Р. А. Салваторе
Духът на демона (13)

Глава 13
Новият враг

В късния следобед на десетия ден, откакто бе с бежанците, Елбраян потърси помощта на Оракула, за пръв път след повече от седмица.

Преминаването на кервана монаси го бе притеснило, ала тази сутрин получи нова тревожна новина, пак донесена от Роджър Локлес. Той се бе върнал в лагера с петнадесет избягали от Кос-косио Бегулн затворници.

След като научил, че затворниците са преместени от Каер Тинела в Земепад, той се бе възползвал от възможността да се промъкне в по-слабо укрепения град и да ги изведе оттам. Въпреки грешката на паурския главатар да премести затворниците в по-слабата общност, Роджър едва не бе сполетян от нова трагедия, тъй като още една краготска хрътка бе по дирите му. Бегълците се бяха спасили единствено благодарение на намесата на Джуравиел.

Това бе подробност, която Роджър някак пропускаше, когато разказваше събитията от предишната нощ на развълнуваните и очаровани хора.

Пазителят усети нов проблем тук, по-дълбок и потенциално по-опасен, затова той отиде при своя чичо Мейдър за съвет.

Стана това, от което се страхувах, чичо Мейдър, започна той, когато образът се появи пред него в огледалото. — Съперничеството с Роджър Локлес ще доведе до катастрофа. Тази сутрин той дойде в лагера начело на петнадесет човека, затворници, които бе освободил от паурите през нощта. Разбира се, ние се зарадвахме, когато го видяхме, ала по-късно разбрах че Роджър е рискувал както своя, така и техния живот с освобождаването им. Защото макар че искаме да освободим всички от паурите, няма нужда от такъв отчаян акт. Затворниците, по всичко личеше, бяха в сравнителна безопасност и може би щяхме да успеем да измислим по-сложен план, който да доведе не само до тяхната свобода, но също и до падението на Кос-косио Бегулн и злите му събратя.

Но аз разбирам това, което накара Роджър да отиде до града онази нощ. И Пони го разбира. Той погрешно смята, че е изгубил ранга си сред своите хора и те сега следват мен.

Пазителят спря и се замисли върху срещата си с Роджър. Спомни си гнева му, как се пъчеше, когато говореше, и как поглеждаше към Пони, докато разказваше за подвизите си.

— Пони — каза Елбраян и въздъхна дълбоко.

Пони, повтори той. Роджър се е влюбил в нея. Или може би просто смята нейната реакция за най-добрия индикатор на неговите постижения. Пони е моя партньорка, както всички знаят, и той може би смята, че ако спечели нейното одобрение, всички ще го възприемат като по-висшестоящ от мен.

Щом осъзна, че Роджър е „хлътнал“ по Пони, Елбраян разбра колко опасна може да стане ситуацията. Със своите изключителни умения Роджър можеше да е много полезен за тяхната група, ала юношеската му прибързаност можеше да доведе всички до гибел.

— Ние с него ще се сблъскаме — каза тихо Елбраян. — Опасявам се, че ще се стигне дотам.

Пазителят напусна стаята малко след това, за да види, че нощта бе паднала, а наблизо весело горят лагерните огньове. Тръгна към него и още преди да наближи, дочу шумен спор.

— Трябва да ги ударим — разпалено обясняваше Томас Гингеварт, — и то здраво! Да ги изгоним от земите ни и да ги наврем обратно в планинските дупки, откъдето са изпълзели!

Елбраян се появи на светлината на пламъците и видя, че повечето хора кимат в знак на съгласие. Забеляза, че Пони стои близо до Томас и на лицето й е изписана тревога.

Разговорът секна в знак на уважение към пазителя и всички се обърнаха към него, сякаш очаквайки присъдата му. Веднага щом погледите на Томас и Елбраян се срещнаха, двамата разбраха, че ще са на противоположни страни в дебата.

— Нямат затворници — каза Томас, — времето да ударим е дошло.

Елбраян помълча известно време, съчувстваше му, спомняше си собствената си отчаяна нужда от отмъщение, когато неговият дом бе сринат със земята.

— Разбирам… — започна той.

— Тогава подготви войните ни — изръмжа в отговор Томас, а като ехо прозвуча съгласието на останалите.

— И все пак се опасявам, че подценявате силата на нашите врагове — продължи пазителят спокойно. — Колко от нас, от нашите приятели, биха загинали при такава битка?

— Струва си — извика един мъж, — ако Каер Тинела е свободна!

— И Земепад — добави една жена.

— Ами ако не бъдат освободени? — спокойно запита пазителят. — Ако бъдем отблъснати и избити?

— Ами онези, които не могат да се бият? — добави Пони и простичката й логика, напомнянето за по-голяма отговорност, заглуши много отговори.

Все пак спорът продължи и приключи от умора, а не заради постигане на съгласие. Елбраян и поддръжниците му спечелиха малка победа, тъй като все още никакви бойни планове не бяха начертани. Сега всички бяха развълнувани от появата на трима нови, могъщи съюзници, от победата в гората, завръщането на Роджър Локлес и последвалото освобождаване на затворниците на Кос-косио. Сега, опиянени от това развитие, хората се осмеляваха да мислят за връщането на техните домове и наказването на убийците и грабителите, дошли до Каер Тинела и Земепад. Дано с успокояването на нещата разумът надделееше над емоцията.

Пони разбираше това и бе доста изненадана, когато по-късно, щом се срещнаха с Джуравиел в една борова горичка на юг от укреплението, пазителят обяви:

— Настъпило е времето да ударим.

— Току-що ти се обяви против това — отвърна жената.

— Враговете ни са отслабени и неорганизирани — продължи Елбраян. — Една мощна атака би могла да ги прогони.

— Би могла — мрачно повтори Джуравиел, — а би могла и да струва живота на много от войните ни.

— Самото ни съществуване е риск — отговори пазителят.

— Може би трябва да изпратим твърде слабите на юг, до Палмарис, преди да заплануваме атаката си към Каер Тинела и Земепад — рече елфът. — Може дори да намерим съюзници в южните градове.

— Ние имаме съюзници в южните градове — каза Елбраян, — но те са твърде заети с техните си граници. И са прави. Но ако успеем да ударим Кос-косио Бегулн достатъчно силно и го прогоним от градовете…

— Ще ги удържим? — саркастично го прекъсна елфът, защото самата мисъл за това как тази група окаяни бегълци се укрепява на позиция бе нелепа.

Елбраян наведе глава и въздъхна дълбоко. Знаеше, че Джуравиел играе ролята на съперник в момента, повече за да му помогне да формулира и организира идеите си, отколкото да го обезкуражи, ала разговорите с Туел’алфар и техния прагматичен, макар и високомерен поглед върху света бе както винаги леко потискащ. Джуравиел не разбираше колко ядосани са Томас и останалите, колко опасен може да стане този яд.

— Ако успеем да прогоним Кос-косио Бегулн и паурите му от двата града — бавно започна пазителят, — възможно и дори вероятно е много от съюзниците им да ги изоставят, може би дори да се сложи край на войната. Нито гоблините, нито великаните изпитват някаква обич към паурите — те мразят джуджетата поне толкова, колкото и хората — и според мен само силата на паурския главатар ги сплотява. И дори великаните и гоблините да са били съюзници в миналото, между тях също не е царяла голяма дружба, ако съдим по историите. Казват, че понякога великаните дори похапват гоблини. Така че нека опозорим главатаря на паурите, този, който ги сплотява, и да видим какво ще стане.

Сега бе ред на Джуравиел да въздъхне.

— Както винаги търсиш възможно най-голямото предимство — каза той примирено. — Винаги подлагайки себе си и тези около теб на най-тежко изпитание.

Наранен, Елбраян погледна учудено елфа, озадачен от критиката.

— Разбира се — оживи се елфът и по ъгловатото му лице се изписа хитра усмивка, — това е точно според наученото от Туел’алфар!

— Значи си съгласен? — нетърпеливо попита Елбраян.

— Не съм казал това — отвърна Джуравиел.

Елбраян изръмжа раздразнено.

— Ако не ги ударим и не използваме появилото се предимство — а вярвам, че то може да се окаже решаващо — вероятно ще се намерим в същата отчаяна ситуация, от която съвсем скоро се измъкнахме. Кос-косио Бегулн ще се прегрупира и с подкрепления ще се върне за нас, принуждавайки ни да влезем в нова горска битка и рано или късно тези битки ще се обърнат срещу нас. Главатарят на паурите несъмнено е побеснял заради загубата в гората и бягството на затворниците.

— Може би дори подозира, че Нощната птица е дошъл в областта — добави Пони, предизвиквайки учудени погледи.

— Аз си спомням името му, както и вие, ако се замислите — обясни Пони. — Кос-косио Бегулн ни е срещал в Дъндалис.

Джуравиел кимна, спомни си засадата, която чудовищата бяха поставили на Нощната птица, унищожавайки цяла долина, която пазителят искрено обичаше, за да го изкарат от гората. Засадата обаче се бе обърнала срещу чудовищата, както ставаше с всичко, което опитваха срещу Елбраян и неговите могъщи приятели.

