Пол Дохърти
Прокобата Тутанкамон (3)

Глава първа

Днес смъртта се явява пред мен

като горяща главня в тъмнината,

като следи от кръв по улицата,

като дим от огъня на пустинята,

като болка от язва.

Думите на тези древни стихове често са ми на езика и отекват в сърцето ми, особено снощи, когато се събудих от зловещ вой откъм реката. Знаех какво се бе случило.

Привечер излязох с нубийските наемници край портите на имението, в което бях заточен, — малък, елегантен дворец, изцяло на мое разположение, но все пак затвор. Отидохме до брега на Нил, където земята се издигаше и гледаше към величествена гора от папирусова зеленина, свежа и плътна, подхранвана от новите плодородни наноси на реката.

— Ние също го чухме — прошепна капитанът на наемниците.

Не отговорих. Избягвах да говоря, ако не се налагаше. Повечето време прекарвах записвайки истината, или поне онова, което сам смятам за такава. Записвах спомените си за бляскавото време, за смутните години, наречени Сезона на хиената, когато Ехнатон, Великия еретик, прокара вярата си в Единствения бог — Атон, и построи нов град с надеждата да създаде нова империя. Записвах сенките на онази епоха, когато Царството на Двете земи процъфтяваше. Някои хроники говорят за онези времена като за „голяма сянка, помрачила земята“, а други ги сравняват с „ослепителна светлина“. Каквото и да казват, Нил все още се разлива и отдръпва и земята е напоена с кръв.

Тръгнах по брега и забелязах алената пяна, парчетата плът сред тръстиките. Крокодилите бяха обсадили женски хипопотам, скрил се да роди сред тръстиките, и бяха нападнали него и бебето. Трябва да е бил голям пир: виненочервени мехури подскачаха и се пръскаха по повърхността на реката, а горчивият мирис на кръв надвиваше наситената смрад от размътената тиня.

На връщане към къщи си спомних думите на един мъдър човек, който сравняваше живота със стъпала на пирамида: „Всяка жива душа се мъчи да се изкатери до някакво ниво — било растение, птица, животно или човек.“ И наистина е така: та нали самият аз съм живял в блатата сред крокодили, препускал съм с кръвожадните хиени в ловните поля, летял съм с недосегаемите лешояди, за да се спускам и кълва от бойното поле на живота. Аз, Маху — син на Сеострис, доверен приятел на фараона, бивш началник на Дома на тайните, „очи и уши на фараона“. Аз, който съм видял… да, ще ви кажа какво съм видял. Пазителят на тайните на новия фараон, да бъде благословено името му, поиска да призная всичко, да прошепна тайните си като разкаял се грешник пред жрец в Храма на ухото. Затвориха ме в това имение с боядисани в небесносиньо хладни стаи и с градини със сладки аромати, за да завърша делото си. Сега седя сам и гледам през прозореца. Капандурите са отворени, за да пропускат дневната светлина и хладния бриз откъм реката. Погледът ми се спира ту на блещукащата вода в щерната, ту на преливащото зелено на дърветата в градината. Отеква рев на звяр и в небето изведнъж разцъфва облак от подплашени птици. Още от онези славни бойни дни ми е останал навикът да се вглеждам във всичко, да се ослушвам за съсъка на летяща стрела, да предугаждам сянката на падащ меч…

Слънцето залязва, сенките пълзят по градината. Стаята ми сякаш се уголемява и вече не е писалище с боядисани стени; свежите зелени ръбове с тъмночервени ивици се раздалечават. Сега тя е зала в Дуат, Подземния свят, просторна и изпълнена с неспокойни сенки. Вдигам чашата вино за наздравица с мъртвите, които се надигат да ме посрещнат. Сядат по местата си усмихнати или намръщени. На почетното място е той, Великия еретик, ужасният грешник, Ехнатон! Не смеят да изрекат името му. Наричат го Плашилото — мръсна дума, която за мен е като звън от лира, мелодия на флейта, която връща най-горчивите спомени. Ехнатон, Забуления, с уродливо несъразмерно тяло, широк като на жена ханш и провиснали гърди, накуцващ и с пръсти, дълги като на паяк. Как ли не му се подиграваха, как ли не го осмиваха — особено жреците, жалките бръснати глави, скопени между краката, а и между ушите!

Ехнатон притежаваше редки качества и недостижимо величие, известни на малцина. За мен бе внушителен като статуя в мрачен храм, в който слънчевите лъчи играят по червения кварцит. Гледаше ме с продълговатите си раздалечени очи, излъчващи сила — невероятни очи, така и не успях напълно да ги проумея. Когато се гневеше, долната му челюст потрепваше, а плътните му устни бълваха клетви, както Хор бълва огъня, с който овъглява враговете си.

До него — Ай, тъстът на Ехнатон. Крокодил сред крокодили! Командир на колесниците, Пазител на короната, Носител на ветрилото на фараона, главен сред хиените. Лъжец, убиец и подлец, същинска мангуста, с умно, гладко лице, с пронизващи очи и приятен глас, винаги любезен, подкупващ, истинска кобра в човешка кожа.

