Пол Дохърти
Прокобата Тутанкамон (20)

Глава осемнадесета

Гер ре: замлъкнала уста

За коронацията си Тутанкамон бе сложен да седне на Великия златен трон. Шестима носачи го носеха на рамо с взвод пехота от всяка страна. Музикантите пронизаха въздуха: вой на тръби, зловещо биене на огромните барабани, тропане на систра^[1]. Пред трона жреците на Амон с овнешки глави и кожи на пантера вдигаха сребърни кадилници към лицето на своя суверен, който бе внимателно подготвен и инструктиран какво да прави.

Бяха минали само няколко дни от завръщането ни в Тива, когато Царският кръг се събра и бе взето решение Тутанкамон да бъде коронясан за фараон на Египет. Щеше да държи жезъла, ветрилото и скиптъра; името му щеше да се разнесе от преди Третия праг до Делтата. Мен самия ме пренебрегваха; канеха ме на срещите на Царския кръг повече като наблюдател, отколкото като участник. Хората ме избягваха. Разпознавах симптомите. Бях изпаднал в немилост.

Най-накрая денят бе настъпил. Тутанкамон щеше да носи Двойната корона на Египет, щяха да го заведат в храма на Амон, за да му бъде предадена Великата служба. Поканиха ме, дори ми отредиха почетно място, но мълчанието на останалите беше злокобно. Бях белязан.

Тутанкамон се вълнуваше. Аз участвах и дори надзиравах разкошната церемония. За първи път от почти двайсет години щеше да се състои коронация. Царският кръг бе решил също така след коронацията Анхсенамон и Тутанкамон да встъпят в свещен брак. Паметен ден, в който принцът премина на носилка през широката улица. Навсякъде около него ветрила развяваха скъп парфюм, а той едва се виждаше зад облаците тамян. Процесията мина по Улицата на сфинксовете, покрай заоблените стени на храма и блещукащите води на свещените щерни. Горещината ставаше все по-непоносима. Тълпата се увеличаваше — дебела жива ограда от ръкопляскащи хора. Приближихме извисяващите се гигантски колони на храма в Карнак. Това бе не само денят на коронацията на Тутанкамон; това бе възможност да се покаже на народа на Египет, че властта на Амон се е възвърнала; че дните на Атон, Единствения бог, са свършили. Около Тутанкамон се суетяха безброй жреци и пророци, ръководители на церемонията, придворни. Разбира се, най-видно място бе отредено на Царския кръг, най-вече на лорд Ай в бляскави, подчертаващи положението му роби.

Наедно с останалите последвах принца през тайната врата на храма в ледената тъмнина. Стигнахме до Голямата зала, където се намираше светилището на бог Амон. Появи се помощник жрецът, поръси светена вода и заниза свещените думи на молитвата: „Пречиствам те с това. Ще ти дам живот, здраве и сила.“ В този момент принцът бе съблечен и обвит в традиционните роби на първожрец и фараон: широка мантия на раменете и къса пола с опашка на чакал от колана. Божествените инструменти бяха сложени в ръцете му: жезълът, ветрилото и скиптърът. Изкуствена златна брада бе закрепена на малката му брадица. Когато беше готов, влязохме в огромната зала за Пиршеството на Царската диадема, където се състоя самата церемония по коронясването. Жреци с ужасяващи маски на ястреби и хрътки, които символизираха Хор, бога на Долен Египет, и Сет, бога на Горен Египет, сложиха двете корони на главата на фараона: първо Бялата корона на Горен Египет, последвана от Червената корона на Долен Египет, а около тях бе поставена златната лента, на която бе изобразена главата на кобрата, Ураеята, Защитника на фараона и Покровителя на Египет.

— Поемам господство като Цар на Севера. Поемам господство като Цар на Юга…

След този обет Тутанкамон, за да установи не само своето господство, но и това на Амон, навлезе още по-навътре в светилището, за да легне в почитание пред наоса, Свещения шкаф. После разчупи свещените печати и отвори вратите. Аз бях до него, за да му помогна — изключение от правилото. Вътре се намираше малка статуя от позлатено дърво, инкрустирана с бисери — Богът, седнал на трона си, с кърпа на главата и две щраусови пера отгоре. Никога няма да забравя онези зелени очи, леко отвратителни върху глупавата, ужасяваща маска.

След края на коронацията излязохме от храма и тръгнахме в триумфална процесия през Тива, за да може фараонът да покаже лицето си на народа си. Гледката беше величествена: маршируващи войници, тракащи колесници, въздух, сгъстен от тамян и парфюми.

