Р. А. Салваторе
Духът на демона (22)

Глава 22
Джили

— Джили — повтори Конър, меко и нежно.

Изражението на жената изразяваше нещо средно между неверие и ужас, като лицето на дете, срещнало невъзможни и ужасни препятствия.

Елбраян бе виждал това изражение на лицето й само веднъж, на северния склон над Дъндалис, когато първата им целувка бе прекъсната от писъците от умиращия град. Той постави ръката си на бедрото й, за да я подкрепи и задържи, защото тя се свличаше от широкия гръб на Симфония.

Мигът премина; Пони отблъсна силните емоции и откри вътрешната сила, която й бе помагала да преодолява изпитанията през годините на трудния й живот.

— Джилсепони — поправи го тя. — Името ми е Джилсепони Олт — и погледна Елбраян, черпейки сили от любовта си към него.

— Всъщност, Джилсепони Уиндон — поправи се тя.

— И някога, Джили Билдебург — каза тихо Конър.

— Никога! — изкрещя тя по-остро, отколкото й се искаше. — Ти заличи това име, обявявайки пред Бога и закона, че никога не е било. Сега за благородния Конър е удобно да си го върне, а?

Пазителят отново я погали, опитваше се да я успокои. Думите ужилиха Конър жестоко, ала той ги прие като заслужени.

Замълчаха. Пони се посъвзе от връхлитащите я емоции и откри отново онзи вътрешен кураж, който я бе превел през толкова много трудности.

— Бях млад и глупав — отговори той. — Нашата брачна нощ… действията ти ме нараниха, Джили… Джилсепони — поправи се той, виждайки гримасата й. — Аз…

Пони вдигна ръка, за да го прекъсне, и погледна към Елбраян. Колко ли болезнено бе това за него. Наистина нямаше нужда и той да страда заради онова, което тя бе преживяла в брачната си нощ с друг мъж!

Ала пазителят остана спокоен, светлите му очи разкриваха само съчувствие към жената, която обичаше толкова много. Не искаше да остави зелените си очи да разкрият гнева, ревността, която изпитваше към Конър, тъй като знаеше, че това ще е нечестно към Пони.

— Двамата имате да обсъждате много — каза той, — а аз трябва да се погрижа за кервана. — Погали я отново по бедрото, този път нежно и почти игриво, показвайки, че е сигурен в любовта им, след което с дяволито намигване се отдалечи.

Пони го гледаше как се отдалечава и любовта й нарасна още повече. Сетне се огледа и видя, че наблизо има хора, които могат да чуят разговора, затова подкара Симфония в тръс, а Конър я последва.

— Не исках да те нараня — опита се да каже Конър, когато останаха сами.

— Отказвам да си спомням тази нощ — каза твърдо Пони. Тя, разбира се, знаеше, че Конър се бе опитал да я нарани, ала само защото отказът й бе наранил гордостта му.

— Нима така лесно можеш да я забравиш? — попита той.

— Ако алтернативата е да си спомняме неща, които не се нуждаят от обяснение и могат само да ни причинят болка, да — отвърна тя. — Миналото не е важно, важно е това, което предстои.

— Тогава със забравата дай и прошка — помоли я Конър.

Тя го погледна право в сивите му очи и си спомни времената отпреди онази фатална брачна нощ, когато двамата бяха приятели, довереници.

— Помниш ли, когато се запознахме — попита Конър, разгадавайки изражението й. — Когато дойдох в онази алея да те защитя и намерих бандитите да бягат?

Пони се усмихна на хубавите спомени. Имаше много такива, ала все завършваха болезнено.

— Това не беше любов, Конър — каза тя искрено.

Мъжът я погледна, сякаш го бе ударила през лицето.

— Познах любовта, когато се върнах и срещнах Елбраян — продължи Пони.

— Ала ние бяхме близки — опита се да възрази Конър.

— Бяхме приятели — отговори Пони. — И аз ще си спомням това приятелство, което бе хубаво, преди да се опитаме да направим нещо повече от него. Обещавам ти.

— Значи все още можем да бъдем приятели — рече Конър.

— Не — долетя отговорът от сърцето на Пони, преди тя да може да го обмисли. — Ти беше приятел с друг човек, с малко загубено момиче, което не знаеше откъде идва и накъде отива. Аз вече съм друга. Не съм Джили, нито дори Джилсепони, а Пони, спътница, любима и съпруга на пазителя Елбраян Уиндон. Моето сърце е негово.

— И в него няма място за твоя приятел Конър? — попита нежно мъжът.

Пони се усмихна отново, вече се чувстваше по-уверена.

— Ти дори не ме познаваш — каза тя тъжно.