Идва ред на Хоремхеб: здрав и набит, в кожени доспехи, неизменно стиснал боен кривак и кама. Със сурово лице, уста с увиснали ъгли и квадратна челюст, и най-вече с бдителни очи. Мъж на честта, способен на най-безчестните дела, амбициозен и своенравен. А зад него вярната му сянка — слаб и жилав, с остро лице, орлов нос и злобни очи — Рамзес. Потаен и коварен е приятелят на Хоремхеб, ала също така е неподражаемо смел и свиреп в битка.

Назад са другите Чеда на Кап, Царските ясли, където ме запокити леля ми Изития, онази зла вещица с черна като нощ душа, препълнена с отколешни грехове, между които и смъртта на майка ми. Ето го Майа — нежния Майа с изписано като на жена лице, с карминени устни и подрънкващи бижута. Подушвам парфюма му — смесица от касия и мирта. Ревнивият Майа, ковчежникът Майа, ето го — потрива стомаха си, както правеше приживе, сякаш бе знаел откъде ще го сполети смъртта. И до него е единствената му любов — приятелят ми Собек, с изпито лице и хлътнали очи, изгорял от слънцето в затвора на оазиса, където бе пратен заради прелъстяването на една от наложниците на Великолепния, бащата на Ехнатон. Собек бе успял да избяга от заточението. Завърнал се в Тива, пак не бе стоял със скръстени ръце — бавно и полека бе успял да създаде своя мрежа сред отритнатите обитатели на бедните квартали, своя армия от верни бойци в мръсния подземен свят на Уасет, Града на Скиптъра.

Пълна негова противоположност е Хюи: изтънчен, строен, с остра брадичка и ясни очи, неизменно елегантен, с премерени жестове и мъдра реч. Началник на Дома на пратениците, най-добрият дипломат, с единствена грижа — величието на Египет.

До него е и Мерире, първожрецът. С подигравателни очи и присвита уста, с набожно лице, кръгло и гладко като речен камък. С меден глас и ласкателни слова, ала същевременно един от най-опасните хора! Ето го и Пентжу, лекаря, неспокоен и потаен. Дребен мъж с прегърбени рамене и тясно лице, напрегнат поглед и открехнати устни.

О, да, миналото ми е изпълнено с хора. Стените на залата се разширяват като дългите зали на хетите. Отпивам от виното си и оставям духът ми да се понесе отвъд Далечния хоризонт, но той не влиза в Полетата на Ялу, Долината на благословените, а в някакво скрито време и пространство, увиснало между земята и небето. Претърсвам пещерите на душата си, кухината в сърцето си, населявани от онези, които съм обичал, отстоявал, предавал и убивал. Той също се появява, но отделно от останалите, като пламък от свещ насред тъмнината. Става дума за Божественото дете, Благословеното дете, Богоугодния, Златния, Тутанкамон, син на Ехнатон и Хийа, неговата митанийска принцеса, съперницата на Нефертити. О, да, вече споменах името й! Нефертити, „Красивата жена пристигна“! Все още не мога да повярвам, че роденото ни дете, дареният нам Божествен син разруши любовта на Нефертити и запокити мечтания свят на Атон в земята подобно на огнена звезда, врязала се в небесата. Тутанкамон с красивото по детски лице, толкова спокоен и ведър; с невинен въпросителен поглед като млада кошута, изумена от обградилите я хиени.

Вече споменах името й, а тя пристига с другата — Нефертити, и дъщеря й Анхсенамон. И двете обичани от мен, толкова различни една от друга. Нефертити с лице от бледо злато и блестящи сини очи насред огнен ореол от червена коса. Появява се в много форми — истинска пакостлива хитруша, която дразни и флиртува, или в цялото си величие с онази синя корона, килната царствено назад глава и поглед, наблюдаващ света изпод тежки клепачи. Зад нея е Анхсенамон — коварна като блато, покрито с най-зелената свежа трева, капан за душата на всеки мъж! Стар съм, но си спомням заобленото, чувствено лице на Анхсенамон, очите на кошута и създадената за целувки уста и пълното, зряло тяло и усещам как у мен се надига възбуда. Сърцето ми се напряга. Ако можех, бих галил онова тяло, държал лицето и целувал устата й. Та значи и двете са тук, наред с останалите.