— Дори е възможно керванът монаси, за който говореше Роджър, да е бягал от нещо — продължи Елбраян.

— Можем да използваме временното си предимство, за да се промъкнем край градовете и да избягаме на юг — разсъди Джуравиел, но забеляза разтревожените погледи, които Елбраян и Пони си размениха.

— Какво има? — рязко попита елфът.

— Онова, което може да накара вещите в магията монаси да избягат, трябва да е изключително внушително — каза Пони, ала не можа да излъже проницателния елф.

— Това би трябвало да ни накара да избягаме на юг, като монасите — притисна ги Джуравиел. Той отново забеляза погледите, които спътниците му си размениха.

— Какво има? — отново попита елфът. — Има нещо важно в бягството на тези монаси. Познавам те твърде добре, Нощна птицо.

Елбраян се засмя безпомощно.

— С Пони не можем да останем тук — призна той, — нито смеем да отидем на юг.

— Заради камъните на брат Авелин — каза Джуравиел.

— Може би монасите, за които спомена Роджър, са търсили нас — каза Пони. — Или поне камъните, които притежавам. Когато братът Правда търсеше Авелин, той използва този камък — обясни тя и извади червения гранат от пазвата си, за да може Джуравиел да го види. — Този камък засича всяка употреба на магия и така уменията на Авелин само привлякоха брата Правда към него.

— И вие смятате, че вашата магия е привлякла монасите по следите ви — разбра Джуравиел.

Пони кимна.

— Възможно е, а е много опасно да предприемаме рискове.

— Последното нещо, което брат Авелин направи, бе да остави светите камъни на наша грижа — решително каза Елбраян. — Не можем да го провалим в това.

— Тогава вие тримата може би вече трябва да сте поели по свой път — каза Джуравиел. — Не са ли тези камъни дори по-важни от бегълците, които сега предвождате?

Елбраян погледна към Пони, ала тя нямаше отговор.

— От гледна точка на историята, може би са — каза пазителят.

В този момент от храстите долетя гъргорещ, шумен звук, който накара и тримата да застанат нащрек. Джуравиел бързо се стрелна напред, вдигна лъка си и изчезна в гъсталака. Миг по-късно се върна, следван от вбесения Роджър Локлес.

— Смяташ, че някакви камъни са по-важни от хората, които претендираш, че ръководиш! — изкрещя младежът, но същевременно се отдалечи от Джуравиел, явно чувствайки се неловко в компанията му.

— Няма нужда да се боиш от него — сухо отбеляза Пони. Смяташе за глупав страха на Роджър към онзи, който го бе измъкнал от жестоката хватка на Кос-косио Бегулн. Но осъзна, че нежеланието на младежа да приеме Джуравиел за приятел не е причинено само от страх.

— Бели’мар Джуравиел, както и всички от народа на Туел’алфар, са наши съюзници.

— Аз обаче разбрах вашето значение за тази дума — остро отвърна Роджър. Пони понечи да отговори, но Елбраян пристъпи пред нея.

— Както казвах — каза той спокойно, поглеждайки сериозно младежа, — тези камъни са толкова важни…

— Каза, че са по-важни — прекъсна го Роджър.

— Не подценявай тяхното значение! — извика в отговор Елбраян, забеляза неодобрителното изражение на лицето на Джуравиел и се опита да се успокои.

— Тези камъни въплъщават нещо много повече дори от могъщата сила, заключена в тях — продължи той със спокоен глас. — Може наистина да са по-важни от моя живот, от живота на Пони или на всички хора в тази група.

— Какви са тези глупости! — разкрещя се Роджър, но Елбраян го прекъсна, като вдигна ръка така бързо и уверено, че младежът шокирано изграчи последната дума.

— Въпреки това — спокойно продължи пазителят, — въпреки всичко казано дотук, в което аз вярвам най-искрено, не мога да ви оставя.

Трябва да заведа тези хора на безопасно място, на юг, или поне да се уверя, че пътят пред тях е чист.

— Вече се обяви за предводител — обвини го Роджър.

— Затова искаш да ударим силно по Кос-косио Бегулн — разбра Джуравиел, пренебрегвайки думите на Роджър. — Ако ги ударим с все сила в двата града и ги прогоним в гората, всички могат да избягат на юг, където ще са в относителна безопасност дори без помощта на Нощната птица.

— Защото там за Нощната птица няма да е разумно да се мярка — каза Пони. — Ала все пак — погледна тя своя любим в очите — самият ти преди малко се изказа против такова действие.

— Така е — съгласи се Елбраян. — И все още съм против битка, която ще изпрати всички или повечето войни срещу градовете.

Пони отвори уста, за да попита какво точно има предвид той, ала внезапно разбра. Елбраян бе отишъл до Каер Тинела, за да спаси Роджър, и сега смяташе отново да се върне, само с най-силните си приятели, и да наклони везните в тяхна полза.

Джуравиел също го бе разбрал и кимна.

— Ще отида до Каер Тинела тази нощ и ще събера информация — съгласи се той.

— И аз мога да ида — каза Роджър — Джуравиел е по-добре подготвен за тази задача — бързо отвърна Елбраян.

— Забрави ли вече, че бях в Каер Тинела само преди две нощи? — възрази Роджър — И че се върнах със затворниците?

Другите трима го погледнаха внимателно; явно държеше да подчертае заслугите си.

— Ако затворниците бяха още там, нямаше дори да помислите да атакувате града! — завърши Роджър.

Елбраян кимна, нямаше как да не признае това. Действията на Роджър наистина бяха подготвили тяхната атака. Ала въпреки това, особено след разговора си с освободените затворници и за това как отчаяно са бягали през нощната гора, Елбраян бе убеден, че Бели’мар Джуравиел е по-добре подготвен за задачата. Елфът бе казал, че поне още една хрътка е жива и ако звярът бе намерил следата, никой, нито Роджър, нито затворниците, щяха да се завърнат.

— Моят избор е Джуравиел — спокойно каза пазителят.

Пони забеляза изражението на лицето на младежа и разбра, че Елбраян още повече е наранил самолюбието и гордостта му.

— Можеш ли да летиш по върховете на дърветата, когато хрътките надушат следите ти? — попита рязко Елбраян, преди Роджър да успее да възрази.

Роджър прехапа долната си устна — всички помислиха, че ще се нахвърли върху Елбраян. Той обаче само тропна с крак и понечи да си тръгне.

— Спри! — извика Пони и с това изненада и тримата. Тя бе започнала да разбира Роджър и макар че го харесваше, осъзнаваше, че е по-горд, отколкото е полезно за него.

Роджър рязко се завъртя, ококорен от гняв.

Пони взе един скъпоценен камък, скри го в ръката си така, че да не се вижда, и пристъпи към него.

— Това, което чу, бе лична работа — обясни тя.

— Сега благоволяваш да ми заповядваш ли? — попита Роджър. — Да не си моя кралица? Искаш ли да коленича пред теб?

— Дори на твоята възраст би трябвало да си достатъчно умен, за да различиш приятел от враг — скара му се Пони. Искаше да продължи и да разкрие на Роджър проблемите в техните взаимоотношения, но осъзна, че за да се научат, такива уроци трябва наистина да се преживеят.

— И все пак виждам, че по някаква причина си решил, че ние не сме ти приятели. Така да бъде.

Жената бръкна в още една торбичка и Роджър отстъпи назад. Не достатъчно обаче, тъй като ръката на Пони се издигна внезапно и бързо начерта с някакъв жълт бурен кръстче върху челото му. След това вдигна ръката със скъпоценния камък пред него и започна да изговаря нещо като древно заклинание.

— Какво ми направи? — попита трескаво Роджър, като почти падна по гръб, докато отстъпваше.

— Нищо, освен ако не ни предадеш — спокойно отвърна Пони.

Лицето на Роджър се сбърчи от объркване.

— Не ви дължа нищо — каза той.

— Нито аз — отговори остро Пони, — така че сме квит. Ала подслушвайки ни, ти дочу неща, които не те засягат, и затова си длъжен да ги забравиш.

Роджър нямаше отговор, само поклати глава.

— Или най-малкото да останеш дискретен по този въпрос — продължи Пони. — Но в случай, че не можеш, последиците ще бъдат изключително неприятни.

— За какво говориш? — попита Роджър и когато Пони се усмихна злокобно, той се обърна към Елбраян и настоя:

— Какво ми е направила?

Елбраян наистина не знаеше, затова само сви рамене.

— Кажи ми! — извика Роджър в лицето на Пони.

Елбраян притвори очи, когато Роджър посегна към нея, очакваше любимата му да повали малкия глупак в несвяст. Ала Роджър се спря навреме и застана пред Пони с безсилно стиснати юмруци.

— Проклех те — тихо каза Пони, — ала проклятието действа само условно.

— Какво имаш предвид? — попита той, а в гласа му освен яд, се долавяше и страх.

— Имам предвид, че докато се държиш, както е редно, и си мълчиш за нещата, които не бива да знаеш, нищо лошо няма да ти се случи — спокойно обясни тя. Но след миг изражението й внезапно се промени, стана мрачно и гробовно и тя приближи страховита и ужасна към нисичкия младеж.

