час, тогава — отвърна Елбраян.

— И на теб — рече Конър и отново погледна към Пони. — Мога ли да се сбогувам с нея? — попита той.

Елбраян се усмихна снизходително — не считаше това за свое решение. Ако Пони искаше да говори насаме с Конър, щеше да го направи, каквото и да мислеше той за това. Ала улесни Конър, защото му съчувстваше. Отиде при Пони и й предаде молбата. След като изчака Джуравиел да слезе от Симфония, тя пришпори коня към Конър.

— Може да не се върна — обясни й младият благородник.

Пони кимна, все още чудейки се защо изобщо бе дошъл.

— Трябваше да те видя отново — продължи той, сякаш разбрал неизречения въпрос. — Исках да се уверя, че си добре. Да… — спря и въздъхна.

— Какво искаш от мен? — попита Пони директно. — Какво има още да си кажем?

— Да ми простиш — бързо каза Конър, сетне се опита да обясни: — Бях наранен… гордостта ми. Не исках да те изгоня, но да те гледам и да знам, че не ме обичаш…

Усмивката на Пони го накара да замълчи.

— Никога не съм те обвинявала, нито има какво да ти прощавам — отговори тя тихо. — Това, което стана между нас, бе трагично и за двама ни. Имахме много специално приятелство и аз винаги ще го ценя.

— Но това, което стана в първата брачна нощ… — възрази Конър.

— Именно заради това, което не стана, не мога да ти се сърдя — каза Пони. — Ти можеше да ме насилиш и тогава наистина нямаше да ти простя — щях да те поразя с магията си още щом те видях на полето! — и докато го изричаше разбра, че това не е истина. Каквото и да изпитваше към Конър, никога не би могла да използва светите камъни на Бога по такъв злокобен начин.

— Съжалявам — искрено каза Конър.

— Аз също — отвърна Пони, наведе се и го целуна по бузата.

— Сбогом, Конър Билдебург — рече тя, — вече видя врага. Бори се добре.

И извърна коня си, отправяйки се обратно към Елбраян.

Скоро Пони, Елбраян и Джуравиел се отправиха обратно на север, обнадеждени, но и планирайки пътуване, което можеше да се окаже така мрачно, като това към Аида, където се бяха изправили пред демона дактил. Надяваха се, че мисията на Конър ще даде резултати и кралят и добрите и честни последователи на Абеликанската църква, ако имаше такива, бързо ще се обърнат срещу злия върховен абат, който несправедливо бе оковал Брадуордън и Чиличънкови. Надяваха се също, че ще намерят приятелите си живи, здрави и свободни още преди да наближат Сейнт Мер-Абел.

Но здравият разум им подсказваше друго. Такива политически действия отнемаха месеци, понякога години. Брадуордън и Чиличънкови не можеха да чакат, не заслужаваха да чакат. И така, тримата планираха пътуването да започне веднага щом Роджър и евентуално Конър се върнеха при тях.

Със същата решимост към Палмарис яздеха Роджър и Конър. Конър вярваше изключително в своя чичо Рочефорт. Още от детинство бе гледал на този човек като на някой, който може да поправи всичко, да оформя живота в града. Всеки път, когато Конър се бе забърквал в неприятности, чичо му Рочефорт тихо и ефективно бе уреждал нещата.

Брат Юсеф долови това, както от самоувереността на мъжа, лъхаща както от заплахите му за това какво може чичо му, така и от самонадеяната му стойка на седлото.

— Трябва да разберете какви ще са последиците от вашия съюз с тези двамата, господарю Билдебург — подразни го монахът.

— Ако не млъкнеш, ще ти запуша устата — заплаши го Конър.

— Но колко ли ще е унизен чичо ви! — продължи Юсеф — Ще е забавно, когато кралят научи, че племенникът на барон Билдебург пътува с негодници.

— Наистина съм в компанията на такъв — каза Конър, — но чак сега.

Брат Юсеф не хареса това.

— Обвиненията ти са нелепи — каза той. — Чичо ти ще разбере това и ще се извини на Църквата — която може би ще склони да не го отлъчи.

Конър изсумтя презрително, без да е впечатлен и без да вярва на думите на опасния монах. Ала в мислите му се прокрадна страх, за него и за чичо му. Той имаше доверие на този велик човек, ала си напомни неколкократно да не подценява мощта на Църквата.

