Р. А. Салваторе
Духът на демона (18)

Глава 18
Врагове на църквата

Единствената магия, която носеха, бе гранат, който засичаше употребата на други магически камъни, а също така и слънчевият камък, който разваляше магията. В действителност нито един от тях не бе особено умел със светите камъни, тъй като бяха прекарали малкото години в Сейнт Мер-Абел в усилени физически тренировки и подготовка за титлата брат Правда. Керванът бе поел на изток тази сутрин, а двамата монаси, сменили робите си с дрехи на обикновени селяни, отидоха на юг, към ферибота за Палмарис, и се качиха на първия от трите му курса през Масур Делавал призори. Бяха в града по обед и без да губят време, поеха на север, прескачайки стената, вместо да минат през портите. Когато слънцето вече се бе спуснало ниско на запад, Юсеф и Данделион забелязаха първите си жертви — група от четири чудовища, трима паури и гоблин, които си бяха направили лагер сред купчина канари на по-малко от десет мили от Палмарис. Бързо стана ясно, че гоблинът в групата е роб, тъй като той вършеше почти всичката работа, а когато се забавеше, получаваше шамар по врата, за да се разбърза.

Нещо повече, монасите забелязаха, че гоблинът е вързан за глезена с въже. Юсеф се обърна към Данделион и му кимна — щяха да използват това като предимство.

Докато слънцето се скриваше зад хоризонта, гоблинът излезе от лагера, следван от паур, който държеше другия край на въжето. В гората робът започна да събира дърва, докато пазачът му стоеше наблизо.

Юсеф и Данделион, безшумни като падащите сенки, заеха позиция.

Слабият монах се покатери на едно дърво, а по-едрият Данделион се промъкваше иззад дърветата към паура.

— По-бързо, глупако — скара се паурът на гоблина и разрита шумата. — Приятелите ми ще изплюскат целия заек, докато се натуткаш! За мен ще останат само кокали за глозгане!

Гоблинът, действително окаяно създание, го погледна за миг и загреба още малко подпалки.

— Моля ви, господарю — оплака се той, — ръцете ми са пълни и гърбът ме боли.

— Млъкни! — изръмжа паурът. — Мислиш, че това е всичко, което можеш да пренесеш? Е, не стига за огън през нощта. Да не искаш пак да идваме? Жив ще те одера, смрадльо такъв!

Юсеф се спусна на земята точно до изненадания паур и го халоса здраво по главата. Миг по-късно Данделион дотича и нападна джуджето в гръб, обви го в мечешка прегръдка и като се засили, заби лицето му в кората на най-близкото дърво.

Здравият паур обаче не се предаваше и заби лакът в гърлото на Данделион. Едрият монах почти не го усети, стисна го по-силно и като видя, че спътникът му приближава, вдигна високо ръката на паура, разкривайки гърдите му.

Кинжалът на Юсеф потъна прецизно между две от ребрата на упоритото джудже и стигна право до сърцето. Данделион, държейки здраво гърчещото се джудже, сполучи да освободи едната си ръка и притисна раната, за да не изтече твърде много кръв.

Не и тук.

Междувременно Юсеф се обърна към гоблина.

— Свободен си — прошепна той развълнувано и му махна да бяга.

Гоблинът едва се сдържа да не изпищи, втренчи се в човека, а после в дървата, които държеше. Треперещ от вълнение, той ги хвърли на земята, освободи глезена си от въжето и побягна в притъмняващата гора.

— Мъртъв ли е? — попита Юсеф, докато Данделион поставяше тялото на земята. Едрият монах кимна и започна да превързва раната. Беше важно да не тече кръв, когато се върнат в Палмарис и по-точно в Сейнт Прешъс. Юсеф взе оръжието на паура — грозно на вид, назъбено криво острие, дълго и дебело колкото ръката му, а Данделион пъхна джуджето в тежък чувал. После се озърна, за да се увери, че другите паури не са усетили нападението. След миг двамата поеха бързо на юг, тъй като товарът не представляваше проблем за силния Данделион.

