Пол Дохърти
Прокобата Тутанкамон (19)

Глава седемнадесета

Унемуи Баин: ядящите души

Разместих факлите и разгледах стенните фризове. Бяха дело на професионален художник, който първо бе замазал скалата, а после разказал историята си. Първата картина изобразяваше фараон, предшестван от знаменосците си и други офицери в бойни колесници. Преследваха облечен в овча кожа враг, който бе дошъл да се срещне с фараона, но сега, разгромен и отхвърлен, търсеше закрилата на огромно укрепление край брега на река. Крепостта бе защитена от високи стени и кули с квадратни прозорци. Пред нея част от пленените врагове биваха набивани на колове. Други бяха прострени на земята, с китки и глезени, оковани в бронзови окови, и очакваха да бъдат одрани живи. Обитателите на укреплението наблюдаваха този зловещ ритуал. Пронизани от стрели мъже падаха, а войниците на фараона напредваха, скрити под високи щитове.

На втората картина фараонът под държан от слуга чадър разпитваше пленниците, докато хората му преброяваха убитите врагове по отрязаните глави, струпани пред колесницата му. На третата фонът бе променен, преобладаваха хълмове — някои високи и стръмни, други полегати. Облеченият в овча кожа враг, преследван от фараона, се намираше пред крепост; портите й горяха и ярки червени пламъци се издигаха право нагоре. На други, по-малки рисунки войници само по препаска носеха кръгли щитове и дълги копия срещу войската на фараона. Водеше ги воин, който изглеждаше сякаш с еленови рога на главата. На последната картина укрепленията бяха превзети, земята бе покрита с трупове, глави стърчаха, набити на колове. Фараонът и колесничарите му си тръгваха, а зад тях се влачеха препълнени с плячка коли и колона роби с кошници с главите на убитите врагове.

Огледах рисунките много внимателно, а Джарка стоеше безмълвно зад мен.

— Това не са египетски рисунки — отбелязах аз. — Художникът не изобразява победата на Египет, а разгрома на своя народ.

Вгледах се отново във врага.

— Те са хиксоси — прошепнах. — Тези рисунки описват сезона на хиената, когато Яхмос е прогонил хиксосите от Египет. Знаеш тази история, нали, Джарка? За това, че хиксосите били буен и жесток враг, пъстра сбирщина от народи, армия от наемници, съставена от различни племена, много от които от Ханаан.

Обгърнах с жест импровизираното светилище и стиснах рамото на Джарка.

— Трябваше да ми кажеш за това!

Не се опита да се освободи, само забърса капчица пот от носа си.

— Знаеш ли какво казват тези рисунки, Джарка? Сред хиксосите е имало и царе пастири от Ханаан, агресивни и войнствени. Картините показват как са били прогонени. Това е бил твоят народ! Върнали се в Ханаан, където няколко фараони поред ги преследвали. Когато войната не помогнала, твоят народ, царете пастири, хабиру, сред които и племето исраар, се отказали от оръжията и се върнали в Египет като търговци и пастири. Този път успели да спечелят благоволението на фараона. Изминали били години, спомените се замъглили. Донесли и своя Единствен бог — пуснах рамото му. — Това го няма в рисунките, но една такава група се заселила в Ахмин. Станали по египтяни от самите египтяни. Богати и могъщи, те се добрали до високи длъжности. Една от тях, лейди Тийи, привлякла вниманието и безсмъртната обич на великия фараон Аменхотеп III. Това бил мигът на твоя народ. Царица Тийи, с идеите си за единствен, всемогъщ бог, започнала да учи съпруга си на тайното знание на своя народ. По онова време всичко, описано тук, вече било история. Аменхотеп Великолепни така и не съзрял връзката между прекрасната му млада съпруга и царете пастири, които някога тероризирали Египет. Не го интересувало дали тя почита Единствения бог под прикритието на Атон, нито пък го интересувало дали ще го превърне в стълб на живота на по-малкия си син, онзи, когото бил отхвърлил, момчето, което срещнах аз, Забуления, който по-късно стана Ехнатон.

Седнах на една издатина и погледнах Джарка.

— Питам се, Джарка, какво ще си помислят генералите Хоремхеб и Рамзес, като видят тези рисунки? Няма да им отнеме много време да осъзнаят, че хабиру са потомците на царете пастири, съюзниците на омразните хиксоси. Че те представляват огромна опасност за Египет с идеята си за Единствен бог, за Месия, за това, че са избран народ. Ще обявят война на хабиру. Ще ги изтрият и ще подемат най-свирепата кампания в Ханаан, за да изтръгнат корените на твоя народ. Знаеше ли за това?