— Може би дори вие двамата ще получите опрощение — хитро каза Юсеф.

— Опрощение за това, че сме се защитили? — саркастично подметна Роджър.

— Никой от вас не бе замесен — отговори Юсеф, — само момичето и онзи другият. И може би елфът — не знаехме, че подобно създание съществува, и затова неговата съдба тепърва ще се решава.

Конър отново изсумтя. Този човек се бе опитал да го хване и убие пред „Пътя“, а сега настояваше, че нямало да го замесва. Какво нахалство!

— А, да, момичето — продължи брат Юсеф с променен тон и погледна с ъгълчето на окото си Конър, за да прецени реакцията му. — Колко сладко ще бъде, когато накрая я хванем — каза той мазно, — може би ще намеря време да се позабавлявам с нея, преди да я предоставя на господарите си.

Монахът видя идващия удар — всъщност, нарочно го бе предизвикал, — но не се отдръпна. Ударът по главата не бе силен, но Юсеф убедително се хвърли на земята и се отпусна на лявото си рамо. Чу изпукването от разместената става и изпищя, както от последвалите вълни болка, така и за да прикрие движението, което направи за да събере ръцете си зад гърба и да извие въжето, с което бяха пристегнати.

— Почти стигнахме града! — скара се Роджър. — Защо го удари?

— Не искаше ли и ти да го направиш? — отвърна Конър, а Роджър не отговори. Отиде до падналия монах, а Конър слезе от коня си и го последва.

Сигурността на въжето, пристягащо ръцете на Юсеф, зависеше от това, че той не можеше да изпъне ръцете си по-назад, ала сега, с изкълченото рамо, нещата се бяха променили. За броени мигове той освободи лявата си ръка, но остана легнал, придържайки ръцете си стиснати и пренебрегвайки пулсиращата болка в лявото рамо.

Роджър стигна зад него пръв и се наведе да го обхване с ръце. Юсеф не избърза — от двамата не този бе опасният. Конър се приближи и помогна на Роджър да изправи монаха на крака.

И тогава брат Юсеф сви мълниеносно крака под себе си и се изправи. Въжетата, които го държаха, полетяха настрани, а дясната му ръка полетя напред, като пръстите й бяха извити под формата на буквата С.

Тази смъртоносна кука се заби в гърлото на Конър и разкъса плътта така, че Юсеф напипа адамовата му ябълка. Втренчи се в очите на благородника, без да мига, и бавно разпра гърлото му.

Конър Билдебург падна назад, притискайки смъртоносната си рана, отворил уста за глътка въздух, която така и не идваше. Напразно се опитваше да спре кръвта, която пръсна като червеникава мъгла, издигаща се от собствените му дробове.

Юсеф се извърна, удари смаяния Роджър и го повали на земята.

Младежът мъдро прецени, че не може да помогне на Конър и е безпомощен срещу свирепия монах. Затова скочи бързо и когато Юсеф се извърна към умиращия Конър, за миг се озова при Сивия камък.

— Следващият, когото ще убия, е чичо ти — просъска Юсеф на благородника.

Конър го чу, ала от много, много далеч. Имаше чувството, че пропада, потъва все по-дълбоко в тъмнината, в себе си. Стана му студено и се почувства самотен, а всички звуци изчезнаха. Погледът му също помръкна и се превърна в малки точици светлина.

Светли и топли.

Но намери нещо, което го успокои, което му вдъхна надежда — бе се помирил с Джил.

Вече всичко си бе отишло, бяха останали само светлината и топлината. Духът на Конър влезе в тях.

Роджър хвана стремето, а изплашеният кон се разскача и го повлече.

Зад него монахът приближаваше.

Стенейки от болка, Роджър стисна седлото по-здраво, протегна се и шибна силно Сивия камък, за да го пришпори. После успя да се извърне назад и видя, че Юсеф приближава.

Впрягайки цялата си сила и ловкост, Роджър се изтегли нагоре.

Успя някак да отлепи нозе от земята и конят рязко се отдалечи от преследващия ги монах.

Роджър дори не се опита да седне като хората на седлото, просто се просна върху него и приведе глава, като кривеше лице при всяко болезнено друсване.

Бързият кон остави монаха далеч зад себе си.