Вземам папирус и перо и за пореден път се питам: откъде да започна, как да започна? Миналото е като бойно поле, потънало в прахоляка на толкова конфликти и убийства. Бойните колесници трополят и се разпадат. Конете галопират и нападат. Мъглата се размества; злато, сребро и кехлибар блестят на слънцето. Чувам плющене на сбруя, рев на боен рог, викове на мъже, тропот на исполински крака там, където Богът на битките е изсмукал кръв. Да, връщането в миналото е като прекосяване на бойно поле. Така че къде започна всичко? Вероятно, подобно на всички битки, някъде насред покоя, онези ведри дни, преди колесниците да бъдат впрегнати и мечовете извадени. Ще започна от последния месец от сезона перет^[1], когато Нил беше силен и пълноводен и миеше черните земи с мократа си хладина. Да, точно тогава се започна отново, цяла година след като Нефертити беше поела дадената от мен отрова. Гледах как светликът на живота й избледнява и усещах потреперването на красивото й тяло в ръцете си…

Бяхме напуснали града на Атон, Ахетатон, и отишли на юг в Тива. Всички бяхме там, в Двора на лъвовете на двореца Малгата, Ослепителния дом на юг от Тива. Спомням си го добре. Обляният в слънце мраморен двор с готовите за скок лъвове, издълбани във всеки ъгъл върху червен кварцит. От четирите страни го обграждаха градински лехи с черна почва, донесена специално от Ханаан и засадена с безкрайно разнообразие от ароматни билки, треви и цветя. Спомням си дори аромата им, особено метличината със сиви листа и яркобели цветове. Вратите към вътрешността на двореца бяха затворени и охранявани от членове на имперската войска, подбрани изцяло от Нахтмин, Главен военен писар на двореца, потайния и неразгадаем брат на Ай. Тези воини стояха в сянката с глави, предпазени от раираните кърпи на златни и сини ивици, кожени поли, сандали, дълги медни гривни на китките, едната ръка върху обреден щит с овнешката глава на Амон, другата сграбчила копие с бронзов накрайник с шипове. Избрани бяха, защото всеки от тях можеше да прикове с копие пеперуда на стената. Пазеха ни. Сякаш имахме нужда от охрана!

Намирахме се под поръсени с парфюм сенници, отпуснати върху възглавници или дивани или седнали на столове с инкрустирани с абанос и слонова кост облегалки. Говорехме и си почивахме. Пред всеки от нас имаше малка маса от акациево дърво и позлатени съдове с резени пъпеш, нар, ябълки и череши. По средата беше Тутанкамон, само на шест години, облечен в проста бяла роба от най-фин лен и обръсната малка глава, подобна на яйце, с единствена червеникавочерна къдрица, която се спускаше до пълната му дясна бузка. Седеше под лилав сенник върху алени възглавници с позлатени ръбове, смучеше парче пъпеш и се усмихваше блажено на себе си. До него беше Анхсенамон, вече на четиринайсет, момиче-жена с плътна сплетена и напарфюмирана перука, вързана със зелена лента, с изящно гримирано лице и ослепителни на силното слънце бижута и огърлици. Беше полегнала с лице към брат си, бъдещия й съпруг, а ленената й роба по-скоро подчертаваше, отколкото скриваше красотата й. Дразнеше го като малко котенце и в замяна се радваше на искрящата му, невинна усмивка. Зад тях бяха наредени слуги с розови ветрила от щраусови пера, които предизвикваха лек ароматен ветрец и гонеха нахалните мухи.

Като официален попечител на Тутанкамон седях от дясната му страна, а зад мен — помощниците ми Собек и Джарка. Ай и Нахтмин седяха отляво. Нахтмин се издигаше все повече в Царския кръг, за да уравновесява военната мощ на Хоремхеб. Останалите бяха разпръснати от двете ни страни: Хоремхеб и Рамзес — по изключение без униформа. Пентжу и Хюйи, Мерире, Туту — двуличният дворцов управител на Ехнатон, и Рахмос — генералът на Атон. Някои бяха горещи привърженици на каузата на Великия еретик, други — по-хладни, останалите — просто кариеристи. Приличаха ми на глутница хиени, полегнали в сянката на скалите. Дебнехме се, готови да действаме като глутница, да преследваме и разкъсаме всеки общ враг, а при промяна на обстоятелствата — да се обърнем един срещу друг. Обстоятелствата бяха на път да се променят.

Един ден — светъл ден, спомням си, свещен за богинята Хотор — гледахме двубой с пръти между двама Накту-аа, момчета със здрави юмруци, ветерани от легиона на Птах, които бяха убили по трима врагове в ръкопашен бой, после отрязали ръцете, пенисите и носовете им или какъвто там трофей се изисква. Това бяха двамата най-добри бойци в легиона и Рамзес беше уредил показно на способностите им. Наблюдавахме как кръжат един около друг, сграбчват препаските си, намазаните с масло тела, полепнали с прах. И двамата уцелваха отново и отново, докато от острите резки и силните удари потече кръв. Движеха се като в танц, голите им стъпала шляпаха по земята, а вдигнатите заострени прътове търсеха мимолетно предимство. За момент се разсеях, вниманието ми бе привлечено от една от любимите на Ай котки с остри уши — огромен раиран екземпляр, който беше уловил малко зайче и сега си играеше с него в сянката на единия от гравираните лъвове.

— Пак! — изрева един от борците.

