Пол Дохърти
Прокобата Тутанкамон (18)

Глава шестнадесета

Ан-цц-кек: мрачна долина

Следващите няколко седмици преминаха предимно в подготовка за експедицията. Щеше да ни се наложи да се сблъскаме с жестоката горещина в трудно пътуване сред безжизнени пясъци, където кладенците и оазисите са рядкост и бяха ревностно пазени от свирепи пустинни племена. Натоварени с подкупи пратеници бяха изпратени напред да преговарят с тях. Осигурено бе безопасно преминаване, наети бяха професионални съгледвачи, доведени бяха здрави магарета, внимателно бяха подбрани запаси от вода и храна.

Избрани бяха само ветерани, свикнали с палещото слънце и битките в пустинята. Полковник Небамум обеща да надзирава всичко, за да мога да се концентрирам върху сведенията на шпионите ми в града, които сочеха едно: растящо недоволство, омраза и озлобление към двореца и Царския кръг в Тива. Могъщи благородници и търговци наемаха допълнителна свита, а патрулите ни по реката често пресрещаха пристигащи пратки оръжие, макар че на всеки открит кинжал пет минаваха незабелязано. Никой от хората ми не успяваше да открие източника на растящия смут. Хората на Мерире сееха страх, движеха се като сенки по нощите. Бяха посели семената и сега ни оставяха да пожънем резултата. Вестта за ужасното клане някъде на изток в пустинята вече открито се обсъждаше из пазара и пивниците. Грозните слухове пълзяха като облаци черен дим, но нищо не можех да направя, за да ги пресека. Изтеглихме ескадрони колесници в града, укрепихме двореца. Зидари и строители подсилиха стените и портите. Поставихме наблюдателни постове. Всички пътища към двореца, както и вътрешните помещения и дворове, се патрулираха денем и нощем. Допускаха се само онези, които носят специално разрешително с моя картуш и знаят паролата за съответния пост.

С Небамум и Джарка разучавахме картите на града, за да преценим как при необходимост дворецът може да бъде евакуиран, а царското семейство — безопасно преведено до бойните баржи, чиито капитани вече бяха предупредени да са в готовност за незабавно потегляне. Небамум искаше да изпрати съобщения до Мемфис и Тива за подкрепления, дори разрешение да се оттегли. Казах му, че аз поемам отговорност и се престорих, че не забелязвам гневния му поглед. Да се ходи в града, не беше особено приятно вече. Царското семейство можеше да излиза само в градините на двореца или из вътрешните дворове. Ако се наложеше аз или някой от служителите ми да излезе, това ставаше само с военен ескорт. Принцът сякаш не беше обезпокоен от тези мерки; понякога играехме сенет или го водех рано сутрин във вътрешния двор да упражнява стрелбата си.

Тутанкамон беше игрив и жизнен, макар че дясната му страна все повече се отпускаше, а от време на време се оплакваше от болки в краката и ръцете. Понякога седеше като упоен, със замечтани красиви очи, лека усмивка на открехнатите устни, сякаш се наслаждаваше на някаква тайна шега, известна само нему, или виждаше нещо, невидимо за останалите. Подозренията ми, че е бавноразвиващ се, че мозъкът му е закърнял, се възвръщаха само за да бъдат грубо разсеяни от рязка смяна в настроението му. Подобно на писар, изучаващ законите, той приклякаше до мен и ме разпитваше подробно за баща си, за града, в който живеехме, и преди всичко за култа към Атон. Знаеше за хабиру и легендите за народа на исраар и вече започвах да съжалявам, че съм го оставил под влиянието на Джарка. Тутанкамон започна да усеща и моите настроения. Ако мислеше, че ме дразни, бързо сменяше темата. Беше много умен и с остър език. Наричах го Ашт-Херу, Многоликия, защото беше много изкусен имитатор. Заливах се от смях, докато имитираше полковник Небамум и маршируваше из стаята с изпъчени гърди, прибрана брадичка и гневен поглед изпод сбърчени вежди и раздаваше заповеди с гърлен глас. После рязко превключваше и ставаше придворна дама. Един-единствен път от представлението му ме полазиха тръпки. Изглежда, Тутанкамон недолюбваше жреците, Рем-Приета, Божиите мъже. Можеше да имитира смирения им поглед, лицемерно набожната им походка, желанието им да бъдат виждани да се молят публично и начина, по който пееха, приличен по-скоро на свирене през носа. Тогава явно бе уловил тъжния ми поглед, защото изтича веднага при мен.

— Чичо Маху! Чичо Маху! Защо не се смееш?

— О, много е смешно — захлупих дланите му в моите. — Просто си спомних нещо.