Ядосаният брат Юсеф разрита нервно пръстта и се озърна в двете посоки на пътя, чудейки се какво да стори. Можеше да се върне в Палмарис — след като Конър бе мъртъв, вероятно нямаше да има обвинения срещу него за убития абат. Със сигурност думите на северняците крадци нямаше да са достатъчни, за да бъде повдигнато обвинение към Абеликанската църква.

Да, не се боеше от барона на Палмарис, нито от монасите от Сейнт Прешъс, но мисълта да докладва на върховния абат Маркварт за провала си караха косъмчетата на тила му да се изправят. Данделион бе мъртъв, ала същата участ бе сполетяла и досадния Билдебург.

Юсеф хвърли поглед по посоката, в която бе избягал Роджър, на север. Трябваше да го настигне, преди онзи да се срещне с останалите, и да изненада жената този път неподготвена. Знаеше, че ще я срещне отново, както и другите двама. Бяха го победили първият път само защото го очакваха, ала сега…

Чак тогава щеше да се свърже с абата.

Затича и краката му неуморно започнаха да изминават миля след миля.

 

 

Роджър яздеше с лекота, но без да забавя темпото. Подозираше, че монахът не се е отказал, тъй като знаеше, че той ще се върне при Елбраян и Пони, и щеше да се помъчи да му попречи. При все това не бе особено притеснен, тъй като монахът нямаше кон и трудно щеше да го настигне.

Ала когато изкачи една могила и погледна назад към пътя, видя, че в далечината монахът още тича.

— Това е невъзможно — промърмори Роджър, тъй като бяха изминали поне пет мили. И все пак монахът тичаше така бързо, сякаш току-що бе започнал преследването!

Роджър се покатери обратно на коня и продължи по-бързо. Знаеше, че конят е уморен — по козината му блестеше пот, — ала не можеше да забави ход. Озърташе се постоянно назад и се молеше монахът да не се окаже по-издръжлив от жребеца му. Продължи напред, като повече се притесняваше за скоростта, отколкото за предпазливостта, защото знаеше, че колкото и невероятна да е силата на един монах, той не може да надбяга кон.

Скоро той отново яздеше спокойно, сигурен, че е оставил преследвача далеч зад себе си и чудейки се как да открие приятелите си. Бяха се разбрали да се срещнат в изоставена ферма на не повече от десет мили път.

Конят се препъна и очите на Роджър се разшириха, когато видя проблясването на метал отстрани на пътя. Сивият камък накуцваше, подковата му бе паднала. Роджър веднага слезе и изтича да вземе подковата, след което се върна при коня, за да види от кое копито е паднала.

Отговорът бе очевиден още преди приближаването му, тъй като конят куцаше сериозно, щом стъпеше на предния си ляв крак. Роджър нежно обви с ръка крака и го вдигна към коляното.

Копитото не бе добре. Роджър не разбираше много от коне, но осъзна, че този не може да продължи още много, ако подковата не бъде сменена. А нямаше никакъв начин сам да направи това.

— Гаден паурски късмет — прокле младежът и нервно погледна назад по пътя.

Трябваше да впрегне цялата си воля, за да укроти страховете си, да се накара да мисли спокойно, да прецени проблема правилно. Първо реши да побегне, ала се отказа, усещайки, че монахът ще го намери и ще го хване много преди да е стигнал до Елбраян и другите. Сетне се зачуди дали толкова далеч на север няма някоя къща, в която да сменят подковата, ала разбра, че няма време за това.

— Тази битка е моя — каза на глас Роджър и отново огледа пътя.

Отиде до седлото, за да потърси нещо — каквото и да било! — което да му помогне сега.

Повечето вещи бяха просто за из път — въже и кука, малка лопатка, тигани и тенджери, резервни дрехи и други подобни. Ала един предмет привлече вниманието му. При последното си спиране в онази ферма, където щяха да го чакат Елбраян и другите, Роджър бе взел малка система от скрипци и въжета, която фермерите използваха, за да местят балите сено или дори за да теглят инатливите бикове. Роджър взе предмета в ръка и го огледа. Опитваше се да измисли начин да го вкара в употреба.

Няколко идеи минаха през главата му и той се съсредоточи върху последната, тъй като тя щеше да ангажира специалните му умения. Той знаеше, че не може да надвие монаха в битка, но пък вероятно щеше да го надхитри.