— Познавам те — възрази благородникът. — Дори да си била, както казваш, малко изгубено момиче, огънят винаги е бил в теб. Дори когато бе най-ранима, най-загубена, зад красивите ти очи се криеше сила, която повечето хора никога няма да притежават.

Пони наистина оцени комплимента. Отношенията й с Конър бяха приключили прекалено горчиво, за да могат да бъдат оценени хубавите им мигове заедно. Сега, с тези простички думи, тя почувства как наистина всичко свършва спокойно.

— Защо дойде тук? — попита тя.

— Излизам на север от града месеци наред — отговори Конър, а в гласа му отново се долови характерното перчене. — На лов за гоблини и паури, а няколко пъти и за великани!

— Защо дойде тук сега? — настоя проницателната Пони. Беше го прочела в лицето му — Конър въобще не бе изненадан да я види.

— Знаел си, нали?

— Подозирах — призна си Конър, — чух приказките за използвана магия срещу чудовищата, а ти бе свързвана със светите камъни.

Това накара Пони да се спре.

— Викни… съпруга си — каза Конър, — ако наистина си готова да оставиш миналото и да се съсредоточиш върху бъдещето. Наистина има причина да дойда тук, Джил… Пони. И не само защото исках да те видя, макар че само заради това бих преминал целия Хонс-де-Беер.

Пони не отговори, зачуди се защо Конър не бе направил това в годините, когато тя бе заточена в армията. Но нямаше нужда от кавги, от отварянето на стари рани.

Скоро след това те се събраха — Конър, Пони, Елбраян и Джуравиел, скрит в клоните на едно дърво.

— Спомняш си абат Добриниън Калислас — започна Конър, като крачеше нервно напред-назад сякаш от цял час, чудейки се откъде да започне.

Пони кимна.

— Абатът на Сейнт Прешъс — каза тя.

— Вече не — отговори Конър, — преди няколко нощи той бе убит в собствената си спалня.

Благородникът спря, очаквайки реакциите им и в началото бе изненадан, че никой не изглежда особено загрижен от станалото. Разбира се, после се сети, че те не познават абат Добриниън и доброто му сърце, а собственият им опит с Църквата не е особено приятен.

— Казаха, че убиецът е паур — продължи Конър.

— Мрачни времена са настанали, ако паур може да проникне тъй лесно в сградата, която би трябвало да е най-сигурната в целия град — отбеляза Елбраян.

— Мисля, че той бе убит от Църквата, на която служеше — каза откровено Конър, наблюдавайки пазителя внимателно. Сега Елбраян наистина се приведе напред, внезапно заинтригуван.

— Монаси от Сейнт Мер-Абел дойдоха в Палмарис — обясни Конър. — Голям контингент, с който бе и самият върховен абат. Мнозина се бяха върнали от север, от Барбакан, или поне така казваха.

Вече бе привлякъл вниманието им.

— Роджър Локлес видя такъв керван да преминава по пътя на юг край Каер Тинела и Земепад — напомни Пони.

— Търсят теб — каза рязко Конър, посочвайки Пони. — Заради някакви камъни, които твърдят, че си откраднала от Сейнт Мер-Абел.

Очите на Пони се разшириха. Тя прошепна нещо под нос и се обърна към любимия си за подкрепа.

— Опасявахме се от това — призна Елбраян. — Затова и искахме хората да отидат в Палмарис. Ние с Пони не можем да останем с тях. Ще ги изложим на твърде голям риск. Ще ги отведем на сигурно място и след това ще поемем по нашия път.

— Рискът е дори по-голям, отколкото смятате — отговори Конър. Върховният абат и повечето от спътниците му поеха към тяхното абатство, ала той остави поне двама в Палмарис, хора, обучени да убиват, нямайте съмнение. Убеден съм, че те погубиха абат Добриниън. Преследваха и мен, тъй като знаят за връзката ми с Пони, ала успях да им избягам. Сега ще тръгнат подир вас.

— Братята Правда — пророни пазителят, потръпвайки при мисълта, че отново ще се изправи срещу някой като Куинтал, дори двама.

— Но защо ще убиват абат Добриниън? — попита Пони. — И защо ще тръгнат срещу теб с такава ярост?

— Защото ние се опълчихме на методите на върховния абат — отговори Конър. — Понеже… — той млъкна и погледна с искрено съчувствие към Пони. Тя нямаше да хареса новините, ала трябваше да знае.

— Понеже не одобрявахме отношението им към Чиличънкови, отношение, което преди чичо ми да се намеси, щеше да се стовари и върху мен.

— Отношение? — отговори Пони и скочи на крака. — Какво отношение? Какво значи това?

— Той ги отведе, Пони — отвърна тъжно Конър. — Оковани към Сейнт Мер-Абел, заедно с един кентавър на име Брадуордън.