Джарка отиде и взе колчана и мощния си лък.

— Какво възнамеряваш да правиш, Джарка? Да ме убиеш? Страхуваш се, че ще изпратя вест на генерал Хоремхеб в Мемфис или на жреците на Амон в Тива? За свещеното място, където народът ти се спирал, като прекосявал Синай, за да влезе в Египет? Място, където си спомняли за миналото и погребвали мъртвите си? Ето защо лорд Мерире и Туту са дошли тук! Не знам дали са от твоето племе; така или иначе те са отличен пример за това как идеите на народа ти могат да подчинят душите дори и на най-образованите египтяни. Това е искал Ай Нахтмин да открие. Какво искаш да правиш с него, Джарка?

Джарка обтегна тетивата на лъка си.

— Какво ще правиш ти, господарю? — отстъпи така, че лицето му остана скрито в сенките.

— Ще побеснея, ако си позволя да мисля, че приятелят ми, човек, на когото гледам като на свой син, възнамерява да ме убие.

— Не те заплашвам — пристъпи на светлината той, — но те умолявам в името на всичко свято…

— Да го унищожа? Разбира се, че това ще направя. Долината вече е осквернена. Само въпрос на време е някой от веселяците сред наемниците ми да се раздрънка за тези пещери и как лорд Маху и Джарка били много заинтригувани от една конкретна. Рано или късно генерал Рамзес ще изпрати тук собствени войници и те ще преровят цялата долина, докато не я намерят. Така че, Джарка, остави лъка и донеси колкото мяха с масло успееш да намериш.

Работехме бързо. На свечеряване вече бяхме накиснали пещерата и всичко в нея: мумиите, труповете на Туту и хората му и преди всичко рисунките. Хвърлихме вътре факли и единият склон се освети в пламъци, които изскачаха и пърлеха прещипа и храстите наоколо. Черни стълбове дим нахлуха в долината и се извиха към небето. Така и не проверихме доколко огънят си е свършил работата; нямах търпение да се върна в лагера и да се приготвя за потеглянето на следващия ден. Войниците бяха непокорни, отчаяни да си отидат, уморени — както един от тях извика — от мъртвите и ужасяващите нощни ловци.

Удвоих стражата. Съгледвачите ми бяха докладвали, че са забелязали огромна глутница хиени, водени от страховит звяр, когото хората ми бяха нарекли Сет, защото не се страхуваше от огъня или оръжията ни. Присъствието на толкова много свежа плът, сладката миризма на готвено и съблазняващата прясна вода ги бяха подлудили. По време на третия час на нощта цялата глутница нападна лагера. Ако бях суеверен, бих си помислил, че тези зверове са обладани от зъл дух: нападаха умело и лукаво. Решиха, че входът на обръча е слабото място; възползваха се и от пролуките между колите. При първия удар се съсредоточиха върху двама пазачи, скочиха върху колите и почти ги бяха разкъсали, преди те да успеят да вдигнат тревога. Пролуката, която разчистиха, позволи на останалите да проникнат в лагера. Събудих се от писъци, рев на рог, викове и указания от мъжете. С Джарка изскочихме от палатката и видяхме противните сенки. Не нападаха толкова нас, а по-скоро се опитваха да си проправят път до редиците с коне, които бяха по-лесна плячка. Звуците и гледката бяха ужасяващи. Полудели от страх коне скъсваха поводите, едни тропаха из лагера, други намираха пролука към пустинята, където ги чакаха останалите от глутницата. Нощ на пронизващи писъци и горещи пръски кръв. Хиените бяха умни. Нападаха единици, но стояха настрана от онези, имали достатъчно благоразумие да се организират в кръг или квадрат с насочени копия, щитове или острите шипове на стрелците.

Онази нощ загубихме шестима мъже и около двайсет коня. По-късно се наложи да умъртвим още шест животни и ни трябваше почти час, за да разчистим лагера. Убихме поне осем от глутницата, включително и водача, но те бяха получили онова, за което бяха дошли. Реших да вдигнем лагера незабавно и да избягаме от това място. На зазоряване вече се движехме и бяхме оставили хиените като победители на бойното поле с надеждата, че плячката от предишната нощ ще ги задоволи поне за известно време. Изоставихме много от колесниците си и спирахме само за да раздадем вода, когато пладнешката жега стана непоносима. Вървяхме през деня, а нощем спирахме за кратка почивка; единственият начин да успокоим хората и да наложим поне някакъв ред бе да оставим възможно най-голямо разстояние между себе си и Долината на сивата зора.