— Ала ако ни предадеш — каза тя с такъв глас, че косъмчетата по тила на Елбраян се изправиха, а Роджър потръпна, — магията, която произнесох, ще стопи мозъка в главата ти тъй, че той ще изтече през ушите.

Очите на Роджър се разшириха. Той не разбираше много от магия, но това, което бе видял, беше достатъчно впечатляващо, за да реши, че жената е способна да изпълни заканата си. Той се препъна назад и побягна.

— Пони! — скара й се Елбраян. — Как можа да направиш такова…

— Нищо не съм направила, само го докоснах с едно жълтурче по челото — отвърна тя. — Правила съм го и на теб, търках лютиче в брадичката ти, когато си играехме като деца.

— Но тогава… — Елбраян спря и се захили, донякъде изненадан от спътницата си.

— Това беше ли нужно наистина? — сухо запита Бели’мар Джуравиел.

Пони кимна.

— Щеше да ни предаде на останалите — обясни тя, — а не искам да става обществено достояние фактът, че ние двамата сме престъпници в очите на Абеликанската църква.

— А толкова ли е ужасна нашата тайна? — намеси се Елбраян. — Научих се преди много време да се доверявам на тези хора.

— Като на Тол Юганик ли? — отвърна Пони, имаше предвид човека, който бе предал нея, Елбраян и хората в Дъндалис преди пътешествието към Аида.

Елбраян не знаеше как да отговори, но Пони разбра, че цинизмът й е обидил нейния любим, затова добави:

— Аз също вярвам на Белстър, Томас и останалите — призна тя, — ала Роджър щеше да разкаже тази история само за да се похвали пред останалите и се опасявам, че това щеше да ни представи в неблагоприятна светлина. И кой знае какви истории щяха да се разпространят, когато хората стигнат в Палмарис?

Елбраян, който също бе започнал да разбира Роджър Локлес, не можеше да не се съгласи с това.

— Добре се справи — каза накрая Джуравиел, — времената са твърде опасни, за да поемаме рискове. Младият Роджър може би има проблеми с откриването на правилната посока в живота си, но мисля, че му остави доста ясен сигнал.

Елбраян изсумтя.

— Тук само аз ли вярвам, че моралът е някак свързан със съвестта?

— Така е — отговори Пони.

— В идеалния случай — добави Джуравиел, — но не подценявай силата на страха. Собствената ти Църква използва заплахата с вечни страдания в ад и сяра след смъртта, за да държи паството си под контрол вече повече от хиляда години.

— Това не е моята Църква — отговори Елбраян, — нито Църквата, която Авелин искаше.

— Не, това е Църквата, която преследваше монаха отстъпник, за да си върне камъните и да го накара да замълчи. Не се съмнявай — отвърна без колебание Джуравиел.

Елбраян погледна към Пони и видя как тя кима на всяка дума на елфа. Засмя се, неспособен да спори повече.

— Църквата, която преследва мен и Пони — отбеляза той.

— Монасите, които минаха, са се придвижвали на юг, и то бързо. Поне така каза Роджър — рече Пони. — Използвах граната, ала не мога да засека магия в местността, така че подозирам, че предположението на Роджър за тяхната скорост е вярно.

— Надявам се да са продължили покрай Палмарис — добави Елбраян.

— Във всеки случай времето ни тук е ограничено. Трябва да го използваме максимално.

— Каер Тинела и Земепад — рече Бели’мар Джуравиел.

Лицето на Елбраян бе напълно сериозно и дори мрачно, когато той кимна и отговори:

— Ще се видим отново тук, когато мръкне, за да можем да нападнем преди зазоряване.

— Както желаеш, приятелю — каза елфът. — Отивам да разузная градовете тогава. Приготви нападението и се опитай поне малко да се помириш с Роджър Локлес. Той е извършил големи добрини за тези хора. От това, което чувам от Белстър О’Комли, бих предположил, че му предстоят още велики дела, стига гордостта му да не го погуби.

— Ще се погрижим за Роджър — отвърна Пони.

— Да, можеш да му повториш нишана на челото — рече през смях Джуравиел и изчезна в шубраците така бързо, че Пони премигна и потърка очи, чудейки се дали не са й изиграли номер. Ала Елбраян бе привикнал с Туел’алфар и понеже знаеше колко добре познават гората, никак не се изненада.

 

 

— Това е той — настоя Кос-косио Бегулн. — Знам как действа гадното копеле!

Майер Дек обмисли думите му доста дълго, както правеше винаги, когато смяташе нещо за важно. Огромният фомориец бе изключителен представител на расата си, както физически, така и умствено. Макар да не бе така съобразителен като паурския главатар или дори като владетеля на гоблините Готра, Майер Дек осъзнаваше слабостите си и затова изучаваше всичко бавно и внимателно.

Мълчанието на великана обаче не подобри и без това лошото настроение на изнервения Кос-косио Бегулн. Паурът ходеше напред-назад из големия хамбар, чешеше носа си с една ръка и се пляскаше по бедрото с другата.

— Може да има и други човеци като Нощната птица — предположи великанът.

Кос-косио Бегулн изсумтя.

— Ако беше така, щяхме отдавна да сме прогонени обратно до Аида!

— Добре де, още един като него — отговори великанът.

— Надявам се, че няма — отговори паурът. — Мисля, че няма. Това е той. Мога да подуша мръсното копеле. Това е Нощната птица, не се съмнявай. Така че смяташ ли да ми дадеш затворниците си, или не.

Майер Дек отново потъна в дълбок размисъл.

Той и другите трима великани, които го придружаваха, току-що се бяха върнали от южната земя, където бяха водили ужасна битка с кралските хора на запад от Палмарис. Много великани бяха загинали в това сражение, но Майер Дек и оцелелите му спътници бяха отвели много хора в плен.

— Пътуваща храна — наричаше ги предводителят на великаните и наистина, десетима от пленените две дузини вече бяха изядени, докато жестоките фоморийци стигнат Каер Тинела. Сега Кос-косио Бегулн се надяваше останалите тридесет да примамят Нощната птица, пък и Майер Дек не обичаше чак толкова много човешкото месо. Ала великанът още си спомняше последния път, когато той и другите господари на армията чудовища бяха примамили Нощната птица в боровата гора. Наистина ли Кос-косио Бегулн искаше да го докара тук?

— Трябва да ми ги дадеш — внезапно каза Кос-косио Бегулн. — Трябва да се оправим с Птицата сега, преди половината ни армия да ни напусне. Гоблините вече мърморят за дома, а и моите искат да се върнат на Ветрените острови.

— Значи всички — отговори великанът, който от самото начало не бе искал да идва на юг в Хонс-де-Беер. Преди дактилът да се събуди, Майер Дек си бе живял спокойно в планините на север от Барбакан с племе от четиридесет великани — от които половината женски, винаги на негово разположение — и много гоблини за добър улов и още по-хубаво ядене.

— Не още — отвърна рязко паурът, — не и преди проклетата Птица да си плати за това, което ни причини.

— Ти и без това не харесваше Улг Тик’нарн — отговори великанът, без дори да се спре да помисли, както обикновено правеше.

— Няма значение! — излая Кос-косио Бегулн в отговор. — Той беше паурски главатар, и то добър. Нощната птица го уби, значи аз трябва да убия него.

— И после си тръгваме?

— После си тръгваме — съгласи се паурът. — Напуснем ли земите на хората, нито аз, нито хората ми ще пазим гоблинската паплач от търбуха ти.

Това бе всичко, което Майер Дек искаше да чуе.

Докато Джуравиел разузнаваше градовете, Елбраян и Пони убедиха хората да отложат своето нападение — нелека задача, предвид успеха на горската битка и завръщането на Роджър и неговите затворници. Всички вече бяха нетърпеливи да приключат с това приключение, искаха да седнат в някоя удобна кръчма край огъня и да преувеличават подвизите си и ако преминаването през Каер Тинела и Земепад значеше, че скоро може да са зад безопасните стени на Палмарис, значи бяха повече от готови за битка.

Пони все още бе с тях, обсъждаше детайлите, в случай че атаката към Каер Тинела и Земепад се осъществи, когато Елбраян се върна в боровата горичка. Веднага щом видя как Джуравиел слиза от дървото, пазителят разбра, че нещо не е наред.

— Укрепили са се — предположи пазителят.

— Определено — отвърна с кимване Джуравиел. — Има три нови наблюдателни кули по северния, северозападния и югозападния край на града, а около всичко се издига новопостроена крепостна стена, сглобена от бурета, останки от стени и всичко, което са могли да намерят. Изглежда доста здрава, почти на височината на човек, но не прекалено дебела.

— Ала достатъчно, за да забави една атака — рече пазителят.

— Вероятно, да — призна Джуравиел, макар той да не бе особено впечатлен от укреплението. — Ала предвид новия им съюзник, който е пристигнал, не мисля, че имат нужда да се укрепяват.

— Още паури? — попита Елбраян.

