Р. А. Салваторе
Духът на демона (16)

Глава 16
За забавление на върховния абат

— Абат Добриниън става все по-неспокоен — каза брат Франсис на върховния абат. Беше развълнуван и думите излизаха с мъка от устата му, като че, докато ги изговаряше, бе хванат между страха и ужаса.

Разбира се, че абат Добриниън бе неспокоен, осъзна той, те измъчваха паството му в подземията на собственото му абатство.

— Не съм аз този, който трябва да го каже — продължи Франсис, като често замлъкваше, за да разгадае реакцията на неподвижния Маркварт, — но се опасявам…

— Че Сейнт Прешъс не е приятелски настроен към нашата кауза — завърши вместо него върховният абат.

— Простете — смирено каза брат Франсис.

— Да ти простя ли? — повтори невярващо Маркварт. — За кое? За твоята проницателност? За твоята тревога? Ние сме във война, глупчо.

Не го ли разбра вече?

— Разбира се, отче — каза Франсис, скланяйки глава, — паурите и гоблините…

— Забрави ги — прекъсна го Маркварт. — И тях, и великаните, и самия демон дактил. Тази война е много по-опасна от някакви си чудовища.

Брат Франсис надигна глава и погледна внимателно Маркварт.

— Това е войната за сърцето на Абеликанската църква — продължи Маркварт. — Обяснявал съм ти го толкова пъти, а ти още не разбираш.

Това е война между традиции, утвърдени през цяло хилядолетие, и узурпаторски идеали, дребнави съвременни вярвания, отнасящи се за същността на доброто и на злото.

— Не са ли тези концепции вечни? — осмели се да попита обърканият брат Франсис.

— Разбира се — отговори Маркварт с обезоръжаваща усмивка, — ала някои, сред които и отец Йойона, считат, че могат да променят значението на тези понятия както им е угодно.

— А абат Добриниън?

— Ти ми кажи за абат Добриниън — рече му Маркварт.

Брат Франсис се спря, обмисляйки възможните усложнения от своя отговор. Не знаеше какво точно е мнението на върховния абат за Добриниън или за който и да е друг, в интерес на истината. В Сейнт Мер-Абел Маркварт непрекъснато спореше с отец Де Унеро, ала въпреки различията им не бе тайна за никого, че наред със самия Франсис, Де Унеро е най-близкият човек на абата.

— Еретикът Авелин обичаше да обмисля всеки въпрос — отбеляза абат Маркварт. — Той никога не споделяше онова, което е в сърцето му, и се опасявам, че това причини неговото падение.

— Абат Добриниън ще се изправи срещу нас — рязко каза тогава Франсис. — Не му вярвам и мисля, че схващанията му са по-близки до тези на отец Йойона, отколкото до вашите… нашите.

— Силни думи — отбеляза тихо Маркварт.

Брат Франсис пребледня.

— Но не са съвсем неверни — продължи Маркварт и Франсис си отдъхна. — Абат Добриниън винаги е бил, идеалист, дори когато тези идеали са далеч от прагматизма. Мислех, че желанието му да види брат Алабарне канонизиран ще ми позволи да го накарам да се държи прилично, ала явно той е обладан от по-голяма слабост, отколкото предполагах.

— Той ще се изправи срещу нас — повтори брат Франсис по-твърдо.

— Дори сега, докато говорим с теб, абат Добриниън събира подписка за освобождаването на Чиличънкови — обясни Маркварт. — Ще отиде при барона на Палмарис и вероятно дори при самия крал и, разбира се, при други абати.

— А ние имаме ли право да ги задържаме? — осмели се да попита брат Франсис.

— Не е ли Абеликанският орден по-важен от съдбата на трима души? — долетя бързият отговор.

— Да, отче мой — отговори брат Франсис, отново скланяйки глава.

Когато Маркварт поставеше нещата така ясно, за Франсис бе лесно да не мисли за собствените си чувства във връзка с отношението към затворниците. Все пак залозите наистина бяха високи, прекалено високи, за да се остави на някакво глупашко състрадание да го разколебае.