По времето, по което брат Юсеф стигна това място, Роджър и конят вече ги нямаше, но подковата стоеше, точно по средата на пътя. Монахът спря и я огледа, сетне се изправи и се огледа наоколо. Не можеше да повярва, че младежът е толкова глупав да остави тази улика зад себе си.

Юсеф претърси пътя напред и не видя други пресни следи на дузина или повече стъпки. От едната страна на пътя лесно намери следи от окуцелия кон, а от другата страна — малко кръв и по-леки следи, оставени от слаб мъж. Сега монахът се досети какво бе станало. Подковата на коня бе паднала и той бе хвърлил младия си ездач. Широко ухилен, монахът тръгна надолу по склона, към малка горичка, където подозираше, че ще намери втората си жертва.

Покатерил се високо на едно от тези дървета, Роджър Локлес наблюдаваше приближаването на самоуверения монах, като държеше в ръка въжето и куката. Юсеф забави ход, когато приближи дърветата, и продължи по-внимателно, като се прикриваше зад стволовете.

Роджър го изгуби от поглед, когато той потъна в горичката. Беше изумен, щом Юсеф се появи на друго място, доста навътре сред дърветата, тъй като бе изминал няколко ярда без храсталаците въобще да изшумолят. Роджър погледна съоръженията си и пръста, който нарочно бе наранил, за да остави кървавата диря, и се зачуди дали хитростта му ще се окаже достатъчна.

Ала вече бе твърде късно да променя плановете си, тъй като Юсеф бе в подножието на дървото, забелязал последната капчица кръв.

Монахът бавно извърна глава нагоре и се взря в сенчестата корона.

Накрая погледът му се спря на фигурата, свила се сред клоните и здраво прегърнала ствола.

— Слез долу и ще пощадя живота ти — каза монахът.

Роджър се съмняваше в това и все пак за малко да започне преговори.

— Ако ме караш да се качвам догоре и да те влача, знай, че смъртта ти ще е изключително неприятна — продължи Юсеф.

— Не съм направил нищо срещу твоята Църква! — отговори Роджър, играейки ролята на изплашено дете, която в момента никак не бе трудна.

— Затова и ще пощадя живота ти — повтори Юсеф. — Сега слез долу.

— Махай се! — изплака Роджър.

— Слез долу! — изрева Юсеф. — Давам ти последен шанс.

Роджър не отговори, а само силно изхлипа, така че монахът да го чуе.

Когато Юсеф започна да се катери по клоните, Роджър дръпна силно въжето за стотен път, за да изпита здравината му. Единият край бе завързан за дървото, а другият в края на скрипеца. Второ въже, завързано за куката, бе на другия край на скрипеца.

Възлите бяха сигурни, а дължината на въжетата бе точно каквато трябваше, напомни си Роджър, ала все пак, докато мислеше върху сложността на плана си и неговата зависимост от точността и немалко късмет, едва не припадна.

Юсеф вече бе изкачил повече от половината път, на поне двадесет фута от земята.

— Само още един клон — промърмори Роджър.

Монахът продължи да се катери, поставяйки крака върху здравите клони на долната част от ствола. Трябва да спре сега, знаеше Роджър, да се подготви за останалата част от изкачването, тъй като там клоните бяха по-нарядко.

Щом Юсеф стигна до това място, Роджър Локлес стисна въжето и скочи. Мина покрай няколко клона и се одра лошо. На няколко фута от дървото удари друг клон, както бе планирал, и ритна с крака, завъртайки се в кръг около дървото. Удари се в него, отскочи няколко пъти, но задържа кръга си, като се спусна надолу, покрай шокирания Юсеф, на малко повече от ръка разстояние.

Сега Роджър дишаше по-спокойно, тъй като брат Юсеф бе твърде изненадан, за да скочи към него.

— Бъди проклет! — извика монахът. Първоначално реши, че Роджър използва въжето, за да слезе преди него на земята, но внезапно, когато клупът се затегна около него, притискайки го към ствола, докато Роджър се въртеше надолу, разбра какво става.

На последния кръг Роджър вече държеше въжето само с една ръка, хвана другото въже и изстреля куката към няколко скупчени бели брези. След това обви ствола с крака, беше стигнал до края на първото въже. После го закопа в земята, като го опъна силно, за да пристегне по-здраво Юсеф.

Знаеше, че няма много време, тъй като клоните пречеха, а въжето не бе достатъчно здраво, за да удържи задълго силния и ловък монах.

Не още.