— Великани — отговори Джуравиел, — включително най-големия и грозен индивид от противната им раса, който съм виждал някога.

Наричат го Майер Дек и дори паурите, включително самия Кос-косио Бегулн, изпитват страхопочитание към него. Опасявам се, че бронята му е специална, може би дори магическа, тъй като изглежда сякаш в нея има вътрешен огън.

Елбраян кимна, той се бе борил с така защитени великани — и си спомняше името на Майер Дек от Гористите земи. Бронята му бе направена със земна магия, изкована от демона дактил за елитните му войници.

— Не можем да позволим тези хора да тръгнат към Каер Тинела — продължи елфът. — Ние можем да се промъкнем в града, скрити от тъмнината на нощта, или пък да ударим в Земепад, където гарнизонът не е тъй страховит. Ала да изпратим тези нетренирани за бой хорица срещу великани, особено срещу това ново изчадие, ще бъде лудост.

Дори твоят боен план е изключително рисков.

Елбраян не можеше да възрази срещу тази простичка логика. Той се бе борил с достатъчно великани, за да пресметне вероятността от пълна катастрофа.

— Ако се опитаме да избягаме около градовете, те най-вероятно ще хванат дирята ни — каза той. — Никога няма да можем да се измъкнем до Палмарис.

— Да заобиколим повече тогава — предложи елфът, макар да подозираше, че пазителят няма лесно да бъде убеден.

— Може да ги изпратим — отговори предпазливо Елбраян.

— Но ти все още искаш да отидеш до града и да проведеш своята битка — досети се Джуравиел.

— Ако този великан, Майер Дек, е тъй силен и почитан, както казваш, може би трябва да си побъбрим — обясни пазителят.

— Да побъбрите? — учуди се Джуравиел.

— С оръжия — изясни Елбраян, — колко тежък би бил ударът според теб, ако Кос-косио Бегулн и Майер Дек бъдат убити едновременно?

— Ще е тежък удар наистина — призна елфът. — Не знам какво държи великаните и гоблините заедно, още повече с паурите, ако не силната ръка на тия двамата. И все пак помисли внимателно, приятелю. Няма да е лесно дори да се добереш до водачите на паурите и великаните. А дори и някак да влезеш в битка с тях, без слугите им да пъплят към теб, може да бъдеш победен. Задай си въпроса какво биха правили бегълците без Нощната птица?

— Справяха се доста добре без Нощната птица съвсем доскоро — напомни пазителят, — а и ще имат Джуравиел.

— Това, което става, не е негова работа!

— Но той избра да помогне на хората — отговори Елбраян с крива усмивка.

— Той реши да последва своето протеже, за да е сигурен, че въпросният младеж няма да стори някоя глупост — поправи го елфът и се усмихна широко. Елбраян разбра, че е на негова страна.

— Прекалено много години посветих на твоето обучение — дори носиш елфически меч и лък, направен от собствения ми баща. Не мога да те оставя да се затриеш.

— Това, което някои наричат глупост, други назовават дързост — каза пазителят.

— А двете може би са едно и също нещо — добави Джуравиел.

Елбраян потупа елфа по рамото и двамата още се смееха, когато Пони се появи откъм горичката, за да се присъедини към тях.

— Да приема ли, че новините от града са добри? — попита тя.

— Не — едновременно отвърнаха Елбраян и Джуравиел.

Пони отстъпи назад изненадана от това, предвид доброто им настроение.

— Просто обсъждахме глупавите намерения на Елбраян — обясни Джуравиел. — Да отидеш в средата на вражеско укрепление и да убиеш двамата му водачи, макар че единият е паур, упорит и корав като камък, а другият — огромен и свиреп великан.

— И според теб това е забавно? — попита Пони Елбраян.

— Естествено.

Жената кимна и сериозно се зачуди дали стресът накрая не е оказал влияние върху ума на приятеля й.

— Ала аз няма просто да отида там — рече сериозно пазителят и погледна елфа. — Ще се промъкна, тих като сянка, неканен като смъртта.

— И умрял като пън — довърши Джуравиел и двамата отново избухнаха в смях.

Пони, която разбра, че зад закачките им се крие някаква доза истина, не бе развеселена.

— Стига глупости — скара им се тя. — Стотина нетърпеливи войни изнервено ви чакат, чудейки се дали ще умрат тази нощ?

— И моята заповед, за която ще настоявам е, че те трябва да останат мирни — каза Елбраян, вече сериозен.

— Не знам дали ще те послушат — призна Пони, тъй като за времето, в което пазителят се бе отдалечил, разговорите отново се бяха разгорещили в полза за незабавно нападение.

— Не можем да нападнем градовете — обясни пазителят, — тъй като паурите са намерили нови великани съюзници, включително един, защитен от земната магия на демона дактил.

Пони въздъхна дълбоко, надявайки се, че хората ще го послушат. Тя си спомни тази броня от битката им в Барбакан и знаеше, че ако някой от бегълците се изправи срещу този нов враг, ще бъде покосен бързо. Тя погледна към Елбраян и разпозна опасното изражение на лицето му.

— Трябва просто да им обясним, че ще почакат още ден-два преди битката, докато разузнаем силата на новите ни врагове — обясни Елбраян.

— И все пак ти възнамеряваш да отидеш и да се биеш още тази нощ — отбеляза Пони.

— Искам да унищожа този великан и Кос-косио Бегулн — призна Елбраян. — Това ще е голям удар за враговете ни и може да ги обърка дотолкова, че оцелелите чудовища да се разпръснат и да заведем тези хора до Палмарис.

— Тогава нека решим как да изпълним тази задача — каза Пони спокойно, отиде до Джуравиел, взе една пръчка, подаде я на елфа и разчисти земята пред тях от боровите иглички.

— Да започнем с карта — каза тя.

Джуравиел погледна Елбраян; и двамата бяха изненадани, че Пони, обикновено по-сдържана от пазителя, така лесно се съгласи на плана.

Джуравиел се чудеше и какво ли си мисли Елбраян. Дали наистина смяташе да включи любимата си в толкова опасна мисия?

Пазителят кимна с мрачно изражение на незададения въпрос. С Пони бяха преживели твърде много, за да може дори да си помисли да я изключи от такава важна битка. Макар че планираше да държи Джуравиел настрана от това — миниатюрните оръжия на елфа нямаше да свършат работа срещу великан, — той бе планирал да изпълни атаката си с Пони.

Вече се бе смрачило, така че Пони извади диаманта си и го протегна напред като малък глобус от светлина. Не след дълго Джуравиел бе начертал карта на Каер Тинела.

— Не знам къде ще е Кос-косио Бегулн — обясни елфът, — но само три сгради са достатъчно големи да приютят великан. — Той ги отбеляза на картата.

— Хамбари — обясни той. — И този е най-вероятното обиталище на главатаря на великаните. — Пръстът му се спря на знак за огромна сграда близо до центъра на града.

— От това, което знам, те нямат организирана защита — продължи елфът, — освен барикадите и няколко пазачи.

— Паурите обикновено са подготвени — каза Пони. — Вероятно техните защити са добре прикрити.

— Но тази група не е имала проблеми в скоро време — отговори Джуравиел.

— Освен битката в гората — каза Елбраян.

— И кражбата на затворниците — добави Пони.

— Но не е имало истинска атака над града — обясни елфът. — Съмнявам се, че очакват такава в присъствието на фоморийските великани, които биха обезкуражили всеки, замислящ подобно нещо.

— Но след като Роджър доказа уменията си да се промъква из града когато си поиска, и да се измъква дори от капана им, водачите, особено Кос-косио Бегулн, може да са доста добре пазени.

— А при тях смятам да ида — добави Елбраян.

— Това няма да е лесно — рече Джуравиел.

— Никога не е — отвърна пазителят.

— И все пак си решен да отидеш — отбеляза елфът.

Елбраян погледна към Пони.

— Тази нощ — обясни той — първо ще отида при Белстър О’Комли и Томас Гингеварт и ще им разкажа за плана си и какво трябва да сторят, в зависимост от това дали ние с Пони успеем.

— А моята роля е? — попита елфът.

— Ти ще си връзката ми с Белстър — обясни Елбраян. — Несъмнено бързо ще научиш изхода от битката и колкото по-скоро го информираш, толкова по-бързо ще реагира той.

Джуравиел се вгледа задълго в Елбраян, човекът, който си бе спечелил титлата Нощна птица от Туел’алфарите. Почувства, че скептичната Тунтун сега е с него и признава, че е сбъркала в преценката си за Елбраян Уиндон, „кръвта на Мейдър“, както толкова често го бе подигравала.

Тунтун никога не бе вярвала, че Елбраян ще успее да стане пазител, считаше го за прекалено глупав и некоординиран. Тя обаче бе прозряла истината, и то до степен, че доброволно бе пожертвала живота си за младия мъж — а елфите рядко бяха така алтруистични спрямо хората!

И Джуравиел знаеше, че ако сега тя бе тук да види спокойствието, решителността и чувството за дълг, с които Елбраян подхващаше тази изключително опасна битка, отново щеше да го нарече „кръвта на Мейдър“, ала този път с най-искрена привързаност.

