Р. А. Салваторе
Духът на демона (12)

Глава 12
Неочаквани гости

Това не може да бъде! Няма никакъв смисъл, продължи да си повтаря абат Добриниън от абатството Сейнт Прешъс в Палмарис, въпреки че изключително надеждни монаси му бяха казали, че върховният абат Далбърт Маркварт, лидер на Абеликанската църква, го очаква в параклиса.

„Маркварт е прекалено стар, за да пътува чак до Палмарис“, каза си на глас Добриниън, макар че нямаше кой да го чуе. Препъна се в робата си, докато слизаше по витата стълба от личните си покои.

— А и наистина трябваше да обяви посещението си предварително.

Такива хора не се мотаят току-така из провинцията. И не идват неочаквано — добави Добриниън.

Той не бе от почитателите на абат Маркварт, няколко години дори бяха противници заради процеса по канонизирането на един от някогашните монаси на Сейнт Прешъс. Макар да бе второто най-старо абатство в целия орден след Сейнт Мер-Абел, Сейнт Прешъс не бе излъчило ни един светец, трагичен пропуск, който абат Добриниън се мъчеше с всички сили да поправи — а абат Маркварт бе против още щом чу името на предложения за канонизиране брат Алабарне.

Гласът на Добриниън довърши френетичната си мисъл на висок глас, докато отваряше тежката врата на параклиса. Бузите му поаленяха, защото се опасяваше, че човекът срещу него, върховният абат Далбърт Маркварт, го е чул.

А това наистина беше Маркварт. Добриниън го бе виждал неведнъж и макар последната им среща да бе преди повече от десет години, веднага го разпозна. Огледа антуража му, като се опитваше да разбере какво става. Само още трима монаси бяха в параклиса и един от тях бе от Сейнт Прешъс. Другите двама бяха млади — единият слаб и нервен, а другият широкоплещест и силен на вид. И двамата стояха близо до абата със скръстени пред гърдите ръце, допрели китки. Защитна позиция, отбеляза си наум Добриниън, давайки си сметка, че тези двамата са повече телохранители, отколкото ескорт. При пътуванията си върховният абат, Маркварт или някой от предшествениците му, бе придружаван от не по-малко от петдесет монаха и голяма част от тях бяха отци или дори други абати. Тези двамата обаче не бяха такива, тъй като бяха твърде млади, за да бъдат дори непорочни.

— Върховни отче — каза той смирено и се поклони уважително.

— Поздрави, абат Добриниън — отвърна със своя носов глас Маркварт. — Простете моето нахлуване във вашето отлично абатство.

— Наистина — бе всичко, което обърканият абат успя да отвърне.

— То беше необходимо — продължи Маркварт. — В тези времена… разбирате, че често трябва да импровизираме.

— Наистина — повтори Добриниън, искаше да се ощипе, беше сигурен, че изглежда невероятно глупаво.

— Аз съм тук, за да посрещна един керван — обясни върховният абат, — който отклоних от пътя му към Сейнт Мер-Абел, понеже времето е малко.

Керван от Сейнт Мер-Абел толкова далеч, помисли си Добриниън.

И аз не знам нищо за него!

— Отец Йойона го ръководи — рече върховният абат. — Помниш Йойона, нали, вие двамата учехте заедно.

— Две или три години е по-млад от мен, доколкото си спомням — отвърна абат Добриниън. Беше се срещал с Йойона на църковните събори, а една нощ дори бяха пили заедно с един човек с ястребови черти на лицето на име Сихертън.

— Има ли други отци с кервана? — попита той — Сихертън, може би?

— Отец Сихертън почина — каза спокойно абат Маркварт. — Убиха го.

— Паури? — осмели се да попита Добриниън, макар че от тона на Маркварт разбра, че не желае да обсъжда въпроса.

— Не — рязко отвърна върховният абат. — Но стига за тази неприятност, тя се случи доста отдавна. Йойона е единственият отец в кервана, макар че с него има трима непорочни. Общо са двадесет и пет, все силни монаси и водят изключително необикновен затворник. Това, което искам от теб, е дискретност, относно мен, моите приятели от Сейнт Мер-Абел и най-вече за затворника.

— Ще направя каквото мога… — започна абат Добриниън.

— Сигурен съм в това — прекъсна го Маркварт. — Нека някой от твоите по-доверени хора да каже на тези двамата… — той посочи младите монаси около него — къде да се настаним. Вероятно няма да останем тук много дълго. Не повече от седмица, предполагам.