— Не трябваше ли да вземем и гоблина? — попита Данделион, когато забавиха ход, приближавайки северната стена на града. — За Конър Билдебург?

Юсеф се замисли, опита се да не се изхили на факта, че глуповатият му приятел предлага това чак сега, повече от час след бягството на създанието.

— Трябва ни само един — увери го Юсеф. Върховният абат се бе изразил достатъчно ясно. Всяко действие срещу абат Добриниън трябваше да изглежда като инцидент или да носи улики за извършител, различен от Маркварт — усложненията за Църквата щяха да са сериозни, ако се докажеше, че Сейнт Мер-Абел има пръст в убийството. Но Конър Билдебург не бе такъв проблем. Ако неговият чичо, баронът на Палмарис, въобще заподозреше Църквата за смъртта му, той, в своето неведение за враждата между абатствата, вероятно щеше да обвини Сейнт Прешъс, а не Сейнт Мер-Абел. А дори и да насочеше вниманието си към манастира в Залива на Вси светии, нямаше да може да направи нищо по въпроса.

За тренираните убийци не представляваше никакво усилие да преминат градските стени, незабелязани от уморените пазачи. Войната се бе отдалечила от града и макар отделни банди като тази, на която монасите се бяха натъкнали, все още да скитаха наблизо, те не представляваха заплаха, предвид градския гарнизон, подсилен наскоро и от цял отряд кралски хора от Урсал.

Сега Данделион и Юсеф отново сложиха кафявите роби и поеха по улиците със смирено сведени глави. Бяха обезпокоени само веднъж един просяк не ги оставяше на мира и си позволи да ги заплаши, за да му дадат сребърна монета, но бе захвърлен от брат Данделион към една улична стена.

Бе късна вечер, Сейнт Прешъс бе тъмен и притихнал. Монасите обаче не се успокоиха от този факт, защото знаеха, че хората от техния орден са много по-бдителни от мързеливите градски стражи. И отново върховният абат ги бе подготвил добре. На южната стена на манастира, която всъщност бе част от самата главна сграда, нямаше прозорци или видими врати.

Ала в действителност имаше една умело скрита врата, през която готвачите на абатството изхвърляха остатъците от храната.

Брат Юсеф извади граната, за да открие невидимата врата, тъй като порталът, освен че бе прикрит с магия, бе запечатан така и срещу отваряне отвън.

Вратата трябваше да има и истинска ключалка — ала преди монасите от Сейнт Мер-Абел да напуснат Сейнт Прешъс, брат Юсеф бе отишъл до кухнята, привидно за да набави провизии, но всъщност, за да унищожи катинара на входа. Явно върховният абат се бе сетил, че може да се наложи да влязат тихо в Сейнт Прешъс, досети се той, истински впечатлен от проницателността на господаря си.

Със слънчевия камък Юсеф унищожи крехката магическа ключалка и внимателно отвори вратата. В кухнята имаше само една млада жена, която си пееше, докато миеше гърне с гореща вода. Юсеф се озова до нея почти мигновено. Спря заслушан в безгрижната й песен и наслаждавайки се на иронията, породена от тази весела мелодия.

Жената спря да пее, усетила чуждото присъствие.

Юсеф се наслади на страха й още миг, сетне я сграбчи за косата и потопи лицето й във водата. Тя се опита да се съпротивлява, но нямаше никакъв шанс срещу безмилостния убиец. Юсеф се усмихна, когато тя падна на пода. Предполагаше се, че трябва да е лишен от чувства убиец, механична играчка, подчинена на волята на върховният абат, но всъщност изпитваше удоволствие от убийствата, харесваше му страха на жертвите, абсолютната му власт. Като погледна към мъртвата млада жена, той съжали единствено, че не е имал време, за да се наслади на предварителната игра, на ужаса преди смъртта.

В сравнение с него самата смърт бе бледа и скучна.