Двамата се отдалечиха един от друг, тоягите се срещнаха. Някъде в двореца прозвуча рог, удариха цимбали. Обърнах се и погледнах едната врата. Стражите вече я отваряха. Вестоносец зашляпа забързано по каменния под. Беше облян в пот, препаската му бе мазна и мръсна. Носеше яката на официалните имперски вестоносци. Борците спряха и се раздалечиха. Вестоносецът се свлече на колене и долепи чело о земята пред Тутанкамон. Ай щракна с пръсти. Вестоносецът се изправи, притича и прошепна нещо в ухото на Божия баща, после му подаде свитък. Ай стана.

— Господа — прошепна, — трябва да се върнем в залата за съвещания.

Вече имаше планирано събрание на Царския кръг за десетия час. Обърнах глава и кимнах на Джарка и Собек да се приближат. По изключение Собек беше облечен в ленена роба на вестоносец. Вечно се забавляваше на двойствения си живот между двореца Малгата и мръсните задни улички на Тива. Собек се бе оказал безценен за мен с разказите си за клюките, разговорите, действията и плановете на различните групировки, чиято власт бе нараснала по време на отсъствието на фараона от Тива. Дори бяха нападнали Долината на царете в опит да ограбят царските гробници. В изминалите няколко седмици бях раздал бързо правосъдие. Около входа към Долината на царете в момента бяха наредени колове с труповете на заловените от мен. Джарка беше също толкова незаменим: с тъмна кожа и гладко лице независимо от вече посивяващата коса и вече не толкова бурната веселост. Пет години по-рано двамата нямахме избор и трябваше да убием любовта на живота му и баща й — професионални убийци, изпратени в Атон да убият Великия еретик. И двамата ми другари знаеха задълженията си. Джарка носеше тежък сирийски лък и колчан стрели; Собек криеше дълъг кинжал под робата си.

— Заведете Негово превъзходителство вътре.

Анхсенамон се бе окопитила и гледаше с присвити очи дядо си Ай. Тутанкамон обаче продължаваше да смуче парчето пъпеш с неопределена усмивка към двора, сякаш виждаше нещо, което останалите не могат. Собек и Джарка понечиха да изпълнят заповедта ми, а едновременно с тях се появиха и избраните лично от мен наемници от моя народ, меджаите на изток от Тива, които до момента се бяха излегнали на сянка с мех вино при издълбаните лъвове. Собек хвана малкия принц за ръката и внимателно го издърпа да стане.

— Войнико! — изпищя момчето и размаха резена пъпеш. — Воините се бият!

Собек се наведе и му прошепна нещо, момчето се засмя — дълбоко гъргорене от тесните гърди.

— Много добре, много добре! — изрева и почти се хвърли в прегръдките на Собек.

Анхсенамон заобиколи Джарка внимателно, усмихна се прелъстително и тръгна към мен. За миг ми напомни на майка си Нефертити: същата премаляла, чувствена и същевременно царствена осанка, открехнати в лека усмивка устни, сведен под дълги мигли поглед, но когато вдигна очи, улових погледа, който ми казваше, че знае какво си мисля. Дойде по-близо от нормалното, усетих аромата й, видях вадичката пот, която се стичаше между гърдите й. Размаха ленения си шал като ветрило, извърна леко глава и ме погледна косо.

— Маху — името ми долетя като шепот, сякаш бяхме любовници или съучастници. — Маху, какво се е случило?

— Ваше превъзходителство ще бъде уведомена съвсем скоро.

— Ваше превъзходителство ще бъде уведомена съвсем скоро — имитира ме тя, засмя се детински в шепа. Отвори рязко ветрилото в дясната си ръка и го размаха яростно пред лицето си, красивите й очи вече не се смееха, бяха студени и твърди. — Не съм дете, Маху. На четиринайсет съм. Вече съм била царица и майка. Сега съм бъдеща царица и майка на наследника.

— За момента, Ваше превъзходителство, ти си това, което си, и аз съм това, което съм. Знаеш, колкото знам и аз, и съм убеден, че — приближих лицето си още малко — веднага след края на срещата Божият баща, Ай, твоят дядо, ще се промъкне в покоите ти, за да сподели, онова, което предстои да научим.

Анхсенамон се усмихна. Винаги беше така: париране и атака като двама борци с тояги. Анхсенамон флиртуваше, но зад това се криеше заплаха; преструваше се на невинна, а бе всъщност жена, спала със собствения си баща, и ако моите шпиони не грешаха, в момента предлагаше подобни услуги и на дядо си. Анхсенамон бе истинска хесета! Можеше да засрами и най-добрата хесета! Опасна беше не само заради красотата си, но и заради онова излъчване на детска невинност, което прикриваше сърце и ум, жестоки като на мангуста. О, да, тя беше дъщеря на Нефертити и внучка на Ай, наследила всяка частица от тяхната коварност!