Лицето му внезапно стана много сериозно и той приближи Добриниън, говорейки тихо и дори заплашително:

— Искам уверението ти, че никой няма да ни попречи.

Абат Добриниън се олюля на петите си, гледайки изненадано стареца. Това, че Сейнт Мер-Абел действаше в неговия регион без знанието му и одобрението му, бе в разрез с църковния етикет. Каква бе тази тайна мисия и защо никой не го бе информирал? А какъв бе този затворник?

Върховният абат със сигурност можеше да се свърже с него и по-рано, чрез хематита!

Абат Добриниън съумя да потисне гнева си. Маркварт все пак бе върховен абат, а в Хонс-де-Беер бушуваше ужасна война.

— Ще сторим това, което искате — увери той своя началник и сведе почтително глава. — Сейнт Прешъс е под ваше командване.

— Ще се настаня в покоите ти, докато съм тук — рече абат Маркварт. Моите подчинени ще ти помогнат да преместиш необходимите ти принадлежности в други помещения.

Добриниън се почувства все едно са му ударили шамар. Той беше абат на Сейнт Прешъс от три десетилетия и това не бе малка позиция.

Сейнт Прешъс бе третото по големина абатство в Абеликанската църква, след Сейнт Мер-Абел и Сейнт Хонс Урсалски. И понеже Палмарис бе на границата на цивилизованите земи, може би нямаше по-влиятелно абатство в паството. За тридесет години от своето управление, Добриниън общо взето бе оставен сам — Сейнт Мер-Абел бе твърде заето със светите камъни и общата църковна доктрина, а Сейнт Хонс — твърде впримчено в политическите си отношения с краля. Така единственият съперник за властта в региона на северните граници на Хонс-де-Беер бе барон Рочефорт Билдебург от Палмарис, а той, подобно на предшественика си, не само бе близък приятел с Добриниън, но и бе тих и непретенциозен човек. Стига личните му удобства да са осигурени, Рочефорт Билдебург бе доволен. Дори когато войната бе дошла до Палмарис, той бе отстъпил охраната на града на капитана на градската стража и му бе казал да докладва ставащото на абат Добриниън, докато самият той се бе скрил на сигурно място в своята крепост, имението Чесуинд.

Ето защо абат Добриниън не бе свикнал да му се говори така отвисоко, но си спомни своето място в абеликанската йерархия, на върха на която бе Маркварт.

— Както кажете — отвърна той скромно, поклони се за последно и се обърна да си тръгне.

— А може и да ни остане време да обсъдим проблема с брат Алабарне — каза върховният абат точно преди домакинът му да излезе от стаята.

Добриниън се спря, осъзнавайки, че току-що са му хвърлили примамка, която зависеше от неговото съдействие. Първата му мисъл бе да я захвърли обратно, ала бързо размисли. Абат Добриниън бе възрастен човек и макар да не бе стар колкото Маркварт, се опасяваше, че последният ще го надживее. По негова преценка единственото, което му оставаше да постигне в живота си, бе да види брат Алабарне от Сейнт Прешъс канонизиран за светец, а това щеше да е трудно, дори невъзможно без съдействието на върховния абат.

— Сейнт Прешъс ли? — попита смаяно брат Браумин, щом брат Франсис обяви новата цел на пътуването им.

— Върховният абат не желае да губи никакво време, иска да разговаря с кентавъра — продължи брат Франсис. — Ще ни посрещне в Палмарис.

Всъщност беше на път, когато се свърза с мен, и подозирам, че вече се е настанил в Сейнт Прешъс.

— Сигурен ли си в това? — спокойно попита отец Йойона. — Наистина ли абат Маркварт бе този, който ти каза за тази промяна?

— Намекваш, че други са ми влизали в ума? — отвърна сърдито младият монах.

— Все пак бяхме в леговището на демона — обясни отец Йойона, като се стараеше да не звучи обвинително. Ако върховният абат Маркварт наистина бе посетил брат Франсис с нови заповеди, Йойона и останалите нямаха друг избор, освен да се подчинят.

— Беше върховният абат — твърдо отвърна брат Франсис. — Ще си доволен ли, ако се свържа с него отново? Или пък да го призова в тялото си, да ти го каже лично?