В късния следобед Церемонията на процесията беше приключила и в двореца Малгата започна великото пиршество. Тъкмо търсех мястото си на царския подиум, когато усетих нечия ръка на рамото си и се обърнах. Генерал Нахтмин се усмихваше подмолно, заобиколен от група офицери.

— Лорд Маху — изрече с равен глас той, — арестуван сте.

Оставих ги да ме ескортират извън залата, по стълбите към покоите ми и това, така да се каже, бе краят на дните ми като настойник на принца. На следващата сутрин бях призован на среща на Царския кръг. Накараха ме да стоя като затворник, докато Ай, в качеството си на първи министър на фараона, изброяваше обвиненията срещу мен: занемаряване на задълженията ми в Ахетатон; излагане на опасност на принца; глупавото ми приключение (по неговите) думи с похода в Източната пустиня; бунтът в града; неспособността ми да защитя принцеса Анхсенамон.

Обвиненията представляваха списък неясни, празни думи. Огледах се наоколо за подкрепа. Хоремхеб и Рамзес избягваха погледа ми. Хюйи и Майа седяха на възглавниците си с наведени глави. В крайна сметка присъдата ми бе домашен арест в голямо имение близо до пътя извън Тива. Пентжу, който също бе включен в обвиненията, бе обявен за официално опозорен. Къщата се намираше на пет километра на север от Тива и много подобна на тази, в която съм задържан в момента — с помощни постройки, градини и висока ограда, зорко пазена от войници на Нахтмин. Пентжу прие съдбата си без протести и се шегуваше как ще се устроим като стара семейна двойка. Дадени ми бяха няколко слуги и имах право да избера десет от наемниците си, които да ме придружат. Попитах дали има доброволци и прекрасните момчета не се поколебаха. Заведоха ни в имението и бяхме заплашени със смърт и изгнание, в случай че решим да напуснем.

С Пентжу разделихме къщата и всеки си избра покои. Никой не се оплака. В сърцето си знаех, че сега не е нито времето, нито мястото. Понякога Пентжу ме питаше защо се стигна дотук. Отвръщах му със същия въпрос. В първите няколко мига възможните отговори се блъскаха в главата ми. Накрая стигнах до лесното и грубо заключение, че просто вече не бях необходим. Службата ми на началник на полицията бе поета от Собек, който често ме посещаваше. Нямаше злоба или отмъщения. Собек просто бе успял. Беше понапълнял. Често го дразнех заради шкембето и понатежалата челюст. Седяхме под някой чинар в градината, пиехме вино и си припомняхме подвизите си в лагера на хетите. Изборът на Собек за началник на полицията беше добър: като бивш беглец той познаваше всеки трик и всяко движение на онези, които преследваше. Носеше ми новини от Тива и Египет. Как Хоремхеб и Рамзес сега отговаряха за гарнизоните на север от Мемфис, занимаваха се да укрепват защитата на Египет, набираха нови войски и формираха ескадрони колесници. Хоремхеб отсега планираше славния ден, в който египетските сили ще прекосят Синай и ще нахлуят в Ханаан. Ахетатон почти не се споменаваше; беше оставен да загине. След бунта беше изоставен, дворците, храмовете, алеите с колонади, улиците и парковете бяха предадени обратно на пустинята. Кладенците бяха засипани, каналите — пресъхнали; само за две години той се бе превърнал в свърталище на просяци и престъпници.

Собек често ме питаше защо бях приел съдбата си толкова покорно. А какво друго можех да направя? Когато вече не се грижех за принца, се уморих от борбата, от кръвопролитията и насилието. Исках мир, място да се подслоня и помисля. Подобно на ручей сред скалите, животът ми внезапно бе поел в нова посока. Хоремхеб и Рамзес ме посещаваха. Бяха заинтригувани от приключенията ми и често ме разпитваха за последните дни на Ехнатон. С течение на месеците посещенията им ставаха все по-редки, но когато идваха, винаги носеха дарове и уверения в приятелството си, а разговорът винаги се завърташе около хората на Атон и племената хабиру.