— Тогава какво трябва да сторим? — попита върховният абат, макар че за брат Франсис беше ясно, че старецът вече е решил какво да предприеме.

Отново се поколеба, обмисляйки проблема, и започна:

— Да свикаме Вселенски събор — имаше предвид събора на висшия клир, необходим в случай, че върховният абат решеше да отстрани абат Добриниън.

— Такъв събор ще има — отговори Маркварт, — ала той няма да се състои преди средата на калември.

Брат Франсис се замисли. Калември бе единадесетият месец и до него оставаха повече от четири месеца.

— Тогава трябва да напуснем Сейнт Прешъс веднага — каза той накрая, осъзнал, че върховният абат е нетърпелив да чуе думите му. — Трябва да отведем затворниците в Сейнт Мер-Абел, където абат Добриниън няма да може да каже нищо за отношението към тях.

— Добре — съгласи се Маркварт. — Наистина трябва да се махнем от Сейнт Прешъс още утре заедно с кентавъра и Чиличънкови. Подготви всичко.

— Веднага — увери го брат Франсис.

— И го направи публично, да разберат всички, че си тръгваме — продължи върховният абат. — Трябва да отведем обаче и Конър Билдебург.

Това ще разпространи новината.

Брат Франсис придоби объркано изражение.

— Това може да предизвика недоволство от страна на короната — предупреди той.

— Когато това стане, ще го освободим — отговори Маркварт. — Дотогава клюката ще стигне до ушите на жената, която търсим.

— Нея Билдебург едва ли я интересува — възрази брат Франсис. — Бракът им бил кратък и неприятен, така поне казват.

— Но ще дойде за Чиличънкови — обясни Маркварт — и за онова грозно конско същество. Арестът на Билдебург просто ще привлече вниманието й към другите затворници.

Брат Франсис помисли върху това и кимна.

— А какво ще правим с абат Добриниън? — попита той.

— Той не е толкова голям проблем, колкото си мислиш — отвърна бързо Маркварт и на Франсис му се стори, че Маркварт вече е подготвил нещо за почитания абат на Сейнт Прешъс…

Конър Билдебург обикаляше малката стаичка — нает апартамент в победната част на Палмарис. Макар да бе от благороднически произход, той предпочиташе възбудата на доковете и грубите кръчми. Единственото приключение, което намираше в двореца на чичо си, бе ловът на лисици, а той го считаше за глупаво и егоцентрично забавление, което дори не може да се нарече спорт. Не, Конър, който бе умен и ловък с меча, предпочиташе един хубав кръчмарски бой или сблъсък с обирджии в някоя тъмна уличка.

В крайна сметка той прекарваше голяма част от времето си по полята на север от Палмарис, опитвайки се да си спечели репутацията на войн в сблъсъците с различни чудовища, които намираше там. Чичо му го бе снабдил с великолепен подарък в самото начало на войната, умело изкован тънък меч. Острието блестеше в сребристо, а на богато инкрустираната му дръжка имаше няколко малки магически магнетита, така че оръжието бе особено добро за блокиране, защото привличаше острието на съперника. Името му бе Защитник и откъде чичо му се бе снабдил с него, Конър не знаеше. Слуховете бяха много и нямаше как някой от тях да бъде потвърден. Повечето хора бяха съгласни, че е изкован в ковачниците на първия крал на Хонс-де-Беер — според някои от лукав паур, напуснал своя вид от Брулените острови. Други пък твърдяха, че загадъчните Туел’алфари са помогнали в неговото създаване, трети смятаха, че и двете раси са изиграли своята роля, заедно с някои от най-добрите ковачи на хората по това време.

Каквато и да бе истината за произхода на острието, Конър разбираше, че притежава изключително оръжие. Със Защитник в ръка само преди седмица той бе повел цял контингент кралски хора срещу орда могъщи великани и макар че резултатите бяха катастрофални — както често ставаше в битките с великани, — Конър се бе справил доста добре, дори бе убил двамина с меча си. Каква слава бе намерил на север!