— Достатъчно, братко — отвърна отец Йойона, махвайки примирено с ръка. — Не се съмнявам в преценката ти, просто исках да сме сигурни.

— Аз съм сигурен.

— Да, вече го каза — отговори отец Йойона. — И така, нашата цел е Сейнт Прешъс. Вече определи ли пътя?

— Разпоредих на другите да прегледат картите — отговори брат Франсис. — Не е прекалено далече и пресечем ли Мочурливите земи, пътят ще е сравнително лек.

— И гъмжащ от чудовища — сухо каза брат Браумин. — Носят се слухове за битки в тези райони.

— Ще бъдем прекалено бързи и тихи, няма да успеят да ни нападнат — отговори брат Франсис.

Отец Йойона само кимна. Ако върховният абат ги искаше в Палмарис, значи щяха да идат там, все едно какви са препятствията. За Йойона обаче най-голямото препятствие бе в края на пътя, в лицето на самия Маркварт.

Със своята типична ефективност брат Франсис завърши бързо планирането и керванът промени курса си, а колелата му запяха. Преминаха градчетата край Мочурливите земи за няколко дни и макар че наистина срещнаха чудовища по пътя, създанията така и не разбраха за преминаването им или се усетиха твърде късно, за да ги настигнат.

 

 

— Керван монаси — обясни Роджър Локлес. Младежът вече се чувстваше добре, защото Пони бе излекувала с хематита ухапванията и другите му рани. Той обаче почти не благодари на жената след двучасовата терапия, само изсумтя и си тръгна. Нито Пони, нито Елбраян бяха виждали Роджър през четирите дни, изминали оттогава.

— Познавам монасите, сигурен съм!

Елбраян и Пони си размениха мрачни погледи. И двамата подозираха, че това е свързано с брат Авелин и монасите вероятно търсят техните камъни.

— Движеха се много бързо — продължи Роджър, искрено впечатлен. — Съмнявам се, че Кос-косио Бегулн изобщо е загрял, че са в района — или, ако все пак е научил за преминаването им, те са били твърде далеч, за да направи каквото и да било по въпроса. Би трябвало вече да са на половината път до Палмарис.

Елбраян се усъмни в това, тъй като Роджър бе видял кервана само преди няколко часа. Пазителят обаче сдържа езика си, тъй като знаеше, че независимо дали преценката му е точна, Роджър вярва в това, което казва.

— Колко жалко, че не научихме за тях по-рано — продължи Белстър О’Комли. — Каква помощ щяха да ни окажат тези служители на Господа! Каква утеха! Или поне щяха да отведат най-немощните към по-безопасни земи на юг.

— Изобщо нямаше да научите за тях, ако не бях толкова бдителен — ядно отвърна Роджър, считайки коментара на Белстър за обида към неговите умения в проследяването. — И как стана тъй, че великият пазител не знаеше нищо за тях? Или пък неговата жена, могъщата магьосница?

— Достатъчно, Роджър — рече му Елбраян. — Белстър просто съжалява за пропуснатата възможност, не те обвинява. Наистина е жалко, че не можахме да си спечелим помощта на такива могъщи съюзници, защото ако наистина се движат с такава скорост, а аз не се съмнявам в това — добави той бързо, като видя киселото изражение на Роджър, явно са могъщи магьосници.

Пазителят не говореше напълно сериозно, защото не бе убеден, че тези монаси щяха да се окажат техни съюзници — поне не за него и Пони.

— Бяха дори по-бързи, отколкото можеш да си представиш — отвърна Роджър. — Не мога да ти опиша истинската им скорост. Копитата на конете им бяха замъглени от бързината, а един от конниците бе така бърз, че приличаше на хибрид между човек и кон.

Последното накара хората, идещи от Дъндалис, да наострят уши, тъй като всички знаеха Горския дух, бяха се били редом с него и бяха чували омайната мелодия на гайдата му. Ала Елбраян и Пони угасиха усмивките им, поклащайки глава при мисълта. Те бяха видели края на Брадуордън, или поне такова бе убеждението им.

— Сигурен ли си, че керванът е отминал? — попита пазителят.

— Вече са на половината път до Палмарис — отвърна Роджър.

— Тогава не ни засягат — отговори Елбраян, макар наум да си каза, че трябва да следи тези монаси. Ако керванът бе дошъл на север да търси Авелин и камъните и ако бяха намерили някои отговори от употребата на магия, те с Пони вероятно вече бяха считани за престъпници.