Джарка и Мерт се преместиха при мен, като заявиха, че предпочитат самоналожено изгнание пред живот в двореца. Имението имаше множество стаи и достатъчно голяма градина за поне три домакинства. Ожениха се и само след няколко месеца Мерт забременя. Джарка се върна към старата си роля на мой съветник. Съветваше ме да не казвам почти нищо на Хоремхеб и Рамзес и същевременно ме предупреждаваше кои са шпионите на лорд Ай в домакинството. Собек беше най-честият ми посетител. Донасяше новини от двореца, слухове и клюки като повей на вятъра. Разпитвах за младия фараон, единствения, за когото наистина ме беше грижа. Според Собек Тутанкамон много рядко се показваше и се криеше в сенките. На практика лорд Ай и неговата внучка Анхсенамон бяха истинските владетели на Египет. Разказах на Собек за похода си в Червените земи, за странната пещера и опасните рисунки. Показах му и документите, които бях намерил до жалките останки на лорд Туту. Най-много го заинтригува рисунката на стареца. Дълго време я разглежда и внезапно избухна в смях.

— Какво е толкова смешно? — попитах сърдито.

Отначало Собек отказваше да отговори.

— Какво е?

Връчи ми папируса.

— Погледни, Маху, какво виждаш?

— Глава на старец, обрамчена в листа. Какво друго?

— Не, Маху, погледни в центъра, гледай в центъра и ще забележиш как се появява друга рисунка. Много често срещан почин сред художниците, начин за предаване на тайни послания.

Взрях се в рисунката, но не видях нищо. Собек настояваше. Каза ми да я сложа на пода и да се вгледам внимателно. Направих го и ахнах от изненада при вида на новата рисунка. Беше на двойка, която се целуваше и не беше трудно да се разпознаят острите черти на лорд Ай и прекрасното лице на дъщеря му Нефертити с вдигната високо коса.

— Рисунка в рисунката — възкликнах аз. — Но това е скандално.

— Така ли?

Вдигнах поглед. Собек вече не се усмихваше.

— Чувал ли си слуховете, Маху? Че Ай и Нефертити са били любовници?

— Баща и дъщеря! — възмутих се аз.

— Баща и дъщеря. Слуховете твърдят, че Анхсенамон не е дъщеря на Ехнатон, а на дядо си.

— Всемогъщи…!

— Маху, аз съм началник на полицията. Изкопчил съм своя информация от придворните слуги, които подслушват през открехнати врати или надничат през прозорци. Говори се дори, че разривът между Ехнатон и красивата му царица първоначално бил породен от неговите подозрения за истинските отношения между Нефертити и баща й. Мога да ти покажа една прислужница, перачка, която ми разказа как лорд Ай спи не само с внучката си, но и с нейната придворна дама. Лорд Ай наистина вярва, че е господар на всички около себе си.

— Би ли могъл, дали би си позволил — попитах аз — да навреди на младия фараон, да го отстрани от власт; да завземе жезъла и ветрилото?

Собек поклати глава.

— Това би било равносилно на гражданска война. Ай има подкрепата на Хюйи и Майа само като първи министър, а не като фараон, да не говорим, че на север Хоремхеб и Рамзес го следят много, много отблизо.

Колкото повече говореше Собек, толкова повече мислех за Ай и толкова по-опасен ставаше той. Нима искаше да е фараон, владетел на Египет и просто чакаше подходящия момент? Собек ми съобщи, че Нахтмин сформира собствена армия, чиито гарнизони разполага по поречието на Нил, дори отвъд Третия праг. Ай без съмнение се готвеше. През втората година от изгнанието ми той изпрати Нахтмин с лорд Хюйи в Нубия да потушат зараждащия се бунт и веднъж завинаги да поставят тази богата провинция под твърда египетска власт. Армията пожъна небивал успех. Дори от моята градина се чуваха тълпите, които вървяха по пътя край реката, нетърпеливи да стигнат Тива и да приветстват войската на победителя. Хюйи се върна с коли и баржи, отрупани с плячка: щраусови пера, злато, сребро, бижута, също и много пленници и заложници.

В такива моменти усещах лека завист, но постепенно се успокоих и посветих вниманието си на малкия син на Джарка и на това да превърна градината си в рай. Пентжу буквално се превърна в отшелник. Радвах се на сухия му хумор, но с течение на месеците интересът му към виното и самотата се засили. Понякога не се бръснеше и миеше. Виждах, че здравето му се влошава, умът му вече не бе толкова остър; бях се зарекъл да не последвам примера му. Вместо това станах запален градинар, копаех кладенец, засаждах лози, сеех лехи с билки и цветя. Построих пристройки към къщата и малка беседка за градината. Позволено ми беше да ходя на риболов в реката; дадоха ми малка лодка, но с мен винаги имаше охрана.

