Р. А. Салваторе
Духът на демона (10)

Глава 10
Най-святото място

Теренът стана по-труден по пладне на следващия ден след битката в долината. Отец Йойона се опита да запази духа на своите съратници, напомняйки им каква добрина са сторили и какво страдание са предотвратили. Но всички монаси бяха уморени от нощните изпитания, особено тези, които трябваше да използват още магия, а предвид трудния терен тя бе много необходима.

Нещо, с което нито Йойона, нито брат Франсис бяха склонни да направят компромис обаче, бе употребата на кварца при претърсването на околността. Колкото и да бяха изтощени, монасите просто не можеха да си позволят да свалят гарда си, не и в тази дива местност. Отец Йойона спря пътуването този ден рано, преди слънцето да залезе, и пожела на своите братя да спят дълбоко и добре, та да съберат сили и да пътуват на следващия ден с повече кураж.

— Щяхме да имаме силите да пътуваме до много по-късно — каза брат Франсис на отеца, когато, както обикновено, изникна до него, като че вечно го държеше под око, — ако не се бяхме намесвали в чужди проблеми.

— На мен ми изглеждаше, че на теб битката с чудовищата се хареса най-много, братко — отвърна старият отец. — Как може да се съмняваш в мъдростта на действията ни?

— Не отричам, че изпитах голямо удоволствие от унищожаването на Божиите врагове — отговори брат Франсис.

Това високопарно изявление накара Йойона да повдигне вежди.

— И въпреки това — продължи брат Франсис, преди едрият монах да отговори — знам какво ни нареди абат Маркварт.

— Само това ли има значение?

Отец Йойона изохка тихо при тази проява на сляпа вяра от страна на монаха. Грешка, господстваща тези дни в Абеликанския орден, която самият той бе допускал в продължение на толкова години. Отец Йойона, като всички отци и непорочни в Сейнт Мер-Абел бе знаел, че корабът, нает да превози братята до остров Пиманиникуит, никога няма да напусне залива на Вси светии при завръщането си и че всички на борда ще бъдат убити. Като всички други — всички освен Авелин Десбрис — той бе приел, че това мрачно решение е по-малкото от двете злини, че монасите не могат да оставят някой, знаещ местоположението на Пиманиникуит, да остане жив. Знаеше също и че брат Пелимар е умрял от инфекцията на рана, която със сигурност по-стари монаси можеха да излекуват с камъка на душата. Вината му бе, че не държа устата си затворена и бе разказал за тъй важното пътуване до острова.

Но по онова време смъртта на Пелимар пак изглеждаше на Йойона като по-малката от две злини.

Сега, спомняйки си собствените си решения, отец Йойона не можеше напълно да вини фанатичния брат Франсис.

— Спасихме много семейства онази нощ — напомни му той. — И за това не бих могъл да съжалявам. Нашата мисия не се е провалила.

— Простете, отец Йойона — долетя глас иззад фургона.

Двамата се обърнаха и видяха, че трима по-млади монаси, сред които брат Делман, приближават.

— Засякох присъствие в областта — обясни брат Делман. — Не на гоблин или друго чудовище — добави бързо младият монах, видял как се стреснаха останалите. — А на човек, който следи всяка наша стъпка.

Отец Йойона седна назад, не особено притеснен и в момента позаинтересуван да изучи младия човек, който бе донесъл новините. Брат Делман напоследък бе станал твърде полезен и работеше повече от всеки друг в кервана. Йойона харесваше потенциала, който виждаше в очите на младежа, в идеализма му.

— Човек ли — повтори брат Франсис, като видя, че Йойона не отговаря. — От църквата? От Палмарис? Или от селото? — добави нетърпеливо.

И той бе забелязал здравата работа на Делман в последно време, но не бе сигурен какви са мотивите на младия монах.

— Кой е и откъде идва?

— Очевидно алпинадорец — отговори Делман. — Огромен мъж, с дълга лененожълта коса.

— От селото е, без съмнение — каза брат Франсис с пухтене. — Може би прибързахте с изводите, отец Йойона.

— Това е човек — възрази стария монах, — само един човек. Вероятно иска да разбере кои сме и защо спасихме селото му. Ще го отпратим и с това ще приключи.

— Ами ако е съгледвач? — рече брат Франсис. — Шпионин, пратен подире ни, за да разкрие слабостите ни? Алпинадорците никога не са били приятели на Абеликанската църква. Нужно ли е да напомням за трагедията при Фулдебароу?

— Няма нужда да ми напомняш каквото и да било — остро отвърна отец Йойона, но гледната точка на Франсис бе добре известна. Фулдебароу бе алпинадорско градче, по-голямо от селцето, което спасиха предишната нощ, в което от Църквата, и по-точно от абатството Сейнт Прешъс от Палмарис, се бяха опитали да установят мисия. Всичко вървеше добре почти година, но тогава явно абеликанските мисионери бяха казали или направили нещо, което бе засегнало алпинадорците. Вероятно бяха обидили някой от боговете на северните хора. Никой повече не видял никого от монасите там, поне не и телом. От Сейнт Прешъс се бяха обърнали към Сейнт Мер-Абел с молба за помощ в разследването и с помощта на магията на камъните на душата духовете на мъртвите бяха намерени, а отците от древното абатство откриха, че мисионерите са били избити.

Но този инцидент бе отпреди повече от сто години, а изпращането на мисионери сред езичници винаги бе опасно.

— Нека се отървем от шпионина — каза брат Франсис и скочи на крака. — Аз…

— Ти няма да правиш нищо — прекъсна го отец Йойона.

Брат Франсис се стегна, все едно го бяха зашлевили.

— Интересно, че не можах да се свържа с абат Маркварт преди битката в селото — отбеляза внезапно той. Намекът му бе ясен, предвид погледа, който хвърли към Йойона. — Разстоянието се счита за несъществено там, където е замесен хематитът.

— Може би не си тъй могъщ с камъните, както смяташ — сухо отвърна отец Йойона. Но и двамата знаеха какво е станало. Знаеха, че отец Йойона, който имаше малък, но ефективен слънчев камък, камъка против магията, се бе намесил, когато брат Франсис бе опитал да се свърже с абата, за да се противопостави на решението да защитят алпинадорското село.

— Тогава какво ще правим с тази досадна сянка? — настоя Франсис.

— Какво наистина? — каза отец Йойона.

— Той знае за нас и представлява заплаха — продължи брат Франсис. — Ако е шпионин, както предполагам, вероятно ще изпрати могъща сила срещу нас и ако го оставим жив, няма да е особено милостиво спрямо мъжете, които ще платят за щедростта ни с живота си. — Той направи кратка пауза и на Йойона му се стори, че е тъй доволен от тази възможност, че сам ще настоява да оставят човека жив.

Но брат Франсис бързо се овладя.

— Дори и да не е шпионин — продължи той пламенно, — пак си остава заплаха. Да предположим, че бъде пленен от паури. Съмнявате ли се, че ще разгласи каквото знае за нас сред чудовищата, хранейки празни надежди за милост?

Отец Йойона погледна другите трима монаси, всички изглеждаха шокирани от разгорещеността на разменените реплики.

— Може би за вас ще е най-добре да се оттеглите — нареди им той. — А на теб, братко Делман, поздравления за добрата работа. Върни се обратно към скъпоценните камъни, този път избери онзи на душата и наблюдавай неканения ни гост по-внимателно.

— Неканен и нежелан — промърмори под нос брат Франсис, докато тримата млади монаси се отдалечаваха. Те се разминаха с Браумин Херде, който очевидно идваше да се присъедини към Франсис и Йойона.

— Не подценявайте този алпинадорец — рече брат Браумин, като ги приближи. — Ако не бе камъкът на душата, още щяхме да се чудим кой ни следи, дори сега той е на не повече от петдесетина ярда от лагера ни.

— Шпионите са обучени за такива неща — отбеляза брат Франсис, а Йойона и Браумин се смръщиха.

— Ти какво мислиш? — попита отеца Браумин.

— От селото е, предполагам — отвърна непорочният. — Макар да не мисля, че това е от толкова злокобно значение, колкото му придава нашият брат.

— Мисията ни е твърде важна, за да си позволим да свалим гарда — възрази Франсис.

— Така е — съгласи се Йойона и погледна брат Браумин право в очите. — Обсеби този човек — нареди той, — убеди го, че трябва да си ходи или да се провали, използвай силите си, за да отпратиш физическото му тяло далеч, далеч оттук. Нека си върне разума чак като стигне навътре в гористите земи, и то да е прекалено уморен, за да се върне скоро.

Брат Браумин се поклони и си тръгна, не особено въодушевен, че ще трябва да обсебва някого, но все пак облекчен, че брат Франсис не бе постигнал своето. Не бе извървял всички тези мили, за да участва в убийството на човек.