Керванът пристигна в Сейнт Прешъс без фанфари или поздравления, абат Добриниън не присъстваше дори на посрещането. Това удоволствие бе предоставено само на върховния абат Маркварт, който тихо посрещна братята си от Сейнт Мер-Абел на черната порта на абатството, придружен само от двамата си телохранители.

 

 

Отец Йойона не бе изненадан от избора на Маркварт за спътници.

Това бяха Юсеф и Данделион, двамата монаси, обучавани да заменят покойния Куинтал като братя Правда. От всички млади ученици в Сейнт Мер-Абел Йойона харесваше тези двамата най-малко. Брат Юсеф бе третокурсник и произхождаше от Юманеф, родния град на Авелин, ала с това приликата между двамата свършваше. Юсеф бе мършав и дребен човек, ала свиреп боец, който използваше всяко предимство на тренировъчната арена, без значение колко долно или лъжливо е то. Спътникът му, брат Данделион, бе в манастира от година-две и физически бе противоположност на мършавия си събрат, тъй като бе голям като мечка и с ръце като чукове. Често го отстраняваха от тренировъчните мачове, тъй като когато вземеше надмощие, се увличаше в побоя. В старите дни подобни действия щяха да доведат до прогонване от манастира, ала в тези мрачни времена върховният абат само се кикотеше на ентусиазма на огромния мъж. Маркварт отхвърляше оплакванията на Йойона по адрес на брат Данделион, убеждавайки го, че и за такъв свиреп човек ще се намери работа.

Отец Йойона често се чудеше дали Данделион или, в този ред на мисли, Юсеф, въобще са преминавали болезнения процес при избирането за манастира. Всеки клас се бе смалявал от хиляда или две хиляди души до двадесет и пет и за Йойона бе ясно, че сред отпадналите е имало много по-достойни хора по характер, интелигентност и благочестивост.

Но и двамата млади монаси бяха под личното покровителство на върховния абат.

— Той е син на скъп мой приятел — бе рекъл Маркварт за Данделион, ала Йойона не му вярваше. Знаеше, че брат Данделион е избран само и единствено заради огромната си физическа сила. Той бе човекът, с който Маркварт заменяше Куинтал, един от личните охранители на върховния абат. А що се отнася до Юсеф, Маркварт бе обяснил, че със загубата на Авелин Юманеф е изгубил своя представител в Сейнт Мер-Абел, липса, която трябвало да се поправи, ако абатството иска да запази контрол над малкия град. Йойона можа само да въздъхне и да поклати глава.

Керванът стигна абатството и всички монаси бяха упътени към своите помещения, хитро отделени от братята им в Сейнт Прешъс.

Отец Йойона се намери в тиха стаичка в далечния край на огромната постройка, отделен от всички останали в групата си и най-вече от брат Браумин, който бе чак в другия край на абатството. Най-близко до него бе Франсис — да го наглежда, както подозираше старият отец.

И все пак в същата тази нощ Йойона съумя да се измъкне и да се срещне тайно с брат Браумин на една декорирана тераса, намираща се двадесет фута над големия параклис на абатството.

— Подозирам, че е в най-дълбоките подземия — обясни отец Йойона, прокарвайки пръсти през статуята на брат Алабарне, наричан от монасите Сеещия ябълки. Йойона усети любовта, с която бе направена тази статуя, и това, че тя е наистина богоугодно дело.

— И несъмнено окован — съгласи се брат Браумин, — върховният абат си слага голям грях с лошото си отношение към този храбър кентавър.

Отец Йойона трескаво му махна да замълчи. Не можеха да си позволят да бъдат хванати в заговор против абата.

— Разпитаха ли те? — попита брат Браумин.

— Върховният абат вече почти не ми говори — рече Йойона. — Той знае къде е сърцето ми, макар че не му се опълчвам открито. Трябва да се видя с него призори.

— За да те разпитва за Брадуордън?

Йойона поклати глава.

— Съмнявам се, че въобще ще спомене това — призна той. — Смятам, ще говорим за моето напускане, тъй като върховният абат намекна, че ще трябва да тръгна преди кервана.

Брат Браумин долови нотката на ужас в гласа на отец Йойона и мислите му незабавно стигнаха до опасните лакеи на Маркварт. Можеше ли абатът да нареди да убият Йойона по пътя? На пръв поглед тази мисъл изглеждаше абсурдна. И все пак Браумин не можеше да я отхвърли, нито да я сподели — Йойона бе наясно със ситуацията.