Ала сега, сам в стаята със своя добър приятел абат Добриниън, Конър разбираше, че е трябвало да внимава повече какво става край дома му.

— Става дума за Джил — настоя абатът. — Върховният абат Маркварт смята, че тя притежава скъпоценните камъни, откраднати от Сейнт Мер-Абел.

Джпл. Името като че удари Конър в сърцето, събуждайки стари спомени. Той я бе ухажвал толкова месеци, толкова прекрасни месеци и накрая бракът им бе пропаднал само за няколко часа. Когато Джил му бе отказала правата да консумира техния съюз, на Конър се дощя дори да поиска смъртта й.

Ала, разбира се, не можеше да направи това, защото наистина обичаше тази духовита, макар и объркана жена. Бе приел присъдата, изпращането й в кралската армия, и сърцето му бе разбито, когато Джили напусна Палмарис.

— Чух, че е заминала надалеч — тъжно рече младият благородник. — В Пирет Тюлм или Пирет Данар и служи в Бреговата охрана.

— Може би — рече абат Добриниън, — кой знае? Но върховният абат я търси и смята, че тя е на север, в Дъндалис и дори по-нататък, придружавана от Авелин от Сейнт Мер-Абел, който открадна светите камъни.

— Познаваш ли този човек? — попита внезапно Конър, отново питайки се кой ли е бил първият монах, посетил Петибуа Чиличънк.

— Никога не съм го срещал — отговори абат Добриниън.

— Поне описание знаеш ли? — настоя Конър.

— Едър човек и ако се вярва на слуховете, дебел — отговори абатът. — Така казваше отец Йойона.

Конър кимна, размишлявайки върху информацията. Монахът, който бе посетил Петибуа наистина бе едър и дебел. Дали Джил не се бе върнала в Палмарис заедно с този човек? Можеше ли Джили, неговата Джили, да е била толкова близо, без той да разбере?

— Тази жена е в беда, Конър, в голяма беда — мрачно каза абат Добриниън. — Ако знаеш каквото и да е за нея, къде е, дали камъните са в нея, върховният абат ще иска да разбере. Ще те потърси. А методите, които използва при разпитите, определено не са приятни.

— Но как бих могъл да знам каквото и да било за Джил? — отвърна удивен Конър. — За последно я видях на процеса, който я изпрати да служи в кралската армия.

Това бе вярно — последния път бе видял Джил при анулирането на брака им, — ала после бе пътувал често на север от Палмарис, за да си изгради име по време на дните, които мнозина смятаха за последните от войната. Той бе чул разкази за група, която действа още по на север, близо до градовете на Каер Тинела и Земепад, използвайки магия, за да побеждава чудовищата. Дали Джил и открадналият светите камъни Авелин не бяха източникът на тази магия?

Разбира се, Конър смяташе да задържи подозренията си за себе си, не ги сподели дори с абат Добриниън.

— Върховният абат е решен да я намери — каза Добриниън.

— Ако Джил си е напакостила повече отпреди, няма да мога да направя нищо по въпроса — отговори Конър.

— Простичкият факт, че си бил женен за нея, е достатъчен — предупреди го Добриниън.

— Глупости — каза Конър, ала в този миг вратата се отвори и влязоха четирима монаси — братята Юсеф и Данделион, Франсис и самият върховен абат.

Данделион веднага се спусна към Конър; последният се опита да изтегли тънкия си меч, ала откри, че той се надига сам от ножницата.

Конър сграбчи дръжката и установи, че нещо издига ръката му високо, за миг се изправи на пръсти и въпреки силата и тежестта си не можеше да свали меча да се защити.