Не му разказах как като дете Ехнатон ненавиждаше жреците на Амон и им се подиграваше. Тутанкамон бе достатъчно интелигентен да забележи, че тази имитация не ми доставя удоволствие, и бързо се преобрази в Нахтмин, а после и в Джарка.

Използвах периода на подготовката, за да разгледам принца по-внимателно. Моментално отхвърлих тайните си съмнения, че може да е син на Пентжу. Колкото повече го гледах, толкова повече виждах в него Ехнатон. Подобно на баща си, Тутанкамон държеше на физическата чистота. Ако се случеше да разлее бира на робата си, веднага се преобличаше, а през деня често искаше ароматизирана вода, за да измие ръцете си. Обожаваше да втриват благовонни масла и парфюм в кожата му. Отдадох това на влиянието на Анхсенамон; сега тя изпълваше дните му.

Като цяло Тутанкамон беше мил и внимателен. Често изразяваше съжаление, че е убил двете костенурки, но понякога онази скрита злост се проявяваше. Случваше се да я уловя: раздразнение от някой слуга или захвърляне на парче патица, неопечена по вкуса му. По-сериозен инцидент имаше една седмица преди заминаването ни. Седях в градината и диктувах на писарите. Смехът на Тутанкамон и придворните дами внезапно бе изместен от силни викове. Изтичах от беседката при малката палмова горичка, където Анхсенамон, Амедета и Мерт се излежаваха на сянка. С тънка тояга в ръка Тутанкамон се бе привел над превит слуга. Разкрещя му се, а после започна да налага главата и раменете му с тоягата. Другите слуги гледаха безпомощно отстрани. При приближаването ми Анхсенамон спря да се смее и извика на Тутанкамон да престане, но обзето от ярост, момчето продължаваше да удря отново и отново, докато от устата и лицето на слугата не потече кръв. Изтичах и хванах тоягата. Тутанкамон не я пускаше. Лицето му бе притъмняло, посиняло от ярост, очите му гледаха свирепо, а устата бе разкривена, с пяна в ъгълчетата.

— Господарю — настоях аз, — пуснете я.

— Чичо Маху! Махни се! Този шмет — изрече ядно думата за роб той, — залових го, докато правеше та-та — погледна гневно злодея. — Опитваше се да извади собственото си семе. Хванах го зад онзи храст. Беше се омърсил. Оскверни тялото си в мое присъствие.

Издърпах тоягата от ръката му.

— Как смееш?! — изрева Тутанкамон насреща ми. — Ти също си шмет, Песоглавецо от Юга! Ти си омърсен!

Стоеше със свити юмруци, разтреперан от ярост. Вдигнах поглед. Амедета, Мерт и слугите бяха избягали. Анхсенамон ме гледаше хладно, с леко извърнато лице, очевидно доволна от сблъсъка. Тутанкамон използва случая да се нахвърли върху мен с юмруци. Хванах ръцете му и мигновено си спомних ужасяващия гняв на баща му.

— Господарю, не се чувстваш добре! — сопнах му се аз.

— Аз съм Богът леопард — изсъска той. — Аз съм Хор на Юга, Хор в Земята, Хор в Душата, Хор с Червените очи — опита се да се освободи и да последва слугата, който се бе отдалечил, пълзейки. — Аз съм владетелят на Двете земи — обърна се към мен. — Аз живея в истината.

Разтърсих го, ударих го леко по бузата. За частица от секундата яростта се изпари, тялото и лицето му се отпуснаха. Пуснах го и той изтича при Анхсенамон, скри се под ръката й и засмука палец.

— Той се омърси — прошепна. — Само принцът може да изкарва сам семето си.

Ръката на Анхсенамон висеше точно над чатала на момчето. Зачудих се на какво ли го бе научила.

— Това често ли се случва?

— Питай шпионина си Джарка.

— Ще го направя. Той пази момчето. Не е шпионин.

— Докога, чичо Маху? — попита Анхсенамон с ококорени в престорена невинност очи. — Колко време ще ни пазиш? Седмиците преминават в месеци, месеците — в години. Бъдещият ми съпруг — обърна се и нежно целуна челото на Тутанкамон тя, без да откъсва поглед от мен — един ден ще трябва да се покаже и да тръгне в светлината на слънцето. Не може вечно да се крие.

— Когато му дойде времето.

— Времето вече е дошло — изстреля тя и се наведе към мен. — Чух какво се говори. Градът не е безопасен. Защо отиваш в пустинята, чичо Маху?