— Какво да направя за теб? — попита брат Браумин.

Отец Йойона се засмя и вдигна ръце, сякаш се предава.

— Продължавай да се бориш, приятелю — отговори той. — Остани верен на сърцето си. Не ни остава друго. Не съм съгласен с посоката, в която върховният абат води ордена ни, ала той не е сам. Тези, които одобряват сегашния курс на църквата ни, са далеч повече от нас.

— Ще станем повече — убедено каза брат Браумин и в светлината на видението от върха на опустошената планина Аида, той наистина вярваше в думите си. Ръката на Авелин, подаваща се от натрошения камък, бе потвърдила подозренията на Браумин, че историите за Авелин са лъжа и Църквата е тръгнала по грешен път. Лобното място на Авелин като че бе предопределило посоката на живота му и тя вероятно щеше да го изправи срещу водачите на Църквата — битка, която бе готов да започне. Изправи рамене решително, когато завърши с думите:

— Защото нашият път е най-близък до Господа.

Отец Йойона не можеше да не се съгласи с логиката на последното.

В крайна сметка, доброто и истината щяха да победят — трябваше да вярва в това, то бе най-важният принцип на неговата вяра. Ала колко века щеше да отнеме връщането на Абеликанската църква в правия път и колко страдания щеше да причини сега грешният?

— Остани верен на сърцето си — повтори той на Браумин, — тихо разпространявай словото, не срещу върховния абат или някой друг, а за Авелин и подобните му, хора с добро сърце и благочестив дух.

— Но сега, когато кентавърът е държан като затворник, може би ще се отиде отвъд това — възрази брат Браумин. — Върховният абат може да ни принуди да се изправим открито срещу него или да замълчим завинаги.

— Има тишина и тишина, братко — отвърна отец Йойона, — а сега върви в стаята си и не се бой за мен. Аз съм умиротворен.

Брат Браумин прекара дълго време втренчен в този скъп за него човек, негов учител, след което се поклони ниско, даже му целуна ръка, подир което си тръгна. Йойона прекара още час, че и повече, на тихата тераса, гледайки статуите на светците от миналото и новата статуя на брат Алабарне от Сейнт Прешъс, който повече от век бе засаждал ябълкови дръвчета по света, та да ги има в изобилие. Процесът по канонизирането бе под покровителството на абат Добриниън, който искрено желаеше той да се осъществи преди смъртта му.

Отец Йойона знаеше приказките за милия Алабарне и знаеше, че той наистина заслужава да бъде признат за светец. Ала в сегашното състояние на Църквата неговите щедрост и жертвоготовност вероятно нямаше да бъдат оценени.

Страховете на отец Йойона за състоянието на Брадуордън бяха основателни, тъй като кентавърът наистина бе отведен в най-дълбоките катакомби на Сейнт Прешъс и там бе окован в мрачна и влажна килия.

Все още зашеметен от ужаса в планината и напълно изтощен от галопа на юг, по време на който монасите го бяха засипвали с магии, че да търчи по-бързо, Брадуордън бе останал съвсем без сили.

Беше изтощен дори умствено, когато върховният абат Маркварт дойде с хематит в ръка през същата тази нощ. Без да продума, абатът потъна в силата на камъка на душата, освободи ума си от телесната му обвивка и нахлу в мислите на кентавъра.

Очите на Брадуордън се разшириха, когато почувства това нагло нахлуване в неговата личност. Опита се да отскубне веригите си, ала те не поддадоха. Опита се да се бори умствено — ала не знаеше как. В това време отвратителният старец тършуваше из спомените му.

— Разкажи ми за Авелин — рече на глас върховният абат и макар че Брадуордън не възнамеряваше да говори, самото споменаване на името извика в ума му спомени за човека, за пътуването към Аида, за Пони и Елбраян, за Джуравиел и Тунтун, за Симфония и за всички, които се бяха борили с чудовищата около Дъндалис.

Постепенно Брадуоърдън успя да се овладее и да подреди мислите си, ала през това време върховният абат бе узнал премного. Авелин бе мъртъв и камъните бяха изчезнали, а тези двамата, Елбраян и Пони, бяха напуснали опустошената Аида или поне тунела, в който кентавърът бе хванат в капан.