Сега бе ред на Елбраян да скочи на крака, твърде смаян, за да може дори да продума.

— Брадуордън е мъртъв — долетя гласът на Джуравиел иззад дърветата.

Конър се завъртя, ала не видя нищо.

— Той бе убит в Аида — продължи елфът, — при победата над демона дактил.

— Не е мъртъв! — настоя Конър. — Или ако е бил, монасите са намерили начин да го съживят. Видях го със собствените си очи, нещастно и измъчено създание.

— И аз го видях — намеси се Роджър Локлес и излезе иззад дърветата, за да се присъедини към групата. Застана до Елбраян и постави ръка на силното му рамо.

— Зад кервана. Нали ти казах.

Елбраян кимна, спомняше си думите на Роджър, както и собствените си емоции, когато научи за кервана на монасите. Обърна се към Пони, чиито сини очи горяха яростно.

— Трябва да отидем при тях — каза тя, а пазителят кимна. Пътят им внезапно бе станал съвсем ясен.

— Монасите? — попита Роджър неразбиращо.

— Когато му дойде времето — прекъсна ги Конър. — Идвам с вас.

— Това не е твоя работа — каза рязко пазителят и веднага му се дощя да върне думите си назад. Те идваха от желанието му да разкара този човек от Пони колкото се може по-бързо.

— Абат Добриниън бе мой приятел — настоя благородникът, — както и Чиличънкови. Знаеш това — обърна се той към Пони и тя кимна.

— Ала първо трябва да се разправим с тези убийци. Те не бива да бъдат подценявани. Докопаха Добриниън и направиха всичко така, че да изглежда като сторено от паур, за да отклонят вниманието. Те са подли и смъртоносни.

— А скоро ще бъдат и мъртви — каза пазителят така сурово, че никой не се усъмни в думите му.

 

 

— Пак ще се срещнем — каза Елбраян на Белстър О’Комли рано на следващата сутрин и стисна здраво ръката му. Белстър едва сдържаше сълзите си, тъй като подозираше, че това е последната им среща. Елбраян не можеше да не се съгласи с това.

— Когато войната свърши и ти отново отвориш кръчмата си в Гористите земи, знай, че Нощната птица ще бъде там, ще пие от водата ти и ще плаши клиентите.

Белстър се усмихна топло, ала не очакваше, че скоро ще се върне в Дъндалис, дори чудовищата да бъдат прогонени. Вече не бе млад човек, а болката от спомените бе голяма. Беше побягнал от Палмарис само заради стари дългове, ала това сега му изглеждаше сякаш се е случило преди векове и той бе почти сигурен, че ще може да започне отначало в самия град, без миналото му да го навести. Ала нямаше причина да казва всичко това на пазителя. Не и сега, затова само се усмихна окуражаващо.

— Води ги добре, Томас — рече пазителят на човека, стоящ до Белстър. — Пътят ще бъде чист, ала ако все пак срещнеш неприятности, преди да стигнеш Палмарис, вярвам, че ще се справиш с тях.

Томас Гингеварт кимна мрачно и заби новото си оръжие, вилата, в земята.

— Задължени сме ти, Нощна птицо — каза той, — както и на Пони и на твоя малък, невидим приятел.

— Не забравяйте и Роджър — бързо отвърна пазителят. — Хората от Каер Тинела и Земепад вероятно са задължени най-вече нему.

— Роджър няма да ни позволи да го забравим! — каза весело Белстър и гласът му внезапно напомни на Елбраян за Авелин.

Всички се разсмяха, хубав край на разговора. Стиснаха си ръцете и се разделиха като приятели, а Томас се затича към началото на кервана и нареди на хората да потеглят.

Пони, Конър и Джуравиел се присъединиха към Елбраян малко след това, наблюдавайки как керванът се отдалечава. Ала по едно време Томас спря кервана и от него се отдели една самотна фигура, която се затича към пазителя и неговите приятели.

— Роджър Локлес — каза Пони, не беше изненадана. Керванът отново потегли на юг.

— Трябваше да бъдеш водач на Томас — каза Елбраян, когато Роджър ги приближи.

— Той има други, които ще свършат тази работа — отговори младежът.

Погледът на пазителя остана остър и безкомпромисен.

— Защо той остава — възрази Роджър, поглеждайки към Конър. — А вие? Палмарис е само на три дни път. Елбраян и Пони биха били много полезни в гарнизона на града в тия мрачни времена.

— Има неща, които не разбираш — каза спокойно Елбраян.

— Свързани с него? — попита Роджър и посочи Конър, който едва се сдържа да не го зашлеви.

Елбраян кимна мрачно.

