Р. А. Салваторе
Духът на демона (17)

Глава 17
Заповеди от високо

Елбраян тежко въздъхна и погледна безпомощно към Пони. Знаеше, че и Джуравиел наблюдава, макар че елфът бе останал настрани от огъня, около който се бяха събрали предводителите на групата.

— Веднъж да подсигурим Каер Тинела и Земепад — рече Томас Гингеварт, очевидно опитвайки се да успокои непоколебимия пазител, — ще те последваме на юг. Поне тези, които не са способни да останат и да защитят домовете си.

Елбраян искаше да хване мъжа за раменете и да го разтърси, да му изкрещи в лицето, че дори да превземе двата града, твърде малко ще са оцелелите, които да могат да ги защитят. Искаше да напомни на Томас и всички останали, че ако нападението им се провали и паурите контраатакуват, всичко ще е загубено — всички войни, а също така децата и старците. Ала пазителят остана тих, бе споменал това неведнъж и всеки път по различни начини, и всеки път сякаш говореше на глухи.

Колко безпомощен се чувстваше сега при мисълта, че всичките му усилия да предпази тези хора от съдбата, сполетяла собствените му дом и семейство, могат да се провалят заради глупашка гордост. Те искаха да спасят домовете си, поне така казваха, но ако едно място не е сигурно, как можеш да го наречеш дом?

Раздразнението му не остана скрито за един от седящите наблизо мъже.

— Няма повече да спориш с него, така ли? — попита Белстър О’Комли.

Пазителят погледна стария си приятел и безпомощно вдигна ръце.

— Тогава ще ни подкрепите — разсъди Томас и това накара събралите се да извикат победоносно.

— Не — каза Пони остро и неочаквано. Всички очи, включително тези на Елбраян, се обърнаха към нея.

— Аз няма да дойда — твърдо каза жената.

Изненаданите възклицания преминаха в гневен шепот.

— Никога не съм се крила от битка и вие го знаете — продължи Пони, скръствайки ръце, — но ако се съглася да дойда в тази битка за двата града, това само ще укрепи вярата ви, че постъпвате правилно. А това не е така. Аз го знам и Нощната птица го знае. Няма да повтарям същите аргументи, които последните няколко дни пренебрегвате, но няма и да се присъединя във вашия път към заколението. Желая ви успех в безумното начинание, но ще остана със слабите, опитвайки се някак да ги изведа на безопасно място, когато паурите излязат от Каер Тинела и плъпнат из гората, без да има кой да се изправи срещу ордите им.

Елбраян реши, че Пони малко преувеличава нещата, ала силните й думи предизвикаха много коментари, някои ядовити, но други изпълнени със съмнение относно мъдростта на атаката. Пазителят мислеше да се присъедини към нападението и смяташе, че Пони вероятно ще стои близо до града, нападайки с магия. Нейното решение да не участва — и той знаеше, че тя не блъфира — го бе изненадало. Но като обмисли всичко, той я разбра напълно.

— И аз няма да ви придружа — каза пазителят, предизвиквайки още коментари на гняв и удивление. — Не мога с лека ръка да подкрепя това нещо, господин Гингеварт. Ще остана със слабите и с Джилсепони и когато паурите дойдат, ние ще направим каквото можем да ги задържим, докато слабите се доберат до безопасно място.

Томас Гингеварт видимо потрепери, поглеждайки обвинително към Белстър О’Комли.

— Моля те, премисли — каза Белстър на Елбраян. — И аз съм видял прекалено много от тази война, приятелю, и бих предпочел да заобиколим паурите и да тръгнем към Палмарис. Но решението бе взето, честно и с гласуване. Войните ще отидат да върнат домовете си и като техни съюзници ние носим отговорността да ги подкрепим.

— Дори ако решението им е глупаво? — попита Пони.

Елбраян и Пони си размениха погледи, като пазителят почерпи сила от непоколебимостта й. Пони бе решила какво да стори и нямаше да промени мнението си; Елбраян също реши да остане на своята позиция.

— Не мога да участвам в това — каза той спокойно. — Когато отидох в Каер Тинела, действията ми не предизвикаха заплаха за онези, които не могат да се бият.