Маркварт насочи ума си към тях и продължи мъчението. Установи, че и двамата са от малко градче в Мочурливите земи на име Дъндалис, но през последните години не са живели там. Пони, сега Джилсепони Полт, бе живяла в Палмарис.

— Проклета гад! — изкрещя Брадуордън, когато менталната връзка най-сетне се разпадна.

— Можеше да ми дадеш информацията и по по-лесен начин — отвърна върховният абат.

— На теб! — излая кентавърът. — О, Авелин бе прав за теб и за смрадливата ти църква!

— Къде е живяла тази жена, Джилсепони, докато е била в Палмарис?

— Наричате се Божи хора, но никой бог не би одобрил това, което правите — продължи Брадуордън. — Отвлякохте ме, гадини такива, и ще си платите за това.

— А тези мънички създания — спокойно продължи да разпитва върховният абат Маркварт — Туел’алфар?

Брадуордън го наплю.

Маркварт вдигна друг камък, графита, и удари окаяния кентавър с ярка електрическа мълния.

— Има и лесен, и труден начин — спокойно каза върховният абат. — Ти избираш.

И тръгна към ниския, открит коридор, който водеше към главната част на катакомбите.

— Ще проговориш — заплаши Маркварт. Но и двамата знаеха, че другия път няма да е толкова лесно. Кентавърът имаше силна воля и нямаше да бъде изненадан отново и Маркварт трудно щеше да нахлуе в ума му.

Но Брадуордън се опасяваше, че вече е разкрил прекалено много.

— Дори не можеш да разбереш колко е важно всичко това! — изкрещя върховният абат на Добриниън следващата сутрин. Бяха в кабинета на абата и Маркварт се бе настанил зад голямото дъбово писалище.

— Палмарис е голям град — спокойно каза Добриниън, опитвайки се да угоди. Маркварт не му бе казал много — само че има нужда от информация за млада жена на около двадесет години, известна с името Пони, или Джилсепони.

— Не познавам никой с това име, освен едно конярче, което имаше такъв прякор.

— Джилсепони тогава?

Абат Добриниън безпомощно сви рамене.

— Дошла е от север — притисна го върховният абат, макар че не му се щеше да разкрива това на потенциално опасния Добриниън. — Сираче е.

Това като че накара абатът да си спомни нещо.

— Можеш ли да ми кажеш как изглежда? — попита той.

Маркварт описа жената, която Брадуордън неволно му бе разкрил доста ясно, с нейната гъста руса коса, сини очи и плътни устни.

— Сещаш ли се нещо? — настоя Маркварт, като видя промяната в пълното лице на Добриниън.

— Нищо, може би — призна другият, — имаше едно момиче, Джил й викаха. Тя дойде от север, бе останала сираче след гоблинско нападение.

Но това беше много отдавна, преди десетина или повече години.

— И какво стана с нея?

— Омъжих я за господаря Конър Билдебург, племенник на барона на Палмарис — обясни абат Добриниън. — Но не консумираха брака си и за наказание момичето бе обявено за престъпник. Пратиха я при кралската стража — каза накрая Добриниън с надеждата, че това е краят на разпита, тъй като въобще не бе доволен нито от действията на върховния абат, нито от потайното му поведение.

Маркварт се обърна и потърка острата си брадичка. Едва сега забеляза, че не се е бръснал от много, много дни. Значи жената бе служила в армията, да, това съвпадаше със спомените на кентавъра.

Пъзелът се нареждаше.

Маркварт остана в кабинета след края на разговора. Следващият поред бе брат Франсис и заповедите на върховния абат към него бяха прости и ясни: дръж всеки, дори абат Добриниън, далеч от кентавъра, който не бива да събира сили. По-късно щяха да се срещнат в тъмницата, за да продължат разпита.

Когато Франсис напусна, влезе отец Йойона.

— Трябва да обсъдим твоето отношение към кентавъра — каза той без дори да поздрави върховния абат.

Маркварт изсумтя и отвърна небрежно:

— Кентавърът не е твоя грижа.

— Изглежда, че Брадуордън е герой — осмели се да каже отец Йойона. — Той, заедно с Авелин Десбрис, е участвал в унищожението на дактила.

— Бъркаш — отвърна върховният абат, като се мъчеше яростта му да не проличи. — Авелин наистина е отишъл до дактила, а Брадуордън, Пони и Елбраян са го придружавали. Но не са били там, за да се бият с демона, а да потърсят съюза му.