Анхсенамон изтича нататък, без да престава да си вее с ветрилото, и пътем извика в поздрав към двамата бойци с тояги. Движеше се толкова бързо, че Джарка почти се блъсна в нея и се наложи да отстъпи с безброй извинения. Анхсенамон само се засмя и последва своя полубрат вътре. Моите наемници изтичаха след тях. Имаха си заповеди. Последната записана воля на Ехнатон бе аз да бъда официалният и доверен попечител на малкия му син. Такова е било и желанието на майката на Тутанкамон, Хийа, и аз бях дал обет, който смятах с двойна сила за свещен. Тутанкамон не оставаше нито минута извън полезрението ми или това на Джарка; дори резенът пъпеш, който ядеше по-рано, бе внимателно проверен и опитан. Огледах двора. Слугите на другите членове на Придворния съвет изпълзяваха изпод сенките по ъглите, говореха си и недоумяваха каква новина е размърдала Великите. Гледах ги внимателно. Всяка хиена имаше собствена глутница и се запитах на колко от тях може да се има доверие: войници от различни националности, наемници, хора, бягащи от закона в други градове. Някои от тях по-рано бяха предани до фанатизъм на Ехнатон. Нямах доверие на нито един, но не смеех да действам. Като началник на полицията се изкушавах да посъветвам Ай, че трябва да бъде издаден декрет, с който да бъдат изселени в името на мира и хармонията. На Ай това щеше да му хареса! Щеше да настоява — независимо че съм началник на полицията — на моите разузнавачи също да бъде забранен достъп до двореца.

Въздъхнах и последвах останалите вътре по тесните коридори с плочки към огромната зала за съвещания. Пред инкрустираните с мед врати от ливански кедър вече беше наредена охраната на Нахтмин. Много от тези мъже бяха от легиона на Ра, който по-рано бе разположен близо до Ахмин, родния град на Ай, и бяха пряко зависими от онези, които аз наричах шайката от Ахмин: Ай, Нахтмин и други от тяхното сборище. Останалите членове на Царския кръг ме очакваха. Ай седеше на подобен на трон сгъваем стол, чиито облегалки бяха с формата на лъвски глави, а на краката — на оголени нокти. Членовете на съвета седяха върху възглавници или малки столчета. В центъра на кръга петима писари от Училището на живота седяха с кръстосани крака и готови свитъци папирус и пера в скута.

Някога залата е била величествена, но годините на занемарение, докато Ехнатон се намираше във величествения нов град на двеста километра на север, бяха оставили своите следи. Фреските и рисунките бяха загубили живостта си; колоните в синьо и злато бяха започнали да се лющят. В едната част на тавана корнизът се беше отлепил, а прахолякът все още се намираше на пода. Дворецът беше нападнат от плъхове и мишки. В отговор Ай бе пуснал цял легион котки и в залата едва се дишаше от тяхната миризма.

Седнах и сбърчих нос, нищо че Мерире, който бе поел ролята на уредник и гостуващ жрец на Царския кръг, отправяше напевна молитва към Всесилния бог. Никой не смееше да попита дали се моли на Амон Ра, мълчаливия бог на Тива, или на Атон, великия Слънчев диск, символ на мистериозния Всесилен и Всевиждащ бог на Ехнатон. Обгърнах кръга с поглед. С изключение на Мерире и други фанатици на Атон — „благочестивите“, както Хюйи ги наричаше дипломатично, — се съмнявах дали някой, включително и аз самият, вярваше в какъвто и да е бог. Вярно е, че Хоремхеб беше отдаден на Хор от Хенес, неговия роден град, макар да гледаше на него повече като на талисман, добра магия, отколкото като духовно същество. Ние бяхме жадните за власт хиени, които не отделяха поглед от Ай. Ако той се подхлъзнеше или отслабнеше, останалите, заедно с мен самия, щяха да го разкъсат на парчета. Но Ай не отстъпваше по лукавство на никого от нас. Да не говорим, че Тутанкамон му беше внук, а Анхсенамон — внучка. И макар аз да бях попечителят на принца, Ай вече си беше присвоил цялата власт на регент и никой не смееше да му се противи. Съзнавахме, че всички в Царския кръг са набелязани. Бяхме служили на Атон. Бяхме част от великата ерес. Други в Египет — генерали и придворни, управници на могъщи градове, особено на Тива — имаха доста сметки за уреждане с нас. Именно страхът от тези „други“ ни сплотяваше, а Ай бе доказал, че е най-опасният лидер на глутницата.

Мерире спря да ломоти, Ай седеше мълчаливо, сякаш размишляваше над молитвата.

— Господа — вдигна ръце и ги разпери, сякаш ще изрече заклинание, — господа, огледайте се. Тази зала представлява цял Египет.

Няколко се огледаха, останалите не отделяха поглед от Ай.

— Трябва да признаем — продължи Ай, — че преместването в Ахетатон се оказа грешка, но волята на фараона е на първо място и ние нямахме избор, освен да се подчиним.

Посрещна го хор на съгласие. Ай напяваше химн, познат на всички ни — всяка буква, всяка случка, — така че не пропускахме да се присъединим към всеобщия хор.

— Градовете на Египет страдат, храмовете са занемарени, градините са обрасли в бурени, а хазните — празни — гласът му се усилваше. — Армиите, с изключение на онази на Мемфис — усмихна се той на Хоремхеб, — изпитват недостиг на продоволствие, оръжие и хора. Войниците дезертират на тълпи, на офицерите им е все едно, казармите са празни. И, което е по-лошо, враговете на Египет, народите на Деветте лъка, стават все по-дръзки и арогантни.