Роджър дръпна въжето от брезите с една ръка, като с другата завъртя скрипеца. Изпъшка, усещайки, че куката се плъзга през гъсталаците.

Накрая обаче, тя се закотви някъде.

Горе Юсеф се смееше и се мъчеше да се освободи. Вече бе прекарал въжето над лактите си и скоро щеше да се плъзне под него.

Роджър дръпна за последно и тогава, като видя, че работата е почти готова, се спусна към скрипеца, завъртайки го здраво и бързо с двете ръце.

Юсеф тъкмо бе започнал да прокарва въжето през главата си, когато въжето отново го притисна към дървото.

— Какво? — отвори уста той, знаеше, че слабоватият младеж не би могъл да го дръпне така здраво. Виждаше добре какво става отдолу и че наблизо няма кон, затова упорито продължи да се бори с въжето.

Чу изпукването на клона отдолу, който се чупеше под тежестта му и увисна само за миг, преди въжето отново да го дръпне силно и да го притисне към ствола. Лявата ръка на Юсеф бе свободна и под въжето, ала то минаваше диагонално през рамото му, точно под другата ръка и го притискаше здраво. Монахът упорито продължи да се бори, но въжето се затягаше още повече.

Роджър не гледаше нагоре, само опъваше със скрипеца с всичката си сила. Въжето вече дори не вибрираше, а се бе опънало здраво и право и Роджър най-сетне спря, опасявайки се, че може да изкорени някоя от брезите.

Той излезе от прикритието на дърветата и погледна нагоре към безпомощния овързан монах. Сега вече се усмихна облекчено.

— Ще се върна — обеща той, — с приятели. Сега вече трябва да отговаряш за две убийства! — и побягна.

Юсеф не обърна внимание на думите му, продължи да се бори срещу невъзможно стегнатото въже. Гърчеше се и шаваше, като се опитваше да мине под него.

Осъзна, че това е глупаво почти веднага — и все пак твърде късно, — когато въжето се надигна нагоре с един инч и се стегна около врата му.

Бели’мар Джуравиел първи стигна горичката, придвижвайки се пред Елбраян, Пони и Роджър. Слънцето сега бе ниско в небето и вече потъваше зад хоризонта. Групата бързо бе стигнала мястото, веднага след като Роджър дотича при тях. Искаха да хванат и обезвредят опасния монах преди падането на мрака. Елбраян и другите изчакаха извън дърветата, а пазителят внимателно наблюдаваше Пони. Тя бе притихнала по време на целия път към това място, вестта за смъртта на Конър я беше засегнала силно.

Странно, но скръбта й не предизвика никаква ревност у Елбраян, само съчувствие. Той разбра, наистина разбра взаимоотношенията между нея и благородника и знаеше, че със смъртта на Конър тя губи част от себе си, време, в което се бе лекувала. Затова той се закле, че ще задържи чувствата си за себе си и ще се съсредоточи върху нуждите на Пони.

Тя седеше, изправила гръб, на Симфония — стоическа и силна фигура в падащия мрак. Щеше да преживее това, както бе преживяла първата касапница над Дъндалис, както бе преживяла тази ужасна война и всички загуби в нея, най-вече смъртта на Авелин. Пазителят още веднъж се улови, че се възхищава на силата и смелостта на тази жена.

И я обичаше още повече заради тях.

— Мъртъв е — долетя глас от високата трева. Джуравиел се връщаше.

Елфът погледна Роджър, нещо, което Елбраян не пропусна, и обясни:

— Почти се бе освободил, когато го стигнах, овързан за дървото точно както ми го описа. Трябваше да го убия — отне ми няколко стрели.

— Сигурен ли си, че е мъртъв? — попита нервно Роджър, не искаше повече да се среща с монаха.

— Мъртъв е — увери го Джуравиел — и мисля, че конят ти, конят на Конър, е ей там — рече елфът, сочейки пътя.

— Падна му подковата — напомни Роджър.

— Лесно ще се смени — отговори Джуравиел. — Хайде, хвани го.

Роджър кимна и се отправи нататък, а Пони, по знак на Елбраян, препусна със Симфония след него.

— Колчанът ти е пълен — отбеляза пазителят, когато остана насаме с елфа.

— Взех си стрелите — отговори Джуравиел.