Брат Браумин тръгна най-напред към Делман и му каза, че всяка активност с кварца трябва да бъде прекратена, както и да спре с употребата на камъка на душата. Обсебването бе достатъчно трудно и без друг безтелесен дух, блуждаещ наоколо! После тръгна към фургона си, за да се подготви.

 

 

Андаканавар стоеше ниско приведен в храстите, убеден, че се е прикрил твърде добре, за да бъде забелязан от близките монаси. Поне не и с очи, за магията пазителят нямаше как да знае, тъй като бе запознат само с вълшебствата на Туел’алфарите и нямаше представа на какво са способни светите камъни.

Ала Андаканавар имаше необикновена чувствителност към околната среда и усещаше кога е наблюдаван. Затова и усети присъствието, смътно чувство, че до него има някой.

Това усещане прерасна в силна изненада, когато духът на брат Браумин се придвижи напред, опитвайки се да завладее тялото на човека!

Андаканавар се огледа насам-натам, а очите му претърсваха всяка сянка, всяко местенце, където някой можеше да се скрие. Знаеше, че не е сам, и при все това сетивата му не разкриваха нищо.

Абсолютно нищо.

Усещането стана по-силно и пазителят почти извика, напук на всяка предпазливост. Това го изненада и доведе до ужасяващото и немислимо заключение, че някаква друга сила се опитва да наложи волята си над него.

Андаканавар бе участвал в общите сбирки на Туел’алфарите, обединението на цялата елфическа общност в единна хармония. Това бе нещо красиво, единение на ума и най-съкровено преживяване. Ала това…

Пазителят отново едва сдържа вика си, спирайки се в последния момент, защото си даде сметка, че нападателят му вероятно иска той да изкрещи и да издаде присъствието си.

Отново започна да търси в себе си, мъчеше се да намери нещо осезаемо, нещо определимо. Отново си спомни общата песен на елфите, сто гласа, слети в едно, сто души, станали едно в съвършена хармония.

Ала това…

Това си бе изнасилване.

Пазителят се приведе още по-ниско към земята, тихо ръмжейки и борейки се по единствения начин, който разбираше. Изгради си стена от ярост, пурпурна бариера, спираща всяко действие. Андаканавар напълно контролираше волята си, на всяко ниво. Той използваше дисциплината на би’нел дасада, танца на елфите, дисциплина, която бе ползвал толкова дълго по време на обучението си при Каер’алфар.

Така със своята мрачна решителност и силата на своята воля, пазителят успя да намери духовния си враг. В главата на Андаканавар се оформи карта, карта на собственото му съзнание, и постави знак на мястото, където беше врагът му.

Волята на брат Браумин скоро се показа пред мъжа и внезапно двамата бяха на бойно поле, в открита битка на умовете, като всеки бе лишен от предимството на изненадата. Брат Браумин, дисциплиниран и обучен с камъните, се би добре, но пазителят бе далеч по-силен и монахът скоро бе прогонен, а малко след това и преследван.

Андаканавар бе истински изплашен от това изживяване и тази непозната магия, но понеже бе смел, нямаше как да пропусне тази възможност. Усети канал, път към отдръпващия се дух, и изпрати мислите си подире му, напускайки тялото си.

Скоро вече бе в укреплението на монасите и след това в един от техните фургони. Там седеше нападателят, монах на около тридесет зими, кръстосал крака и дълбоко потънал в медитация.

Без колебание Андаканавар продължи по мислената просека, последвайки духа до тялото, и отново започна битката. Сега тя стана по-трудна и се водеше на територия, позната за врага. Но пазителят продължи да го притиска, съсредоточавайки волята си. Само една мисъл го забави за миг — ако превземеше това тяло, нямаше ли да остави своето открито за атака?

Пазителят нямаше как да знае това и колебанието му почти прекрати битката.

Но след това, използвайки същата решимост, която го бе съхранила през годините на изпитания в суровата земя на Алпинадор, Андаканавар усили десеторно натиска си, прониквайки дълбоко в ума на монаха, избутвайки го отвсякъде и открадвайки всяка мисъл, надежда или страх.

Усещането бе неприятно, странно. За благородния пазител то бе просто гадно. Въпреки разумните обяснения, че просто е предпазвал собствената си душа и дълга си към своите събратя алпинадорци, Андаканавар все пак се чувстваше някак виновен. Да обсебиш чуждо тяло по каквито и да е причини нарушаваше представите за добро и зло, които имаше пазителят.

Той обаче устоя на угризенията и някак се успокои от сивия гладък камък, който държеше непознатата ръка. Този камък служеше за изпращане на душата, разбра пазителят, отваряше проход между духовете и с него в ръка, контролирайки го физически и духовно, Андаканавар се почувства сигурен, че тялото му е недостъпно за обсебване. Приспособявайки се към новата си обвивка, той се довлече до края на фургона, надникна към лагера и внимателно се заслуша в разговорите на околните. Остана така известно време и след като бе поздравен от неколцина монаси. Отвърна на поздравите им, благодарейки наум на елфите, които го бяха научили на езика на Хонс-де-Беер. Тогава, събирайки смелост, се осмели да излезе от фургона и да пристъпи сред чужденците.

Не му бе трудно да разгадае йерархията, в тази група тя явно се определяше от възрастта, а Андаканавар винаги бе умеел да разгадава годините на хората. От тези впечатления и от уважителния начин, по който другите го поздравяваха, той установи, че е в тялото на някой с висок сан сред монасите.

— Отец Йойона иска да разговаря с теб — каза му един от по-младите монаси и друг го повтори малко след това, но, разбира се, Андаканавар нямаше как да знае кой е загадъчният отец Йойона. Така той продължи да се разхожда из лагера и да събира информация. Скоро усети, че е следван — не от друг, а от лишения от тяло дух. Той отново и отново се опитваше да се върне в плътта и макар че Андаканавар отблъскваше атаките, започна да се уморява и си даде сметка, че няма да го удържи още дълго.

Точно тогава той забеляза един доста по-възрастен човек, вероятно водачът на групата, може би въпросният Йойона. Зад него стоеше друг монах с ядовито изражение, който бе на възрастта на човека, чието тяло Андаканавар бе обсебил.

— Привърши ли вече? — рече отец Йойона, приближавайки към него.

— Да, отец Йойона — отвърна почтително Андаканавар, надявайки се, че догадката му за самоличността на мъжа и тонът му са правилни.

— Отърва ли ни от шпионина? — остро попита другият монах.

Андаканавар потисна порива да го удари в лицето. Нарочно пренебрегна въпроса му с надеждата, че двамата ще разкрият още нещо.

— Брат Браумин? — настоя отец Йойона. — Отиде ли си алпинадорецът?

— Какво искаше да направя? — остро отвърна Андаканавар, насочвайки гнева си към по-младия от двамата, тъй като бе очевидно, че той не е в добри отношения с човека, когото бе обсебил.

— Това няма значение — отговори брат Франсис, поглеждайки красноречиво отец Йойона.

— Тъй като не си имал достатъчно време да изпратиш алпинадореца надалеч, надявам се си сложил в ума му доста ясно предложение, че трябва да напусне — спокойно рече отец Йойона.

— Може би трябваше да го поканим — осмели се да отвърне Андаканавар. — Той несъмнено познава тайните на тази земя и щеше да ни упъти по-добре.

Пазителят погледна брат Франсис и видя нарастващо подозрение в очите му, тъй като на лицето му се бяха изписали изненада и дори ужас.

— Мислех за това — призна си отец Йойона, без да се поддава на гнева на своя темпераментен спътник. — Но трябва да следваме декретите на върховния абат.

Брат Франсис изсумтя.

— Ако го поканим, ще трябва да отговаряме на много въпроси — продължи отец Йойона, пренебрегвайки напълно Франсис. Андаканавар се досети, че старецът е свикнал на това поведение от страна на младежа.

— Въпроси, на които не можем да си позволим да отговорим — продължи Йойона. — Ще преминем през Алпинадор бързо и е по-добре да не въвличаме северняци в пътуването. Няма защо да отваряме стари рани между нас и варварите.

Андаканавар не попита нищо повече, но определено бе облекчен да научи, че този могъщ контингент не е дошъл на север, за да навреди на Алпинадор.

— Иди при нашия преследвач — упъти го отец Йойона — и провери дали той следва инструкциите ти.

— Аз ще го сторя — прекъсна го брат Франсис.

Пазителят мъдро премълча. А и нямаше желание да се бори с още един дух днес.

— Способен съм да довърша задачата, която ми поставихте — каза той на възрастния монах.

И изведнъж, по изражението на другия, той се сети, че е изтървал титлата „отец“, явно запазена за стария човек. Брат Франсис вече ставаше подозрителен, а след миг на лицето му се изписа и неверие, когато присви очи и се вгледа в погледа на пазителя, през очите на обсебения монах. Андаканавар се опита да прикрие грешката си, като се обърна към възрастния човек, но видя на лицето му същото подозрение.