Белстър погледна към Томас и сви рамене, нямаше отговор на тази проста логика.

В този момент в лагера влезе Роджър Локлес, изглеждаше уморен и мрачен. Той погледна Елбраян и за известно време всички присъстващи, включително пазителят, помислиха, че той ще използва момента, за да представи Елбраян като страхливец и предател.

— Нощната птица е прав — внезапно каза младежът. Пристъпи покрай смаяните Елбраян и Пони и се обърна към всички събрали се.

— Току-що се върнах от Каер Тинела — каза високо той. — Не можем да нападнем.

— Роджър — понечи да възрази Томас.

— Паурите получиха подкрепления — продължи Роджър. — Превъзхождат ни в съотношение две или дори три към едно и са се укрепили здраво. Освен това вече имат някакви дяволски приспособления, които са скрити зад стените и хвърлят копия. Дори ако Нощната птица и Пони дойдат с нас, ще ни изколят като животни.

Мрачните вести накараха множеството да притихне, а след това предизвикаха нови прошепнати разговори, ала този път не от яд, а по-скоро от примирение. Постепенно погледите на всички паднаха върху Томас Гингеварт.

— Нашите следотърсачи не докладваха нищо такова — каза той на Роджър.

— Бяха ли твоите следотърсачи преди мен или вътре в града? — отговори Роджър.

Томас погледна към Белстър и останалите в групата, търсейки помощ, но те просто поклатиха безпомощно глави.

— Ако все пак тръгнете на рат и аз ще остана с Нощната птица и Пони — завърши Роджър, направи крачка назад и застана до пазителя.

Това бе прекалено дори за Томас и останалите упорити и горди хора.

— Към Палмарис — неохотно каза Томас на Елбраян.

— Тръгваме призори — отговори пазителят, сетне погледна към Роджър и кимна одобрително, докато събранието се саморазпусна.

Роджър не отвърна на погледа му нито с кимване, нито с усмивка, бе казал каквото трябваше, нищо повече. Без да срещне погледа на пазителя или да продума нещо, младежът си тръгна.

Скоро Елбраян и Пони останаха сами край пламъците и Джуравиел слезе от дърветата, за да се присъедини към тях.

— Какво му каза? — попита пазителят, давайки си сметка, че елфът вероятно е поговорил с Роджър Локлес.

— Същото, което и на теб край камъните, когато бе заслепен от гордост — отвърна закачливо Джуравиел.

Елбраян се изчерви силно и извърна глава, добре си спомняше унизителния момент. Току-що се бе бил с Тунтун — истинска битка, а не планиран спаринг, обвинявайки елфическата девойка, че го е измамила, за да го остави със студено ядене. Тунтун го бе набила и младият Елбраян, заслепен от ярост и гордост, не бе приел загубата добре, сипейки обиди, глупости и празни заплахи.

Неговият учител Бели’мар Джуравиел, единственият в Андур’Блау Иннинес, когото можеше да нарече свой приятел, също го бе натупал, потапяйки неколкократно главата му в студената вода.

— Болезнен урок — каза накрая Джуравиел, — ала ти не го забрави през тези години.

Елбраян не можеше да отрече това.

— Младият Роджър е много обещаващ — продължи елфът, — за него не бе лесно да дойде тук и да се присъедини към теб, независимо, че знаеше, че си прав.

— Той пораства — съгласи се Пони.

Джуравиел кимна.

— Ще започна да разузнавам пътя ни тази нощ — каза той.

— Внимавай за паури — каза Пони.

Елфът отново кимна.

— Един последен въпрос — помоли Елбраян винаги изплъзващия се Джуравиел, когато той тръгна към дърветата. — Наистина ли паурите са получили подкрепления?

— Това би ли променило мнението ти? — попита елфът.

— Не.

Джуравиел се ухили.

— По мои сведения — а нямай съмнение, че сведенията ми по тоя въпрос са надеждни, — Роджър Локлес въобще не е ходил до Каер Тинела тази нощ.

Пазителят подозираше това, а потвърждението на подозренията му го накара да уважи избора на Роджър още повече.