Сейнт Прешъс бе тих тази нощ, сякаш самият манастир си почиваше след изпитанията, на които го бе подложил върховният абат. Братята Правда, Юсеф и Данделион, вървяха по коридорите на абатството, а могъщият Данделион носеше чувала с паура през рамо. Видяха само един монах по пътя си към личните покои на абат Добриниън, но той не ги забеляза.

Юсеф приклекна на коляно пред вратата с малък нож в ръка. Лесно се справи със слабата ключалка, но издраска и изстърга дървото около нея, за да изглежда, че вратата е била отворена със сила.

Влязоха, а после минаха през още една врата, този път отключена, и се озоваха до леглото на Добриниън.

Абатът се стресна, събуди се и понечи да извика, но изведнъж притихна, щом видя двамата монаси и кривото назъбено острие на милиметри от лицето си. То блестеше зловещо на меката лунна светлина, нахлуваща в стаята през единствения прозорец.

— Знаел си, че ще дойдем — подразни го Юсеф.

Добриниън поклати глава.

— Мога да поговоря с върховния абат — помоли се той, — просто имахме малко неразбирателство, това е всичко.

Юсеф постави пръст пред устните си и се усмихна жестоко, но Добриниън продължи:

— Чиличънкови са престъпници, това е ясно — избъбри, като се мразеше за тези думи, за страха си. В душата му сега бушуваше голяма битка — съвестта му се бе изправила срещу най-съкровения инстинкт за самосъхранение.

Братята Правда наблюдаваха неговото страдание, без да разбират откъде идва то, но Юсеф истински му се наслаждаваше.

Тогава Добриниън се успокои и погледна Юсеф право в очите, внезапно преодолял страха си.

— Вашият Маркварт е зъл човек — каза той — и никога не е бил истински върховен абат на Абеликанската църква. Затова сега говоря на вас, в името на клетвите на нашия Орден за скромност, благочестие и достойнство — да се обърнете срещу тази злина, да откриете отново светлината… — Гласът му премина в хриптене, когато Юсеф, твърде порочен, за да чуе тези молби към съвестта си, прекара назъбеното острие през гърлото на абата.

После двамата се обърнаха към паура и го оставиха на пода. Данделион разви превръзката и откри раната, докато Юсеф претърсваше покоите на абата. Накрая той намери един малък нож, използван за разпечатване на писма. Острието му не бе широко като това на неговия кинжал, но все пак влезе доста точно в смъртоносната рана на паура.

— Донеси го тук — каза Юсеф на Данделион, който затътри Добриниън към писалището. Юсеф направи още няколко малки рани по трупа на абата, за да изглежда, че се е съпротивлявал.

След това, тихи като смъртта, убийците си излязоха, подобни на сенки, от Сейнт Прешъс и потънаха в тъмната нощ.

Още на следващата сутрин новината за убийството на абата се разпространи, зад укрепените стени се разнесоха панически крясъци, а просълзени войници се упрекваха, че са оставили паур да се промъкне покрай тях. Слухове за предстояща гибел се понесоха из кръчмите и улиците, а всеки разказваше своя версия на убийството, която се украсяваше все повече и повече. Докато Конър Билдебург се събуди в прословутия вертеп „Бойна вежда“ и научи какво е станало, историята вече включваше армия от паури в предградията на Палмарис, готова да нападне и да изколи всички хора, докато скърбят.

Конър се облече набързо и излезе от бардака. Спря една карета и каза на кочияша да го откара до имението Чесуинд, домът на неговия чичо.

Вратите бяха затворени, а каляската веднага бе обкръжена от дузина войници с извадени оръжия. Конят рязко спря, а Конър и изплашеният кочияш усетиха погледите на много стрелци върху себе си.

Щом го познаха, стражите се успокоиха и му помогнаха да слезе, сетне казаха на кочияша да си тръгва.

— Чичо ми добре ли е? — разтревожено попита Конър, докато стражите го ескортираха през портата.