Хоремхеб изпляска с ръце, закима бясно и огледа останалите предизвикателно.

— Престъпници и бандити обикалят из Червените земи — продължи Ай. — Мините ни в Синай са непрекъснато атакувани, пристигат и новини за безредици в Куш, чиито васали забравят да платят дължимото на Великия дом на Египет.

Седях с леко притворени очи и слушах списъка с бедите на Египет. Западането на търговията, празните хазни, ниският боен дух в армията, бунтове и въстания в някой град или провинция, растящата заплаха, идеща отвъд Синай, където подчинените на Египет племена в земите на Ханаан пренебрегваха призива на фараона и воюваха помежду си. На север от Ханаан се надигаше велика империя. Хетските васали се концентрираха все повече върху отслабващия Египет, винаги готови да нарушат границите, да се впуснат на юг и заселят плодородните земи и морската равнина на Ханаан. Изкушавах се да прекъсна речта на Ай, но разбирах какво прави. Напомняше ни, че всички носим отговорност за отслабващото величие на Египет. Най-накрая приключи и седна с приведена глава и ръце в скута.

След малко вдигна поглед:

— Коя е най-голямата заплаха?

— Азиру! — процеди през зъби Хоремхеб.

— Азиру — повтори като ехо Ай и кимна дълбокомислено.

— Ханаанският принц — продължи Хоремхеб. — Знаем, че настройва съюзниците ни срещу нас и подкрепя хетите. Единственият ни силен съюзник там, Риб-Адди, цар на Библос — махна с ръка към Туту, ревностния уредник на двореца на Ехнатон, — изпращаше писмо след писмо с молба за помощ, за поне един ескадрон колесници. Дори това писмо не получи отговор, не бе показано на никого.

— Подобно на теб — приведе се Туту с едва сдържан гняв — аз следвах заповедите на фараона!

— А не му ли бе и съветник?

— Да, както и ти — изстреля Туту. — Но волята на фараона беше ясна. Никакви войски в Синай. Трябваше да оставим съюзниците си сами да решат проблемите си. Ехнатон планираше да тръгне по пътя на Хор и да пренесе словото на Атон при съюзниците си.

— Глупости! — изрева Хоремхеб. — Ехнатон се закле никога да не напуска този град до края на живота си.

Останалите от кръга се озоваха въвлечени в крясъците и размяната на обвинения. Ай ме погледна, после отмести поглед: най-накрая запляска и продължи, докато всички разговори затихнаха.

— Риб-Адди е мъртъв! — думите му бяха посрещнати с дълго стенание. Хоремхеб беше готов да скочи на крака, но Рамзес внимателно го бутна обратно върху възглавниците. — Вестоносецът донесе новината. Азиру е нападнал Библос, войските му преобърнали града. Риб-Адди е бил заловен, гърлото му — отрязано като на жертвен агнец, после бил обесен на главната порта.

— А нашият съюзник Тушрата, цар на митанийците? — протестира Хоремхеб. — Хийа, майка на принц Тутанкамон, бе негова дъщеря. Той обеща да ни помогне.

— Митанийците не смеят да действат — поклати глава Ай. — Хетите са дали велик обет. Ако митанийците се намесят в Ханаан, те ще последват примера им.

— В такъв случай трябва да изпратим войски — настоя Рамзес. — Да изпратим огън и меч в Ханаан.

— Така ли? — щракна с пръст Ай и посочи Майа. — Колко злато и сребро има в Дома на среброто?

— Колкото за двайсетдневна кампания, а оттам нататък — нищо.

— Е, генерал Рамзес — обърна се към поддръжника на Хоремхеб Ай, — докъде според вас ще я докараме със злато за двайсет дни? Коя войска да изпратим?

— Не забравяйте легионите на Хор и Изис при Мемфис — не се предаваше Рамзес. — Пешаци и колесници, да не споменаваме легиона на Ра…

— А! — вдигна изненадано ръце Ай. — Значи предлагате да изпратим в Синай единствените три легиона, на които можем да разчитаме, предвождани от единствените двама генерали…

— На които можем да вярваме — довърши изречението Хюйи.

— Ако изпратим легионите на Хор и Изис — въздъхна Ай, — ще останат само наемниците и имперският легион на Нахтмин. Ако се стигне до безредици или въстание тук — сви рамене той, — колко дълго мислите ще оцелеем?

— Трябва да изчакаме — намеси се Майа. — Храмовете и дворците трябва да бъдат възстановени, хазните — напълнени, верността на всеки легион — гарантирана. Дотогава съюзниците ни в Ханаан трябва сами да се оправят.

— Чакайте! — изрева Хоремхеб. — Чакайте! — обърна се и ме изгледа убийствено. — Маху, ти си началник на полицията, надзирател на Дома на тайните. Вътрешната сигурност е твоя работа.