— Много добре знаеш защо, господарке. Сигурен съм, че дядо ти те е осведомил в писмо, да не говорим за собствените ти шпиони сред писарите ми. Атонистите бяха заклани на изток в пустинята. Лорд Мерире се е измъкнал и се опита да ме убие.

Анхсенамон се усмихна тънко.

— Дядо винаги е казвал, че Мерире е глупак.

— Само че опасен.

— Защо не можем да се върнем в Тива?

— Защото аз съм пряк настойник на принца. Ще се върнем, когато трябва — станах, поклоних се и се оттеглих.

— Чичо Маху! Чичо Маху!

Обърнах се. Тутанкамон тичаше през тревата с протегнати ръце. Клекнах и той се хвърли в обятията ми. Усещах ръцете му на врата си, топлата му буза до моята.

— Съжалявам, чичо Маху.

Отдръпнах го от себе си.

— Защо го направи? — попитах.

— Не знам — погледът му бе отнесен. — Не знам, чичо Маху. Имам чувството, че кръвта ми ври. Спомням си кой съм.

— Да не би Анхсенамон… — погледнах навитата под дървото красива кобра, която ми се усмихваше ведро. — Анхсенамон ли ти казва кой си?

— Тя ми казва всичко — прошепна Тутанкамон. — Казва, че ще бъдем велики цар и царица. Аз ще бъда Хор на Юга. Името и силата ми ще достигнат до всички краища на света. Ляга до мен в леглото, милва тялото ми и шепне сладки неща.

— Сигурен съм, че е така — пуснах ръцете му. — Запомни, господарю, ти си принц. Като войник на обучение. Не трябваше да биеш онзи слуга!

— Но той беше мръсен! — гневът се появи отново. — Беше омърсен. Не може да върши такива неща в наше присъствие.

— На колко години си, господарю?

— Скоро ще стана на осем.

— Скоро ще станеш на осем.

Понечих да обхвана лицето му в длани, но той отстъпи, поклони се едва и се върна при сестра си.

По това време Пентжу вече се беше пренесъл в двореца. Исках го там като настойник, когато тръгвам за пустинята. Помолих го да прегледа принца внимателно. Преди го правеше непрекъснато, но напоследък Анхсенамон все по-често се намесваше с някакво измислено извинение, че моментът не е подходящ. Този път обаче поисках да доведат принца в покоите ми. Цял следобед лекарят си говори с него, караше го да тича и скача, докосваше тялото му, задаваше му въпроси. Поиска да изляза, тъй като Тутанкамон не обичаше да го преглеждат в присъствието на други, с изключение единствено на Анхсенамон. По-късно с Пентжу вечеряхме сами крехко запечена патица — любимото ни ястие още като Чеда на Кап. Онази вечер забелязах колко се е състарил: беше по-отпуснат, вените по бузите и носа му се открояваха. Чукнах бокала си в неговия за наздраве.

— Докторе, излекувай се. Прекалено много пиеш.

— Лекувам се! — отвърна той остро. — Виното ми помага да забравя миналото, Маху. Прогонва призраците, които се тълпят по ъглите. Жена ми, децата ми, роднините ми, принцеса Хийа — прехапа устна.

— А принцът?

Пентжу погледна към стаята. Седяхме на балкона, място, където обичах да вечерям и което бе строго охранявано срещу подслушвачи.

— Болен ли е принцът? — попитах.

— Не повече от баща си — отпи от виното си Пентжу. — Има болки в крайниците и е наследил болестта на баща си. Със съзряването — разпери ръце лекарят — раменете му ще стават все по-широки, но също и ханшът. Ще има изпъкнал корем и гръден кош като на баща си. Дланите и пръстите на ръцете и краката ще бъдат по-дълги от нормалното.

— Като на баща му?

— Като на баща му, но не толкова силно изразени.

— А пристъпите?

Пентжу се засмя тихо.

— Маху, както и по-рано ти казах, мога да обясня как бие сърцето, какво е причинило червей в червото или симптомите на някаква болест. Но човешката душа? И което е по-трудно, детската? Той е син на Хийа, наследил е нейната нежност. Но е и син на Анхсенамон — взе едно парче твърдо сирене, направено от осолена извара и го подуши. — Много вкусно — каза замислено и си отряза.

— Но е син на баща си, така ли? — настоях аз.

— Вечният следовател… — въздъхна Пентжу. — Винаги с въпрос. Да, той е син на Ехнатон. Страда от онова, което учените ми колеги наричат приливи на кръв, и тогава става буен. С порастването може да започне да получава и пристъпи, да страда от болестта на падането.

— Може ли да зачене наследник?

— Момчето е само на осем — смръщи се Пентжу. — Пенисът и мъжествеността му са въпрос на бъдещето. Не виждам защо не.