След четири дни усилен преход хората бяха посивели от изтощение, а животните започнаха да отпадат, но дори и най-тревожните от знаменосците се съгласиха, че опасността е вече зад нас.

Спряхме за почивка при един оазис, където огромна стела на Тутмос II гръмко обявяваше, че това място е във властта на Египет, а водата му принадлежи на фараона. Бяхме толкова жадни, прегрели и уморени, че нямаше да ни направи впечатление дори да беше собственост на Поглъщачите от Подземния свят. Отпочинахме и преброихме загубите: общо около две дузини мъже и около трийсет животни. Продължихме прехода в някакво подобие на ред, разтревожени от растящия интерес на скитниците в пустинята, които вече знаеха, че нещо се е случило, и осъзнаваха, че силите ни са значително отслабени. Наредих на мъжете да сложат бойните сбруи и да се придвижват в очакване на нападение. Скитниците веднага забелязаха това и изчезнаха. От време на време се промъкваха покрай нас, душейки за слабост или изостанали.

Пет седмици след потеглянето от Долината на сивата зора достигнахме скалистата безплодна земя, която водеше до източните скали и Ахетатон отвъд. В града влязохме на зазоряване, но веднага разбрах, че нещо не е наред. Улиците бяха оживени както обикновено, пазарите се готвеха за деня, но мрачни погледи и мърморене подсказваха, че присъствието ни не е желано. Дворецът бе силно укрепен и охраняван. Небамум държеше повече да ни разкаже какво се е случило в града, отколкото да слуша нашите преживелици в Червените земи. Пожелах веднага да видя принца. Щом се уверих, че е добре, се срещнах в градината с Небамум и офицерите му. Седнахме в кръг под сянката на един чинар. С Джарка бяхме отмили мръсотията и прахта и се бяхме избръснали. Бях безкрайно уморен, всичко ме болеше.

— Говорих с хората си — започна Небамум. — Описаха ми експедицията ви до мястото на онова клане.

— Лорд Ай и Царският кръг — отвърнах аз — ще бъдат осведомени съвсем скоро.

Небамум се усмихна леко на високомерния отговор, а офицерите ме погледнаха злобно. Единият заговори:

— Загубихме добри мъже и коне.

— Конете умират! — срязах го аз. — А задължение на войниците на фараона е да жертват живота си, ако се наложи.

— Какво открихте? — настоя Небамум. — Нима е била необходима тази смърт? Разказаха ми за глутница хиени, обсебени от демони, за скелети, за ужасяващо клане. Запалили сте някаква пещера навътре в долината.

— Както вече казах — захапах един грозд аз, — лорд Ай ще бъде осведомен.

— Той вече изпрати официални нареждания.

— Видях ги — отвърнах. — Писарите ме посрещнаха с тях. Същата стока: не правете това, не правете онова. Онова, което ме интересува, полковник Небамум: до каква степен е безопасен този град?

— Лорд Ай и неговият Царски кръг — стана агресивен Небамум — не одобряват твоята експедиция, както и генералите Хоремхеб и Рамзес. Не виждат смисъла; принцът и царското семейство бяха изложени на опасност.

— Което означава, полковник — отвърнах рязко, — че аз ви имам повече доверие от тях. Достатъчно сме се заяждали. Кажете ми за града?

— В града кипят недоволство и смут. Извършени бяха нападения над чиновници, а също и срещу наши войници. Забранил съм да се ходи в пивници или на пазара; пред портите се събират групи.

— Какво искат?

— Уверения, че градът ще остане непокътнат, че ти, господарю, и, разбира се, Негово височество, няма да ги изоставите. Говорят за прехраната си, за верността си към Египет. Не са се преместили тук, за да живеят в град, който ще бъде оставен да загине.

— И са прави. И двамата знаем, полковник, както и всички останали, че веднага щом лорд Ай подготви нещата в Тива, принцът ще се върне там, за да се ожени за принцеса Анхсенамон и да бъде коронясан за Владетел на Двете земи.

— Колко опасно е това недоволство? — попита Джарка.

Небамум разпери ръце.