 

 

Нямаше следа от преследване — както бе предположил върховният абат Маркварт, барон Билдебург, абат Добриниън и всички в Палмарис бяха просто щастливи, че са се отървали от монасите от Сейнт Мер-Абел. Те бивакуваха през нощта покрай Масур Делавал, а светлините на Палмарис се виждаха в далечината.

След разговор с брат Франсис, по време на който научи какво е открил той по време на краткия си престой в мислите на Конър Билдебург, върховният абат прекара доста време сам, като крачеше напред-назад и се мъчеше да сдържи нарастващото си нетърпение. Само няколко фута по-напред, в обръча от фургони, огънят грееше и монасите весело говореха как ще се приберат у дома. Върховният абат не им обърна внимание, нямаше време за такива дреболии. Конър Билдебург знаеше, че той търси жената, нещо повече, той смяташе, че тя е действала скоро с магическите камъни, и то недалеч от Палмарис. Франсис бе доловил името на Каер Тинела по време на краткото си нахлуване в мислите на Конър и бърз поглед през картите потвърди, че градът е на пътя към Гористите земи, и керванът го бе заобиколил при скоростното си пътуване към Палмарис.

Целта бе близо, така близо, краят на всички беди, които Авелин Десбрис бе причинил и възстановяването на доброто име на върховния абат Далбърт Маркварт в аналите на Абеликанската църква. Юсеф и Данделион щяха да завършат задачата си и да приберат камъните, и оставаше само да се погрижи за пълното отрицание на еретика Авелин. Щеше да унищожи легендата така, както експлозията в Аида бе унищожила тялото.

И тогава всичко щеше да е наред, както едно време.

— Дали? — на глас изрече върховният абат. Въздъхна тежко и размисли над проблемите, които тази експедиция бе създала. Йойона не бе сред съюзниците му и вероятно щеше да се изправи срещу него, може би дори публично щеше да говори добри думи за мъртвия Авелин!

А и абат Добриниън вероятно вече не бе неутрален по този въпрос.

Абатът на Сейнт Прешъс със сигурност бе разярен от отвличането на Чиличънкови, а и от отношението към самия него от страна на контингента от Сейнт Мер-Абел. Особено от последното, подсмихна се върховният абат, смятайки, че другият е повече обиден от наранената си гордост, нежели от мъченията на пленниците. А какво да кажем за барон Билдебург, който бе готов да поведе битка с Църквата заради племенника си?

Прехвърляше в главата си проблемите, които изглеждаха като сгърчени черни създания, които растяха след всяко премисляне и ставаха огромни, като черни стени, които го обкръжаваха, задушаваха и погребваха.

Старецът тропна с крак и тихо извика. Щяха ли целият свят и Църквата да се обърнат срещу него? Наистина ли бе сам в своето разбиране за истината? Какви ли конспирации бяха задвижили противния Йойона и глупака Добриниън? Да не говорим за покварата, започната от злия Авелин Десбрис!

Умът на Маркварт бушуваше, търсейки процепи в тези черни стени и начин да пребори тъмнината. Трябваше да върне Йойона от пътя му за Урсал, обратно в Сейнт Мер-Абел, където можеше да следи всяка негова стъпка. Да, това бе необходимо.

И трябваше незабавно да изпрати Юсеф и Данделион след камъните, откраднати от Авелин, за да ги върнат там, където им е мястото, в Сейнт Мер-Абел. Това щеше да е разумно. А Конър и Добриниън, които можеха да се окажат проблем? Трябваше да ги убедят или…

Върховният абат спря за миг, стоеше извън кръга от фургони и опитваше да успокои дишането си. Силата се върна в сърцето му, желанието да се бори, да направи всичко, което бе необходимо, за да стигне до заветната цел.

Постепенно успя да отвори очи и след това да отпусне свитите си юмруци.

— Отче?

Викът долетя зад него, познат глас, който не беше на враг. Маркварт се обърна и видя загрижения брат Франсис да го гледа.

— Отче? — повтори Франсис.

— Върви и кажи на Юсеф и Данделион веднага да дойдат при мен рече му старецът, — а след това се присъедини към разговорите в кръга на фургоните. Трябва да знаеш какво е настроението на твоите братя.