— Трябва да отидеш с тях, Роджър — каза той приятелски. — Ние не можем, защото трябва да уредим нещо, преди да можем да се покажем в града. Но довери ми се, тук за теб е много по-опасно, отколкото би било в Палмарис. Сега побързай, за да настигнеш Томас и Белстър.

Роджър поклати глава.

— Не — отвърна той, — ако оставате тук, за да се биете, оставам и аз.

— Няма какво да доказваш повече — намеси се Пони. — Името и репутацията ти са вече прославени.

— Името ми? — ахна Роджър. — В Палмарис аз отново ще си бъда Роджър Билингсбъри. Само Роджър Билингсбъри. Сираче и бездомник.

— Чичо ми, баронът, вероятно ще оцени уменията ти — предложи Конър.

— Тогава когато се върнеш при чичо си и му разкажеш за мен, ще се присъединя към теб — отвърна младежът и му смигна. Ала лекомисленото му изражение бързо изчезна и той погледна Елбраян.

— Не ме карайте да се връщам — помоли той, — не мога отново да стана Роджър Билингсбъри. Не още. Тук, борейки се с чудовищата, открих нещо в себе си, за което не подозирах. Харесвам тази част от мен и се опасявам, че ще я изгубя в сигурното ежедневие на града.

— Не е толкова сигурно — промълви Конър тихо.

— Няма да изгубиш новата си същност — каза сериозно пазителят. — Никога няма да станеш човекът, който беше преди нападението над дома ти. Знам това по-добре, отколкото предполагаш, и честно ти казвам, че в Палмарис ти ще си останеш Роджър Локлес, героят от севера.

Той погледна Пони и отново се сети за отговорността и за тежестта на клетвата за въздържание, която двамата бяха положили.

— Това не е толкова велико, колкото си мислиш, Роджър — добави пазителят.

Младият мъж се изпъчи и кимна, ала умолителното му изражение не изчезна. Елбраян погледна Пони, тя кимна, и той започна да обяснява:

— Двама души търсят Пони, мен и Конър. Опитали са се да го убият в Палмарис и той затова ни потърси — Той ви познава? — попита Роджър. — И е знаел, че сте тук?

— Познава мен — поправи го Пони.

— Той дойде да намери магьосника от севера, макар че не знаеше кой е той — ние сме престъпници, Роджър. Ти ни чу да говорим за това с Джуравиел скоро след като керванът подмина северните градове. Църквата иска магическите си камъни обратно, ала заради паметта на нашия приятел Авелин, ние не можем да им ги върнем. Затова са изпратили убийци подире ни и те не са далеч, опасявам се.

Въпреки мрачните думи, пазителят успя да се усмихне окуражително на Роджър.

— Ала нашата задача ще е по-лесна, ако Роджър Локлес реши да се присъедини към каузата ни.

Усмивката на Роджър стигна почти до големите му уши.

— Знай обаче, че тогава и ти ставаш престъпник в очите на Църквата — отбеляза Пони.

— Макар че чичо ми ще оправи това, когато се измъкнем от тази каша — бързо добави Конър.

— Ще бягате ли от тях, или ще се биете? — попита Конър.

— Няма да прекарам остатъка от живота си, надничайки през рамо за убийци — отговори пазителят така студено, че Конър усети да го полазват тръпки. — Нека те се страхуват от мен.

Духът й премина през покритата със сенки гора. Видя как Бели’мар Джуравиел стъпва по ниските клони на дърветата и мина точно покрай него. Елфът наостри уши, защото макар духът на Пони да бе тих и невидим, изострените му възприятия доловиха нещо.

Духът й се спусна надолу, носейки се сякаш по вятъра. Тя намери Конър да обикаля с коня си лагера. Видя дори собственото си тяло да седи със скръстени крака пред един огромен бряст с хралупа в основата.

В тази хралупа бе Елбраян, призоваващ Оракула, и Пони не посмя да влезе и да наруши концентрацията му.

Вместо това мислите й се насочиха към Конър, опитваше се да разбере какво се бе случило между тях. Намери неговата склонност да я защитава за успокоителна, а наистина бе трогната, че е дошъл тук да я предупреди. Той през цялото време бе знаел или поне подозирал, че тя притежава светите камъни, и понеже те бяха основната цел на Църквата, можеше да отиде на юг, към по-населените области, за да избяга от убийците. Или да я предаде открито и да остане в безопасност в Палмарис, тъй като тогава Църквата нямаше да го счита за свой враг.

Ала той не бе постъпил така, бе дошъл на север и я бе предупредил. И бе защитил приятелите си, Чиличънкови.