— Случайни нападения, шумни сблъсъци, хвърляне на камъни. Става все по-трудно да докараме продукти от пазара. Ако не бяхте с военен ескорт, щяха да са ви нападнали. Лорд Маху, трябва да напуснем града; трябва да тръгнем възможно най-скоро.

Помислих за съкровищата, личната ми собственост, ковчежето с тайни документи, зарито навътре в моята градина.

— Предлагам да изоставим всичко — настоя Небамум. — Бойните баржи са готови. Можем да сме далече оттук още днес, да оставим този град да гние.

— Значи, полковник, имате новини и от генерал Хоремхеб. Как е той?

— Иска този град да бъде заличен и Атон да бъде забравен — обяви един от офицерите на Небамум нагло.

С Джарка се прибрахме в покоите си. Принцът спеше. Анхсенамон и Амедета влязоха, без да бързат, в стаята. Изглежда, бяха изпробвали разни парфюми, защото с тях влезе и ароматен облак. Изглеждаха сияйни, обсипани с бляскави бижута. Анхсенамон фъфлеше леко; и двете бяха изпили доста вино.

— Чичо Маху — изпелтечи тя, — добре дошъл отново. Липсваше ни, нали, Амедета?

Придворната дама ми се усмихна с поглед. Анхсенамон се приближи до мен на пръсти и докосна устните ми.

— Сухи и напукани, не стават за целуване, нали, Амедета? Наистина трябва да си по-внимателен — усмихна ми се като котка, после се отдалечи и погледна през рамо с безсрамна, дръзка усмивка на уста. — Трябва да бъдеш по-внимателен, чичо Маху, и да правиш каквото ти казва дядо.

— Какво иска да каже? — прошепна Джарка, когато тя затръшна вратата с крак зад себе си. Обикновено той нямаше търпение да се измъкне. По време на експедицията Мерт бе изпаднала в треска, от която непрекъснато й се спеше. Веднага щом пристигнахме в двореца, Джарка помоли за помощ Пентжу, който я прегледа и каза, че й няма нищо, трябват й само няколко дни почивка и прясна вода. — Господарю — настоя Джарка, — Анхсенамон те предупреждаваше.

Излязох от унеса си.

— Да, да, така е! Не мърдай оттук!

Изтичах в градината и отидох при кипарисовата горичка. Бях набелязал внимателно едно дърво. Отместих камъка и зарових в пръстта. Ковчежето беше там, но ключалката беше разбита. Вътре нямаше нищо. Коленичих и забълвах проклятия. Всички документи, намерени в лагера на узурпатора, бяха изчезнали. Хвърлих ковчежето настрани и се опитах да овладея пристъпа на страх. Изглежда, Анхсенамон и Амедета ги бяха намерили и унищожили.

— Няма ли ги?

Обърнах се рязко. Джарка стоеше в началото на горичката.

— Разбира се, че ги няма! Подмолният лорд Ай явно крои нещо.

— Какво?

— Отстраняването ми, дори смъртта ми. Царският кръг оредява. Мерире, Туту, генерал Рахмос и атонистите ги няма. Хоремхеб и Рамзес са заети да си играят на войници в Мемфис. Майа и Хюйи? Е, тях може да купи. Собек се занимава със своите си дела, така че е ред на мен и теб. Ай цели едно: Тутанкамон да бъде коронясан, като на практика самият той да завземе властта в Египет. Иска този град да бъде изоставен, а атонистите — унищожени. Иска да забрави миналото и да се съсредоточи върху бъдещето — изправих се. — Искаше да ме арестува по-рано, но не беше достатъчно силен, а и аз имах доказателство за измяната му. Вече нямам.

— Хоремхеб и Рамзес ще те защитят.

— Те също могат да бъдат купени. Лорд Ай ще действа хитро. Нови времена настъпват за Египет. Маху е част от миналото, която трябва да бъде забравена.

— Господарю Маху, господарю Маху! — един слуга дотича. — Полковник Небамум иска да ви види веднага.

Небамум чакаше в един от малките вътрешни дворове. Хората му бяха довели пленник — един от онези скитащи светци, измършавяло същество с тънки крака и ръце, с почерняла от слънцето кожа и лице, осеяно с белези и дупки. Беше леко луд и не изглеждаше да се страхува от войниците.

— Открихме го пред двореца — заяви Небамум. — Вече няколко дни се опитваме да го хванем. Самопровъзгласил се пророк.

— Глас от изтока! — извика мъжът. — Глас от запада! Глас от севера и юга!