— Да, абате — отвърна Франсис, — ала трябва ли да стоите тук сам, с чудовищата…

— Веднага! — изръмжа Маркварт.

Брат Франсис изчезна зад един фургон, влизайки в кръга. Миг по-късно две фигури, едната огромна, а другата стройна, се появиха тихо и се поклониха пред своя господар.

— Време е да изпитаме вашите умения — каза Маркварт. — Сега носите титлата на братя Правда и за всеки от вас това е единственото име, което ще знаете, името, което ще използвате дори помежду си. Вие не може да разберете колко важно е това, съдбата на Църквата зависи от действията ви през следващите няколко дни.

— Брат Франсис смята, че откраднатите камъни са в ръцете на жената, Джилсепони Олт, наричана от приятелите си още Джил или Пони — продължи Маркварт. — Смятаме, че тя е в района около Каер Тинела, на север от Палмарис, по пътя към Гористите земи.

— Тръгваме веднага — отвърна Юсеф.

— Ще тръгнете сутринта — поправи го върховният абат Маркварт. Дегизирани, за да не личи, че сте монаси. Минете с ферибот реката, а оттам право в Палмарис. Пътят на север ще почака един ден.

— Да, върховни абате — отвърнаха двамата едновременно.

— Или пет дни — продължи Маркварт, — ако отнеме толкова. Виждате ли, имам проблем в Палмарис, който трябва да бъде отстранен.

Маркварт отново се поколеба, чудеше се какво да направи. Може би трябваше да раздели двамата, та ако единият се провали, другият все пак да стигне до камъните. Може би трябваше да зареже Палмарис и да се съсредоточи върху камъните и когато уреди това, да върне двамата в града.

Не, осъзна той. За това време конспирацията срещу него щеше да е напълно разгърната, може би дори щяха да очакват действия от негова страна, а и по-лошо. Конър познаваше жената и можеше да я намери преди монасите.

— Конър Билдебург — внезапно каза абатът. — Той се превърна в проблем за мен и за цялата Църква. Иска камъните за себе си — излъга той.

— Проблемът ще бъде решен — каза брат Юсеф.

— Не оставяйте никаква следа.

След дълго мълчание двамата мъже се извърнаха и понечиха да си тръгнат. Маркварт почти не ги забеляза, обмисляйки последните си думи.

Не оставяйте никаква следа.

Щеше ли това да е възможно с подозрителния абат Добриниън в Палмарис? Добриниън не бе наивен, нито пък бе слаб с малкото камъни, с които разполагаше, а един от тях бе камъкът на душата. Той може би щеше да намери духа на Конър, преди да напусне този свят, и да научи истината от него. Ала Добриниън бе сам, изолиран. Нямаше друг монах в Сейнт Прешъс, който да е от значение и който да може да използва хематита за такава трудна задача.

— Братя Правда — каза Маркварт.

Двамата мъже се извърнаха и притичаха отново до своя господар.

— Проблемът е по-сериозен, не засяга просто Конър Билдебург. Той е съюзник с някой, който може да използва камъните за унищожителни цели — обясни Маркварт. — Ако онзи човек вземе камъните, той ще поиска господство над цялата Църква и ще заеме мястото ми в Сейнт Мер-Абел.

Това, разбира се, бе безумно, но двамата мъже, чиито умове бяха изкривени от отличната работа на отец Де Унеро, нетърпеливо слушаха всяка негова дума.

— За мен това е болезнено — излъга върховният абат, — ала нямам избор. Трябва да убиете двама мъже в Палмарис. Вторият е Добриниън Калислас, абатът на Сейнт Прешъс.

Изненадата пробяга само за миг по напрегнатото лице на брат Юсеф, докато брат Данделион прие заповедта с такава лекота, все едно Маркварт му бе наредил да изхвърли остатъците от вечерята.

— Трябва да изглежда като инцидент — продължи Маркварт. — Или, може би, като дело на нашите врагове, чудовищата. Не бива да стават никакви грешки. Разбирате ли ме?

— Да, върховни абате — веднага отговори брат Данделион.