Пони никога не бе мразила Конър, дори на сутринта след тяхната трагична брачна нощ. Той бе сгрешил, ала действията му бяха причинени от обидата, която му бе нанесла. Преценявайки отново онази нощ, тя си даде сметка, че Конър не се бе опитал да я насили, твърде много държеше на нея, за да постъпи така. Така че Пони му бе простила, и то отдавна, още в първите дни на нейната служба в армията.

Ала как се чувстваше сега, докато гледаше този мъж, някога неин съпруг? Не изпитваше, никога не бе изпитвала любов към него, понеже знаеше как се чувства с Елбраян, знаеше, че тази връзка е много различна, много по-специална. Ала я беше грижа за Конър. Той беше неин приятел и то тъкмо когато бе имала нужда от такъв; заради неговата нежност в месеците на ухажване, тя бе започнала да възстановява паметта и емоционалното си здраве. Ако нещата се бяха развили по-добре онази нощ, щеше да остане негова съпруга, да му роди деца, да…

Пони се спря, когато осъзна, че вече не съжалява за събитията от онази нощ. За пръв път разбра предимствата на това на пръв поглед ужасно преживяване. Онази нощ тя бе започнала пътя към онова, което бе сега, бе отишла в армията, където бе тренирана отлично, и естествените й бойни таланти бяха развити. Този опит я бе поставил на страната на Авелин, от който бе научила много истини, благодарение на когото се бе извисила духовно, и в крайна сметка се бе върнала при истинския си любим, Елбраян. Чак сега, когато сравняваше чувствата си към пазителя с чувствата към Конър навремето, тя разбра колко специална е любовта им.

Месеци наред те се бяха борили с нахлуващите чудовища, бяха изгубили скъпи приятели, а сега нейното приемно семейство и още един неин приятел бяха в опасност, ала Пони все пак не би заменила съдбата си за друга. Уроците на живота бяха горчиви, ала винаги необходими.

Така че душата на Пони се стопли от гледката на Конър Билдебург, застанал като неин защитник — и от Елбраян. И в този миг тя остави миналото си на мира.

Ала все пак знаеше, че не може да се бави повече, затова се спусна отново към гората. Намери Роджър, а над него Джуравиел и продължи да търси из сенките някаква следа.

 

 

Страхувам се от силата на Църквата, чичо Мейдър, призна Елбраян.

Беше се облегнал на камък в тяхната пещера и се взираше в дълбините на едва видимото огледало. Колко от тези убийци ще поемат по петите ми?

Пазителят въздъхна. Църквата нямаше да се откаже, това бе ясно, и някой ден в някое отдалечено място той и Пони щяха да загубят. Или щяха да загубят още в Сейнт Мер-Абел, където щяха да идат, притиснати от дълга си към Брадуордън и Чиличънкови, които бяха като семейство за Пони.

Ала аз ще се боря, каза той на призрака на своя чичо. Трябва да се борим, заради паметта на Авелин, заради истината, която се е изгубила по изкривените пътища на неговия Орден. И скоро ще пренесем тази битка в леговището на звяра.

Ала първо… о, чичо Мейдър, един-единствен брат Правда едва не уби мен, Пони и Авелин. Как ще се справим с двама такива убийци?

Елбраян потърка очи и се втренчи в огледалото. Явиха му се образи от първата му битка с Църквата, когато старият съученик на Авелин, Куинтал, носещ титлата брат Правда, го бе нападнал в пещера. Първо убиецът бе запечатал пещерата със слънчев камък, същият, който сега бе на дръжката на Елбраяновия меч. После бе използвал гранат, за да засече къде е Авелин, тъй като този камък улавяше магията.

Гранат…

Елбраян се усмихна, а отговорът сам дойде при него. Той изскочи от хралупата, втурна се към Пони и я разтърси, опитвайки се да я извади от транса.

Духът й, долавяйки, че физическото тяло е смущавано, веднага се върна и само след няколко мига очите й примигнаха.

Елбраян стоеше над нея, а зад него Конър слезе от коня и се приближи да види какво става.

— Повече не използвай камъка — каза пазителят.

— Когато духът ми е свободен, мога да разузнавам по-надалеч — възрази жената.

— Ала ако враговете ни използват гранат, ще усетят вибрациите, предизвикани от твоята магия — отвърна Елбраян.

Пони кимна, вече бяха говорили за този проблем.

— Ние имаме гранат — каза Елбраян, — онзи, който взехме от Куинтал. Колко по-ефективно ще е търсенето ти с този камък?

— Стига те да използват магия — отговори Пони.

— А как биха ни намерили без нейна помощ? — веднага отвърна пазителят.

Пони млъкна и го погледна, а Елбраян забеляза как по лицето й се изписва любопитство.

— Нещо много сигурен си станал — отбеляза тя.

Елбраян се ухили широко.