— Дай ми камъка, братко — рече отец Йойона.

Андаканавар се поколеба, мислеше за възможните усложнения.

Можеше ли да се върне обратно в тялото си без камъка. Можеше ли старият отец да разкрие измамата?

Като че усетил моментното колебание на пазителя, безтелесният дух намери удачна възможност да нападне още веднъж.

Пазителят разбра, че е време да си ходи.

Отец Йойона и брат Франсис скочиха напред, за да хванат тялото на залитналия брат Браумин, докато очите на последния премигнаха и краката му се подгънаха. Брат Франсис се протегна и взе хематита от ръката му.

Но духът на Андаканавар нямаше проблем нито с намирането на тялото си, нито с влизането в него. Той скочи на крака и хукна незабавно нанякъде, макар че се чудеше къде ли би могъл да е в безопасност от търсещи призрачни очи.

Обратно в лагера, брат Браумин се успокои, след което се преви на две, поставяйки ръце на коленете си, и се помъчи да успокои дишането си.

— Какво стана? — попита отец Йойона.

— Как можа да се провалиш срещу човек, който дори не е трениран… — започна брат Франсис, но Йойона го накара да замълчи с поглед.

— Много е силен — отбеляза пъшкайки Браумин. — Този алпинадорец има бърза мисъл и силна воля.

— Естествено, че ще кажеш така — сухо отговори брат Франсис.

— Защо не се пробваш сам с камъка? — избухна Браумин. — Няма да ти дойде зле, ако те научат на малко скромност.

— Достатъчно! — извика Йойона и понижи глас, щом забеляза, че наоколо се събират хора.

— Какво успя да научиш? — попита той Браумин.

Младият монах сви рамене.

— Опасявам се, че той научи много от мен, а не обратното.

— Чудесно — саркастично отбеляза Франсис.

— Какво научи той? — настоя Йойона.

Отново Браумин можеше само да свие рамене.

— Подгответе конете — рече тогава отец Йойона, — трябва да се махаме от това място?

— Ще намеря този шпионин — каза брат Франсис.

— Ще го търсим заедно — поправи го отец Йойона, — ако този човек е победил брат Браумин, ще победи с лекота и теб.

Брат Франсис пламна, опитваше се да намери някакъв отговор.

После се обърна, сякаш искаше да напусне.

— Няма ли да се присъединиш към търсенето? — остро го попита Йойона.

— Не виждам смисъл от него — долетя дълбок глас и всички монаси се извърнаха, за да видят един огромен алпинадорец да влиза в лагера, преминавайки кръга от фургони, като само удостои с поглед монасите, които стояха на стража.

— Не съм в настроение за повече битки в света на духовете днес. Нека говорим открито и честно, като мъже.

Отец Йойона и брат Франсис се спогледаха изумени. Брат Браумин обаче, единственият, осъществил истински контакт с пазителя, не беше нито изненадан, нито пък особено доволен.

— Определено е човек на честта — каза Йойона. — Не бихте ли се съгласили?

Брат Браумин бе твърде зает, за да отговори. Той бе сключил поглед с този на Андаканавар, и двамата се взираха един в друг с почти първична омраза. Бяха водили битката твърде съкровено, виждайки душата на другия окъпана в омраза. За Андаканавар човекът насреща му се бе опитал да го насили, за брат Браумин онзи се бе оказал по-силен и го бе посрамил.

Те останаха така за миг, а всички около тях, дори брат Франсис, не прекъснаха момента, осъзнавайки нуждата от него.

Ала тогава брат Браумин остави чувството да отшуми, напомняйки си, че човекът срещу него в крайна сметка само се бе защитавал. Постепенно изражението на лицето му се смекчи и той леко кимна.

— Този опит да те убедим ни изглеждаше най-безопасен — извини се той, — дори и за теб.

— Смятам една орда великани за по-безопасна от това, което се опита да ми направиш — отговори Андаканавар, но също кимна, давайки знак, че е простил, след което се обърна към отец Йойона.

— Името ми е Андаканавар — рече той — и моята земя е под ботушите ви. Аз имам много титли, но за ваше удобство можете да ме считате за защитник на Алпинадор.

— Каква гръмка титла — отбеляза брат Франсис.

Пазителят подмина тази забележка. Стори му се странно, че харесва и дори уважава човека, опитал се да го обсеби, повече от този.

— Аз не съм шпионин и в мотивите ми да ви проследя няма нищо злонамерено. Последвах ви от долината, където видях вашата мощ, и не можех да ви оставя да я обхождате свободно. С такава сила можете да донесете катастрофа на моя народ.

— Ние не сме врагове на Алпинадор — отвърна отец Йойона.

— И аз така разбрах — каза Андаканавар, — затова дойдох във вашия лагер открито, като приятел и може би съюзник.

— Не сме ви искали помощта — изсъска брат Франсис и си спечели неодобрителния поглед на отец Йойона.

— Аз съм отец Йойона — бързо се намеси старият монах, за да попречи на свадливия Франсис да каже още нещо. — От Сейнт Мер-Абел.

— Знам вашия дом — отговори пазителят. — Казват, че бил могъща крепост.

— И не лъжат — мрачно отвърна Франсис. — Всеки тук е добре обучен в бойните изкуства.

— Както кажеш — отвърна пазителят и отново се обърна към Йойона, който изглеждаше далеч по-разумен. — Както знаете, дойдох при вас, използвайки тялото на вашия приятел — обясни той. — Тъй научих, че възнамерявате да преминете през тези земи. Мога да ви помогна. Никой не знае пътя по-добре от Андаканавар.

— Андаканавар Скромний — излая брат Франсис, — това да не е още някоя от титлите ти?

— Знаеш ли, от устата ти твърде лесно изхвърчат обиди — отговори пазителят. — Може би трябва да си по-внимателен, та да не захвърчат и зъби.

Твърде горд да понесе тази заплаха, Франсис сви очи и смело пристъпи напред.

Пазителят реагира незабавно, твърде бързо, за да може някой от монасите дори да извика. Извади малка брадва от колана си и я метна светкавично.

Брадвата се завъртя по такъв начин, че прелетя точно между краката на брат Франсис, извиси се във въздуха и се заби в един от фургоните, на около двадесетина фута зад монаха.

Шокираният Франсис, както и всички останали, се обърнаха да видят къде е попаднала брадвата, след което погледнаха отново Андаканавар. Вече с по-голям респект.

— Можех да я хвърля малко по-високо, а тогаз и гласът ти щеше да стане по-височък — ухили се пазителят.

Разтреперан от страх и гняв, брат Франсис някак се овладя, но пребледнялото му лице го издаваше.

— Отдръпни се, брат Франсис — сопна му се отец Йойона.

Франсис го погледна, а после се втренчи гневно в кривата усмивка на Андаканавар. Отстъпи назад, преструвайки се на ядосан, макар че — и всеки усети това — всъщност бе доволен от намесата на Йойона, предотвратила по-нататъшна конфронтация.

— Както виждате, и аз имам известни умения в онова, което наричате бойни изкуства — рече пазителят. — Ала предпочитам да ги пазя за великани, паури и други подобни твари. Вашата Църква и моят народ не са били приятели и да ви кажа, не виждам причина да променяме това, но ако паурите са ваши врагове, тогава смело може да наречете Андаканавар свой съюзник.

След това погледна брат Браумин и тихо се изсмя.

— Но знам и как да си тръгна далеч без вашата помощ.

Младият монах силно се изчерви.

Отец Йойона погледна спътниците си и прочете две противоположни мнения в очите им. Погледна към огромния странник, знаейки, че в крайна сметка решението е негово.

— Нямам право да ти кажа накъде отиваме — накрая рече той.

— Да съм питал? — ухили се в отговор Андаканавар. — Вие отивате на северозапад и смятате да напуснете моите земи. Ако искате да държите този курс, ще ви покажа най-лекия и бърз път.

— А ако не смятаме да го правим? — прекъсна го брат Франсис и погледна отец Йойона, за да покаже ясно отношението си към странника.

— Смятате, смятате — отговори пазителят, все още усмихнат. — Тръгнали сте към Барбакан, към планината Аида, така смятам аз.

Невероятно дисциплинирани, нито един от тримата монаси не показа какво смята за смелото му предположение, но зяпналите уста на много от по-младите подсказаха на Андаканавар, че е бил прав в догадката си.

— Значи просто така смяташ? — попита отец Йойона, давайки си сметка, че човекът сигурно е научил това от мислите на брат Браумин.

Андаканавар се бе оказал прекалено опасен, реши старият монах със съжаление, защото това можеше да позволи на Франсис да постигне своето и да убие този достоен човек. — Просто така смяташ?