— Както подсказва унищожената планина — саркастично каза Йойона.

Маркварт отново изсумтя.

— Преминали са границата на разумното с магията — обяви той, потънали са в кристалния аметист, който Авелин открадна от Сейнт Мер-Абел.

Отец Йойона веднага осъзна, че това е лъжа. Той познаваше Авелин вероятно по-добре от всеки друг в Сейнт Мер-Абел и знаеше, че той никога не би преминал на страната на злото. Ала не знаеше как да убеди Маркварт в това.

— Имам работа за теб — каза абатът.

— Намекна, че трябва да се върна в Сейнт Мер-Абел преди останалите — рязко отговори отец Йойона.

Маркварт поклати глава.

— Ще тръгнеш преди нас — обясни той, — но не към Сейнт Мер-Абел.

Не, твоят път е на юг, към Сейнт Хонс в Урсал.

Отец Йойона бе твърде изненадан, за да проговори.

— Там ще се видиш с абат Джеховит и ще обсъдиш канонизирането на Алабарне от Сейнт Прешъс.

Изражението на лицето на отец Йойона изразяваше пълно неверие.

Върховният абат Маркварт бе основният противник на този процес. Ако не бяха протестите му Алабарне отдавна щеше да е обявен за светец.

Защо бе променил мнението си, чудеше се отецът и му се струваше, че Маркварт се опитва да засили връзките си с Добриниън и едновременно с това ловко да разкара него самия от пътя си.

— В тези времена на изпитания един светец е може би точно онова, от което Църквата се нуждае, за да вдъхнови народа — продължи абатът.

Отец Йойона искаше да запита как така такъв процес е по-важен от истинските проблеми пред тях, сред които и продължаващата война.

Искаше да попита защо някой по-нисшестоящ монах не отиде да занесе това съобщение до Урсал. Да попита Маркварт как така е променил мнението си така внезапно.

Ала нямаше да получи отговор, осъзна Йойона. Върховният абат преследваше своята цел, възвръщането на камъните, откраднати от Авелин, и дискредитирането на отстъпника монах по всякакъв начин.

На Йойона се струваше, че този човек потъва все по-надолу по някаква спирала към мрака, а всяка дума, която изговаря, го отдалечава все повече от Бога.

— Ще отида да си събера нещата — каза отец Йойона.

— Вече е сторено — отвърна Маркварт. — Очакват те на задния вход на абатството.

— Тогава ще ида да говоря с…

— Отиваш право към задния вход — спокойно каза върховният абат. — Всичко нужно вече е сторено, всички провизии са осигурени.

— Магически камъни?

— Приятелю — рече Маркварт, стана и заобиколи писалището, — пътуваш през цивилизовани земи. Магията няма да ти трябва.

Отец Йойона се почувства, все едно се изправя пред най-голямото препятствие в живота си. Да мине целия път до Урсал без никаква магия, на мисия, която можеше безкрайно да се усложни от бюрокрацията по процеса на канонизация, за да бъде задържан година или повече далеч от Сейнт Мер-Абел, където чувстваше, че ще е необходим. Ала единствения друг път бе да се изправи срещу Маркварт тук и сега, може би да го предизвика публично да каже в какво вярва и да извади някакви доказателства, че брат Авелин Десбрис е отишъл до Аида, за да се присъедини към демона дактил.

Но съюзниците му щяха да са малцина, осъзна отец Йойона. Брат Браумин вероятно щеше да застане зад него, може би дори младият Делман щеше да го последва. Но останалите, абат Добриниън, сто и петдесетте монаси от Сейнт Прешъс?

Не, Маркварт го бе надвил. Изпрати го да обсъжда ситуация важна за Сейнт Прешъс и Добриниън нямаше да се изправи срещу Маркварт, не и сега.

Отец Йойона дълго се взира в сбръчкания старец, някогашен негов учител, а сега най-голям враг. Не, нямаше отговори, нито към кого да се обърне за помощ. А може би просто му липсваше смелост. Колко стар се почувства, колко далеч от своите славни дни, изпълнени с действие.

Отиде до задния вход на абатството, а сетне тръгна по улиците на Палмарис пешком, тъй като Маркварт не му бе осигурил дори магаре или каруца по пътя към южната порта на града.