Данделион го удари бързо и рязко, изви ръката му така, че да пусне меча, и го приклещи в здрава хватка. Мечът полетя в безтегловност и Конър не можа да разбере какво става, докато не видя, че четвъртият монах, брат Франсис, използва магията на зелен скъпоценен камък.

— Не се съпротивлявайте, господарю Конър Билдебург — рече върховният абат. — Искаме само да говорим с вас, но за нещо важно, което касае и безопасността на владенията на вашия чичо.

Конър инстинктивно се опита да се освободи, ала установи, че усилията му са безплодни, тъй като Данделион бе прекалено силен и умел, за да му позволи да се измъкне. Освен това до тях бе и другият млад монах, Юсеф, който държеше в ръката си малка, но тежка тояга.

— Чичо ми ще научи за това — предупреди Конър.

— Чичо ви ще се съгласи с преценката ми — отговори уверено върховният абат и кимна на двамата си лакеи, които повлякоха Конър навън.

— Става доста опасно за вас — намеси се абат Добриниън, — барон Рочефорт Билдебург е много влиятелен човек.

— Уверявам те, че за един от нас наистина става доста опасно — спокойно отговори върховният абат.

— Знаели сте, че търсим Конър Билдебург — обвини го брат Франсис, пристъпяйки напред, за да вземе меча от въздуха. — И все пак дойдохте да го предупредите?

— Дойдох да го намеря — поправи го абатът, — да му кажа, че трябва да дойде и да говори с вас, да сподели всичко, което знае, за да ни помогне да спечелим тази война. Ала мога да ви уверя, че той не знае нищо.

Абат Маркварт се изкикоти тихо на жалкия опит на Добриниън.

— Думите са странно нещо — отбеляза той, когато Добриниън привърши. — Използваме ги да разкрием или пък да прикрием истината, в зависимост от желанията си.

— Съмнявате се в мен? — попита Добриниън.

— Вие разкрихте позицията си доста ясно — отговори Маркварт. — Знам защо дойдохте да търсите Конър Билдебург и също така знам, че нашите цели не съвпадат.

Абат Добриниън изсумтя в отговор и ги отмина спокойно.

— Баронът трябва да бъде уведомен — каза той и тръгна към вратата.

Брат Франсис грубо го хвана за рамото и той се завъртя, изумен от наглостта на младия човек.

Франсис му отвърна с убийствен поглед и за миг Добриниън се уплаши, че братът ще го нападне. Ала един жест от страна на абат Маркварт свали напрежението и Франсис пусна Добриниън, но не отдели поглед от него.

— Важно е как ще му го кажете — каза Маркварт на Добриниън. — Обяснете на барона, че племенникът му не е обвинен в някакво престъпление или грях, а просто е пожелал да отговори на важни въпроси.

Добриниън се отдалечи бързо.

— Не вярвам да каже точно това на барона — отбеляза брат Франсис, докато Юсеф и Данделион се отдалечаваха с Конър.

— Все тая — рече върховният абат.

— Но барон Билдебург би бил опасен противник — продължи брат Франсис.

Ала Маркварт отново не изглеждаше притеснен.

— Ще видим какво ще стане — отговори той. — Докато Рочефорт Билдебург научи за това, ние ще сме наясно какво знае Конър, а самият факт на ареста му ще отключи мълвата за нашето присъствие и затворниците ни. Какво ще стане с този човек след това изобщо не ме интересува.

Подир тези думи той си тръгна и брат Франсис, след като за кратко обмисли усложненията от тази среща и обтегнатите отношения между Маркварт и Добриниън, както и ужасните последици, които това можеше да има за абата на Сейнт Прешъс, го последва.

— Трябва ли да водим битка по улиците на Палмарис? — попита вбесеният Франсис абат Добриниън. Едва бяха започнали разпита на Конър Билдебург, използвайки съвсем дружелюбни и любезни тактики, когато група войници дойде пред вратите на Сейнт Прешъс, настоявайки мъжът да бъде освободен.

— Казах ви, че арестът на племенника на барон Билдебург няма да ви се размине — излая в отговор абатът. — Да не смятахте, че чичо му ще остане безразличен към това?