— Така ли?

— Седиш и мълчиш — опита се да ме предизвика Рамзес, — сякаш си подремваш. Все още ли мечтаеш за дните на слава, Маху?

Задържах погледа на Ай. Бях негов съюзник. Той знаеше, че не е заради сините му очи. Ние просто бяхме хора, изправени пред обща заплаха. В случая нямахме избор. Или оставахме заедно, или пропадахме заедно.

— Маху мечтателят… — повтори Рамзес.

— Генерал Рамзес! — скастрих го.

— Чакаме със затаен дъх — прошепна мъчителят ми.

— Генерал Рамзес, вие сте мъртвец. Не, няма нужда да оставяте ръката си да търси камата, скрита под робата ви. Не разбирате ли? — посрещнах побеснелия му поглед с още по-бесен. — Всеки един в тази стая е мъртвец! Божия баща Ай напява химна и ние пригласяме. Всички ние бяхме приятели на Ехнатон, оногова, когото жреците на Амон Ра и Тива сега наричат Великия еретик. На нас гледат като на виновници за случилото се — посочих прозорците. — Попитайте Собек. Идете да се разходите из Тива, ако смеете. Има хора, които ще платят много торби злато да видят вашата глава и моята, набутани в някоя кофа! С радост биха ни набили на кол или заровили живи сред горещите пясъци на Червените земи.

— Ако само бяхме следвали Атон! — намеси се Мерире. — Ако бяхме останали верни на идеята на нашия господар!

— Глупости! — извика Рамзес. — Тук сме, защото я следвахме! — гласът му трепна едва доловимо.

— Така е, генерал Рамзес — съгласих се аз. — Именно заради това сега се намираме в криза. Толкова сме слаби, че не смеем дори да ви изпуснем от погледа си, да не говорим за безценните ви легиони. Докладват ми за смут от Делтата до отвъд Третия праг: конспирации, сборища, недоволни офицери, градски управници предатели. Знаехте ли, че някои доста силни фигури сериозно обмислят да помолят митанийците или хетите да се намесят в Египет?

— Никога! — извика в протест Майа.

— Вярно е — отвърнах. — Все още не разполагаме с имена, но във всеки град по протежение на Нил, от Третия праг до Голямата зелена вода, предателството и коварството клокочат като вряща вода.

— Какъв е вашият съвет? — попита Хоремхеб тихо. — Да внимаваме?

Протегнах ръце:

— От една страна, са онези, които ни мразят, задето следвахме Великата ерес. От друга — погледнах Мерире, Туту и останалите от тяхната клика в другия край на залата с омраза, — са онези, които ни мразят, задето се отрекохме от култа към Атон, от визията на Великия еретик. Нямаме приятели или съюзници — посочих Анен, роднината на Ай, който бе въведен официално като първожрец на Амон Ра в Тива. — Той е нашият първожрец, но не смее да извърши служба в собствения си храм. Знаете ли какво са шабтите?

— Шабти? — подигра се Рамзес. — Статуи в гробниците?

— Статуи в гробниците — повторих, — слугите, които ще служат на господаря си, когато той достигне Долината на благословените отвъд Далечния хоризонт.

— Давай направо — изръмжа Хоремхеб.

— Неслучайно съм началник на полицията. Знам единствено, че има група, тайно общество, които наричат себе си шабти на Ехнатон. Фанатични последователи, които вярват, че сме изоставили своя господар и трябва да платим за това предателство с живота си.

Злокобна тишина настъпи в залата.

— Не са ви известни — продължих изморено, — защото досега жертвите им са предимно дребни чиновници. Жреци, служили на Атон, писари, обучени в Дома на живота, търговци и благородници, пътували до Ахетатон — всички те са смятани за предатели. Отначало не откривах връзка. Четях докладите и си мислех, че това са поредни смъртни случаи в Тива — наръгали някого, инцидент на някоя лодка, падане от покрив, чаша отровно вино, нещо в храната не понесло на някого. Последните пет месеца — вдигнах ръка — има поне десет такива смъртни случая и единственото общо между жертвите е, че преди да се завърнат в Тива, са служили на фараона в града на Атон, Ахетатон.

— Разчистване на сметки — подигра се Рамзес.

— Може би да, а може би не, генерал Рамзес. Но на ваше място щях да държа пазачите си подръка, не по-далече от камата под робата си.

— Какво препоръчвате в такъв случай? — долетя шепотът на Ай.

— Бързи действия. Принц Тутанкамон… — спрях и се усмихнах. — Виждате ли, дори името му сменихме, а също и това на бъдещата му съпруга. Вече не се радват на добрата воля на Атон, но като Тутанкамон и Анхсенамон имената им вече имат благословията на бога на Тива.

— Изпразнени от смисъл жестове — протестира Майа.

— Всеки жест има значение — отвърнах. — Трябва да издадем декрети, с които да обявим възстановяването на старите порядки. Такива декрети трябва да изпратим до всеки град по поречието на Нил.

— И? — полюбопитства Ай.