— Елфите не прибират стрелите, които са улучили — отвърна пазителят, — освен ако ситуацията не е отчаяна, а нашата, след смъртта и на двамата монаси, не е такава.

— Какво искаш да кажеш? — сухо попита елфът.

— Онзи е бил мъртъв, преди да стигнеш горичката — каза Елбраян.

Джуравиел кимна.

— Явно се е опитвал да се измъкне и се е удушил — обясни той. — Младият Роджър добре се е справил с възлите и е бил много хитър, за да го хване така. Може би прекалено хитър.

— Бил съм се и преди с брат Правда — рече Елбраян. — Видя колко фанатични са те. Съмняваш ли се, че е трябвало да свърши така?

— Щеше ми се да не умира от ръцете на младия Роджър — отвърна Джуравиел. — Не вярвам да е готов за това.

Елбраян погледна към пътя; Пони и Роджър се връщаха, водеха Симфония и накуцващия кон на Конър.

— Трябва да знае истината — реши пазителят и погледна към Джуравиел, очаквайки да се разрази спор.

— Няма да го приеме добре — каза елфът, ала не възрази повече. Пътят пред всички тях щеше да е мрачен и може би бе по-добре да приключат с това тук и сега. Когато двамата пристигнаха с конете, Джуравиел пое Сивия камък и след като разгледа нараненото му копито, отведе животното настрана, махвайки на Пони да го последва със Симфония.

— Не Джуравиел уби монаха — каза Елбраян на Роджър веднага щом другите се оттеглиха.

Очите на Роджър се разшириха в паника и той се огледа, като че очакваше братът Правда да изскочи отнякъде. Той го беше наплашил повече от всеки друг враг, повече дори от Кос-косио.

— Ти го уби — обясни Елбраян.

— Искаш да кажеш, че аз го победих — поправи го Роджър. — И така победата на Джуравиел е само формална.

— Искам да кажа, че ти си го убил — настоя твърдо пазителят. — Искам да кажа, че ти си затегнал въжето и то някак се е плъзнало към врата му, удушавайки го.

Роджър се ококори.

— Но Джуравиел каза…

— Джуравиел се страхуваше как ще го приемеш — отговори Елбраян. — Не бе сигурен дали можеш да приемеш такава черна истина и се страхуваше да ти го каже.

Устата на Роджър се отвори, ала от нея не излязоха думи. Тежестта на истината го удари с всичка сила и той се разтрепери.

— Трябваше да ти кажа — продължи Елбраян, вече по-меко. — Заслужаваш да знаеш истината и трябва да преодолееш това, ако искаш да се справяш с отговорностите, стоварени върху младите ти плещи.

Роджър не го чуваше, трепереше много по-силно и изглеждаше, че ще падне.

— Ще говорим по-късно — каза му Елбраян, пристъпвайки към него и поставяйки успокоително ръка на рамото му. Сетне пазителят продължи нататък, за да се присъедини към Джуравиел и Пони, оставяйки Роджър насаме с мислите му.

Роджър Билингсбъри — той внезапно си поиска истинското име, а не глупавото и претенциозно Роджър Локлес, — никога не бе изпитвал нещо подобно. Той бе скърбял много, прекалено много по време на младия си живот, ала не така. Онази болка му бе позволила да се издигне на пиедестал, да продължи да вижда себе си като център на света, като някой, по-добър от другите. При цялата болка и изпитания, които младият Роджър бе преживявал, той бе успявал да задържи своето детско виждане на света, чийто център бе той.

Но сега този пиедестал бе изритан изпод краката му. Беше убил човек.

Той бе убил човек!

Без да го осъзнава, Роджър седна на тревата. Неговият разум отчаяно се бореше със съвестта му. Да, той бе убил човек, но какъв избор му остави монахът? Все пак Юсеф бе един убиец, нищо повече. Пред очите му бе убил Конър, и то много жестоко. Бе убил абат Добриниън!

Ала тези неща не можеха да заглушат чувството за вина. Каквито и да бяха оправданията, въпреки че Роджър не бе убил нарочно брата Правда, онзи човек вече бе мъртъв и кръвта му бе оцапала неговите ръце.