— Така мисля — допълни Андаканавар. — Отдалечили сте се твърде на североизток, ако сте възнамерявали да ударите чудовищата, които са нападнали дома ви. Трябвало е да завиете на запад и въобще нямаше да сте тук. Но вие не бихте допуснали такава грешка, не и с вашите магии. Така че отивате към Барбакан, това е ясно. Искате да разберете повече за експлозията там, за огромния облак сив дим, покрил земите там повече от седмица и довлякъл пепел чак дотук.

Страховете на Йойона бързо преминаха в нескрито любопитство.

— Значи наистина е имало експлозия? — попита той откровено, независимо от страха си, че разкрива прекалено много информация.

Зад него Франсис почти се задави.

— О, да. Най-голямата, която светът е виждал, откак съм роден — потвърди пазителят. — Разтърси земята под краката ми, а бях на стотици мили от мястото. В небето се издигнаха облаци пепел, изхвърлени от недрата на самата планина.

Отец Йойона се замисли над тази информация и се озова пред наистина тежка дилема. Едиктите по този въпрос, издадени от върховния абат Маркварт, бяха достатъчно ясни, но в сърцето си Йойона усещаше, че този човек не му е враг и може наистина да им помогне много. Отецът погледна към своето обкръжение — защото всички монаси се бяха събрали в този момент — и накрая спря поглед на брат Франсис, който естествено щеше да се окаже най-проблематичен.

— Видях сърцето му — каза накрая Браумин след продължително и неловко мълчание.

— Дори повече, отколкото бих искал — сухо отбеляза пазителят.

— И повече, отколкото аз бих искал — отговори монахът, като дори съумя да се усмихне. Обърна се към Йойона, загърбвайки смущението си, и рече:

— Нека ни води през Алпинадор.

— Знае прекалено много — възрази брат Франсис.

— Знае повече от нас — отвърна остро брат Браумин.

— Върховният абат… — заплашително започна Франсис.

— Върховният абат нямаше как да предвиди това — бързо го прекъсна брат Браумин. — Андаканавар е добър човек, могъщ съюзник и знае пътя. А ние лесно можем да се изгубим по този неравен терен — добави той високо, така че всички да го чуят.

— Една грешка в пътя може да ни провали или да ни коства седмица лутане обратно към правилния маршрут.

Брат Франсис отвори уста да възрази, но отец Йойона вдигна ръка, знак, че е чул достатъчно. Изведнъж се бе почувствал много стар. Потърка лицето си с две ръце и погледна първо двамата си спътници, а после и пазителя.

— Вечеряй с нас, Андаканавар от Алпинадор — няма да потвърдя нашата цел, но ще ти кажа, че наистина възнамеряваме да напуснем твоите земи от северозапад възможно най-скоро.

— Ще ви е нужна седмица, и то ако пришпорвате животните си здраво — каза пазителят.

Отец Йойона кимна, макар че знаеше, че с магията ще съкратят това време наполовина.

 

 

По обед на следващия ден отец Йойона вече нямаше съмнения, че е направил правилния избор да вземе Андаканавар като водач на кервана.

Пътят оставаше труден, тъй като северен Алпинадор бе неприветливо място, земя на строшени от леда камъни и стръмно издигащи се планини, ала пазителят познаваше пътя отлично, минаваше умело всяко препятствие и винаги намираше вярната пътека. След дългата почивка монасите облекчаваха пътя си с магия и олекотяваха товара с помощта на левитационния малахит. Чистеха пътя със светкавици и, разбира се, продължаваха да си докарват диви животни с камъка на душата.

На Андаканавар му отне известно време, за да разгадае точно този номер. Първо се чудеше каква дяволия ползват монасите, за да ловуват, но когато керванът остави два полумъртви от изтощение елена зад гърба си, пазителят бе наистина озадачен — но далеч не и доволен. Отиде до елените и ги огледа.

— Как наричате това деяние? — попита той брат Браумин, който се приближи до него, следвайки указанията на отец Йойона.

— Използваме енергията на дивите животни — обясни монахът откровено. — Захранваме конете.

— И после ги оставяте да умрат? — попита пазителят.

— Какво друго да сторим? — безпомощно сви рамене Браумин.

Пазителят тежко въздъхна, опитваше се да потисне гнева си. Той извади огромен нож от колана си и бързо и методично уби двата елена, след което коленичи в прахта и се помоли за душите им.

— Вземи този — рече той на брат Браумин, а сам вдигна по-голямото животно за копитата и го метна на рамо.

Двамата скоро настигнаха кервана и Андаканавар метна трупа точно пред фургона на брат Йойона. Отецът накара другите да спрат и се запъти към пазителя.

— Значи просто им вземате енергията и ги оставяте да умрат, така ли? — обвини го пазителят.

— Неприятна необходимост — призна отец Йойона.

— Не е толкова необходимо, като гледам — изригна в отговор пазителят. — Ако ще ги убивате, ползвайте ги, иначе само обиждате животните.

— Ние не сме ловци — отвърна Йойона и се намръщи, като видя, че брат Франсис се приближава до тях.

— Ще ви покажа как да ги одирате и да си правите дрехи от тях предложи им Андаканавар.

— Нямаме време за това — излая Франсис.

Отец Йойона прехапа устни, не знаеше какво да стори. Искаше да сгълчи Франсис, тъй като не желаеше да загуби толкова ценен гид, но се опасяваше, че бедата вече е сторена.

— Или ще намерите време за това, или повече няма да ми убивате животните — сопна се пазителят.

— Твоите животни? — изумени се Франсис.

— Вие сте на моите земи, казах ви вече — отвърна пазителят. — Аз пазя и тия животни. — Обърна се към отец Йойона. — Не бих ви спрял от лова, аз самият ловувам. Но ако се налага да убиете животинката, няма да я оставяте да умре на пътя. Това е ненужно и жестоко по всички критерии.

— Ох, варварин да ме учи за жестокости — изсумтя брат Франсис.

— Ако е нужно — отговори веднага Андаканавар.

— Нямаме нужда нито от храна, нито от кожите им — спокойно отвърна брат Франсис, — но тяхната енергия е жизненоважна за нашия керван. Ако тези коне не ни отведат до крайната цел и после обратно, сме загубени.

— И защо е нужно да вземате толкова енергия от животното, че да умре? — запита пазителят.

— Как да разберем кога да спрем?

— Да предположим, че мога да ви покажа?

Отец Йойона се усмихна широко. Никога не бе одобрявал убиването на невинни животни.

— Приятелю Андаканавар — каза той, — ако можеш да ни кажеш как да довършим мисията си, без да оставим вече ни един труп зад себе си, ще ти бъда вечно признателен.

— Вероятно и немалко елени ще са ми благодарни — отговори пазителят. — А за тия, които убихте сега, знайте, че ще хапнете добре тази вечер, а кожата им ще ви е нужна, когато стигнете по на север, където дори през летните нощи духа леден вятър.

Подир това Андаканавар показа на монасите как да одират мъртвите животни. Малко по-късно керванът отново бе на път и още няколко елена бяха призовани. Пазителят внимателно наблюдаваше изсмукването на жизнената енергия на всяка животинка и веднага щом животното покажеше признаци на стрес, той спираше процеса и жертвата, уморена, но жива, се отдалечаваше в гората.

Само брат Франсис показа недоволство, но на отец Йойона и брат Браумин се стори, че дори той е облекчен от премахването на ужасните убийства.

— Хитър номер, ако се върши, както е редно — рече Андаканавар, докато пътуваха заедно с Йойона. — Но ще свърши повече работа, ако докарате един или два лоса. Това ще направи конете ви Чесуинд!

— Лос?

— Това е голям елен — обясни пазителят с крива усмивка.

— Ние извикахме няколко големи… — започна отец Йойона, но Андаканавар го прекъсна.

— По-големи — рече той, скочи от фургона и хукна към храстите.

— Доста е пъргав — отбеляза брат Браумин.

Пазителят се върна до фургона след около час.

— Кажи на твоите тичащи из света на духовете приятели да погледнат нататък. — И той посочи към един плитък дол на запад от пътеката. — Кажи им да потърсят нещо едро и тъмно с чифт рога, широки два човешки боя.

Йойона и Браумин си размениха изпълнени със съмнение погледи.

— Само им кажи — настоя Андаканавар, — тогава ще видиш лъжа ли.

Малко по-късно, когато един огромен мъжки лос се появи на пътеката, поведен от контрола на камъните на душата, двамата монаси поднесоха извинения за съмненията си.

А как само полетяха конете, когато оставиха уморения лос зад гърба си!

Препускаха бързо през целия ден и вечерта монасите се събраха около напалените огньове да слушат приказките на пазителя за севера.

Веселият нрав на Андаканавар и интересните истории, които разправяше, спечелиха всички, дори брат Франсис, който не изпълни заканата си да се оплаче на върховния абат.

И тъй на четвъртия ден от тяхното пътуване, когато пазителят обяви, че напуска кервана, над лагера им се спусна гробна тишина.