— В тази битка твоята роля ще се ограничи с употребата на камъните — каза Елбраян на Пони, докато бавно приближаваха Каер Тинела.

Белстър и Томас се бяха съгласили, че битката трябва да се отложи, докато не бъде събрана повече информация, но не знаеха, че пазителят смята да атакува сам.

Пони го погледна скептично.

— Тренирах доста здраво — отговори тя.

— И успешно.

— Но ти все пак не вярваш, че ще се справя с меча.

Елбраян поклати глава още преди тя да довърши.

— В момента си между двата бойни стила — обясни й той, — главата ти подсказва следващото правилно движение, ала тялото ти е тренирано в другия стил. Ще пронижеш или ще посечеш врага? В момента, в който се двоумиш върху това, оръжието на противника ще те достигне.

Пони прехапа устна, опитваше се да намери логичен отговор. В момента тя танцуваше с меча добре, ала на по-бавни обороти, отколкото в истинска битка. В края на всяка тренировка, когато Елбраян ускореше движенията си, тя не можеше да издържа на темпото му, хваната, както бе казал той, между мислите и паметта на мускулите си.

— Скоро — обеща й Елбраян, — ала дотогава оставаш най-ефективна с магическите камъни.

Пони не възрази.

Двойката настигна Джуравиел на една могила, гледаща към Каер Тинела от североизток, достатъчно висока, за да позволи да обхванеш с поглед целия град. А той изглеждаше точно така, както Джуравиел го бе описал — с нови барикади, издигнати около централните сгради, но и тримата се втренчиха в огромна клада в югоизточния ъгъл, точно от другата страна.

— Ще проверя какво става — предложи елфът.

Елбраян кимна и погледна към Пони.

— Намери ги с камъка на душата — каза й той, а сетне се обърна към Джуравиел. — Ако Кос-косио Бегулн и Майер Дек са в хамбара, аз и Пони отиваме натам. Наблюдавай напредъка ни през града, след което се върни да вземеш Симфония, тъй като смятам, че ще оставя коня зад себе си. След това само чакай и наблюдавай.

— Ти почакай — поправи го Джуравиел с тон, подсказващ, че няма да се остави да бъде разубеден. — Тази клада не е обикновена, ще е добре да почакаш да разбера какво представлява, преди да влезеш в града.

— Няма да имаме много шансове да докопаме тези двамата — каза Пони на Елбраян, кимайки в знак на съгласие с казаното от Джуравиел, — нека сме сигурни, че моментът е избран правилно.

— Бързо тогава — отвърна нетърпеливият Елбраян.

Преди Джуравиел да отговори, тишината на нощта бе раздрана от вик, който идваше откъм града.

— Хвърлете още един в огъня — чу се гръмогласен рев, който можеше да излиза само от гърлото на великан. — Гледаш ли, Нощна птицо?

Виждаш ли как хора умират заради теб?

Тримата се втренчиха в далечината, в пламъците. Видяха три силуета, два на паури и един на човек, и с ужас видяха как човекът бе хвърлен в пламъците.

Писъците му огласиха нощта.

Елбраян изръмжа от яд, свали Пони от коня и със същото елегантно движение взе лъка си в ръка.

— Не, пазителю! — каза му Джуравиел. — Те искат точно това!

— Мислят си, че искат точно това — отвърна пазителят. — Води ме със стрелите си право към стената! — Сетне силно пришпори Симфония и могъщият жребец препусна напред, спускайки се с тропот по хълма, към града. Джуравиел тръгна след него, наполовина тичайки и наполовина летейки, а Пони смени хематита в ръката си с друг скъпоценен камък.

Нощната птица излезе от прикритието на дърветата и пресече малкото поле пред импровизираната стена, приготвил Ястребокрилия за стрелба. Първата му стрела покоси един нищо неподозиращ гоблин в главата. Втората улучи друг гоблин в гърдите, точно когато той надигна ръка, за да метне копието си.

Ала елементът на изненадата си бе отишъл и сега стената се препълни с врагове, гоблини и паури. С рев на уста, твърде ядосан и отчаян, за да опита нещо различно, пазителят се приведе ниско над врата на Симфония и пришпори коня още повече. Тогава обаче Симфония се препъна и едва не падна с ездача си, когато пред тях удари светкавица, о която разби барикадата и във въздуха се разхвърчаха дървета, гоблини и паури.

Пазителят и неговият жребец се окопитиха бързо, почти без да губят време. Могъщият жребец се завъртя, разрови пръстта и след това прескочи високата шест фута бариера, прелитайки над мъртвите и смаяни чудовища, а когато копитата му се удариха в земята, веднага препусна. Стрели профучаха покрай пазителя, когато той рязко зави с коня си, спускайки се между две сгради. Той отново зави рязко, видя как зад него се появяват още противници. Надолу по алеята се спусна към градския площад, ала отново зави, тъй като бе претъпкан с паури, и се спусна по друга алея.

Приближавайки един нисък покрив, Нощната птица метна Ястребокрилия на рамо, изтегли Буря и се изправи, стъпвайки на седлото с разкрачени крака. Чрез тюркоаза той каза на Симфония да запази бързия си ход и да се приближи към сградата отдясно.

Един гоблин тъкмо се изправяше, когато Нощната птица го връхлетя. Буря почти го обезглави, но пазителят бързо освободи меча си и замахна отново, промушвайки втори гоблин под брадичката.

Нощната птица отново седна, плъзна Буря между седлото и бедрото си и отново приготви лъка. На пътя му изскочи паур, а друг се появи на покрива отляво. Нощната птица се съсредоточи върху целта нависоко и прониза джуджето в гърдите, докато то още мяташе копието си към него. Симфония се справи с паура пред тях, като го стъпка и успя да се задържи на крака.

Нощната птица отклони с лъка майсторски хвърленото копие и с това спаси живота си, макар че оръжието го удари болезнено в рамото и разкъса ризата му. Нощната птица го изтегли с ръмжене, за да го хвърли.

Вместо това обаче го стисна под мишница, подобно на пика, докато се спускаше към една отворена врата, където един паур се готвеше да ги посрещне. Щитът на джуджето се издигна, ала не достатъчно бързо и копието се заби право в устата му, разбивайки зъбите и след това продължавайки през черепа.

Нощната птица пусна оръжието и дори нямаше време да погледне какво е сторил.

Прикован в изправена позиция, паурът потръпна няколко пъти и умря.

Нощната птица зави зад един ъгъл, после зад друг, насочвайки се към североизточния край на града. Ала след още един завой се озова в беда, тъй като там, препречвайки пътя му, стояха двама великани, огромни същества, които стрела не можеше да повали и покрай които Симфония нямаше как да премине.

Докато Джуравиел стигна разбитата барикада, тя бе чиста от чудовища, тъй като малцината оцелели след атаката на пазителя и взрива на Пони бяха разпръснати по улиците на Каер Тинела, преследвайки бързия и неуловим Симфония. Един мах на крилете изпрати Джуравиел от другата страна на стената. На пътя му стоеше гоблин, който се щураше нагоре-надолу и крещеше заповеди на другарите си по земята, когато видя препускащия ездач.

Джуравиел го приближи на около пет крачки с лък в ръка. Падна на коляно, за да се прицели по-добре, и стрелата му улучи гоблина точно в основата на черепа, блъсвайки го напред. Създанието падна от ръба на покрива и рухна тежко по гръб на улицата, мъртво.

Някакво движение зад елфа го накара да се извърти и да приготви нова стрела. Задържа изстрела обаче и това бе добре, тъй като фигурата, която се катереше по ръба на покрива не бе на гоблин или паур, а на слабичък човек.

— Какво правиш тук? — прошепна елфът, когато Роджър се появи до него.

— Един въпрос, който бих могъл да задам и на теб — отвърна младежът. Погледът му се спря на редица затворници.

— Трябва да са около тридесет — каза той и хукна към югоизточния край на покрива.

Джуравиел го остави да продължи и не го последва. От колкото повече страни нападнеха чудовищата, толкова повече суматоха щяха да създадат, а тази суматоха може би бе единственото, което щеше да помогне на глупавия Елбраян да излезе от това място жив!

Пърхащите криле отведоха елфа до нов покрив, по-навътре в града и по на север, и оттам той видя много мишени. Стрелите му полетяха една след друга, удряйки паури и великан, и макар да не убиха никого — въпреки че последната рани лошо едно джудже, — предизвикаха гневни крясъци и отвлякоха вниманието поне на неколцина от останалите. Чудовищата обиколиха сградата от всички посоки.

Джуравиел полетя право нагоре, в тъмнината на нощта, насочвайки полета си така, че да кацне на друга сграда. Побягна към далечния край на покрива, застреля един нищо неподозиращ гоблин и отново прелетя до друга сграда, големия хамбар в центъра на града.

Чудовищата виеха и пищяха, вече не вярваха, че пазителят е дошъл в града сам.

Копитата на Симфония вдигнаха прах, когато рязко зави, а пазителят се опита да изпревари великаните отдясно. Най-близкото от огромните същества надигна кривака си, ала пазителят бе по-бърз — изтегли Буря и посече ръката на великана точно над лакътя.