Той наведе глава и се помъчи да си поеме въздух. Искаше толкова силно нещата, които животът му бе отнел още в най-ранна възраст — топлината на семейството и спокойните, успокоителни думи на по-възрастни хора, на които може да се довери. С тази мисъл той обърна глава, за да види тримата си приятели, пазителя, който просто му бе казал какво е направил и го бе оставил сам. За миг Роджър намрази Елбраян заради това. Ала само за миг — скоро разбра, че пазителят му е казал истината, защото го уважава, защото му вярва и го е оставил сам, защото един възрастен човек — а той бе такъв сега — трябва сам да се пребори с това, поне отчасти.

Пони скоро дойде при него, без да споменава смъртта на монаха.

Каза му само, че трябва да вземат трупа и да отидат на юг, за да приберат и тялото на Конър. Роджър тихо потегли с тях, като нарочно избягваше да погледне брата Правда, висящ от гърба на Сивия камък. Конят сега вървеше по-добре, тъй като Джуравиел бе излекувал копитото, ала темпото им все още бе бавно. Нощта падна, ала те продължиха да ходят, решени да спасят тялото на Конър, преди то да бъде разкъсано от някое животно.

Най-накрая, с известна трудност, тъй като нощта бе доста тъмна, те намериха убития. Пони първа го достигна и нежно затвори очите му.

Сетне се отдръпна, надалеч.

— Върви при нея — каза Джуравиел на Елбраян.

— Знаеш какво да правиш с него — отговори пазителят и елфът кимна.

Сетне Елбраян добави към Роджър:

— Бъди силен. Твоята роля вероятно сега е най-важната.

И се отдалечи, оставяйки Роджър втренчен в Джуравиел, търсейки обяснение.

— Трябва да вземеш Конър, монаха и коня и да отидеш до Палмарис — каза елфът.

Роджър, без да иска, погледна мъртвия монах.

— Иди направо при барона и не в абатството — обясни елфът. — Кажи му какво се е случило. Кажи му, че според Конър тези монаси, а не паурите, са убили абат Добриниън, че те са прогонили Конър от Палмарис, тъй като и той, без да иска, е станал враг на злите предводители на Църквата.

— А после? — попита младежът, чудейки се дали това не е последния път, когато вижда тези тримата.

Джуравиел се огледа.

— Можем да вземем друг кон — даже два, — ако смяташ да продължиш с нас.

— А той иска ли? — попита Роджър, кимвайки към отдалечилия се Елбраян.

— Щеше ли да ти каже истината, ако не искаше? — попита Джуравиел.

— А ти? — бързо добави Роджър. — Защо ме излъга? Мислиш ме за глупаво дете, неспособно да поеме отговорност?

— Мисля, че порасна прекалено много последните седмици — искрено отвърна елфът. — Не ти казах, защото не бях сигурен какво би искал за теб Нощната птица — и не се съмнявай, че той е предводителят на групата. Ако смятахме да те оставим в Палмарис, на безопасно място с Томас и Белстър, ако смятахме, че ролята ти в тази битка е приключила, тогава за какво ти беше да знаеш, че си убил този човек?

— Не е ли истината обективна? — попита Роджър. — Или играеш ролята на Господ, елфе?

— Ако истината не е полезна, тя може да почака — отговори Джуравиел, — но понеже ти сам определяш пътя си, трябваше да я научиш сега. Пътят ни ще е мрачен, млади ми приятелю. Не се съмнявам, че ще срещнем други братя Правда.

— И всяко следващо убийство е по-лесно? — попита саркастично Роджър.

— Моли се да не е така — сопна се Джуравиел и погледна Роджър, без да мига.

Това накара младежа да се осъзнае.

— Нощната птица сметна, че емоционално си достатъчно силен, за да приемеш истината — добави елфът. — Приеми го като комплимент.

Джуравиел понечи да си тръгне.

— Не знам дали не сбърка — призна внезапно Роджър.

Елфът се извърна и видя младежа привел глава, а раменете му се тресяха от хлипове. Застана зад него и постави внимателно ръка на гърба му.

— Другият монах бе едва вторият човек, когото Нощната птица е убивал — каза той. — Този път не плака, тъй като проля всичките си сълзи за предишния, първия брат Правда.

Идеята, че могъщият пазител също е бил така разтърсен, стресна Роджър. Той избърса очите си и погледна напред, после към Джуравиел и кимна мрачно.

След това отново бе на път, твърде изнервен, за да стои и да чака края на нощта. Трябваше да се движи бавно, тъй като раненият Сив камък носеше и двата трупа, но бе решен да говори с барон Билдебург преди обяд.