— Е, не се отчайвайте, де — рече им Андаканавар. — Ще ви покажа пътя до Барба… — Усети се, спря и се ухили криво. — Ако натам ще ходите, разбира се — хитро добави той.

— Не мога да го потвърдя — отвърна отец Йойона, но също се ухили.

Бе видял сърцето на Андаканавар и знаеше, че е близко до неговите убеждения. Разбира се, че той знаеше накъде отиват монасите — къде другаде би отишъл някой, навлязъл така навътре в Дивите земи?

— Пътят е все направо — продължи пазителят. — И ако не срещнете паури или великани, ще стигнете скоро.

— Според моите карти, целта ни е далеч, на много мили от западните граници на Алпинадор — отбеляза брат Франсис, но гласът му към пазителя сега бе изпълнен с повече уважение. — Опасявам се, че ни чака още дълъг път.

Андаканавар вдигна ръка и брат Франсис му подаде картата, която показваше околността. Пазителят повдигна вежда, като я видя, тъй като бе много подробна и относително точна.

— Картите ти казват истината — съгласи се Андаканавар, — ала ние оставихме западните граници на Алпинадор зад нас още преди да лагеруваме по-миналата нощ. Тъй че, приятели, не се бойте, почти сте стигнали целта си — макар че аз бих се страхувал, ако съм тръгнал към място, за което се говори, че е демонско леговище!

Той захапа върха на пръста си и начерта с кръвта си пътя до планината Барбакан, отбелязвайки с кръстче сегашното им местоположение.

След това върна картата на Франсис, поклони се и ги напусна, като се затича със смях към шубраците.

— Да не бе ръстът му, бих го помислил за елф — каза брат Браумин. — Ако има такива създания като елфите.

Последните думи на Андаканавар за местоположението им, донякъде облекчиха монасите, натъжени от загубата на отличния водач. Хапнаха вечерта — отново великолепно сърнешко месо, — казаха вечерните си молитви и подир това спаха добре, а на сутринта отново бяха на път още преди настъпването на зората.

Земята остана неравна — с по-малко възвишения, но и с по-гъста растителност по пътя. Въпреки това, водейки се по кървавата линия по картата, монасите скоро излязоха от тясната пътечка и се озоваха на широк път. Тогава керванът спря и водачите му се събраха за оглед.

— Тази просека е направена от чудовищата по пътя им на юг — рече отец Йойона.

— Това значи, че ако тръгнем по нея, ще стигнем мястото, където злите сили са се събрали — отвърна брат Браумин.

— Поемаме опасен курс — отбеляза брат Франсис, оглеждайки се наоколо. — На открито сме.

— Но пък пътят ще е лек — отговори Браумин.

Отец Йойона се замисли, спомни се, че не друг, а Андаканавар ги бе повел към този път.

— Изследвайте духом пътя пред нас — нареди той, — нека и фургоните, и конете ни се ползват от отдиха на равния път.

Брат Франсис използва всеки кварц и хематит, разпореждайки монасите да изследват пътя навсякъде и във всички посоки, обзет от страх, че пътуват право към главното укрепление на чудовищата.

Два дни по-късно все още не бяха видели ни едно от изчадията, макар да оставиха над сто мили зад себе си. Сега пред тях се издигаха планините, обкръжаващи Барбакан, и монасите се опасяваха, че им предстои труден преход.

Ала пътят продължи не само до основите на планината, но и нагоре по нея, минавайки през широко дефиле. Да устроиш лагер на такова място бе доста дръзко, но отново нито едно чудовище не се появи, а монасите, които изследваха терена с камъните откриха, че наоколо дори дивите животни са малко. Земята изглеждаше странно мъртва и тънеше в зловеща тишина. На следващата заран краят на планините вече се виждаше и само едно било скриваше гледката отвъд. Отец Йойона даде знак на кервана да спре и махна към братята Браумин и Франсис да го придружат.

— Трябва да продължим напред духом — рече Франсис.

Това бе добро и разумно предложение, но отец Йойона поклати глава. Имаше чувството, че онова, което му предстои да разкрие, е изключително важно и трябва да бъде видяно и телом, и духом. Махна на двамата и викна още неколцина непорочни да се присъединят към тях, подир това започна да се катери нагоре.

Младите монаси последваха групата, като гледаха да не изостават много.

Когато отец Йойона преодоля и последното възвишение и пред него се откри широката долина, сърцето на Барбакан, духът му хем се възрадва, хем посърна. Монасите шокирани се взираха в гледката.

Разрушението бе пълно.

Там, където някога се бе издигала гора, сега имаше поле сива пепел, в което се чернееха обгорени пънове. Цялата долина бе сива и пуста, а въздухът бе натежал от мириса на сяра. Приличаше на същински апокалипсис, онова, което тяхната Църква наричаше „ад“. Най-разстроени бяха младите монаси, които също дойдоха иззад билото. Някои дори се разплакаха, обзети от отчаяние.

Ала отчаянието премина в мрачно примирение, а подир него в умовете на монасите дойдоха други, по-радостни мисли. Та нима нещо можеше да оцелее след такъв взрив? Може би техните подозрения и надежди, че армията от чудовища е обезглавена, бяха верни, защото ако наистина Барбакан бе домът на демона дактил и той бе стоял тук по времето на експлозията, значи вече го нямаше.

Дори брат Франсис бе твърде зашеметен, за да говори и дълго остана мълчалив. Накрая приближи отец Йойона.

— Дали това разрушение е достатъчно доказателство, че демона вече го няма? — попита отецът.

Франсис погледна към пепелищата. Не бе трудно да се отгатне откъде бе дошла експлозията: сред пепелта се издигаше планина с плосък връх, а от него все още се процеждаха струйки дим.

— Не вярвам това да има естествено обяснение — накрая рече Франсис.

— Тук са изригвали вулкани и преди — възрази отец Йойона.

— Но точно в това тежко време? — със съмнение запита брат Франсис. — Можем ли да допуснем, че вулканът е изригнал на точното място и в точното време. Там, където е нашият враг?

— Съмняваш ли се в Божията намеса? — попита отец Йойона. Беше сериозен, макар и сам да се измъчваше от съмнения. Имаше фанатици в ордена им, които очакваха Божия юмрук да се стовари от небесата върху враговете на Църквата при всеки повод; по време на обсадата на паурите Йойона бе чул как един млад монах повтаряше името Божие и молеше Господ да порази вражеската флота.

Отец Йойона също вярваше в силата Господна, но той мислеше за нея като за сила на доброто. Вярваше, че в крайна сметка доброто ще победи във всяка голяма битка, тъй като е по-могъщо от злото. Подозираше, че Франсис има сходно мнение по въпроса, защото, независимо от другите си недостатъци, той можеше да мисли и търсеше своя път към вярата по пътя на логиката.

Сега Франсис го погледна косо.

— Бог е на наша страна — каза той, — в сърцата ни, в силата, която ръководи оръжията ни, и със сигурност в магията, която унищожава враговете ни. Но това… — рече той, разпервайки драматично ръце, докато гледаше опустошената долина. — Това може и да е било Божие дело, но е извършено чрез ръката на някой богобоязлив човек или пък е резултат от това, че демонът дактил е надценил силите си в призоваването на земната магия.

— По-скоро второто — отговори отец Йойона, макар че се надяваше брат Авелин да е отговорен за случилото се.

Брат Браумин се присъедини към тях и чу последните думи от разговора. Впери поглед в брат Франсис, изненадан от реакцията му. Обърна се озадачено към отец Йойона, а той само му се усмихна и кимна, тъй като не бе чак толкова изненадан. В този момент старецът откри чертите на брат Франсис, които можеха да му донесат изкупление, и установи, че има какво да хареса в този човек. Зачуди се дали не може да бъде поведен в различна посока.

— Каквото и да е станало, е дошло от тази планина — каза брат Франсис. — Аида.

Другите двама го погледнаха с любопитство.

— Така я нарече алпинадорецът — обясни брат Франсис, — и наистина името може да се намери в много стари карти, които изучих. Аида, самотната планина, обкръжена от възвишения, бърлогата на демона.

— Няма да стигнем лесно до нея — отбеляза брат Браумин.

— Очаквал ли си друго? — засмя се в отговор брат Франсис.

Другите двама се спогледаха още веднъж и свиха рамене. Струваше им се, че тази експлозия може да е отървала света не само от демона дактил, но и е отървала Франсис от собствените му демони.

Те обаче оставиха нещата както са, приемайки доброто настроение на Франсис като благословия. Можеха само да се надяват, че ще продължи по-дълго.

Пътешествието през изпепеленото поле не бе толкова трудно, колкото се опасяваха, тъй като пепелта се бе напластила на места, а от други бе отвеяна. Но докато приближаваха планината, водещият кочияш направи ужасяващо откритие.