— Изнервен е, господарю Конър — отвърна един от тях. — Като си помислиш, че паур може така лесно да премине през защитите ни и да убие абат Добриниън! И всичко това точно след проблемите в абатството! Тъмни времена са настанали!

Конър не отговори, но слушаше внимателно думите на мъжа и неизречените, може би дори неосъзнати усложнения зад тях. После хукна към имението и по добре охраняваните коридори, към залата за аудиенции на своя чичо.

Войникът, който стоеше до бюрото на барон Рочефорт Билдебург, бе едрият човек, чийто нос бе разбит от самия върховен абат Далбърт Маркварт. Сега през лицето му имаше превръзка.

— Чичо ми знае ли, че съм тук? — попита го Конър.

— Скоро ще се присъедини към нас — изфъфли стражът, тъй като и устата му бе засегната от атаката на магнетита.

В същия миг чичото на Конър влетя в стаята през една странична врата, а лицето му светна, когато видя племенника си.

— Слава на Бога, че си добре — каза щастливо баронът. Конър бе любимият роднина на Рочефорт Билдебург и понеже той нямаше деца, повечето хора смятаха, че той ще наследи титлата му.

— А не трябваше ли? — попита Конър с типичното си спокойствие.

— Те убиха абат Добриниън — отговори Рочефорт и седна на писалището.

Конър не пропусна усилието, което костваше на чичо му дори това простичко движение. Рочефорт бе пълен човек и страдаше от изключителни болки в ставите. До предишното лято яздеше из полята всеки ден, в слънце и дъжд, ала тази година това се случваше много рядко.

Очите на Рочефорт също подсказваха колко е остарял. Преди сиви и блестящи, сега те бяха потъмнели и мътни. Конър искаше титлата барон на Палмарис, откакто бе пораснал достатъчно, за да разбира престижа и властта, идващи с нея, но сега, когато моментът сякаш наближаваше, бе открил, че може да почака — и то още много години. Беше по-щастлив от настоящото си положение, стига скъпият му чичо, който за него бе като баща, да е жив и здрав.

— Как може чудовищата да търсят мен? — отговори спокойно Конър. — Абатът е ясна цел за враговете ни, но аз?

— Абатът и баронът — напомни Рочефорт.

— Наистина съм щастлив, че си взел мерки — бързо добави Конър. Може би ти си цел, но не и аз. Доколкото им е известно, аз съм просто обикновен младеж, който обича да се весели по кръчмите.

Рочефорт кимна, изглеждаше успокоен от логиката на Конър.

Подобно на загрижен баща, той не се боеше за себе си и наполовина колкото за Конър.

Ала Конър не бе много уверен в собствените си думи. Промъкването на паура в Сейнт Прешъс точно сега, скоро след оттеглянето на отвратителния върховен абат, му изглеждаше прекалено подозрително, а като гледаше обезобразеното лице на охраняващия чичо му страж, се чувстваше все по-зле.

— Искам да останеш в имението Чесуинд — каза Рочефорт.

Конър поклати глава.

— Имам работа в града, чичо — отвърна той. — А и с паури се бия вече месеци наред. Не се страхувай за мен.

Той потупа Закрилник, който почиваше в ножницата си. Рочефорт се вгледа в самоуверения младеж. Ето това харесваше у Конър — увереността, елегантността. На младини и той бе същият, скачаше от кръчма в кръчма, от бордей на бордей, гребеше от живота с пълни шепи, излагаше се на опасности. Каква ирония, помисли си той, че сега, когато бе вече стар и пред него имаше все по-малко време, удоволствия и вълнения, той пазеше живота си повече. А Конър, който имаше какво да губи, не се боеше от нищо, чувстваше се безсмъртен и неуязвим.

Баронът се засмя и отхвърли възможността да принуди племенника си да остане в имението Чесуинд, разбираше, че ако го направи, ще му отнеме онова, което харесва най-много у него.