— Чий глас? — изревах насреща му.

Мъжът се стегна и пристегна робата около кръста си. Хвана тоягата, на която се подпираше. Един от хората на Небамум я изрита изпод ръката му, но самопровъзгласилият се пророк реши да пренебрегне това. Приближи се към мен и ме посочи с кокалестия си пръст.

— Гласът на опустошението! — заяви той. — Заслушайте се в този глас. Така казват боговете. Ненавиждам тази източна земя! Няма да вляза в това място на разрушение! Даровете ви са за мен отвратителни! Ще премина като вятър през тази земя! Няма да остана! Огън и пясък — вика гласът, — този град е обречен!

— А ти кой си?

— Аз съм лястовица! Аз съм лястовица! Предвестник на богинята скорпион! Нося тайни от Тръстиковите поля! Този град е обречен!

— Кой ти плати? — сграбчих пръста му и го огънах. Пророкът прекъсна жалбите си. Продължих да извивам пръста, той изпищя от болка и се свлече на колене.

— Никой не ми е плащал, господарю. Вземам жезъла си и мета небето. Имам видения: този град е обречен.

Вгледах се в умопомрачените му очи и подуших тежката смрад на бира.

— Ако е обречен, най-добре е да го напуснеш. Полковник Небамум, хвърлете го в реката!

Бунтът започна същата нощ. Не бях съвсем сигурен дали хората на Мерире са замесени. Водачи бяха Марунет и Пера, двама търговци, натрупали състояние в алабастровите мини. Планираха да вземат принца за заложник и да обявят исканията си към Царския кръг. Първите признаци за намеренията им бяха изстрелите с ластици, които събориха стражите ни от стените; последва дъжд от стрели. С голяма дървена греда върху каруца се опитаха да разбият портата, но по изгрев-слънце успяхме да ги отблъснем. Наблюдавах от една кула как стрелците ни се надвесват над стените да изпратят нападателите. Пронизани от стрели тела лежаха в локви кръв; черепите на други бяха размазани от нашите ластици. Гледката от кулата не беше по-приятна. От много части на града вече се издигаха пламъци и дим.

— Тълпата възнамерява да ни обсади; нямаме избор, трябва да се оттеглим — каза дрезгаво Небамум.

Помолих да ми донесат храна и вино. Ядях, пиех и наблюдавах оттеглянето на нападателите по страничните улички около главната, която водеше към двореца. От време на време се появяваха малки групи, които изстрелваха няколко стрели, а после се скриваха в сенките. В деветия час Марунет и Пера изпратиха говорител на тъй наречения Градски съвет, нагъл мъж, който се приближи, клатушкайки се, до портата и размаха сабя сякаш беше офицер. Поиска да го пуснем вътре.

Наредих да го пуснат, а после го арестувах.

— Защо? — пожела да узнае той.

— Измяна!

Докато го измъчвахме, не беше толкова арогантен. Наемниците ми започнаха да дерат краката и ръцете му и той се съгласи да говори. Даде ни имената на градските водачи и изпусна нещо, което смрази сърцето ми. Говорителят, чието име не си спомням, възрази, че действията им се подкрепят от двореца.

— Кой дворец?

— Ами че този! — сопна се той с окървавена уста. Разбрах, че няма какво повече да ми каже. Наредих на стражите да го екзекутират и да хвърлят главата му от стената.

Изхвърчах от Дома на оковите и се насочих право към женските покои. Анхсенамон и посестримата й демон Амедета бяха във вътрешната зала, седнали на двоен стол. Вече знаеха за бунта и последвалия хаос, но това не им пречеше да си разглеждат безгрижно ноктите.

— О, чичо Маху! — вдигна глава Анхсенамон. — Изглеждаш разтревожен. Нали ти казах, че трябва да напуснем това място.

Едва се сдържах да не я зашлевя. Амедета седеше с кръстосани крака до нея и се усмихваше с очи.

— Документите ми?

— Чичо Маху, за какво говориш?

— Знаеш много добре за какво говоря.

Вдигнах ръка и отстъпих, като същевременно извиках охраната. Те връхлетяха в стаята с извадени мечове. Двете хитруши скочиха на крака. Анхсенамон възнегодува срещу такова натрапничество.

— Не се тревожи — успокоих я. — В безопасност сте.