— Куинтал бе смъртоносен противник — напомни му Пони, — едва не победи мен, теб и Авелин.

— Само защото бе избрал бойното поле по свой вкус — отговори пазителят. — Изненада ни, сам избра терена на битката и се подготви за нея.

Тези двама убийци сигурно са опасни, ала ако ги изненадаме на избрано от нас място, не се съмнявам, че ще приключим битката бързо.

Пони не бе толкова сигурна.

— Единственият недостатък на Куинтал бе арогантността му — отвърна пазителят. — Твърде рано се разкри във „Виещата Шийла“, понеже чувстваше, че е непобедим и че е по-добре обучен за тази битка.

— В което има доза истина — рече Пони.

— Неговите тренировки и тези, през които са минали сегашните ни противници, не могат да се сравняват с обучението, което съм получил от Туел’алфарите, нито пък с това, което ти научи от мен и Авелин, от това, което и двамата научихме в месеците на дълги битки. А и имаме трима силни съюзници. Не, определено напрежението ми преди тази битка е доста по-малко. Ако успееш да засечеш противниците ни с граната, ще ги отведем до избрано от нас място и ще започнем битка, в която те ще бъдат изненаданите.

Това се стори разумно на Пони, а и тя наистина вярваше, че може да засече убийците по този начин. Монасите използваха магия, за да уловят такава, и сигурно сега ги търсеха така.

— А щом ги засечем, ще знаем, че и те са ни усетили — продължи пазителят. — Ще знаем целта им, а те нашата — не.

— Ние ще изберем времето и мястото на битката — каза Пони и веднага започна работа. Скоро улови употребата на магия, тъй като монасите вероятно също използваха гранат. Обаче ги засече за малко, защото установи, че двамата са я усетили и са променили посоката си.

— Вдигнали са щит със слънчевия камък вероятно — обясни жената на Бели’мар Джуравиел, който се бе присъединил към тях.

— Не е ли и това магия? — попита елфът. — Не може ли и тя да се засече?

Пони сбърчи чело при тази проста, но все пак погрешна логика.

— Не е същото — опита се да обясни тя, — слънчевият камък е антимагия. Мога да направя такъв щит от дръжката на Буря и тогава гранатът на нашите врагове няма да им свърши никаква работа.

Джуравиел поклати нежната си глава, без да повярва и на дума от чутото.

— Целият свят е магически, казваме ние, елфите — обясни той. — Всяко растение, всяко животно има в себе си магия.

Пони сви рамене, не виждаше смисъл да спори.

— Ако слънчевият камък блокира всяка магия, той би бил дупка в света — продължи Джуравиел. — Празнота, кръпка в магическото покривало, легнало над света.

— Аз не мога… — започна Пони.

— Защото не си научена да виждаш света през очите на Туел’алфар — прекъсна я елфът. — Присъедини се с мен в пътуване на духа, както си правила с Авелин, и заедно ще открием тази кръпка, а с нея и нашите врагове.

Пони се замисли за това само за минута. Нейното сливане с Авелин чрез хематита бе много лично, интимно и я оставяше изключително ранима, ала когато погледна елфическия си приятел, не усети никаква заплаха. Не вярваше в правотата на Джуравиел — макар той да говореше само за по-различен поглед към нещата, — ала извади камъка на душата и двамата минаха през граната. Пони бе удивена да види колко жив изглежда светът, с магия във всяко животно и всяко растение. Много скоро откри кръпката, описана от Джуравиел, забеляза монасите тъй лесно, все едно ползваха гранат, а не слънчев камък.

Води ме, каза й Джуравиел и тя усети, че физически е станала от мястото си, следвайки пътеката към своите врагове.

Когато се върна в лагера, само след три часа, докладът й за монасите надхвърли всички очаквания на Елбраян. Елфът ги бе наблюдавал скрит в клоните на едно дърво. Важна бе информацията за оръжията им, тъй като нито едно от тях не бе за стрелба, имаха само една или две ками и малко магически камъни. Джуравиел беше дочул част от разговора им — че Пони трябва да бъде хваната жива, за да я отведат при върховния абат.

Пазителят се усмихна. С лъковете, крито имаха, и камъните на Пони щяха да отблъснат всяка атака отдалеч, а приказките им как щели да я отведат жива подсказваха, че си нямат и идея с кого са се захванали.

— Доведи ги при нас — каза той на Пони. — И нека подготвим бойното поле.

 

 

Малкото плато изглеждаше очевиден избор за лагер, защото бе на скална тераса на един хълм, към която имаше само един път, хлъзгав и открит.

Това бе открита местност, на която пращеше малък огън, обкръжен от три страни със скали, а от четвъртата с малка горичка.