— Спрете и двамата — скастри ги върховният абат. — Доведете ми пратеника на барон Билдебург, за да уредим нещата.

Добриниън и брат Франсис тръгнаха към вратата, но спряха и се втренчиха един в друг.

— Момент, абат Добриниън — продължи Маркварт, като даде знак на Франсис да изпълни задачата. — Кентавърът има нужда от вас, иска да ви се изповяда.

— Мястото ми е тук, отче — отговори Добриниън.

— Мястото ти е където аз кажа — сопна се старецът. — Иди и виж бедното създание.

Абат Добриниън се втренчи гневно в Маркварт. Той нямаше нищо против да поговори с Брадуордън, но клетката на кентавъра бе много надолу, може би в най-далечната точка на абатството и докато стигнеше и се върнеше, срещата с хората на Билдебург отдавна щеше да е свършила. Той обаче реши да изпълни нареждането, като преди това се поклони на Маркварт и излезе вбесен.

Брат Франсис влезе миг по-късно.

— Брат Юсеф ще доведе пратеника — обясни той.

— А ти ще отидеш при Конър Билдебург — каза му абат Маркварт и му подаде сивия камък на душата. — Или близо до него, но да не те види. Изпрати само духа си при него и не бъди мил. Виж какви тайни крие умът му, сетне ми го доведи. Аз ще забавя войниците на барона колкото мога, ала те няма да си тръгнат оттук без Конър.

Брат Франсис кимна и се отдалечи; веднага след като той излезе, в стаята влетя някакъв сърдит войник и като мина грубо покрай брат Юсеф застана пред Маркварт и попита рязко:

— Къде е абат Добриниън? — беше едър човек, покрит с кожени доспехи, носещи знака на орела, символ на дома Билдебург. Емблемата бе изобразена и на металния му щит и на забралото на искрящия му шлем, стегнат и спускащ се доста под ушите му, с предпазител за носа.

— А вие сте? — попита Маркварт.

— Пратеник на барон Билдебург — властно каза мъжът. — Дойдох да освободя неговия племенник.

— Говорите, сякаш младият Конър е бил арестуван — спокойно отбеляза Маркварт.

Едрият войник се обърка, не бе очаквал дружеския тон на Маркварт.

— Племенникът на барона само бе помолен да дойде в Сейнт Прешъс и да отговори на няколко въпроса, касаещи предишния му брак — продължи Маркварт. — Естествено той може да си тръгне когато реши, тъй като не е извършил никакво престъпление спрямо църквата или държавата.

— Но на нас ни бе казано…

— Погрешно, както изглежда — засмя се абат Маркварт. — Моля, седнете и опитайте виното от личната изба на абат Добриниън. Изпратил съм човек да доведе господаря Конър. Той ще дойде след няколко минути.

Мъжът се огледа любопитно, не знаеше как да отговори на това. Бе дошъл с повече от петдесет въоръжени до зъби войници, готов за бой, но да измъкне Конър Билдебург от затвора.

— Седнете — рече му върховният абат Маркварт отново.

Войникът дръпна един стол от масата встрани, а Маркварт извади бутилка вино от шкаф в дъното на стаята.

— Все пак ние не сме врагове — рече върховният абат с невинен глас. — Църквата и кралят са съюзници, и то вече поколения наред. Аз съм удивен, че така прибързано идвате с оръжия пред вратите на манастира. — Отвори бутилката и щедро наля в чашата на войника, а на себе си капна само глътка.

— Барон Билдебург не щади усилия, когато става дума за младия Конър — отговори войникът, отпи и примигна от силното вино.

— И все пак вие дойдохте тук, готови за бой — продължи върховният абат. — Знаете ли кой съм аз?

Човекът отпи още една глътка — по-голяма — и погледна сбръчкания старец.

— Абат от друг манастир — отвърна той. — Сейнт Мер-Абел.