Казах на наемниците да претърсят стаята. Анхсенамон и посестримата й кучка изпищяха, че това е насилие. Виковете им привлякоха вниманието на една прислужница, която обаче се оттегли безшумно при вида на мечовете на охраната. Наредих да претърсят навсякъде. Анхсенамон и Амедета седнаха отново на стола, примирени със съдбата си. Отвън се чуха викове; бунтовниците бяха подновили нападението си. Гледах как наемниците ми, все крадци и грабители, преравят цялата стая и отвъд. Отначало си мислех, че Анхсенамон е много хитра; накрая се оказа много глупава. Намерих документите в двойното дъно на една дървена ракла: писма от дядо й с информация и новини от случващото се в Тива и указания какво да прави тук.

— „Скъпа дъще“ — зачетох на глас и отблъснах Анхсенамон. — „Трябва да намериш онова, което искам, и да го унищожиш. В крайна сметка чичо Маху ще се радва, че вече не притежава онова, което някога имаше.“

Посочих Амедета.

— Изпратила си я да ме прелъсти. Била ти е съгледвач, шпионин?

— Остаряваш, чичо Маху — изсъска в отговор Анхсенамон, — а и оглупяваш. Много си непохватен.

Казах на стражите да я задържат на стола. Те, разбира се, не го направиха: царската плът бе свята. Просто исках онази кучка да разбере, че търпението ми е наистина изчерпано.

Останалите писма от Ай съдържаха съвети, написани с код, който вече разбирах. Говореше за приятели в Ахетатон. Към края на едно от писмата попаднах на уверения, че всичко ще бъде наред и тя и младият принц няма да пострадат. Хвърлих писмата на пода и посочих прозореца.

— Ти стоиш зад всичко това, нали? Ти си подхранвала бунтовниците с информация и си ги подстрекавала.

Щях да продължа да беснея, но дойде полковник Небамум. Анхсенамон, кучката й с кучка, му се усмихна умилкващо. По лицето му разбрах, че положението е сериозно.

— В двореца има стрелци — прошепна той. — Не, имам предвид стрелци на бунтовниците, слуги, които са грабнали оръжие. Трябва да се оттеглим преди стъмване. Трябва да отведем принца и останалите и да се насочим към баржите. Проверих запасите в кухнята: имаме запаси само за два-три дни. Бунтовниците все още не са се организирали напълно…

— Но това ще стане скоро, нали?

— Дотогава ще са завзели града оттук до реката.

Отидох при една от рисунките на стената, която изобразяваше Ехнатон в преклонение пред слънцето. Ай знаеше, че съм в капан, а аз съзнавах, че е тръгнал насам, за да изиграе ролята на великия спасител. Нямаше реална опасност. Ако превземеха двореца, бунтовниците щяха да вземат принца и Анхсенамон за заложници. Но имаха строги указания да не позволяват нищо да им се случи. Чудех се какви бяха указанията им по отношение на мен.

— Уверявам те — настоя Небамум, — че ако не напуснем веднага, дворецът ще бъде превзет. Ще последва кървава баня.

Избърсах потта от челото си и кимнах. Издадохме заповеди. Много от слугите вече бяха избягали. Наемниците ми също вече бяха надушили накъде духа вятърът. Ако бунтовниците успееха да превземат замъка, битката щеше да е люта, от стая в стая, от двор в двор. Те също искаха да се махнат.

По залез-слънце се събрахме в главния двор. Небамум се съгласи да изостави колесниците си. Щяхме да се сражаваме на крак. Тесните улички, да не споменаваме опънатите през тях въжета, правеха използването на колесници напълно безполезно. Наредих да се донесат от оръжейната всички налични щитове, подредихме се в защитна стена по шест редици от всяка страна. Царското семейство се намираше в средата. Небамум командваше предната линия, а аз защитавах гърба ни.

Изчакахме залязващото слънце да заслепи нападателите, после наредих портите да се отворят и започнахме придвижването си по Улицата на лъвовете към реката. Небамум вече беше изпратил облечени като слуги съгледвачи да предупредят баржите за пристигането ни. Битката беше кървава. Посрещна ни градушка от снаряди, стрели и камъни; не можехме да спираме за ранените. В центъра принцът и Анхсенамон бяха пазени от царски щитоносци. Изпитах истинска обич към момчето и сестра му, които не показваха никакъв страх при неспирните атаки на бунтовниците, отчаяно опитващи се да пробият линията. Издигнахме царското знаме в знак, че принцът е част от групата; това намали силата на атаката; вражеските водачи не желаеха да проливат царска кръв.