Брат Юсеф се ухили злобно, гранатът му подсказа, че горе се прави магия. Той прибра камъка в една торбичка на въжето, служещо му за колан над кафявото расо. Двамата с Данделион отново бяха облекли монашеските роби, щом напуснаха града. Извади слънчевия камък и хвана Данделион за ръка, за да удвоят силите си и да направят антимагичния щит още по-силен.

— Ще се опитат да използват магията срещу нас — обясни Юсеф. Това е най-силният им коз, не се съмнявай. И ако сме достатъчно силни да надделеем, обикновените им оръжия ще са безсилни срещу нашите умения.

Данделион, добре обучен и силен физически, се ухили при мисълта за истинска битка.

— Ще убием първо спътниците на жената — обясни Юсеф. — Тогава ще нападнем и нея. Ако трябва да я убием, така да бъде. Иначе я вземаме с камъните и тръгваме по пътя си.

— Към Палмарис, нали? — попита Данделион, искаше още един шанс да довърши Конър Билдебург.

Юсеф поклати глава, знаеше колко важна е мисията им.

— През града и право към Сейнт Мер-Абел — отговори той. Сложи и другата си ръка върху тази на Данделион. — Съсредоточи се.

Няколко мига по-късно, с издигнат силен антимагичен щит, двамата започнаха да се катерят по каменистия хълм бързо и тихо.

Щом стигнаха почти до върха, се усмихнаха дори по-широко, тъй като зад жената стоеше Конър Билдебург. С един удар щяха да ударят два заека.

Спогледаха се, координирайки движенията си, сетне скочиха на върха, приземявайки се елегантно и заемайки защитна стойка.

— Добре дошли — поздрави ги Конър весело. — Нали ме помните?

Юсеф погледна Данделион, сетне внезапно се хвърли напред, като прекоси почти една трета от разстоянието до седналия спокойно на земята мъж. Но в следващия миг монахът внезапно се присви, тъй като в прасеца му се заби малка стрела, която проникна чак до сухожилието.

— Не мисля, че приятелите ми ще ви позволят да приближите — весело каза Конър.

— Не разбирате колко безнадеждна е вашата ситуация — добави Роджър Локлес, излизайки иззад една скала и заставайки до Пони и Конър. — Случайно да познавате някой, когото наричат Нощната птица?

Като по сигнал пазителят, великолепен на гърба на Симфония и с Ястребокрилия в ръка, излезе от горичката.

— Какво да правим? — прошепна брат Данделион.

Юсеф погледна гневно Конър.

— Ти посрами чичо си и целия си род — изръмжа той. — Сега си престъпник, както и тези парцаливи глупаци, които наричаш свои приятели.

— Смели думи за някой в твоето положение — отвърна спокойно Конър.

— Така ли мислиш? — попита Юсеф, внезапно също успокоен. С ръката, с която придържаше ранения си крак, той даде тих знак на Данделион.

Внезапно и яростно Данделион се втурна покрай спътника си към Конър, който се изправи и изтегли меча си. Едрият монах нападна така бързо, че никой не можа да реагира. Той отблъсна меча на Конър и го принуди да се приведе с коварен удар в гърлото му. Сетне го прекрачи и се насочи към Роджър, който пак се скри зад скалите.

Юсеф отскочи на здравия си крак зад Данделион, за да хване Пони в смъртна хватка и си отвори път за бягство. Ала подцени съперницата си, защото не подозираше колко силна е със светите камъни. Антимагичният щит бе мощен, но не чак толкова, така че дори и с общата си концентрация двамата не можеха да я победят.

Юсеф усети как кракът му се хлъзва, ала вместо да падне, се издигна във въздуха. Ускорението продължи да го тласка към Пони, ала когато я достигна в непознатото състояние на безтегловност, той се превъртя във въздуха. Тогава усети внезапна болка в гърба — Пони се претърколи и го изрита и с двата крака към ръба на възвишението, където той увисна безпомощно.

Ужасѐн от нападението, Роджър не бе в състояние да помогне, когато Данделион се извърна и отново удари Конър, който се опитваше да се изправи, а сетне се стовари върху него и го притисна към земята.

Огромният монах вдигна ръка с изпънати пръсти, за да нанесе смъртоносен удар върху разкрития врат на Конър.

Конър изпъшка и се опита да изкрещи и да се освободи. Притвори очи, ала ударът не дойде. Отвори ги и видя, че Данделион още стои над него, опитвайки се да нанесе удара, а на лицето му е изписано смайване от това, че някой може да спре могъщата му ръка.

Нощната птица го държеше за китката.

Данделион се извърна с изумителна ловкост за толкова огромен човек, изправи се и опита да изблъска пазителя с рамо. Ала Елбраян се извъртя под ръката му така рязко, че изкълчи лакътя му.