Великанът изрева от болка и не можа да довърши атаката си и така Нощната птица и неговият кон преминаха покрай него, привидно успели да се измъкнат.

Ала тогава още един великан пристъпи и блокира пътя им, а пътеката напред се стесняваше и не даваше възможност на пазителя да избяга.

Той прибра меча си и отново издигна Ястребокрилия, приготвяйки стрела и прицелвайки се за едно мигване на окото.

Имаше възможност само за един изстрел.

Трябваше да е перфектен.

Стрелата уцели великана право в окото и как само изрева чудовището! Хвана се за лицето и се завъртя, пищейки от болка.

— Бягай! — заповяда Нощната птица на коня си. Буря отново проблесна, пазителят стегна краката си около могъщия жребец и Симфония, разбрал заповедта на ездача си и отчайващата ситуация, доброволно се подчини и връхлетя гиганта в пълен галоп.

Пазителят удари в същия момент, тежко стоварвайки меча си върху врата на препъващия се великан. Огромното създание рухна на земята, а замаяният Симфония възстанови равновесието си. Нощната птица се напрегна, за да завърти коня към другите двама, които идваха.

— Дръж този настрана — каза пазителят на Симфония, след което захвърли меча си на земята и взе лъка, скочи от коня, претърколи се и в същото време пусна една стрела. Тя уцели огромното същество в рамото, ала то почти не реагира.

Пазителят призова в ума си образа на нещастните затворници от другия край на града, хора, които бяха изгаряни живи на паурските клади, и от тези видения събра гняв, а от гнева си сила. Протегна се към Буря и магическото острие, усетило тихия му зов, полетя към ръката му и заблестя с вътрешна сила. Нощната птица, твърде съсредоточен дори за да види чудото, сторено от неговия меч, нападна, хвърляйки се право напред.

Атаката му изненада великаните достатъчно, че пазителят да може да падне на едно коляно, гмуркайки се под един кос великански удар. Мечът му проблесна и строши коляното на гиганта и когато той инстинктивно вдигна крака си, за да притисне раната, пазителят се втурна напред точно под надигнатия тежък ботуш, премина покрай другия крак и така бе извън обсега на втория великан, дошъл на помощ на приятеля си.

Изправи се и удари отново и отново, разсичайки задните части на великана. Той се извъртя и размаха оръжието, а с другата ръка притискаше ту удареното от стрела рамо, ту посеченото си коляно, ту наранения си задник.

Тоягата дори не приближи пъргавия пазител. Той приклекна, оставяйки оръжието да профучи над главата му, сетне нападна, като удари ръката на великана право в китката.

Огромното същество изрева и изтърва оръжието си.

Ала това движение бе оставило Нощната птица в неблагоприятна позиция спрямо втория великан и той не можа напълно да избегне летящата му тояга. Тя го удари под рамото и го запрати във въздуха, където той се превъртя, падна лошо и се завъртя отново и отново в опит да притъпи част от болката.

Изправи се с кълбо, изучавайки противника си. Това наистина бе най-грозният великан, когото бе виждал. Едната му устна липсваше, а половината от челото му бе покрито с гоблинова татуировка. Злобно ухилен, великанът погледна ранения си другар и кимна, като разбра, че той още е способен да се бие. А после бавно пристъпи напред.

Дори за обучен от елфите пазител двама великани бяха твърде много.

Е, поне не бяха повече, рече си Нощната птица и се озърна към Симфония. Великанът на земята се опитваше да се изправи, ала конят отново и отново се издигаше над главата му и го риташе с копита.

Великанът, ослепен с едното око, се протегна отчаяно, след което отново се опита да стане, когато Симфония се завъртя.

Ала конят само се приготвяше за ритник и огромното създание дори не се бе изправило на половина, когато Симфония го тресна и с двата си задни крака право в лицето и го просна назад.

След това конят отново го изрита по главата с предните си копита.

Нощната птица не видя последното, бе твърде зает да се пази от ударите на по-близкия великан. Могъщи удари, които не можеха да бъдат отбити. Земята се разтресе от тях.

Другият великан надигна изпуснатата си тояга, но не бързаше да се присъедини към другаря си. Ала Нощната птица чу как преследвачите му идват от всички страни и знаеше, че времето му изтича.

 

 

Пони също не бе стояла със скръстени ръце. След като светкавицата разби барикадата, отваряйки пътя на Елбраян и Джуравиел и на Роджър Локлес, Пони побягна надолу по склона, следвайки крясъците на чудовищата, докато звънтящият Буря вършееше. Беше сигурна, че нейният любим напредва по пътя си към северната част на града.

Тичането й се разреди на кратки спринтове, докато се придвижваше от прикритие до прикритие, опитвайки се да събере някаква информация. Видя главите на двама великани и как единият внезапно се приведе, пищейки от болка, и разбра, че Нощната птица ги е връхлетял.

Когато главата и раменете на трети великан се появиха, извисявайки се над ниските сгради, Пони разбра, че любимият й е в голяма беда.

Затършува из торбичката с камъни, опитвайки се да намери някой, който би могъл да помогне. Рубинът не вършеше работа, тъй като тя нямаше време да стигне до Елбраян. Можеше да ползва графита, за да пусне мълния от покривите, ала така щеше да улучи и любимия си, особено в толкова напрегната битка.

— Малахита — реши жената, надигайки зеления кръгъл камък. Щеше да издигне един от великаните във въздуха и да поизравни шансовете.

Ала докато вадеше камъка, забеляза друг, магнетита, и реши, че може да го използва дори по-успешно.

Вдигна ръка и се прицели, фокусирайки взора си чрез магията на скъпоценния камък, търсейки метална цел, към която да изстреля своя заряд. Ала такава като че ли нямаше — великаните не носеха броня и се биеха с дървени криваци!

Пони изръмжа и се взря по-внимателно, ала отново не намери нищо.

Вече мислеше да се върне към малахита, когато видя още един великан да рухва и най-сетне усети нещо откъм оцелелия, в областта на ухото.

Нощната птица скочи напред и настрани, избягвайки още един удар.

Буря отново проблесна, когато той внезапно се спусна напред, ала великанът вече обръщаше огромното си туловище, за да избегне удара.

Беше добре обучен, даде си сметка пазителят. Нервно се озърна встрани и видя, че другият великан ги гледа.

Пазителят и великанът отново влязоха в схватка, отново без явен победител, макар че този път Нощната птица успя леко да одраска противника си. Ала гигантът само се захили и другарят му изглеждаше вече по-уверен и готов да се присъедини.

— Айде идвай бе — ревна грозният гигант, ала думите внезапно замряха в устата му, когато главата му изхрущя и се завъртя на една страна.

Очите на съществото се изцъклиха и то падна по лице в прахта.

Нощната птица видя, че обицата на великана е изчезнала. Всъщност бе забита в главата му, право в мозъка му.

Без да спира, пазителят се спусна към последния великан с победоносен вик, но фомориецът падна сам, затискайки един внезапно изскочил иззад ъгъла паур.

Пазителят разбра доста ясно какво е станало. Благодари наум на Пони и разцепи главата на великана с меча си и извади магнетита.

— Симфония! — извика той и се затича да вземе лъка си.

Огромният жребец изцвили и се завъртя, спирайки само за да изрита още веднъж поваления великан в лицето. Пристигна в галоп и пазителят скочи на седлото, плъзвайки Буря под бедрото си и приготвяйки Ястребокрилия с едно движение.

Той простреля паура, когото великанът бе затиснал, докато се опитваше да се изправи на крака, сетне препусна през нещастното джудже с коня си, разчиствайки пътя пред себе си и спускайки се към друга алея.

Гонитбата започна отново.

За разлика от пазителя, Роджър Локлес правеше всичко възможно да не привлича нежелано внимание към себе си. Дребничкият крадец внимателно се придвижваше от покрив на покрив, когато имаше възможност, а ако не, се спускаше по едната сграда и се покатерваше по другата. На два пъти се оказа, без да иска, на един и същ покрив с някой от враговете, ала и двата пъти остана спокоен и тих като сянка и се придвижи незабелязано, тъй като вниманието на въпросните врагове бе заето от шумното преминаване на пазителя.

Кладата упътваше Роджър, водеше го безпогрешно през Каер Тинела, докато той не се озова на един покрив на не повече от двадесет фута от окаяните дузина затворници, половината от които бяха седнали на земята, оковани за глезените и отчаяни. Около тях имаше много чудовища и две от тях — най-огромният великан, който Роджър бе виждал, и нервният Кос-косио Бегулн — привлякоха вниманието му, а и това на останалите същества в района.

— Обречени сме! — пищеше паурът. — Нощната птица дойде и няма да може да се скрием нийде по света!

Великанът поклати огромната си глава и спокойно каза на джуджето да замълчи.

— Не беше ли ти оня, който искаше до го викнем тук?

— И представа нямаш за какво говориш — остро му отвърна паурът. — Ти не беше там, в разгара на битката, в която той ни изтреби.