Разстоянието от двореца до реката не беше повече от три километра, но ни се стори безкрайно. Отначало се придвижвахме бързо и изненадахме бунтовниците, но веднага щом осъзнаха какво става, те се втурнаха по страничните улички успоредно на нас. Небамум не спираше нито за миг, за да не ни обкръжат. В мрака виждах къщите от двете ни страни, надвесените над нас гротескни статуи и чувах свистящите във въздуха стрели. Вървях в задните линии и наблюдавах нападателите. От време на време някой щитоносец падаше, но нищо не можехме да направим. Ожесточеният ръкопашен бой продължаваше. Колкото повече приближавахме реката, толкова по-отчаян бе сблъсъкът, но накрая стигнахме. Баржите бяха готови. Редиците на Небамум се отвориха и принцът, природената му сестра и слугите им се качиха бързо на първата баржа, а стрелците на борда изстреляха порой от стрели над главите ни. Щом се уверихме, че принцът е в безопасност, останалите го последваха. Сформирахме коридор и с падането на здрача защитният ни обръч започна да оредява. Баржа след баржа се приближаваха и поемаха на борда си колкото можеха, след което се оттегляха. Бунтовниците не бяха предвидили това. Нямаха власт над водата, а капитаните на нашите баржи бяха опитни речни бойци.

Разтревожих се. Дали щеше врагът да премаже отслабените ни сили? Битката продължи на светлината на факлите, мъже пищяха и се биеха, телата боляха от изтощение. Усетих хладния вятър откъм реката, миризмата на гниеща растителност, плисък на вода. Ариергардът ни бе достигнал пристанището и се разпръсна. Мъжете се скриха. През известен период един от знаменосците извикваше и следващата група се отделяше и се впускаше в бяг, за да се качи на баржите. Няколко не прецениха добре разстоянието и паднаха във водата. Виковете на ранените и умиращите размърдаха близкото свърталище на крокодили. От баржите прозвучаха предупредителни викове, във водата бе изсипано масло и мястото бе обсипано със запалени стрели. Писъците откъм реката бяха сърцераздирателни. Нападателите внезапно се оттеглиха.

— Какво става? — извиках на един офицер.

Рев откъм реката ме накара да се обърна. Баржите ни представляваха дълги тъмни сенки наред водата, осветявани тук-там от факли. С изненада установих, че се бяха появили и други баржи, очевидно бойни, разветите им знамена трепкаха на светлината. Това бяха личните знамена на лорд Ай — Златният Хор, Соколът на Египет. Бунтовниците се оттеглиха. От новите баржи слязоха войски наемници, стрелци, тежка пехота, които моментално навлязоха в града, докато друга войска приближаваше откъм източните скали.

— Добре ли си, лорд Маху? — огледах се. Нахтмин в целия си блясък на генерал, с яки за храброст на врата, свали кожения си шлем. — Изглеждаш доста смутен, лорд Маху. Ела с мен! Лорд Ай нареди.

Покатерих се на чакащата малка лодка. Стигнахме до една от бойните баржи. Покатерих се по въжена стълба; на палубата светеха маслени лампи. Зърнах принца и Анхсенамон, седнали върху възглавници под кървавочервен навес, захапали безгрижно по един плод. Тутанкамон скочи на крака с намерението да изтича да ми покаже меча, който Ай му беше дал, но от сенките пристъпи една фигура. Разпознах усмихнатото изрисувано лице на лорд Майа, ковчежника.

— Изглеждаш по-доволен и благоденстващ отвсякога — отбелязах аз.

Хюйи се присъедини към него. И двамата ме погледнаха тъжно, както някога, когато бяхме Чеда на Кап, сякаш съм направил някоя беля и сега ще бъда наказан.

Нахтмин ме побутна леко. Един пазач отвори вратата на кабината в центъра на баржата и аз пристъпих в топлата, ароматна светлина. Лорд Ай седеше на малък диван с отрупани около себе си възглавници. Малката масичка от слонова кост пред него бе отрупана с документи и мастилници. Двама писари от Дома на писарите бяха приклекнали от двете страни на масата и внимателно записваха прокламациите на Ай. Кобрата в човешки образ не ми обърна внимание. Взе един бокал вино — спомням си, че беше тюркоазен — и сръбна едва, след което продължи да диктува прокламацията.