Трябва да съм прекарал там около две години в разни занимания, когато през втория месец на пролетния сезон Собек пристигна с посивяло лице. Попитах го какви са новините. Изрече само една дума: „Мерире“. Според Собек Мерире се бе върнал в Тива, за да убие онези, на които сега гледаше като на свои заклети врагове. Собек посочи стената около къщата ми.

— Пази ги внимателно!

— Но аз съм в немилост — отвърнах аз. — Мерире…

— Задръж отговора си — прекъсна ме Собек. — Ти трябва да бъдеш наказан наред с останалите.

Думите на Собек се оказаха пророчески. Убийците на Мерире дойдоха една вечер три седмици по-късно, преливащи като вода през зида. Въоръжени с ками, убиха двама градинари и се опитаха да насилят една странична врата, но бяха пресечени. Оцеля само един, но дълбоката рана на шията му не даде възможност да го разпитаме. Накарах да съблекат телата. Бяха египтяни, които не познавах. От белезите по телата им съдех, че са ветерани, бивши войници. Собек пристигна с полицията. Той също огледа труповете и заключи, че вероятно са професионални убийци. Хвърлихме ги в реката. Собек доведе още наемници и удвои охраната по оградата. Имаше вести и за други опити за убийство в Тива. Дори лорд Ай не беше минал незасегнат. Рано една сутрин, докато отивал в храма на Маат, бил нападнат от луд на входа на един от централните вътрешни дворове в комплекса Карнак. Естествено, Кобрата бе успяла да се измъкне.

След няколко седмици посегателствата спряха и животът се върна в нормалните релси. От време на време фараонът Тутанкамон ми изпращаше дарове и кратки писма, в които винаги разказваше за здравето си и питаше за моето. Джарка се опита да поиска аудиенция с Божествения с дарове и малкия си син, когото възнамеряваше да му представи, но всеки път някой иконом или дребен чиновник го връщаше още преди да е стигнал външния двор. Разбира се, чувахме клюките. Тутанкамон беше отшелник. Виждаха го на носилка към реката, заобиколена от хора на Ай, или прикрит зад безброй лакеи и армия жреци на път за някой от храмовете да запали тамян и направи жертвоприношение. Говореше се за млад мъж със среден ръст, с прегърбени рамене и слабо тяло, с красиво, ведро лице и очи с особена форма. Анхсенамон, която бе винаги близо до него, се прочу като красавица, известна с любовта си към най-редките парфюми и изключителни бижута.

На практика лорд Ай бе истинската сила в империята, едновременно първожрец и везир. Атон вече не се споменаваше. Дочух как градът, някога славата на Египет, бе постепенно поглъщан от нахлуващата пустиня. Скитници, пустинници и либийски разбойници разграбваха красивите къщи, а прекрасните слънчеви храмове на Атон зееха към небето. Именията на богатите се разделиха с кедровите си греди и колони с гравюри на сови и чакали. Всичко това се случваше безшумно, докато лорд Ай и Царският кръг полагаха усилия да накарат хората да забравят управлението на Ехнатон. Армията беше подсилена, създадени бяха нови легиони, изградени бяха нови ескадрони колесници, конюшните бяха попълнени, а нови конеферми — построени. Домът на войната внасяше дърво и метали за оръжейницата си. Войските се използваха не само за да впечатляват чуждите пратеници, а и да потушават беззаконието в градовете и Червените земи, както и по поречието. Крепостите и граничните постове бяха подсилени. Организираха се наказателни походи, които да обезопасят пътя на Хор през Синай, както и пътищата до мините, каменоломните и оазисите в Източната и в Западната пустиня. Бунтовете в Куш бяха смазани, а военното командване начело с Хоремхеб и Рамзес, натискаше за открита война за подсигуряване на Ханаан и обуздаване на растящата сила на хетите.