Маркварт кимна.

— Върховното абатство на Абеликанската църква.

Войникът изпи чашата си и понечи да си налее още, ала Маркварт, внезапно добил яростно изражение, дръпна бутилката настрана.

— Вие сте част от Църквата, нали? — попита остро той.

Войникът примигна няколко пъти, сетне кимна.

— Тогава трябва да ти е ясно, че говориш с върховния абат на Абеликанския орден — изкрещя му Маркварт. — С едно щракване на пръстите мога да те анатемосам! С една дума към твоя крал мога да те обявя за престъпник!

— За какво престъпление? — възрази човекът.

— За каквото сметна за добре! — изрева Маркварт.

В този момент брат Франсис влезе в стаята, следван от Конър Билдебург. Благородникът изглеждаше някак объркан, макар и физически невредим.

— Господарю Конър! — каза войникът и се изправи така бързо, че столът падна зад него.

Върховният абат също се изправи и застана пред очевидно изплашения войник.

— Не забравяй какво ти казах — каза му той. — Само една моя дума…

— Вече заплашвате войниците на чичо ми? — обади се Конър Билдебург. Присъствието и силата на гласа му дадоха кураж на войника, който се стегна и погледна абат Маркварт право в очите.

— Да заплашвам ли? — повтори Маркварт и отново се засмя, ала този път в смеха му се прокрадна зловеща нотка. — Аз не заплашвам, млади ми, глупави Конър. Но смятам за редно ти, скъпият ти чичо и неговите войници да разберат, че има неща, които са отвъд вашето разбиране и не изискват намесата ви. Не съм изненадан, че такъв горд млад човек като теб не може да види по-далеч от носа си и да разбере колко опасна е ситуацията сега — продължи Маркварт. — Но ме учудва, че баронът на Палмарис е така глупав да изпрати въоръжена сила срещу предводителите на Абеликанския орден.

— Смятал е, че тези предводители опасно са превишили правомощията си — отбеляза Конър, опитвайки се да запази спокойствие. Все пак нито той, нито чичо му бяха направили нещо лошо. Ако имаше нещо престъпно тук, то се олицетворяваше от стареца пред него.

— Мислел е, ти си мислел — каза презрително Маркварт. — Вие всички сами си вземате решенията, като че Господ Бог лично ви е надарил с някаква специална дарба.

— Отричате, че дойдохте и ме отведохте насила? — невярващо попита Конър.

— Наистина така стана — отговори Маркварт, — но зле ли се отнесохме с вас, господарю Конър? Измъчвахме ли ви?

Войникът изпъчи гърди и стисна челюсти.

— Не — призна Конър и едрият мъж се отпусна, — ала какво да кажем за Чиличънкови? — попита той — Отричате ли, че ги държите в плен и отношението към тях далеч не е така мило?

— Не — отвърна Маркварт. — Със своите действия те станаха врагове на светата Църква.

— Глупости!

— Ще видим — отговори върховният абат.

— Вие смятате да ги отведете от Палмарис! — обвини го Конър.

Отговор не последва.

— Няма да допусна това!

— Нима вие държите властта по тия въпроси? — саркастично го попита върховният абат.

— Говоря от името на моя чичо.

— Колко претенциозно — изхили се Маркварт. — Кажете ми, господарю Конър, нима смятате да поведем война по улиците на Палмарис, та целият град да научи за разрива между Църквата и техния барон?

Конър се поколеба, преди да отговори, осъзнавайки колко катастрофално може да стане положението. Чичо му бе уважаван човек, ала повечето хора в Палмарис, както и във всеки друг град на Хонс-де-Беер се страхуваха от гнева на Църквата. И все пак на карта бе поставена съдбата на Чиличънкови, а за Конър това не бе маловажно.

— Ако се наложи — каза остро той.