— Поне вземи един от войниците ми за охрана — предложи той като компромис.

Ала Конър отново поклати глава.

— Това само ще ме посочи като потенциална мишена — обясни той. — Познавам града, чичо. Знам откъде да намеря информация и къде да се крия.

— Хайде, бягай тогава — извика примирено баронът и се засмя. — Ала знай, че не носиш отговорност само за своя живот. — Изправи се с по-малко усилие, отколкото му бе коствало сядането, потупа няколко пъти Конър по рамото, а след това положи длан на врата му.

— Носиш сърцето ми в себе си, момче — каза той тъжно. — Ако те намерят, както откриха Добриниън, знай, че няма да го преживея.

Конър повярва на всяка негова дума. Прегърна го и уверено излезе от стаята.

— Скоро той ще бъде твоят барон — каза Рочефорт на войника.

Мъжът го погледна и кимна, очевидно одобряваше избора.

— Отвори го.

— Но, господарю Билдебург, не виждам причина да обезпокояваме мъртвите — отговори монахът. — Този ковчег бе благословен от брат Талумус, нашият най-висшестоящ…

— Отвори го — повтори Конър и прикова младежа с поглед.

Младият монах още се колебаеше.

— Чичо си ли трябва да викна?

Монахът прехапа устни, но отстъпи пред тази заплаха и се приведе ниско, за да отвори дървения капак на ковчега — в него лежеше жената, а плътта й бе вече посиняла.

За ужас на монаха Конър се протегна и я хвана за рамото, повдигна я и я обърна. Надвеси се над трупа и без да обръща внимание на миризмата, го огледа внимателно.

— Някакви рани? — попита той.

— Само белези от удавянето — отвърна монахът, — подпухнала е.

Освен това е станало в гореща вода. В началото лицето й бе зачервено, но сега кръвта и животът й са си отишли.

Конър внимателно постави тялото на мястото му, изправи се и даде знак на монаха да затвори ковчега. Постави ръка върху устата си и загриза нокътя на палеца си, докато се мъчеше да проумее какво става. Монасите от Сейнт Прешъс се отнасяха много мило с него. Бяха изплашени и объркани, а присъствието на така важен роднина на барон Билдебург им помогна да се успокоят.

В стаята на абат Добриниън Конър не намери почти никакви следи.

И двете тела все още бяха там, като абатът бе почистен и внимателно положен на своето легло, а паурът лежеше там, където го бяха намерили монасите. Кръвта по стените още не бе измита. Когато Конър бе възразил срещу промените в стаята, монасите дълго и убедително му описаха сблъсъка, така както го бяха разчели — абатът бил ранен пръв, и то няколко пъти, вероятно изненадан, докато спи. Раната на гърлото била смъртоносна, но въпреки това абатът успял да пресече стаята и да вземе малкия си нож.

Колко горди бяха монасите от Сейнт Прешъс, че абатът им е успял да отмъсти на своя убиец!

За Конър, който се бе борил със страховитите паури, изглеждаше невероятно, че един хвърлен нож може така точно да повали някого, а още по-странно бе това, че Добриниън бе успял да стигне бюрото с прерязаното си гърло. Станалото не бе съвсем невероятно и той задържа подозренията си за себе си, приемайки описанието с неразгадаемо кимване и кратка похвала за смелия Добриниън.

После разпита как паурът се е промъкнал вътре и научи за втората жертва, нещастното момиче, нападнато и удавено в кухнята. За монасите оставаше загадка как е влязъл паурът, тъй като вратата била магически запечатана и не можела да бъде отворена отвън, пък и била невидима на стената на абатството. Единственото обяснение бе, че глупавото момиче е било или в съюз, или, по-вероятно, измамено от паура, и го бе пуснала вътре.

Това също звучеше вероятно на Конър, макар да изискваше малко въображение, но сега, докато гледаше момичето, младият благородник отново бе овладян от страхове и подозрения. Все пак той отново не каза нищо на монасите. Разбираше, че без ръководството на единствения човек с власт в абатството те едва ли можеха да сторят нещо.