Лорд Ай, заедно с Хюйи и Майа, устояваше на тези аргументи. Египет имаше нужда да заякне, преди да се впусне във война. В Дома на среброто Майа като работлива пчеличка се стараеше да попълни богатството на Египет. Злато, сребро, драгоценни камъни, лапис лазули, тюркоаз, малахит, алабастър и ценна дървесина се изливаха в Египет. Храмовете също грееха от власт и сила при тази реставрация. Училищата на живота бяха отново отворени, житниците се пълнеха, в кошарите и оборите бяха докарани отбрани овце и волове. Хората отново свикнаха да виждат дебели жреци с натъпкани от жертвоприношения търбуси и кесии, натежали от даренията на вярващите. Духовенството на Амон, Хор, Анубис и останалите богове възвърна предишната си арогантност с една осезаема разлика: лорд Ай, паякът в центъра на Египетската паяжина, следеше изкъсо както първожреците, така и всеки друг чиновник, писар, иконом и знаменосец. Единствено в Мемфис и други градове на север влиянието на Ай отстъпваше на това на Хоремхеб.

Източникът на всички тези клюки бе, разбира се, Собек. Но ако той знаеше колко струва Ай, то лорд Кобра със сигурност му връщаше комплимента. Приятелят ми се смееше как шпионите му шпионират тези на лорд Ай, както и тези на всички останали. Не биваше да подценява този човек! Аз, естествено, се опитах да го предупредя. Един ден — трябва да е било през третата година на изгнанието ми — докато седях със Собек, се опитах да му разкажа историята за укротителя на змии, когото веднъж бях арестувал.

— Беше един от онези хора — започнах аз, — един от най-обаятелните мъже, които съм срещал. Способен бе да убеди пиле да се излюпи; беше толкова остроумен, че го освободих невредим.

— Мисля, че знам историята — отвърна Собек. — Но нищо, разкажи ми я отново.

— Укротителят пътувал из селата в покрайнините на Западна Тива. Продавал свещено змийско масло, което трябвало да се втрива в гениталиите на мъжа и правело пениса по-силен и здрав. Този измамник натрупал доста голямо богатство, докато не се опитал да измами един мой информатор сред селяните. Укротителят бе арестуван и доведен при мен. Призна, че така нареченото свещено масло е просто разтопена мас от плъх. Разбира се, никой никога не се оплаквал, така че какво лошо имало? Прав беше. Собек, познаваш ли мъж, който би искал да си признае, че има проблеми между краката, и когато се опитал да направи нещо, за да подобри положението си, го измамили?

— И поуката е?

— Така действа лорд Ай. Той те мами, омагьосва те, а после можеш да виниш единствено себе си.

— Маху, не можеш ли да кажеш и една хубава дума за него?

— Да, брат му Нахтмин е много по-лош!

Вярно, Собек беше бивш водач на бандити и крадци, но в него имаше своеобразен вид благоприличие, което неотдавнашната му женитба за възпълничката, пращяща от енергия дъщеря на един високопоставен тивански търговец сякаш бе изкарала на преден план. Беше доволен от света и в мир със себе си. Молех се да остане достатъчно бдителен, че да усети мрака в душата на генерал Нахтмин, мъж с каменно сърце и никаква доброта, убиец по рождение, свиреп боец, посветен на харизматичния си по-голям брат. Сега Нахтмин беше главен писар, главнокомандващ на южната армия на Египет, легиони, ескадрони колесници, полкове стрелци и наемници. Използваше тази войска, за да избива скитниците, които бяха дошли от пустинята в търсене на лесна плячка; да изтребва тях, както и всяка друга заплаха за властта на брат си. Грабители на гробници вече не плячкосваха Некропола или Долината на царете. Нахтмин ги излови и ги набучи на колове по пътищата и скалите.

— Крадците се опитаха да отнесат съкровището — обясни Собек и отпи от виното си. — Бандитите знаят всичко за съкровищата, пренесени от Ахетатон. Просто ме е яд, че не си взех своя дял — засмя се Собек. — О, виждам, че все още пазиш двете статуи.

— А, да. Пентжу ги получи като дар от двореца заради грижите си за младия фараон. Единственият подарък, който получи. Постави ги на входа на Колонната зала. Между другото, какво стана с останалото съкровище?

— Нека го кажа така: в Тива няма да срещнеш нито един просяк, Маху. Нахтмин ги изпрати в Долината на царете на тежък труд; да копаят новите гробници. Мъже, жени, деца, след месец всички бяха мъртви.

— Защо нови гробници?

— Отначало съкровищата от Ахетатон бяха временно складирани в гробниците и погребалните храмове на старите фараони. Сега Ай ги пренася на място, известно само на него, Нахтмин и другите от шайката им.

Известно време мълча.

— Има известна полза от него — измърмори той. — Говоря за генерал Нахтмин. Убийствата престанаха. Прерових навсякъде за Мерире и кликата му. Изпариха се като дим.

— Изклани, затрити?