Маркварт продължи да се смее, тресенето му от смеха прикри движението на ръцете му, които се плъзнаха в торбичката, скрита в широкия копринен пояс на бляскавите му роби, и се сключиха около магнетита. За части от секундата магнетитът изскочи и удари войника по предпазителя на шлема. Едрият мъж изпищя и се хвана за лицето, и от двете му ноздри течеше кръв. Обзет от силна болка, войникът се свлече на коляно.

В същия момент брат Юсеф скочи напред, изпъна ръка като че беше острие и я заби в бъбрека на изненадания Конър Билдебург, който също падна на колене.

— Овладей го — каза върховният абат Маркварт на брат Франсис. — Нареди през неговата уста на войниците да ни пуснат. — Обърна към Юсеф: — Готови ли са затворниците за път?

— Брат Данделион е подготвил кервана в задния двор — отговори Юсеф, — но абат Добриниън е поставил много стражи там.

— Те няма да се изправят срещу нас — увери го Маркварт.

Войникът изстена и се опита да стане, докато върховният абат си прибираше магнетита, но Юсеф, наблюдателен като вярно куче, веднага му нанесе серия жестоки удари по лицето, които отново го повалиха на пода.

Маркварт се обърна към брат Франсис, който стоеше пред Конър, но не предприемаше нищо.

— Братко Франсис — остро го подкани върховният абат.

— Влязох в мислите му — обясни брат Франсис — и научих неща, които могат да се окажат ценни.

— Но — продължи Маркварт, усетил колебанията му.

— Но само когато го хванах неподготвен — призна брат Франсис — и само за миг. Той има силна воля и бързо ме отхвърли, макар да не знаеше как точно го нападам.

Абат Маркварт кимна, сетне приближи все още замаяния Конър.

Юмрукът на стареца се заби в главата на Конър и младежът се стовари на пода.

— Сега го направи — каза нетърпеливо върховният абат, — не би трябвало да е особено трудно.

— Но в това състояние няма да научим нищо от него — възрази брат Франсис. Вярно бе, че ако човек е в безсъзнание или замаян, може да бъде обсебен много лесно, ала само телесно, без да може да се проникне в съзнанието му. А когато то се върнеше, битката за контрол щеше да започне отново.

— Нищо от ума му не ми трябва — обясни Маркварт, — искам само тялото и гласа му.

— Зли деяния — прошепна брат Браумин на брат Делман, докато двамата тъжно стояха в двора на Сейнт Прешъс, обкръжени от братята си от Сейнт Мер-Абел и с четиримата затворници наблизо. Брат Браумин не бе изненадан от внезапната заповед да подготви фургоните, тъй като бе наблюдавал внимателно срещите на върховния абат и неговия лакей Франсис с абат Добриниън и знаеше, че вече не са добре дошли в Сейнт Прешъс.

Изненада го обаче бе присъствието на въоръжени войници пред вратите на абатството, сила, изпратена да ги задържи, разбра той, особено затворниците им. Слуховете говореха за нов затворник, благородник, макар че никой освен Маркварт, брат Франсис и двамата телохранители на върховния абат не бе допуснат в близост до него. Ала предвид настроението на войниците, не бе трудно да се разбере, че Маркварт сериозно бе превишил правомощията си.

— Защо са дошли? — прошепна в отговор брат Делман.

— Не знам — отговори Браумин, не искаше да въвлича този обещаващ млад монах по-навътре в интригите. Опасяваше се, че скоро ще потеглят и ако войниците се опитат да ги спрат, Палмарис ще пострада от невиждани магически разрушения.

„Какво да сторя“, чудеше се кроткият брат Браумин. Ако върховният абат Маркварт наредеше на ордена да нападне войниците, какво трябваше да предприеме той самият.

— Изглеждаш объркан, братко — рече Делман. — Страхуваш се, че войниците ще ни нападнат ли?

— Точно обратното — отвърна ядосано брат Браумин. Изръмжа и удари с юмрук по един от фургоните. Как искаше отец Йойона да е до него и да го ръководи!