— Горкото момиче — каза, докато монасите го ескортираха от мазето на манастира — там, където Чиличънкови бяха държани като затворници, напомни си.

— Вашият чичо ще ни помогне да се предпазим от други нападения, нали? — попита един от монасите, който чакаше в параклиса.

Конър помоли за пергамент и малко мастило и бързо надраска една молба за такава помощ.

— Отнеси това до имението Чесуинд — рече той. — Разбира се, че родът Билдебург ще направи всичко по силите си, за да защити Сейнт Прешъс.

После се сбогува с монасите и пое по улиците на Палмарис, място на клюки и слухове, където наистина можеше да намери отговори на въпросите, които го тормозеха. Защо паурите бяха решили да ликвидират абат Добриниън, който и без това не бе участвал активно в сраженията?

Само шепа монаси бяха излезли от Сейнт Прешъс, за да се бият на север, и те не бяха изиграли някаква решаваща роля. Предвид това и факта, че Сейнт Прешъс бе служил повече като лечебница по време на войната, изглеждаше невероятно някое от действията на Добриниън да е подтикнало паурите към такава отчаяна стъпка. Единственото обяснение бяха монасите от Сейнт Мер-Абел, които според слуховете бяха дошли от север, нападайки чудовищата и вероятно избивайки много от тях, като неволно бяха превърнали абата в мишена за убийството.

Ала след своя опит с Маркварт Конър не вярваше и в това. Думите „прекалено удобно“ се въртяха в ума му винаги, когато обмисляше доказателствата, водещи до едно на пръв поглед логично заключение. Тази нощ той мина край „Пътят на задругата“, която бе отворена от Дейнси Оукъмб предния ден по негово настояване. Беше й обяснил, че Чиличънкови ще са в отчаяна нужда, когато се върнат в Палмарис — макар че сам не вярваше в тяхното завръщане, — ако кръчмата не продължи да работи. Мястото бе претъпкано и всички бяха нетърпеливи да чуят слуховете за случилото се с абат Добриниън и Кели Лий, нещастното момиче от кухнята. Конър мълча през повечето време и само слушаше, опитваше се да научи нещо полезно — нелека задача сред морето от думи.

И въпреки че искаше да остане незабелязан, често го заговаряха, тъй като хората смятаха, че един благородник ще знае повече за станалото.

На въпросите им Конър само се усмихваше и клатеше глава.

— Не знам нищо повече от това, което чувам тук — отговаряше той.

Нощта мина, без да научи нищо ново. Раздразнен, Конър се облегна на стената и затвори очи. Само думите на един приятел за „новаци“, дума, която описваше посетители, които досега не бяха идвали в „Пътя“, го извади от дрямката.

Отне му няколко мига да фокусира погледа си и да го премести от тълпата към вратата и двамата мъже — единият дребен, а другия огромен, които стъпваха с грацията и напрегнатостта на тренирани войни.

Очите на Конър се разшириха. Познаваше тези двамата и знаеше, че дрехите на обикновени селяни, които носеха, не им подхождат.

Къде бяха робите им?

Самата гледка на Юсеф докара болка в бъбрека на Конър и предвид последната му среща с двамата монаси, благородникът счете за разумно да се скрие в тълпата. Махна на Дейнси и когато тя дойде от другата страна на бара, той посочи новодошлите и каза:

— Виж какво искат тия двамата и им кажи, че не съм идвал в „Пътя“ от седмица.

Дейнси кимна и се отдалечи, а Конър изчезна към задния вход.

Все пак се опита да остане наблизо, за да разбере какво си приказват двамата с момичето, защото те я приближиха. Шумът в кръчмата обаче пречеше на подслушването.

Докато Дейнси — прекрасната Дейнси — нарочно не извиси гласа си, казвайки:

— О, но той не е идвал тук вече цяла седмица!