Виейки от болка, Данделион отново се завъртя и замахна с юмрук, но пазителят отстъпи встрани и отвърна с мощна серия от удари в лицето и гърдите му. Огромният монах продължи да напада, ръмжейки от болка, и поемаше ударите, за да докопа Елбраян и да го стисне в мощната си прегръдка.

Пазителят го сграбчи за брадичката, а с другата ръка го хвана за косата, за да завърти рязко главата му, но внезапно спря, защото чу странно хрущене в гърдите на монаха. Първо реши, че Данделион някак е извадил кинжала си, ала после видя стоящия зад него Конър и разбра.

Мечът на Конър излезе право през гърдите на монаха, който се отпусна в ръцете на пазителя.

— Копеле — промълви мрачно Конър и се завъртя така, че дръжката на меча да остане в ръцете му, докато Данделион пада на земята.

Нощната птица остави тялото на монаха, отиде до Симфония и взе Ястребокрилия. Приготви стрела и се обърна към Юсеф. Прицели се, ала заплахата бе отминала и той не можеше просто да убие този човек.

— Недей — каза Пони и пазителят отпусна тетивата.

— Аз ще го убия — каза мрачно Конър и изтегли меча си от трупа.

— Така както си виси там беззащитен? — попита скептично Пони.

Конър изрита ядно пръстта.

— Пусни го да падне тогава — каза той, ала просто от яд. Не можеше да убие беззащитен човек.

— Отиваме при нашите приятели — каза пазителят на Юсеф, — които твоят абат несправедливо държи като затворници.

Юсеф изсумтя на абсурдността на това твърдение.

— И ти ще ни водиш — довърши пазителят.

— Към Сейнт Мер-Абел? — изуми се монахът. — Идиот. Нямаш представа какво могъщество се крие в тази крепост.

— Като това, което те изненада тук? — спокойно отвърна пазителят.

Това вбеси Юсеф. Той присви очи и се втренчи в Елбраян.

— Колко време смятате да ме държите така? — попита той спокойно. — Убийте ме сега, иначе ще отмъстя…

Прекъсна го малка фигура, която профуча край него и го завъртя във въздуха. Той размаха ръце, за да я изблъска, но осъзна, че е изпуснал слънчевия камък. Когато най-после отново се изправи, видя крилатия елф с лекота да се приземява зад другите.

— Както и предположи, Нощна птицо, слънчев камък — каза Джуравиел и показа малкото камъче. — Подозирам, че гранатът е или в торбата на кръста му, или у мъртвеца.

Елбраян внимателно наблюдаваше Юсеф и видя, че думите на елфа го изнервиха.

— Може да има и камък на душата — намеси се Пони, — за да поддържа връзка с господарите си.

— Е, няма да му позволим да го използва — каза Конър, като се подсмихваше. — Ала не съм съгласен с вашето решение, няма да ни води към Сейнт Мер-Абел, а към Сейнт Прешъс, където ще отговаря за убийството на абат Добриниън. Лично ще го отведа там заедно с Роджър Локлес, та да може Църквата да научи истината за своя върховен абат!

Елбраян се втренчи в Конър и за миг дори съжали, че го бе спасил.

Ако се бе поколебал само за момент, този мъж, който така жестоко бе наранил Пони, вече нямаше да е между живите.

Пазителят обаче не искаше да допуска подобна слабост, затова веднага прогони тези черни мисли от ума си. Знаеше, че и сам щеше да посрещне смъртоносния удар на монаха, ако това бе единственият начин да спаси Конър или друг от спътниците си.

След това той погледна Юсеф и се замисли върху думите на благородника. Помнеше фанатизма на първия брат Правда и разбра, че Юсеф няма да ги отведе до абатството, независимо от заплахите. Ала ако стореха така, както искаше Конър, може би нямаше да са сами в похода си за освобождението на техните приятели.

Нямаше ли тогава Църквата да признае своето съучастничество и по този начин да се отрече от върховния абат?

Изглеждаше разумно.

— Доведете го — каза пазителят.

Бели’мар Джуравиел полетя от издатината, като буташе мятащия се Юсеф. Използвайки лъка си като тояга, елфът смушка мъжа към скалната тераса. В началото Юсеф не се съпротивляваше, ала когато приближи ръба и падането не изглеждаше така далечно, той внезапно се обърна и хвана лъка на Джуравиел, който обаче мъдро го пусна. Монахът нямаше как да спре устрема си и продължи да се върти нататък.

За да види как Елбраян го посреща с вдигнат юмрук.

Ударът изпрати брат Юсеф обратно във въздуха и той изгуби съзнание.

Развеселен от гледката, Джуравиел прибра лъка си и докара вече безчувствения монах на издатината.