— Ех, де да беше го направил — сухо отвърна великанът. Това накара Роджър да се замисли. Остроумен великан? От самата мисъл тръпки полазиха по гърба му, тъй като единствената слабост на великаните бе съдържанието на главите им.

Младежът потръпна и се промъкна обратно към задната част на сградата, оставайки в сенките далеч от светлината на пламъците, след което се промъкна на пръсти към затворниците, озовавайки се точно между двама много изненадани и объркани мъже. Те обаче успяха да останат тихи и Роджър, с шперц в ръка, веднага започна да работи по ключалките на оковите им.

— Обречени сме, казвам ти — пак изпищя паурът, — и двамата!

— Прав си — каза тихо великанът. — Наполовина.

С едно внезапно движение Майер Дек повдигна Кос-косио Бегулн и го хвърли в горящата клада. Джуджето изкрещя и изскочи от огъня, но пламъците упорито го последваха, обхващайки дрехите му, косата и плътта му, и дори магическите гривни, които бе взело от падналия Улг Тик’нарн не успяха да го спасят от ужасяващата смърт.

В този момент чудовищата се разпръснаха, някои пищяха и изискваха смъртта на затворниците, а други — все паури, — искаха да нападнат великана. И сред всичко това Роджър Локлес спокойно си вършеше работата, освобождавайки хората един след друг, молейки ги да останат спокойни.

— Чуйте ме! — изрева Майер Дек и всеки, който бе в радиус от сто ярда чу дълбокия му отекващ глас. — Това е само един човек, един жалък, мъничък човек. Сто кралски жълтици и десет затворника ще получи тоя, който ми донесе главата на Нощната птица.

Това развълнува чудовищата и ги накара да се разскачат и развикат развълнувано, а много от тях се втурнаха да намерят пазителя.

За миг Роджър Локлес изпита удоволствие от мисълта, че тези изчадия могат да хванат и убият Елбраян. Но изръмжа и се укори, че си позволява такива мисли, дори наум благодари на пазителя, че му позволява да си свърши работата тук, като отвлича вниманието на врага. И докато отваряше следващата пранга, младежът прошепна една молитва за спасението на Елбраян.

— С теб съм, Нощна птицо — чу се най-приветливият глас на света над пазителя, докато той рязко завиваше покрай една сграда, преследван от чудовищата. Чу звън на елфическа тетива и пърхане на криле и миг по-късно Джуравиел кацна зад него на Симфония с лък в ръка.

— Стреляй по тези пред теб, аз ще покрия фланговете и тила — рече елфът и пусна още една стрела. Тя улучи своята мишена, забивайки се в лицето на един великан, ала огромната твар само изрева и пренебрегна незначителния удар.

— Макар че ще си свърша стрелите, преди да убия дори един великан — добави Джуравиел.

Това обаче нямаше голямо значение, тъй като нито едно от създанията зад него не можеше да приближи бързия Симфония. Навел глава, жребецът препускаше и пазителят, който го управляваше телепатично чрез тюркоаза, нямаше нужда от ръцете си, за да го насочва. Чудовищата, които изникваха пред тях или се мъчеха да ги нападнат от засада, срещаха или стрелите на Нощната птица, или копитата на Симфония, и скоро спътниците стигнаха до селския път, който минаваше по западната страна на Каер Тинела, точно покрай барикадата.

Симфония, с одобрението на пазителя, спря внезапно.

— Не можем да стигнем до тях — каза Джуравиел, поглеждайки над пазителя към кладата и към дузините чудовища, които пъплеха по пътя пред тях. Нощната птица изръмжа и понечи да пришпори коня си.

— Не! — скара му се Джуравиел. — Твоята атака бе великолепна и дръзка, ала да продължиш с нея ще е пълна глупост. И каква надежда ще остане за тези хора, ако видят как Нощната птица бива посечен пред очите им? Отвъд стената! Това е единственият път!

Нощната птица се взря пред себе си, чуваше как чудовищата приближават зад него и как още идват от изток. Не можеше да не се съгласи, затова хвана юздите и насочи коня на запад, към барикадата и откритото поле зад нея.

Зад стената Пони бе озадачена и отчаяно се чудеше какво да измисли.

Не знаеше къде е пазителят, макар че смяташе, че е дошъл в този край на града. Нямаше време да използва кварца или хематита, за да го открие, затова не можеше да рискува да изстреля мълния или да предприеме друга мощна магическа атака.

Но това?

В ръката си държеше диамант, извор на светлина и топлина. Имаше деликатен баланс в магията на светите камъни, защото в дълбочина светлината и мракът не бяха абсолютни, а по-скоро градации на себе си.

Така диамантът можеше да светне ослепително или меко. Но какво щеше да стане, чудеше се Пони, ако изкривеше баланса в друга посока?

— Това е чудесно време за експериментиране — прошепна си тя саркастично и почти в същия миг попадна в магията на камъка и намери баланса, представяше си го като чиния на върха на игла. Ако я повдигнеше от единия край, щеше да докара светлина.

Вместо това тя я обърна надолу.

Огромната клада внезапно избледня, а всички факли сякаш угаснаха и от тях останаха само искри. Първо Нощната птица помисли, че над тях е преминал внезапен повей на вятъра — вероятно над главата му, предположи той, тъй като не бе усетил никакъв бриз. Ала нещо не се връзваше — как може вятърът да угаси такъв бурен пламък като този на кладата?

Накрая стана тъмно, просто тъмно и Симфония, насочвайки се към западната стена се поколеба, неспособен да види барикадата, която трябваше да прескочи.

— Джилсепони е направила нещо с камъните — прецени Джуравиел, макар че в себе си се опасяваше от друго, тъй като мракът бе любимата магия на демона дактил. Джуравиел бе срещал демона веднъж, малко след като бе напуснал експедицията на пазителя, за да отведе неколцина бегълци на безопасно място в Андур’Блау Иннинес. Тогава дактилът се бе обвил в облак от мрак. Ала мракът сега бе различен, тъй като липсваха вълните на отчаяние, съпътстващи чернотата на демона — това бе просто липса на доловима за окото светлина.

— Като ослепени са — отвърна Нощната птица, забелязвайки трескавите движения на чудовищата по пътя. Те вече не можеха да го видят, разбра той, не можеха да видят дори земята под краката си или стените пред тях.

— Както и аз — бързо отвърна Джуравиел и това накара пазителя да се замисли. Ако Пони наистина бе направила някакво заклинание да заслепи противниците им, защо тогава Джуравиел също беше засегнат, а той самият не?

— Котешкото око — осъзна той, усещайки диадемата на главата си.

Това трябваше да е причината, но Нощната птица нямаше да остави този обрат на съдбата да отмине просто така. Свърза се с коня си, накара го да обърне обратно, към пламъците и затворниците, и започна да го насочва чрез тюркоаза и позволявайки му, както много пъти досега, да гледа през неговите очи.

— Дръж се здраво — каза Нощната птица на елфа и Джуравиел се съгласи без възражения, тъй като и без това не можеше да използва лъка си.

Двамата се спуснаха по пътя, като Нощната птица умело промъкваше Симфония покрай щуращите се гоблини и паури и го държеше настрана от великаните, обикалящи една от сградите. Излязоха от магическата зона на мрак внезапно и без предупреждение, точно пред кладата. Повечето от чудовищата бяха зад тях, но огромният Майер Дек стоеше близо до огъня, размахвайки гигантски меч в едната си ръка. Нощната птица успя да види какво има зад великана и забеляза Роджър в края на редицата затворници, който трескаво отключваше някакви окови.

— Твърде дълго чаках това — тихо каза великанът.

— Както и аз — мрачно отвърна пазителят; трябваше да демонстрира смелост, за да задържи вниманието на чудовището и всички около него.

— Както и аз! — долетя вик иззад пазителя и Джуравиел се наклони на една страна, пускайки стрела в лицето на Майер Дек.

Великанът отстъпи, но без нужда, защото макар да бе изстреляна точно, в последния момент стрелата на Джуравиел се отклони настрани.

— Невъзможно — отбеляза елфът.

Нощната птица тихо простена — той разбра какво означава това, тъй като го бе виждал и преди. Когато се бе изправил срещу Улг Тик’нарн, по някаква причина, която тогава не бе разбрал, оръжията му не можеха да наранят паура.

Явно Майер Дек бе брониран по същия начин. Ала дори и великанът да бе гол и невъоръжен, щеше да е свиреп противник. Елбраян знаеше това.

— Ела, Нощна птицо! — изрева великанът и отметна глава назад, избухвайки в предизвикателен кикот.

Веселието му обаче рязко секна, когато другарите на Майер Дек започнаха разтревожено да крещят, щом видяха затворниците, сред които и Роджър, да се разбягват във всички посоки, като някои дори се счепкаха с враговете си, вземайки им оръжията, а други просто хукнаха към бариерата.

— Какъв фокус е това? — изрева огромният великан, оглеждайки се във всички посоки. — Забравете ги! — изрева той и посочи с пръст пазителя. — Забравете всички, освен този! Това е Нощната птица! Искам главата му!