Писъкът му накара другите монаси да се затичат към него, за да намерят няколко тела, обгърнати от пепел и проснати до криволичещата пътека.

— Паури — каза брат Браумин, приближавайки се, за да ги огледа — и гоблин.

— А това там е… било е… великан — каза друг монах и посочи нагоре по пътеката, където изпод купчина пепел се протягаше огромен крак.

— Значи враговете ни са били тук — отбеляза отец Йойона.

— Били са — подчерта Франсис.

Те продължиха до самото подножие на планината и спряха фургоните си там. Отец Йойона накара половината монаси да установят лагер, а другата да огледа района, търсейки някакъв път нагоре или навътре към планината. С факли и един осветяващ диамант в ръце група монаси навлязоха в една пещера още същата нощ и се промъкнаха в недрата на Аида. Върнаха се след по-малко от час с новини, че тунелът е блокиран от огромна каменна стена.

— Няма съмнение, че се е простирал по-нататък преди експлозията — рече брат Делман на отец Йойона.

— Да се надяваме, че не всички тунели са задръстени — отвърна Йойона, опитвайки се да звучи обнадеждаващо. Гледката на опожарената Аида обаче охлади ентусиазма му.

Брат Делман поведе своята група към втори тунел и когато и той свърши, младият монах непоколебимо се насочи към трети.

— Обещаващ е — отбеляза брат Браумин, когато Делман за трети път навлезе в планината.

— Има сърце — съгласи се отец Йойона.

— И вяра — каза другият, — голяма вяра, иначе нямаше така решително да изпълнява задачите си.

— Но има ли някой по-решителен от брат Франсис? — напомни му отец Йойона.

И двамата погледнаха Франсис, който бе зает да отбелязва детайлно областта на Барбакан върху някакви пергаменти.

— Брат Франсис също има вяра — реши брат Браумин, — ала е тръгнал по погрешни пътища. Може би накрая ще реши друго; времето, което прекара с достойния алпинадорец, му се отрази добре.

Отец Йойона не отвърна, а продължи да гледа Франсис. Наистина изглеждаше, че нещо от веселия дух на Андаканавар се бе вляло в монаха, но Йойона още не броеше Франсис за обърнат към доброто.

— Какво ще правим, ако не открием тунели, които да ни отведат до сърцето на планината? — попита брат Браумин. — И ако плоският връх не ни даде достатъчно информация.

— Тогава ще търсим с хематита — отвърна старият отец.

— Мислех, че първо това ще сторим.

Йойона кимна, очакваше тези думи. И той си мислеше, че първоначалното търсене на Аида ще е по-лесно, ако монасите използват камъка на духа. Но бе променил мнението си и плана си, отчитайки сблъсъка на Браумин с Андаканавар. Не можеше да е сигурен, че духът на демона дактил не витае по тези места, а ако лишеният от магия Андаканавар можеше да направлява духа си тъй, че да проникне сред тях, какво ли можеше да стори демонът?

— Нека използваме умовете и телата си — отговори възрастният монах. — Пък ако не свършат работа, ще призовем силата на камъните на душата.

Браумин имаше пълно доверие в преценката на отец Йойона и отговорът го задоволи.

— Кога брат Франсис ще се свърже с върховния абат? — попита той.

— Накарах го да изчака до сутринта — обясни отец Йойона. — Не мисля, че е мъдро да отваряме канали за духа на това проклето място.

Това обясни много на брат Браумин, особено що се отнасяше до доброто настроение на Франсис, и той не коментира повече. Постави ръка на едрото рамо на Йойона и след това си тръгна, защото имаше много работа за вършене.

След три часа монасите в лагера започнаха да се тревожат за брат Делман и групата му. След четири отец Йойона реши, че може би е време вече да използва хематита. Вече бе взел камъка на духа, когато монаси на запад от лагера изкрещяха, че виждат факли.

Скоро след това отец Йойона видя, че към лагера се е устремил с всичка сила самотен монах.

— Брат Делман — рече Браумин на Йойона, когато човекът се приближи. Делман тичаше с всички сили дори надолу по наклона и едва не се преби.

— Сберете се и се подгответе за бой — извика отец Йойона.

Монасите се събраха в боен строй и светите камъни блеснаха в ръцете им. Други приготвиха оръжия или отидоха да се погрижат за конете.

Брат Делман стигна до лагера, залитайки и мъчейки се да си поеме глътка въздух.

— Къде са другите? — попита Йойона незабавно.

— Още… са вътре — отговори Делман.

— Живи ли са?

Младия монах изпъна тяло и наклони глава, успокоявайки се и поемайки дълбоки глътки въздух. Когато погледна обратно към Йойона, страховете на стария отец почти изчезнаха.

— Живи са, да — спокойно отвърна Делман. — Вътре няма опасност, освен ако отново не стане земетресение.

— Тогава защо си излязъл — попита Йойона — и защо си толкова развълнуван?

— Намерихме нещо… някой — отговори брат Делман — Човек или по-скоро получовек и полукон.

— Кентавър? — попита брат Браумин.

Брат Делман сви рамене, тъй като никога не бе чувал тази дума.

— Кентавърът носи тялото на човек — торса, раменете, ръцете и главата — обясни брат Франсис — ала от кръста надолу е кон, с четири копита и прочее.

— Значи сме открили кентавър — съгласи се брат Делман. — Бил е в пещерата, когато се е срутила отгоре му. Тонове скали.

— Изкопахте ли го? — попита отец Йойона.

— Не знаем откъде да почнем — отвърна Делман.

— Горкото създание — отбеляза Браумин.

— В такъв случай го оставете в гроба му — студено каза Франсис, възвърнал стария си нрав. Нито Браумин, нито Йойона пропуснаха това и безпомощно свиха рамене.

— Но брат Франсис — възрази Делман, — той не е мъртъв.

— Но ти каза… — отвори уста отец Йойона.

— Тонове скала! — довърши вместо него Делман. — Да, трябваше да е мъртъв… Нищо не би могло да оцелее след такова срутване. И със сигурност изглежда като умрял, потрошен и съсухрен от слабост. Ала е жив! Отвори очи и ме помоли да го убия!

Тримата по-старши монаси стояха със зяпнали уста, а младите около тях зашепнаха развълнувано.

— И ти стори ли го? — попита накрая отец Йойона.

— Не можах — отвърна Делман, изглеждаше ужасен от самата мисъл за това. — Сигурен съм, че изпитва невероятна болка, ала нямах сили да отнема живота му.

— Господ не ни дава повече, отколкото можем да изтърпим — изрецитира Франсис.

Отец Йойона го погледна с горчивина. В тия времена старата поговорка не бе нищо повече от извинение на Църквата за това, че селяните живеят в мизерия, докато духовниците тънеха в излишества.

Но това бе спор за друг ден, осъзна Йойона и не коментира изказването на Франсис. Вместо това рече на Делман:

— Добре си се справил. Другите, предполагам, са останали с кентавъра.

— Брадуордън — отговори брат Делман.

— Моля?

— Брадуордън — повтори монахът. — Така се казва, кентавърът.

Оставих другите с него, да му осигурят някакво, макар и жалко, облекчение.

— Нека идем и да видим какво може да сторим — каза отец Йойона.

На брат Браумин той рече:

— Събери всички камъни, освен тия, които се повтарят, и ги вземи с нас. Брат Франсис — високо рече той, за да чуят всички. — Ти остани да пазиш фургоните.

Сега бе ред на Франсис да го изгледа кисело, ала Йойона не му обърна никакво внимание, вече бе тръгнал подир брат Делман. Беше нетърпелив да види Брадуордън, това, изглежда, безсмъртно създание.

Пътят не бе дълъг, а Делман наложи бърз ход, така че Йойона се бе задъхал, когато видяха светлината на другите факли. Отецът мина покрай младите монаси и коленичи пред изкривеното, измършавяло тяло.

— Би трябвало да си мъртъв — каза Йойона между другото, умело скривайки ужаса и погнуса си. Само човешката и предната част от конската част на създанието бяха открити, останалото бе погребано под огромна скална плоча, която се издигаше от коридора към върха на планината. Съществото бе странно изкривено, а очите му бяха втренчени в скалата, смазала долната му част. Там, където по ръцете му бе имало мускули, сега висеше сбръчкана и слаба плът, сякаш тялото на кентавъра само се изяждаше заради липсата на друга храна. Отец Йойона се приближи максимално близо и се приведе колкото му позволяваше едрото тяло. Изучаваше създанието, изпълнен със състрадание.

— Определено се чувствам като умрял — отговори Брадуордън, агонията личеше по някога силния, а сега треперещ глас. — Или поне съм тръгнал към смъртта. О, вие няма как да знаете моята болка.

Той успя някак да извърне глава към тях и като погледна Йойона внимателно, я изправи любопитно и болезнено се засмя.

— Какво има? — попита старият отец.