— Не — въздъхна Собек. — Избягали са, но не знам къде, вероятно отвъд Синай, което пък ме навежда на един друг въпрос.

Посочи градината: Джарка и Мерт седяха до Езерото на чистотата и гледаха как синът им Имотеп лази като буболечка наоколо. Наведох се към него.

— Да не би да са в опасност?

— Засега не. Но ти останаха верни. Джарка можеше да напусне. Щях да му намеря някаква служба в двореца или някой храм. Още повече да не забравяме, че и двамата знаят за клането — Собек потропа с нокти по чашата си. — Не преставам да се питам защо те подкрепиха?

— Не си ли чувал за преданост и приятелство?

Собек само потърка ухо, навик, когато беше подозрителен.

— Мисля, че Джарка е тук да те следи, Маху, макар че не знам каква е причината.

— Защо си се загрижил за него точно сега?

— Не, не съм се загрижил за него. Сигурен съм обаче, че генерал Рамзес много би искал да ги разпита и ще ти покажа защо.

След четири дни Собек дойде по тъмно. Пишех в дневника си и описвах вечерния хлад, аромата на градината, там където цветните маслени лампи светеха и танцуваха като светулки. От реката долитаха разнообразни звуци — ревът на хипопотамите, който почти заглушаваше заглъхващата песен на птиците, и забързаният хор от жаби. Седях на покрива на къщата, взирах се в акака, както поетите наричат звездите, „цветята на небето“, разцъфнали в светлина на фона на нощта. Тази хармония бе нарушена от вестта за пристигането на Собек. Слязох да го посрещна. Той се промъкна през портата, спря и подсвирна. Дотътри се старец, облечен в дебела роба и шал с пискюли около раменете, чиито тръстикови сандали шляпаха по земята. Беше дребен и кокалест, а смачканото му лице приличаше на сушена ядка, макар че бе бдителен, а очите му светеха като на момче.

— Това е Сеену.

Собек представи госта и седнахме в моята Беседка на сините лотоси. Известно време седяхме мълчаливо, докато слугите, сред които без съмнение имаше и шпиони на лорд Ай, ни поднесоха сусамов сладкиш и изстудено бяло вино. Откъм градината долетя дрезгавият глас на Пентжу, който пееше на фона на нощните звуци песен, която всички бяхме научили като Чеда на Кап. Старецът се засмя.

— Добра приспивна песен — прошепна той.

Не отговорих. Надявах се просто Пентжу да се напие, да заспи и да не става за смях. Когато всички слуги излязоха, затворих вратата.

— Кой си ти? — попитах и се отпуснах на възглавниците.

— Сеену някога е бил писар при стълба за екзекуции, където разпитвали пленниците — обясни Собек. — Знае много езици. После станал главен писар в светилището на Анубис.

— Това беше преди цяла вечност — изкиска се Сеену, — когато великият Дом на милион години бе управляван от Могъщия бик, Онзи с великолепното тяло, а аз носех яка с глава на чакал. О, да, преди много, много фараони — затвори очи и се залюля напред-назад. — Трябва вече да съм сред заспалите — гласът му не бе повече от шепот. — Трябва да крача със смъртта — отвори очи. — Минах осемдесетата си година. Дължа това на закрилата на великия бог Буто. Вече съм стар…

Продължи да дърдори. Собек ме предупреди с поглед да мълча.

— Някога слабините ми бяха свежи и плодовити, семето ми бликаше. Нощем спях с робиня от всяка страна.

Отново понечих да го прекъсна, но Собек направи знак да замълча.

— Бях писар в Дома на екзекуциите, секретар на Кланицата в Дома на оковите. Отговарях директно пред фараона, но дори тогава вече остарявах.

— Кой фараон? — попитах аз.

— Тутмос, бащата на Аменхотеп Великолепни. Както знаем, Аменхотеп залюби красива девойка от Ахмин. Тя беше от племето хабиру. О, добре ги опознах — въздъхна той. — Тийи и брат й Ай. Научих всичко за легендите на народа й: как са дошли от Ханаан; как очакват велик водач, който ще ги заведе отново там; как са избрани от бога. Прочетох архивите им. Дори видях рисунките в Долината на сивата зора. Научих и за Атон, Единствения бог. Посетих Ханаан. Изучавал съм хабиру по-задълбочено от който и да е египетски учен.

— И какво стана после?