— Трябва да заплашим кушитите. Да възстановим златните налози. Трябва да окажем помощ на търговците, да осигурим речен патрул по Нил. Бандитите и престъпниците трябва да бъдат незабавно екзекутирани, телата им — набити на колове по бреговете като предупреждение за другите. Пустинните патрули трябва да бъдат засилени, а на либийските мародери и жители на пустинята да се даде брутален урок: огън и меч и никакви пленници.

Хоремхеб и Рамзес кимаха ентусиазирано.

— А тук, в Тива?

По лицето на Ай можех да отгатна, че е съгласен, но има и още нещо. Продължаваше да държи свитъка, който вестоносецът му бе връчил.

— Всеки уличен в измяна трябва да бъде незабавно екзекутиран. Онези, на които не можем да се доверим, трябва да бъдат отстранени от служба и изпратени другаде. Всеки един от нас, присъстващите, всеки чиновник, писар или офицер трябва да положи клетва за вярност към новия ни фараон Тутанкамон.

— Но той не е коронясан! — възрази Хюйи.

— Ще бъде. И колкото по-скоро, толкова по-добре. А свещеният му съюз с принцеса Анхсенамон трябва да бъде разгласен нашир и надлъж из Двете царства.

— А Ханаан? — попита Хоремхеб.

— Да оставим гърнето да къкри известно време — облизах устни. — Да изпратим писма до Азиру, с които го обявяваме за наш приятел и съюзник. Да му изпратим възможно най-много злато и сребро в знак на нашето благоразположение.

— И? — поинтересува се Ай.

— Да го поканим в Египет и да го ослепим. Предупреждение към всички предатели в Ханаан.

Хоремхеб и Рамзес бяха на моя страна. Майа изглеждаше недоволен — пресмяташе наум колко щеше да ни струва това в злато и сребро. Хюйи остана невъзмутим. Мерире, Туту и другите от кликата на Атон бяха по-намръщени отвсякога. Един ден щеше да се наложи да се занимаем с тях. Както самият Ай ми бе подшушнал, онези, които не са с нас, са срещу нас, но тези мъже все още предвождаха войски и имаха приятели сред генералите на империята.

— Много добре, много добре — прошепна Хоремхеб. — Но няма ли това да означава разравяне на кошер с оси? — той се изсмя остро. — Ето ни тук, атонисти под прикритие, изискващи вярност от онези, които са най-големите ни противници и ни винят за настоящите неприятности на Египет.

— Забравете миналото — изстреля Ай. — Нека действаме, сякаш Ехнатон не е съществувал — пренебрегна неодобрителното съскане на Мерире и изпълнения с омраза поглед на Туту. — Нека обявим младия ни принц за фараон, законен наследник на дядо си Аменхотеп III Великолепни.

— Просто така? — плесна с ръце Туту. Беше полуизправен. Плесна отново. — Просто така, Маху? Сякаш Великата идея никога не е съществувала?

— Сън — отвърнах. — Кошмар. Всички ние се отклонихме от правия път. Сега се връщаме в пътя на истината. Говорим с единен, истинен глас. Спечелили сме благоразположението на старите богове. Маат отново ще властва от Голямата зелена вода до отвъд Четвъртия праг.

— Но и тогава ще ни винят! — извика Майа.

— Мислите ли? Дайте на човека хубава храна, оставете го да пие вино до насита и той скоро ще забрави глада си и жаждата си — обяви Ай.

— Вече сте решили, нали? — изрева Мерире. — Ти и твоят… — посочи мен той — твоят Песоглавец от Юга.

— Говорили сме за това — съгласи се с усмивка Ай. — Друг начин не виждаме. Ти какво би препоръчал? Да се втурнем всички към Нил, да се покатерим на една лодка и се върнем в Ахетатон?

— Възразявам! — измуча Мерире.

— Ще направим компромис — заяви Ай успокоително. — Най-добре би било Тутанкамон поне за малко да се махне от Тива. Нека се върне в Ахетатон, докато… Маат, истината и хармонията се възцарят отново. Вижте, господа мои — Ай се извърна на стола си с лице към Мерире и кликата му, — преклонението пред Атон няма да бъде забранено. Той е просто един от многото богове. Нашето предложение среща широка подкрепа — заяви и обгърна с жест Царския кръг. — Генералите Хоремхеб и Рамзес ще доведат останалите войски в Мемфис и Тива. Редиците им ще бъдат прочистени, некомпетентните офицери, недобросъвестни в задълженията си, ще бъдат помолени да се оттеглят.

— Искате да кажете онези, които са се клели във вярност към Атон? — попита Мерире.

— Нито един способен офицер няма да бъде прогонен — заяви Хоремхеб.

— Значи това е планът ни — обобщи Ай и разви свитъка. — Или поне беше. Имам обаче една новина за вас, която ще постави под въпрос така добре направените ни сметки.

— Господарю? — обади се Хюйи.

— Според написаното тук — разклати парчето папирус Ай — Ехнатон се е върнал в Египет.