— Да нямаш син случайно? — попита Брадуордън.

Отец Йойона погледна през рамо към брат Браумин, който безпомощно вдигна ръце. Не разбираше как това създание, в този момент и в такова тежко положение, може да задава подобен въпрос.

— Не — простичко отвърна отец Йойона, — нито дъщеря. Отдал съм сърцето си на Бога, а не на някоя жена.

Кентавърът се изкикоти.

— Доста си изпуснал, да знаеш — и му намигна.

— Защо питаш? — поинтересува се Йойона, внезапно зачудил се дали не става дума за нещо повече от съвпадение.

— Напомняш ми на един човек, когото познавах — отговори Брадуордън и тонът му разкри, че говори за добър приятел.

— Монах ли? — настоя Йойона.

— Един по мое мнение луд човек — отвърна кентавърът, — твърде често посягаше към чашката, но иначе бе добър — или е, ако е намерил начин да се измъкне от това прокълнато място.

— И знаеш ли името му? — запита отец Йойона.

— Беше ми като брат — продължи кентавърът, говореше сякаш повече на себе си. Като че бе в някакво далечно място, или дори изпаднал в делириум.

— Името му — настоя на висок глас брат Браумин и се приведе над лицето на кентавъра.

— Авелин — спокойно отвърна кентавърът. — Авелин Десбрис. Един прекрасен човек.

— На всяка цена трябва да бъде спасен — долетя един глас зад гърба им. Всички монаси се обърнаха и видяха брат Франсис в края на редицата. В дланта му сияеше диамант.

— Наредих ти да останеш при лагера — каза му отец Йойона.

— Не приемам заповеди от отец Йойона — долетя отговорът и Йойона разбра, че върховният абат Маркварт е поел контрол върху тялото на Франсис и е дошъл сред тях. — Трябва да го измъкнем оттук — настоя абатът, вгледан в огромната скална плоча.

— Не си достатъчно силен да преместиш планината — сухо отвърна Брадуордън. — Както и аз не бях достатъчно силен да я удържа, докато приятелите ми бягаха.

— Приятеля си Авелин ли имаш предвид? — нетърпеливо рече Маркварт.

— Другите ми приятели — отвърна кентавърът. — Не знам… — Спря и направи гримаса, тъй като от движението скалата леко се помести.

— Не, не ще можеш да преместиш това — простена той.

— Ще видим — каза върховният абат. — Защо си още жив?

— Нямам представа.

— Да не си безсмъртен? — Тонът на Маркварт стана някак коварен.

Абатът мина покрай другите и се приведе до отец Йойона.

— Интересна мисъл — отговори Брадуордън, — винаги са ми казвали, че съм инат. Може би просто съм отказал да умра.

Маркварт не се усмихна.

— Но пък тате умря — додаде кентавърът, — мама също, преди доста години. Удари я гръм — странен начин да си отидеш. Тъй че, предполагам, не съм безсмъртен.

— Освен ако някой безсмъртен дух не те е обсебил — продължи Маркварт.

— Не са ли всички духове безсмъртни — осмели се да го прекъсне отец Йойона.

Леденият поглед на Маркварт прекрати разговора по темата.

— Някои духове — рече той с равен глас, поглеждайки към Брадуордън, но отговаряйки и на отец Йойона — могат да се прехвърлят от тяло в тяло и да поддържат трупа жив, дори той да е отдавна мъртъв.

— Единственият дух в мен си е моят собствен, макар да е подсилен с доста алкохол — увери го кентавърът с престорена усмивка и намигване. — Всъщност и сега бих пийнал нещо, това ще направи болката по-поносима.

Изражението на Маркварт отново остана непроменено.

— Не знам защо още не съм умрял — каза накрая Брадуордън сериозно. — Мислех, че съм, когато скалата се стовари върху краката ми. А и стомахът ми седмица след седмица ми нашепваше да умра.

Върховният абат Маркварт почти не го слушаше. Беше взел друг камък, малкия, но ефективен гранат, с който се изследваха най-фините и недоловими магии и сега преглеждаше плененото създание с него.

Почти незабавно откри отговора, който търсеше.

— Ти имаш магия — обяви той на Брадуордън.

— Или това, или късмет — каза отец Йойона.

— Лош късмет — отбеляза кентавърът.

— Магия — повтори твърдо абатът, — около дясната ти ръка.

На Брадуордън му костваше голямо усилие да се обърне така, че да види горната част на дясната си ръка.

— О, да го вземат дактила и всичките му проклети сестри — изръмжа той, като видя червената превръзка, вързана му от Елбраян — и пазителят смяташе, че ми прави услуга. Два месеца на страдания и глад, а проклетото нещо още не ме оставя да умра!

— Какво е то? — попита отец Йойона.

— Елфически лековит плат — отговори Брадуордън, — явно проклетото нещо кара раните ми да зарастват веднага щом планината ми ги нанесе! И дори гладът и жаждата не могат да ме убият!

— Елфически? — ахна Браумин. Брадуордън разгада израженията на смаяните монаси и бе изненадан, че са изненадани.

— Не ми казвайте, че не вярвате в елфи — рече той — или в кентаври? А поне в паури? Или великани?

— Достатъчно — излая Маркварт, — разбрахме какво имаш предвид.

Но досега не бяхме срещали нито елф, нито кентавър.

— В такъв случай светът ви става малко по-добър — каза Брадуордън, опитвайки се отново да намигне, но вместо това изкриви лице от болка.

Тогава Маркварт се изправи и даде знак на останалите да го последват.

— Няма да е много лесно да бъде измъкнат оттам — рече той, след като се отдалечи дотолкова, че Брадуордън да не го чува.

— Бих казал невъзможно — отбеляза брат Браумин.

— Можем да издигнем камъка във въздуха, като използваме малахита — рече отец Йойона. — Макар че се опасявам, че цялата ни сила може да не е достатъчна дори да поместим такова препятствие.

— Повече се боя, че ако преместим камъка, премахнатият натиск ще позволи на кръвта му да изтече по-бързо, отколкото елфическата превръзка и нашите умения биха могли да компенсират — посочи върховният абат.

— И все пак трябва да опитаме — каза брат Браумин.

— Естествено — съгласи се Маркварт. — Това е твърде ценен затворник, богат на сведения — не само за станалото тук, но и за брат Авелин — не можем да го оставим да умре!

— Съображенията ми бяха повече от състрадание — осмели се да изрече брат Браумин.

— Зная това — немилостиво отвърна Маркварт, — но то ще се промени.

След това Маркварт се обърна и махна с ръка на другите да го последват. Брат Браумин и отец Йойона се спогледаха безпомощно, но нямаха голям избор.

По заповед на Маркварт, който се бе изморил от обсебването и се нуждаеше от почивка, те не извършиха опита до късния следобед на следващия ден, когато всички бяха отпочинали и подготвени психически. Тогава Маркварт отново обсеби тялото на брат Франсис и поведе процесията, стискайки в ръце малахита и хематита.

Заели позиция, всички монаси в кервана, с изключение на отец Йойона, който държеше хематита, се събраха в единение чрез камъка на духа, а после канализираха съединената си енергия в малахита, а когато тя достигна своя връх, върховният абат Маркварт я освободи, прицелвайки я към каменната плочка над Брадуордън.

Чак тогава отец Йойона разбра какъв риск поема върховният абат Маркварт — риск за монасите от кервана, но не и за неговото тяло, което бе в безопасност зад стените на Сейнт Мер-Абел. Когато каменната плоча изтрещя от натиска, а коридорът се изпълни с облаци прах и падащи камъчета, Йойона се изплаши, че целият тунел може да се срути. Трябваше първо да го подсигурят с подпори, осъзна той, а тази липса на подготовка само му подсказа с какво отчаяние абатът търсеше Авелин Десбрис.

Монасите продължиха натиска и скалата отново се разтърси. Брадуордън изпищя и започна да се гърчи, а Йойона притича до него и обви раменете му с ръце, мъчейки се да го издърпа, теглеше с всички сили. За свой ужас отецът установи, че не може да помръдне огромния кентавър. Дори толкова съсухрен, Брадуордън тежеше над 400 паунда.

Йойона потъна в хематита, но не за да се погрижи за раните на кентавъра, както бе възнамерявал, а да се свърже с мислите на другите монаси, умолявайки ги да заделят част от силата си, за да може да изтегли създанието на свобода.

Сега стана опасно и Йойона се опасяваше, че каменната плоча ще се хлъзне обратно надолу, но Маркварт, станал невероятно силен в употребата на камъните, поведе монасите в тяхното усилие, прехвърляйки част от левитационната им енергия към кентавъра.

Йойона най-после го изтегли на свобода, след което отново потъна в хематита и трескаво започна да лекува раните. Бе почти пред припадък, когато Маркварт и останалите сграбчиха и него, и Брадуордън, и ги изтеглиха далеч от нестабилния тунел.