— Всеки, заловен с оръжие, ще бъде убит. Всеки, доказано виновен в изнасилване, насилие или грабеж, ще бъде екзекутиран. Всеки, който се противопостави на властта, ще бъде последван от същото наказание — махна с ръка. — Останалото знаете. Можете да се оттеглите.

Освободи писарите и се обърна към мен с все същите коварни очи на тясното лице. Робата му бе от най-чист лен; верига, засвидетелстваща сана, висеше на врата му. По пръстите му проблясваха пръстени и той си играеше с тях с лице наполовина скрито зад дланта си.

— Скъпи ми лорд Маху, радвам се да те видя — бутна няколко възглавници на пода до себе си. — Седни.

— Ще постоя — протегнах се и бързо взех бокала му. — Бих желал да ти върна комплимента, лорд Ай, и да кажа колко се радвам да те видя — отпих от виното. — От чернозема на Ханаан, Лозята на Ливан?

— Малко по на юг — усмихна се Ай. — Ела, почини си. Лицето и ръцете ти са опръскани с кръв!

— Може да се опръскат и още, ако брат ти зад мен не престане да ме гледа като затворник и не махне ръката от меча си — обърнах глава. — Всъщност бих предпочел да излезе.

Съжалих, че съм пил от виното. Гадеше ми се. Ръцете и краката ми натежаха. Толкова исках да седна, коленича или клекна. Ай направи знак с ръка и врата се затвори зад мен. Седнах на възглавниците с бокала в ръка.

— Какво става тук? — попита той.

— О, недей да си играеш на котка и мишка с мен — сопнах се аз. — Бунтът в града беше работа на твоите хора, по-точно на внучката ти. Беше й наредено да намери тайните документи, които взех от лагера на узурпатора. Унищожила ги е, нали?

Ай сви рамене.

— Така или иначе никога нямаше да ги използваш.

— Въстанието — настоях аз. — Знаеше, че няма да наранят принца и Анхсенамон. Организирал си всичко така, че да изглеждаш като спасител, постигнал велика победа, като тази на генерал Хоремхеб. Той знае ли за тази експедиция?

— Ще му бъде казано за твоите разходки из Източната пустиня, за пренебрегването на грижите към принца, за отказа ти да се подчиниш на указанията на Царския кръг — замълча. — Защо отиде в пустинята, Маху? Какво искаше да видиш?

— Онова, което си търсил ти, лорд Ай, когато съсече лорд Туту и останалите. Намерих пещерите, разгледах рисунките. Намерих и лорд Туту или поне онова, което бе останало от него, както и разни документи, които, уверявам те, съм скрил на тайно място.

— Рисунките?

Лицето на Ай светна от вълнение.

— Предполагам, че знаеш.

Ай прехапа устна.

— Защо ги изби?

— Бяха бунтовници и предатели.

— По заповед на Царския кръг ли го направи?

— Някой ден, Маху — усмихна се той, — някой ден ще ми разкажеш какво си намерил там.

— Не, някой ден аз ще разкажа на генерал Хоремхеб какво съм открил.

Ай потропа с пръсти по една от рисунките на ръба на масата и разгледа някакви документи. Вдигна глава.

— Връщаме се в Тива, Маху. С Ахетатон е свършено; няма да остане камък върху камък. Сега трябва да се отпуснеш, сънят свърши.

 

 

Върнахме се в Тива след седем дни. Ай се представи като генерал победител, завърнал се от война. Минахме в бляскава процесия през града, през Улицата на овните и Улицата на сфинксовете, под звука на тръби и развети знамена. Млади момичета хвърляха розови цветове, жреци редяха молитви сред облаци тамян, а храмовите хорове пееха триумфални химни.

Безкрайна е славата ти, Хор на Юга!

Вдигна ръка и разпръсна враговете си,

разгроми враговете на Египет,

възвърна честта на Царството на Двете земи.

Тутанкамон бе в открита носилка заедно с Анхсенамон и бе приветстван с радостни викове, макар че хората пееха химна най-вече в чест на лорд Ай. Осъзнах колко работа са свършили Ай и другите. Храмовете бяха отворени, колоните — пребоядисани, нови пилони за знамена — поставени отгоре, а червени и сини знамена се пърхаха на вятъра. Портите и вратите на храмовете бяха възстановени и украсени с мед и бронз. Пазарите бяха оживени; търговията се бе завърнала в Тива. Златовърхите обелиски светеха на слънчевите лъчи. Ехнатон беше забравен, мечтата му за Единствен бог и нов град се бе разпиляла като прашинки на вятъра.