— Братко — каза Делман, поставяйки ръка върху рамото на Браумин, за да го успокои. Браумин се обърна, хвана младия монах за раменете и го погледна право в очите.

— Наблюдавай внимателно предстоящите събития, братко Делман.

Делман го погледна учудено.

Браумин Херде въздъхна и се обърна настрани. Нямаше открито да обвини върховния абат пред този младеж. Не още. Не и докато доказателствата не станат очевадни. Едно обвинение срещу нещо, което Делман считаше за свято, можеше да пречупи младежа или да го изпрати право при върховния абат.

Тогава щеше да се разбере какво всъщност таи в сърцето си Браумин Херде и той щеше да бъде обезвреден, точно както отец Йойона.

И тогава Браумин разбра какво ще направи, ако заповедта дойдеше.

Щеше да се бие със своите братя или поне да се помъчи да изглежда така. Все още не можеше да се разкрие, не още.

— Прости ми, отче Йойона — промърмори той под нос и импулсивно добави: — Прости ми, братко Авелин.

Скоро след това мрачните стражи на барон Билдебург се отдръпнаха по заповед на човека, когото бяха дошли да спасяват, а в това време керванът на Сейнт Мер-Абел се измъкна от задната врата на манастира.

Тримата Чиличънкови бяха оковани и завързани в дъното на един от фургоните, а брат Юсеф стоеше до тях като немилостив пазач. Брат Данделион бе яхнал нещастния Брадуордън, като горната, човешка част на кентавъра бе покрита с плат. Монасите бяха вързали Брадуордън близо до фургона отпред и жестокият Данделион го принуди да се приведе така, че почти цялата му човешка част бе скрита във водещия фургон.

Върховният абат Маркварт и брат Франсис също не се виждаха.

Главата на Църквата не желаеше да бъде безпокоен от обикновени войници, а брат Франсис бе потънал в дълбока концентрация, за да запази контрола над Конър. Когато керванът вече бе на безопасно разстояние, прекосявайки източната част на града и след това завивайки на север, Франсис придвижи тялото на Конър обратно до абатството и го освободи. Младежът, все още замаян от удара на Маркварт, се стовари на земята.

Керванът не срещна никаква съпротива на излизане от града от северната, а не от източната порта. Тогава Маркварт почти веднага ги обърна на изток и скоро вече бяха извън владенията на барон Билдебург.

Още веднъж монасите използваха силите на левитационния малахит, за да пресекат бурните води на Масур Делавал, избягвайки възможни проблеми на добре охранявания ферибот.

В момента, в който стигна ниските подземия и откри, че хората на Маркварт са отвели Брадуордън преди повече от час, абат Добриниън разбра, че горе се задава беда. Първият му инстинкт беше да хукне нагоре по каменните стълбища и да извика стражите.

Ала после се успокои и забави ход. Какво можеше да стори, честно се запита той. Дори да успееше да стигне двора преди напускането на кервана, щеше ли да поведе битката срещу хората на Маркварт?

— Да, абате мой — извика ентусиазирано един млад монах, почти момче, който Добриниън разпозна като новак в Сейнт Прешъс, когато младежът спря пред него. — Какво ще наредите?

Умореният стар абат си представи това момче като обгорена люспа, овъглен труп, поразен от магическа огнена топка. Маркварт имаше такива камъни, Франсис също. А Юсеф и Данделион бяха обучени убийци или, както Църквата ги наричаше, братя Правда.

Колко хора от паството на Добриниън щяха да загинат този ден, ако той се опиташе да препречи пътя на Маркварт? И дори да победяха монасите от Сейнт Мер-Абел, какво от това?

Далбърт Маркварт бе върховният абат на Абеликанския орден.

— Няма нужда вече да пазиш тези празни килии — тихо каза Добриниън на младия монах. — Върви си почини.

— Не съм уморен — усмихна се широко и невинно монахът.

— Тогава си почини и за мен — каза напълно сериозно Добриниън, като поднови своя бавен път нагоре по каменните стълби.