— Разказах всичко на Тутмос. Той много се разтревожи. Опита се да предупреди сина си, който тогава бе просто малко момче. Аменхотеп срещна Тийи, когато и двамата бяха Чеда на Кап — мъжът протегна ръка с преметнати два пръста. — Бяха неразделни, една от онези женитби, които започват дори преди слабините да проговорят. Жреците съветваха Тутмос да се противопостави на тази женитба.

— Но Тутмос умря неочаквано — прекъснах го аз, — от мистериозна смърт. Беше едва в края на двайсетте си години, нали?

Старецът се съгласи. Захапа голямо парче сладкиш и отпи малко вино.

— А запази ли някакви писмени документи? — попита го Собек. Сеену поклати глава с пълна уста.

Собек ме сръга и ме изведе в градината, като подкани госта да яде и пие до насита.

— Защо си го довел? — попитах го. — Знам за тези легенди. И ти знаеш, че аз знам.

Чух някакъв шум зад гърба си. Обърнах се — нищо, но бях сигурен, че някой е там.

— Нищо ново не ми казва — продължих аз.

— Той живее в Западна Тива — подбираше внимателно думите си Собек. — Преди седмица го чули да се хвали в една пивница, че генерал Рамзес иска да се срещне с него.

Почувствах как по тялото ми полазва студена тръпка, която нямаше нищо общо с нощния бриз.

— Арестувах го — продължи Собек.

— Кого, Рамзес?

— Не се шегувай, Маху. Стареца. Дадох му хубава стая в дома си. Наех една хесета да го топли нощем и се погрижих търбухът му да не остава празен. Той е алчен и развратен като стар коч. Исках да разбера защо Рамзес го търси. Разказа ми за хабиру. Отне ми известно време да сглобя картината. Преди десет години хората не биха обърнали внимание на дрънканиците на един стар писар, готов да те отегчи до смърт за кана бира. Заслушах се и в други доноси. Рамзес е изпратил шпиони в Ханаан. Накарал е писарите да претърсят за документи. Търси Ехнатон. Вярва, че още е жив. Опитва се да открие и Мерире и събира все повече знания за произхода на Ехнатон и легендите на хабиру. Казано направо… — замълча за миг Собек, — ако зависеше от Рамзес, щеше да започне жестоко гонение. Не само щяха да затрият всеки член на култа към Атон, но и всеки, който има нещо общо с хабиру. В това число и Джарка, Мерт и детето им.

— И какво предлагаш?

Собек спря и сякаш се заслуша в пърхането на някаква птица сред клоните.

— Мисля да убия стареца — потри ръце. — Нямам избор. Ще умре мирно в съня си, а тялото му ще бъде балсамирано.

Върна се при беседката.

— Смятай се за предупреден! — извика той. — Ловците са наизлезли.

 

 

Месеците преминаха в сезони, сезоните — в години. Изминаха шест години. Понапълнях. На Джарка и Мерт се роди още едно дете — момиче, което нарекоха Мириам, компания за брат й Имотеп. Джарка вече имаше свой живот. Идваше и си отиваше когато поиска. Много рядко говорехме за славните дни, когато заедно съзаклятничехме, вървяхме рамо до рамо на бойното поле или сред онова люпило от конспиратори в царския дворец. Джарка сякаш бе омагьосан от жена си и децата си. Първо съпруг и баща, после войник. Отчуждихме се. Това бе пропаст, подобна на онази, която зейва между бащи и синове, когато последните се отделят и създадат свое семейство. Все още бях силно привлечен от Мерт, но тя имаше очи единствено за съпруга си. Беше истинска женитба по любов. О, да, спомняхме си и когато виното се лееше, понякога ни обземаше носталгия. Джарка ме бе предупредил да не говоря за случилото се в Долината на сивата зора и никога да не споменавам името на лорд Ай в присъствието на Мерт. Двете им деца бяха възхитителни. Измислях им прякори, „пухкави топки“ или „гърненца мед“. Ако ми досадеше да се занимавам с градината, да пиша в дневника си или да слушам впиянченото пелтечене на Пентжу, винаги отивах при тях. Отначало ми беше трудно, не защото не харесвам деца, а защото се чувствах прекалено омърсен пред тях. Ръцете ми бяха оцапани с кръв. Бях убивал отново и отново. Чувствах се като чакал, оставен на грижите на малки патенца. Когато описах чувствата си на Джарка, лицето му се разля в усмивка и той ме удари игриво по рамото.

— По-скоро куче пазач, мисля си.