А после отец Йойона вече не бе сам в опитите си да спаси създанието, като към усилията му се присъединиха духовете на Маркварт, Браумин и още няколко монаси.

Повече от пет часа по-късно отец Йойона лежеше на земята точно до планината Аида, напълно изтощен, а до него бе брат Браумин. И двамата заспаха, а щом се събудиха на следващата сутрин, видяха брат Франсис — а не Маркварт — да стои над тях.

— Къде е кентавърът? — попита отец Йойона.

— Почива си и е доста по-добре, отколкото бихме могли да се надяваме — отговори брат Франсис. — Нахранихме го, почнахме с малко храна, ала после той изяде половината еленско и изпи няколко галона вода. Тази елфическа магия на превръзката ще да е доста силна, тъй като той вече изглежда много по-добре.

Отец Йойона кимна, искрено облекчен.

— Намерихме път нагоре към планината — добави брат Франсис.

— Има ли нужда от това?

— Ще ти е интересно да видиш какво открихме сред пепелищата — остро отговори Франсис.

Отец Йойона преглътна следващия си въпрос, преценявайки човека пред себе си. Какъвто и напредък да бе постигнал Франсис, след визитата на абат Маркварт той очевидно бе заличен. Изражението на лицето му отново бе студено, а топлотата в очите му я нямаше.

— Опасявам се, че трябва да си почина — каза накрая Йойона. — Днес ще говоря с Брадуордън, а утре ще се кача на Аида.

— Няма време — отговори Франсис, — а с кентавъра няма да говори никой, докато не се върнем в Сейнт Мер-Абел.

Отец Йойона дори не попита кой е разпоредил това. Знаеше много добре и разбра внезапната смяна на настроението на Франсис. Когато за пръв път видяха опустошения Барбакан, той бе обявил, че разрушението е дело или на някой богобоязлив човек, или на демонската магия. Сега бе ясно, че Авелин е бил намесен, а Йойона и за миг не се съмняваше, че Маркварт е изяснил на Франсис, че Авелин не е богобоязлив.

— Ще се качим до върха на планината днес — продължи брат Франсис, — ако не можеш да се справиш, брат Браумин ще заеме твоето място.

Когато си свършим работата, отново тръгваме на път.

— Ще бъде тъмно, когато се върнем от планината — рече брат Браумин.

— Ще пътуваме ден и нощ, докато се върнем в Сейнт Мер-Абел — отвърна Франсис.

Това се видя глупаво на отец Йойона. Отговорите бяха тук, наблизо.

Нямаше смисъл да се бърза обратно към Сейнт Мер-Абел — освен ако не отчетеше изключителното недоверие, което абат Маркварт изпитваше към него. Откритието на свидетел бе променило всичко и Маркварт нямаше да го остави да поеме контрол над тази изключително деликатна ситуация. Йойона погледна Браумин, и двамата се чудеха дали не е дошло времето да се изправят срещу върховния абат и неговата Църква.

Ала Йойона леко поклати глава. Не можеха да спечелят.

Не бе изненадан, но му стана мъчно, когато се върна при фургоните и видя Брадуордън окован във вериги. Все пак подновената жизненост на кентавъра го изненада и му даде надежда.

— Поне ми дайте гайдата — помоли кентавърът.

Отец Йойона последва изпълнения с копнеж поглед на Брадуордън към прашасалата гайда на стола в близкия фургон. Понечи да каже нещо, но брат Франсис го прекъсна:

— Ще го храним и лекуваме, но само толкоз. Щом се възстанови напълно, ще му вземем елфическата превръзка.

— Уфф, Авелин бе по-добър човек от всички вас, взети заедно — отбеляза Брадуордън, затвори очи и си затананика тиха мелодия, като от време на време ги поглеждаше косо и измърморваше:

— Крадци.

Отец Йойона, без да откъсва очи от Франсис, отиде, взе гайдата и я подаде на създанието.

Брадуордън го прие с почтителен поглед и кимна, след което засвири такава пленително красива музика, че всички монаси, освен инатливия Франсис, се вслушаха в нея.

Отец Йойона някак си събра сили да придружи Франсис и шестима други до Аида следобеда. Върхът на планината сега бе широк черен кратер, но пепелта и лавата се бяха втвърдили така, че монасите ходеха по тях без особени усилия.

Брат Франсис ги отведе точно до крайната им цел — вкаменена ръка, която излизаше от черната земя, а пръстите й бяха стиснати тъй, сякаш държеше нещо.

Отец Йойона се приведе ниско и разгледа ръката и дланта й. Познаваше я! Някак разбра чия е тази ръка, почувства нейната доброта, обгърната от ореол на святост и божествена сила.

— Брат Авелин — ахна той.

Зад него всички освен Франсис едва не паднаха.

— Така предполагаме и ние — отвърна брат Франсис. — Изглежда, Авелин е бил съюзник на демона и е бил погубен заедно с него.

Лъжовността на това твърдение вбеси отец Йойона. Той рязко се изправи и се обърна към Франсис, като едва се сдържа да не го удари.

Но бързо осъзна, че абат Маркварт ще продължи своята кампания срещу Авелин, защото ако наистина се установеше, че Авелин е жертвал живота си, за да унищожи дактила, това щеше да постави твърденията и позицията на Маркварт в Църквата под въпрос. Затова разговорите с кентавъра щяха да бъдат ограничени до минимум, докато създанието не бъдеше отведено в Сейнт Мер-Абел, за да е под контрола на Маркварт.

Отец Йойона се насили да се успокои. Битката едва сега започваше, не му бе времето да я поведе открито.

— Какво е държал, според теб? — попита Франсис.

Йойона погледна ръката и сви рамене.

— Долавя се някаква магия — обясни брат Франсис, — вероятно няколко камъка. Ще знаем, когато изровим тялото — но не са всичките, откраднати от него.

Да изровим тялото. Самата идея се струваше на Йойона изключително погрешна. Това място трябваше да се отбележи като гробница на светец, място, където човек да събира вяра и кураж. Той искаше да изкрещи на Франсис, да го зашлеви през устата дори само задето бе изрекъл подобна глупост. Ала отново си напомни, че сега не е времето да започне своята битка.

— Камъкът около тялото е здрав — рече той, — взривяването му няма да е лесна работа.

— Имаме си графит — напомни му Франсис.

— Ала ако под камъка има процеп, такава рязка намеса може да ни отнеме камъните завинаги.

За миг Франсис се паникьоса.

— Какво предлагаш тогава? — остро попита той.

— Претърси с хематита и граната — отвърна отец Йойона, — няма да е много трудно да се разбере имало ли е камъни около този човек и колко са те. Сложи ярката светлина на диаманта в процепа около ръката и остави духа си да влезе в мястото.

Брат Франсис явно не разбираше причините, поради които абатът искаше да унищожи това място, затова помисли няколко мига и кимна.

Съгласи се и Йойона да го придружи духовно в процепа, тъй като върховният абат бе твърде изморен да се върне в тялото му в скоро време, а Йойона бе единственият, който можеше да разпознае брат Авелин.

Франсис го бе виждал само за кратко, тъй като Авелин бе напуснал абатството малко след като той бе постъпил в него.

Скоро самоличността на монаха бе потвърдена заедно с това, че наоколо има само един слънчев камък, макар че Йойона усети и енергийни влияния от огромен аметист. Ала не спомена за него на Франсис и без проблеми го убеди, че един слънчев камък, който и без това се намира в изобилие в Сейнт Мер-Абел, не си струва риска и изгубеното време за изравяне на тялото.

Така монасите напуснаха Авелин, водени от Франсис.

Отец Йойона си тръгна последен, като спря да погледне назад.

Мислеше за собствената си вяра и си спомняше младия монах, който неволно го бе научил на толкова много.

Когато се върнаха в лагера, Йойона постави един диамант в ръката на Браумин и му прошепна напътствия как да иде и да види святото място.

— Ще забавя брат Франсис достатъчно, докато се върнеш.

Брат Браумин не разбираше напълно какво става, но от тона на Йойона разбра колко важно е това и се отправи на път.

— А, братко Браумин, още нещо — рече отецът и монахът се обърна още веднъж. — Вземи брат Делман със себе си. Той също трябва да види това място.

Брат Франсис изпадна в отвратително настроение, когато научи, че тръгването им ще се забави заради счупено колело.

Все пак тръгнаха на път още преди зазоряване. Кентавърът, очевидно вече здрав — макар че Франсис не посмя да му вземе превръзката — свиреше и трополеше зад фургона му, прикован за рамката му и пазен от близките монаси.

Братята Браумин, Делман и отец Йойона не продумаха тази нощ и на следващия ден, онемели от гледка, която щеше да ги преследва до края на дните им и щеше да се превърне в дълбоко откровение за смисъла на техния живот и вяра.