Маркварт погледна Юсеф, който се бе ухилил злобно. Той кимна и на Маркварт му се стори, че безкрайно се наслаждава на тази нова заповед.

— Възнаграждението ви очаква в Сейнт Мер-Абел — завърши Маркварт.

— Нашата награда, върховни абате, е в самата служба, в самото деяние — обяви брат Юсеф.

Сега върховният абат също се бе усмихнал злобно. И се чувстваше много по-добре. Внезапно, както при по-ранните му просветления, всичко се нареждаше, като че ли бе намерил по-дълбоко ниво на концентрация, където всички грижи биваха изтласквани настрана, всички разсейвания бяха пренебрегвани и проблемите се решаваха логично и проникновено. Нека Йойона иде до Урсал и умре там, без Добриниън той не бе никаква заплаха.

Да, ако всичко минеше както трябва при братята Правда, с елиминирането на два потенциални проблема и връщането на камъните, всичко щеше да се нареди, а той щеше да получи своето място в историята на Абеликанския орден. Сега върховният абат отново се развълнува. Знаеше, че няма да може да спи тази нощ и има нужда да се разсее с нещо, което да го накара да повярва, че приближава заветната цел.

Тогава той отиде при брат Франсис и го накара да му доведе Грейди Чиличънк и да го изкара извън кръга от фургони. Когато Франсис се появи, влачейки протестиращия Грейди, Маркварт му махна да го последва и отведе двамата далеч от фургоните.

— Безопасно ли е? — осмели се да попита брат Франсис.

— Братята Юсеф и Данделион ни следват неотлъчно — излъга Маркварт, защото той не се притесняваше от чудовищата, чувстваше някак, че наоколо няма такива. Както ставаше често с откровенията, той просто знаеше, че е в безопасност.

Нещастният Грейди Чиличънк обаче не можеше да каже същото.

— Бил си неин брат години наред — рече му Маркварт.

— Не по избор и не по кръв — отвърна Грейди, произнасяйки всяка дума с презрение.

— Ала по стечение на обстоятелствата, което е също толкова осъдително — отговори Маркварт.

Грейди се изсмя и се извърна настрана, ала в следващия миг Франсис бе до него и изкриви главата му така, че отново да погледне Маркварт в очите.

— Не си се покаял — отбеляза Маркварт.

Грейди отново се опита да извърне поглед, ала този път Франсис не само изкриви главата му, но и го изрита зад коленете, така че той се просна коленичил пред върховния абат. Младият монах застана точно зад Грейди, задържайки го в тази позиция, като го дърпаше за косата и изкривяваше главата му, за да не отклонява поглед от абата.

— Не съм сторил нищо лошо — протестира Грейди, — нито моите родители. Ти си нечестивият тук!

Грейди Чиличънк не бе смел човек. Винаги бе търсил удобствата, доброволно служейки като лакей на по-висшестоящи хора, особено на Конър Билдебург. Не бе и добър син, обръщаше гръб на родителите си и не им помагаше в работата, освен ако не трябваше да получи пари.

Ала сега, безпомощен и безсилен пред тези безжалостни и могъщи монаси, нещо в него се промени и той усети чувство на отговорност.

Сега не се интересуваше от своето удобство, а мислеше за родителите си, за това, че с майка му се отнасят зле. Светът очевидно полудяваше и Грейди някак разбра, че хленченето, молбите и сътрудничеството няма да помогнат нито на него, нито на родителите му. С отчаянието дойде и гневът, а той накара Грейди да пристъпи към действие — нещо рядко за този иначе страхлив човек. Той заплю Маркварт право в лицето.

Абатът само се изсмя, необезпокоен, но Франсис, ужасен от това, че някакъв селяк може да направи подобно нещо, удари Грейди с лакът по главата. Човекът простена и падна, а в следващия миг Франсис го връхлетя и го изрита в главата, а сетне го обърна по корем и изви ръцете му зад гърба.

Грейди не каза нищо, беше твърде замаян.

— Достатъчно, братко Франсис — спокойно рече Маркварт и махна с ръка. — Действията му само потвърждават, че е обърнал гръб на Абеликанската църква и на всичко добро и красиво в този свят.