След това ми стана по-леко. Може би ме плашеше невинността на децата. Страхувах се, че по някакъв начин ще усетят, че душата ми е затънала в грехове. Страховете ми не се оправдаха. Децата се радваха на игрите с мен, особено когато се правех на лъв. Открих, че имам талант в резбата и с радост издялквах жирафи, антилопи или пък някоя дървена сабя или щит. Имотеп растеше и често идваше при мен; дори когато седях и пишех, той се наместваше до мен. Гледаше на мен като на велик воин. Бях трогнат и поласкан, защото така ме бе описал Джарка. Е, да, по-добре, отколкото убиец.

Прекрасната жена на Собек роди момчета близнаци. Тя също идваше на гости, водеше и децата заедно с малка армия кърмачки и прислуга. Започнах да се радвам на дългите вечери, пиршествата и разговорите. Собек бе взел насериозно предупрежденията ми и правеше всичко възможно да се представя за верен поддръжник на Ай.

— Нищо не може да те направи разумен и внимателен, както децата — отбеляза веднъж той.

Носеше и новини за бързото възстановяване на богатството на Египет. И преди всичко в Тива, където сгради от мрамор и бял гранит заслепяваха погледа. Потоци съкровища се стичаха от изток и запад, север и юг. Враговете на Египет, народът на Деветте лъка, трепереше в страх от могъщите легиони и трополящите ескадрони бойни колесници на Египет. Бойните баржи на империята патрулираха по Нил и бреговете на Делтата — могъщи и силни, натоварени със стрелци и копиеносци. Отблъскваха пирати и нашественици от Голямата зелена вода. Често виждах такива баржи от покрива на къщата. Патрулираха по реката с вдигнати знамена и издути платна.

Хората възкликваха, че прекрасните дни на Аменхотеп Великолепни са се завърнали. Чужди пратеници, дори на дългокосите хети, се надпреварваха да уверят във верността си поне Великия дом, Дома на милион години.

Тези сведения не ме тревожеха. Аз бях улегнал и търпелив, сякаш унесен в мечти. Прелъстявах прислужниците. Когато исках да съм сам, слагах широкопола сламена шапка и се заемах с градината. Започна да ми доскучава от цветята и отглеждането на нови видове зеленчуци и билки, включително и собствен вид лук. Станах специалист по отглеждането на каперси, немного месести, но все пак богати на масло. Написах научен доклад за това и го изпратих по Собек в Дома на живота към храма на Хор. Приеха го добре. Специализирах се и в отровите, смесвах сок от бръшлян с горски плодове и други съставки. Резултатът бе напълно недоловим или поне така твърдеше Пентжу. Изследваше отровата ми внимателно, а аз пристъпвах от крак на крак като малко момче. Понякога приятелят ми лекар бе толкова пиян, че ядеше и пиеше каквото му сложиш.

Пентжу не проявяваше никакъв интерес към посещенията на Собек. Отначало си мислех, че когато изтрезнее и разпита Собек внимателно, ще иска да разбере последните новини от Ханаан. След известно време установих, че се интересува повече от делата на Дома на пратениците, който се занимаваше с външните отношения на Египет. Жаждата на генералите за война беше непрекъснато осуетявана, макар че всички се тревожеха от растящата сила на хетите. Лорд Ай, с подкрепата на Хюйи и Майа, бе разработил различна политика: оставяше на другите големи сили, най-вече Митани, да се погрижат за хетите. Пентжу бе особено разтревожен от това и разпита Собек за настойчивите опити на Ай да спечели на своя страна Тушрата, царя на Митани.

— Ай прави всичко по силите си — разказа Собек веднъж. — Изпраща в Митани пратеници със скъпи дарове: цели кораби със злато и сребро за набиране на наемници.

Щом получеше отговори на въпросите си, Пентжу се връщаше към пиенето. Беше затлъстял и червендалест и през повечето време пиян. Понякога можеше да бъде способен лекар и остроумен събеседник, но държеше да проспива деня, а цяла нощ да пие. Довери ми, че с падането на нощта „демоните крадци“ изскачат от мрака и измъчват душата му.

— Чакат ме — прошепна той и протегна врат, сякаш споделя важна тайна. — Виждам ги да се спотайват насред адски огньове в кипарисовите горички.

Джарка не издържа и го обяви за луд. Аз вярвам, че не беше по-луд от всички останали. Подобно на мен, той бе преследван от призраци от миналото, а не всички такива призраци е лесно да се прогонят.