Нощната птица пришпори Симфония — не към Майер Дек, тъй като пазителят не смяташе за разумно да напада въпросния противник точно сега, а в кръг около района, стъпквайки чудовища и посичайки ги с Буря, докато лъкът на Джуравиел отново зажужа. Трябваше да предизвикат объркване и двамата ездачи и техният великолепен жребец си свършиха работата чудесно.

Нощната птица потръпна, когато видя как един човек бива ударен смъртоносно от паурски чук, а друг смазан от великанска сопа. Ала много повече бяха тези, които се измъкваха, катерейки се по стената и побягвайки към сигурността на гората. На върха на стената точно до огъня Нощната птица видя Роджър. Младежът се усмихна и махна за поздрав, след което изчезна.

Надолу по пътя мракът се разпръсна. Нощната птица завъртя Симфония и се насочи натам, разпръсквайки огромните чудовища. След това обърна коня си рязко на изток, отново към сърцето на града, мъчейки се да привлече внимание към себе си, а не към бягащите затворници.

Така те обикаляха и обикаляха, като Симфония винаги бе на крачка пред преследвачите си — сред които и вбесеният Майер Дек. Джуравиел запя дразнеща песен, като подчертаваше всяка фраза с точно изстреляна стрела.

След няколко минути, когато Симфония вече се бе задъхал, а кръгът чудовища се затваряше около тях, пазителят мъдро прецени, че играта е свършила. Насочи коня към най-близката барикада, на източната стена, и двамата изчезнаха в нощта. Нощната птица мислеше да препусне на югоизток, след което да се насочи към лагера на бегълците. Плановете му обаче се промениха, когато видя как огромният Майер Дек прескача южната стена и се насочва към дърветата. Може би щеше да се бие с великана в крайна сметка.

— Трябва да ги държим объркани — рече Джуравиел, отлитайки от гърба на Симфония към един близък клон.

— Ти ги объркай — каза Нощната птица, — аз имам по-спешна работа на юг.

— Великанът? — невярващо попита Джуравиел. — Но той е защитен с магия?

— Виждал съм тази магия и преди — отвърна Нощната птица. — И знам как да я победя. Той иска да се бие с мен. Така да бъде!

Джуравиел не възрази, когато пазителят пришпори Симфония в бягство. Преследването не бе организирано добре и представляваше гневна тълпа чудовища, които повече се въртяха в кръг, отколкото да следват някаква посока. Не след дълго много от тях се отказаха от преследването, тъй като не знаеха какво точно гонят и не желаеха да останат сами срещу Нощната птица.

Ала упоритият Майер Дек не се отказа, а продължи, призовавайки пазителя да се изправи лице в лице с него.

Следвайки тези призиви, Нощната птица нямаше проблем да приближи великана и бе доволен да види, че останалите чудовища ги няма никакви, а главатарят е останал сам в гнева си. Пазителят се зачуди дали първо да не извика Пони.

— Слънчевия камък — промърмори си той, спомняйки си как Авелин бе свалил магическата защита на Кос-косио Бегулн и сещайки се, че двамата с Пони не бяха взели такава магия от запасите на Авелин, тъй като слънчевият камък бе загубен с унищожението на Аида.

Пазителят погледна към меча си и към скъпоценния камък на дръжката му, който бе магическа смес от няколко камъка, сред които бе и слънчевият.

Фомориецът се показа пред него, събаряйки няколко храста и борови дървета.

— Спаси ме, Буря — прошепна пазителят и изведе Симфония от прикритието на дърветата на отсрещната страна, преди великанът да е прекосил половината поляна.

Майер Дек спря, изненадан, че човекът се осмелява да го срещне открито.

— Ти ме последва — спокойно му обясни пазителят — и ме намери.

Нека приключим веднъж завинаги.

— С теб! — долетя гръмкият отговор. Майер Дек подозрително се огледа наоколо.

— Сам съм — увери го пазителят, — поне доколкото знам. Ти се опита да ме последваш, но всъщност аз те последвах. — Той изпрати телепатични инструкции към Симфония, в случай че слънчевият камък се провали, сетне слезе от седлото с Буря в ръка и бавно и спокойно пристъпи към фомориеца.

Усмивката на Майер Дек се разширяваше с всяка измината стъпка.

Великанът подозираше, че в града ще има проблеми — бе хвърлил главатаря на паурите в пламъците, все пак нямаше ли всички — великани, гоблини и дори упоритите джуджета — да му се поклонят, ако им донесе главата на Нощната птица! А Майер Дек бе убеден, че няма как да загуби. Той носеше предпазителите на дактила и с тяхната магия никое оръжие не можеше да го засегне.

Така изненадата на великана бе пълна, когато Нощната птица се втурна напред, прецизно атакува и го прониза в корема. Буря премина през кожените доспехи и дрехи и потъна почти наполовина в търбуха на великана.

Нощната птица изтегли меча си и отново замахна, удряйки Майер Дек в коляното. Когато кракът на великана се подви, пазителят се стрелна покрай подобните на стволове крайници и се превъртя ловко, избягвайки огромния меч на Майер Дек. Изправи се и отново нападна великана, като го удари право в ахилесовото сухожилие. След това обиколи и се озова лице в лице с него.

Великанът бе объркан, огромната му ръка придържаше изпадащите вътрешности.

— Ти вярваше, че демонската ти броня ще спре моето нападение каза пазителят. — Ето как дарът на Бестесбулзибар те предаде, Майер Дек, тъй като моята магия идва от Бога и е неизмеримо по-силна.

В отговор Майер Дек изрева и нападна.

Нощната птица скочи право напред, надигайки меча си, сякаш за да блокира атаката. Не можеше да възпре силата на удара на огромния меч, затова в последния момент отскочи настрани, шмугна се под меча и отново прониза ранения корем на великана. Майер Дек дръпна назад гигантската дръжка на оръжието си, така че отчасти да блокира атаката, след това плавно извъртя ръка така, че дръжката на меча му удари Нощната птица по раненото рамо и го претърколи назад.

Пазителят се изправи, ала дясното му рамо пулсираше от силния удар. Майер Дек, видял, че има леко предимство, се втурна напред, този път насочил меча си напред, а не размахвайки го диво.

Великанът мързеливо удари, изпитвайки защитата на пазителя.

Буря отекна силно в сблъсъка с огромното острие отново и отново, отклонявайки го настрани.

— Въртиш умело мъничкото си острие — отбеляза великанът.

— Освен когато съм го забил в търбуха ти.

Разгневен, Майер Дек се втурна напред и завъртя меча така, че да обезглави пазителя.

Ала Нощната птица вече не бе прав, а на колене. После се изправи рязко и острието му проблесна нагоре. Буря профуча наляво, надясно и пак наляво, сетне с точен прав удар, пак, пак и накрая за трети път прониза огромния корем.

Пазителят отчаяно се гмурна напред, когато великанът внезапно замахна толкова ниско, че Нощната птица просто трябваше да се просне на земята.

Майер Дек се втурна към него и надигна огромния си ботуш да го смачка.

Пазителят се превъртя, ала великанът отново пристъпи към него.

Тогава, когато чудовището приближи за трети път, той преви единия си крак под себе си и когато Майер Дек отново надигна ботуша си, пазителят рязко се изстреля нагоре, стискайки дръжката на Буря с две ръце до гърдите си, и заби с все сила оръжието в ботуша на великана.

Острието разкъса кожата като хартия и прониза кости и плът. Майер Дек се опита да се отдръпне, ала пазителят продължи атаката си.

Земята се разтресе, когато Майер Дек падна назад. Великанът усети как пазителят скача на бедрото му и хуква по тялото му. Протегна ръката си към него, ала Буря отсече единия пръст до кокалчето и рани останалите. Нощната птица се озова на огромните гърди на великата, сетне скочи напред и се приземи на рамото на огромното същество, удряйки с все сила по врата му. После отново скочи, претърколи се назад и се изправи на крака пред проснатия великан, избягвайки удара на огромния му меч.

Нощната птица се бе отдалечил на двадесет фута, когато великанът най-сетне успя да се изправи. Пазителят забеляза как кръвта свободно се лее от едната страна на врата му и знаеше, че битката е приключила.

— Ще си платиш за това, малък плъх такъв — изкрещя Майер Дек. Ще те разрежа на две. Ще… — Великанът спря и притисна осакатената си ръка до врата си, след това я вдигна пред лицето си, взирайки се невярващо в кръвта. Смаян, Майер Дек се обърна отново към пазителя, за да го види как яха Симфония, прибрал меча в ножницата си.

— Ти си мъртъв, Майер Дек — обяви Нощната птица. — Единственото, което може да те спаси, е Божията милост, но се опасявам, че Той няма да бъде милостив към такъв злодей.

После обърна коня си и се отдалечи.

Майер Дек понечи да го последва, но спря, вдигна пак ръка и като разбра колко силно тече кръвта от врата му, притисна раната, опитвайки се да забави кръвотечението, и побягна към Каер Тинела.

Усети как тялото му изстива много преди да стигне полето, а после над очите му се спуснаха мракът и смъртта.