Подозренията на Конър се потвърдиха, монасите наистина търсеха него — а защо, можеше да се сети и сам. Както можеше да се сети и защо Кели Лий не бе разрязана, защо паурът не бе потопил шапката си в кръвта й, традиция, която никое уважаващо себе си джудже не би пренебрегнало. Той се осмели да се обърне към Дейнси, която го погледна с крайчеца на окото си и в същото време „неволно“ поразтвори блузата си с другата ръка, привличайки вниманието на всеки стоящ наблизо мъж, включително и на двамата монаси. Добро момиче, помисли си Конър, и се възползва от момента, за да набере малко преднина. Отне му повече от минута, за да излезе от претъпкания хан, ала след това бе свободен и вдишваше соления въздух на нощта в Палмарис, под чистото небе.

Погледна назад към кръчмата, за да види как тълпата се размества, като че някой я разбутва, за да се добере до вратата.

Конър не изчака да види кой е това. Ако монасите се бяха усетили, че Дейнси ги будалка, щяха да знаят накъде да тръгнат. Благородникът се втурна към един ъгъл, скри се зад него и надзърна към вратата на хана.

Юсеф и Данделион изскочиха навън.

Конър се спусна по улицата, а мислите бушуваха в главата му. Без да губи време, той се покатери на един покрив по водосточна тръба, легна по корем и видя, че монасите идват до ъгъла по следите му. После се обърна настрани и тихо запълзя.

Тук горе, под звездите и над светлините на града, Конър не можеше да не потъне в спомени. Това бе едно от любимите места на Джил, нейното скривалище от света. Тя често идваше тук, за да остане насаме с мислите си, да си спомни за миналите събития, които убягваха на крехкото й тогава съзнание.

Дращенето на метал прогони мислите за Джил — единият от монасите, по всяка вероятност Юсеф, вече бе започнал да се катери.

Конър побягна, скочи към покрива на съседната сграда, изкачи се до върха му и се спусна по другата страна, хвана се за ръба и скочи на улицата. Хукна с всичка сила, мислейки си за Джил, за цялата лудост, която бе нахлула в неговия малък свят.

Абат Добриниън бе мъртъв. Мъртъв! И това не бе дело на паур.

Не, тези двамата го бяха сторили, лакеите на върховния абат Далбърт Маркварт, предводителя на цялата Абеликанска църква. Маркварт бе убил Добриниън заради неговата съпротива и сега бе пратил убийците си и след него.

Тежестта на тези мисли най-после се стовари върху Конър и почти го повали. Той обмисли какво да направи — дали да потърси подкрепа в имението Чесуинд? Но се отказа, не искаше да забърква чичо си. Ако Маркварт се бе добрал до Добриниън, можеше ли някой, дори баронът на Палмарис, да бъде спокоен за живота си? Това бяха много силни противници, разбра Конър, дори всички легиони на Хонс-де-Беер да тръгнеха срещу него, пак нямаше да са по-опасни от монасите на Сейнт Мер-Абел. И наистина, в много отношения, сред които не на последно място бяха загадъчните и неразбираеми магически сили, върховният абат бе по-могъщ дори от краля.

Мащабите на всичко това, невероятната идея, че върховният абат би наредил — е наредил! — Добриниън да бъде убит, смазваше младия благородник, караше мислите му да се лутат трескаво, докато той самият потъваше в нощта.

И все пак той знаеше, че няма къде да се скрие. Тези двамата и другите, ако имаше такива в града, бяха професионални убийци. Щяха да го намерят и погубят.

Имаше нужда от отговори и мислеше, че знае къде да ги намери.

Освен това не бе единственият заплашен, не бе истинската цел на Маркварт. Той се отправи към имението Чесуинд и премина вратите му, ала вместо към къщата, влезе в конюшните. Там бързо оседла любимия си ловен кон на име Сивия камък, красив и мускулест светлокафяв жребец с дълга руса грива. Яхна го и препусна към северната порта на Палмарис.