Ала Грейди просто остана под брат Франсис, стенейки тихо.

— Хайде, явно няма да научим нищо важно от него тази вечер — отбеляза Маркварт.

— Съжалявам, отче — разтревожено каза Франсис, ала Маркварт не рече нищо. Предвид това, което бе започнал, върховният абат бе в прекалено добро настроение и нямаше да позволи нещо да го развали.

— Отведи го в леглото му.

Брат Франсис вдигна Грейди на крака и понечи да си тръгне, но внезапно се спря, когато осъзна, че Маркварт не го следва.

— Ще се насладя на спокойната нощ — обясни върховният абат.

— Сам? — попита Франсис — Навън?

— Махни се — нареди му Маркварт, — нищо не ме заплашва.

Франсис нямаше избор, освен да последва заповедта. Стана бавно, често поглеждайки назад, и всеки път виждаше как върховният абат стои спокоен и безстрашен. Наистина Маркварт бе напълно сигурен в своята безопасност, защото, макар да не го знаеше, той не бе сам.

Духът на Бестесбулзибар бе с него, доволен от решенията, които сам бе вдъхновил в тази тъмна нощ.

Много по-късно Маркварт се прибра и заспа така дълбоко, че когато Франсис дойде да го събуди призори, му каза да поспи още малко. Няколко часа по-късно Маркварт стана и видя хората си развълнувани, а брат Франсис много нервен да крачи около трите вагона, в които бяха тримата Чиличънкови.

— Той няма да се събуди — рече братът на Маркварт, когато абатът дойде да види какво става.

— Кой?

— Синът им, Грейди — обясни Франсис, клатейки глава, сетне посочи фургона, в който беше човекът. Маркварт влезе вътре и излезе с мрачно изражение.

— Погреби го край пътя — каза върховният абат, — в плитък гроб, без отличителни знаци.

Сетне мина покрай Франсис, като че нищо не бе станало и бе дал рутинна заповед. След миг обаче спря и се обърна.

— Не искам никой от другите затворници, особено опасният кентавър, да разбере нещо — каза той. — Освен това, братко Франсис, погреби го лично, след като керванът потегли.

Франсис го погледна паникьосан, на което Маркварт само се изсмя и си тръгна, оставяйки го сам с вината му.

Мислите на Франсис бушуваха в съзнанието му. Той бе убил човек!

Нощта преди това бе ударил или ритнал Грейди прекалено силно.

Припомни си събитията отново и отново, чудеше се как е могъл да извърши подобно нещо, опитваше се да не изкрещи от отчаяние.

Трепереше и въртеше очи във всички посоки. Усети как по челото му избива пот, когато видя как върховният абат отново приближава към него.

— Спокойно, братко — каза Маркварт, — беше нещастен случай.

— Аз го убих — изстена в отговор брат Франсис.

— Ти защити своя върховен абат — отговори Маркварт, — ще ти направя литургия за опрощение на греховете в Сейнт Мер-Абел, но те уверявам, че молитвите ти за разкаяние ще бъдат леки.

Опитвайки се да скрие усмивката си, Маркварт го остави отново.

Ала брат Франсис не можеше да бъде така лесно успокоен. Разбираше логиката зад думите на Маркварт — онзи все пак се бе изхрачил в лицето на върховния абат на Абеликанската църква — но оправданията не стигаха сърцето му. Пиедесталът, на който сам се бе издигнал, вярата, че е над останалите, изведнъж се срути. И преди бе правил грешки, разбира се, но не толкова тежки. Помнеше всички моменти от живота си, когато си бе представял, че само той е истински, а всичко останало, всеки друг, е част от неговото съзнание. Но сега внезапно усети, че е просто човек, много малък играч в прекалено голяма игра.

По-късно тази сутрин, когато керванът се отдалечи, брат Франсис изсипваше пръст върху лицето на Грейди Чиличънк. В едно потъмняло кътче на сърцето си, Франсис знаеше, че е едно проклето създание. Но тогава подсъзнателно сърцето и душата му полетяха към върховния абат, защото в неговите очите не бе извършено престъпление, не бе сторен грях. В очите на този човек брат Франсис можеше да запази илюзиите си.