— Възможно ли е някога — попитах аз — да стане като баща си?

— Никой не може да е като Ехнатон — засмя се тихо Пентжу. — Много зависи от следващите няколко години. Време е да се върне в Тива; трябва да забрави всичко, свързано с Атон.

— А Анхсенамон?

— Ах, тук вече си загубил играта, Маху — лекарят се приведе над масата и прокара език по зъбите си. — Колкото повече расте момчето, толкова ще расте и нейното влияние. Нищо не можеш да направиш, освен евентуално да убиеш Анхсенамон!

Сега често се питам дали не трябваше да се вслушам по-внимателно в диагнозата на Пентжу. Какво щеше да стане, ако Анхсенамон бе умряла, а Тутанкамон се бе оженил за друга? Но тя бе закриляна от бродещата сянка на дядо си и други от шайката от Ахмин. Анхсенамон бе със сигурност достатъчно лукава да направи всичко. Бе взела Мерт под крилото си, младата жена бе разцъфнала с истинската си красота. Като истински подмолни кучки, Анхсенамон и Амедета скоро доловиха интереса на Джарка към красивата млада жена. Нищо не й отказваха; често сплитаха косата й в мрежа от многоцветни ивици с перлени краища. На краката и глезените й проблясваха златни гривни; великолепна огърлица от корнелий подчертаваше шията й; най-фини ленени роби обличаха красивото й тяло; поръбен с лилаво шал бе загърнат около раменете й, а краката й бяха обути в сандали със сребърни ремъци. Научиха я да изрисува лицето си с помощта на зелен въглен, който да подчертава очите й, подаряваха й от най-скъпите парфюми. Често ни канеха на вечеря и двете хитруши седяха и се наслаждаваха как аз и Джарка се надпреварваме за вниманието на Мерт. Надпреварата бе в крайна сметка неравна. Мерт мълчеше, но можеше да говори с очи. Джарка бе избраникът. През седмиците преди военната експедиция двамата се сближиха. Джарка я придума да говори. Често ги заварвах да си говорят на своя език, макар че тя нито веднъж не разказа какво се бе случило в Долината на сивата зора. Вместо това просто се умълчаваше, клатеше глава и се затваряше в собствения си вътрешен кошмар.

— Нищо повече ли не може да ни каже? — попитах аз.

Джарка се закле най-тържествено, че не може.

— Спомня си живота преди клането и случилото се след него, но когато я попитам — сви рамене той, — нищо не знае; очите й стават безизразни. Спомня си, че баща й и брат й са отишли в долината. Взели са я със себе си; щели са да бъдат водачи и да получат много добро възнаграждение.

— Водачи закъде?

— Не знам — призна Джарка. — Спомня си пътуването към пустинята. След това, както казва самата тя, пада мрак.

Накрая просто се наложи да изоставя въпроса.

В деня преди заминаването ни Небамум и Джарка направиха последен опит да ме разубедят. Отказах. Не им казах за последното писмо от лорд Ай. Запазих го за себе си. Ай бе прикрил молбата си зад мили думи, но даваше ясно да се разбере, че не одобрява експедицията ми. Дори повече, продължаваше той, ако смятам, че ситуацията е опасна, трябва незабавно да оттегля царското семейство в Тива. Изпратих вестоносец с отговора, че кризата е преминала и ще обмисля молбата му.

На сутринта на осмия ден от втория месец на перет експедицията ни напусна Ахетатон: четирийсет колесници, керван волски коли и триста наемници. Джарка и Мерт също бяха там, както и тримата скитници от пустинята, вече уверени, че се радват на най-висше благоволение. Хранеха се добре и се бяха позакръглили след дългия престой като гости в двореца. Пътуването се оказа истински кошмар. Колкото по на изток отивахме, толкова по-пусти и безплодни ставаха Червените земи. Горещината започна да ни задушава. Пясъчни бури ни брулеха през деня, мразовита чернота ни обвиваше през нощта. Групи мародери се движеха успоредно с нас, готови да се възползват от всяка слабост. Понякога се налагаше да ловуваме за прясно месо и веднъж дори се сблъскахме с тези свирепи номади. През деня се придвижвахме като военен конвой; вечер нареждахме колите и колесниците в защитен обръч. Мислех, че цялото пътуване ще отнеме най-много три седмици при следване на заобиколен маршрут, който минаваше през различни оазиси. Накрая се оказа месец. Разбрах, че приближаваме долината, когато хълмовете на пустинята започнаха да се смаляват; през подвижната мараня зърнах прещип, сухи дървета и голи скали. Храстите и дърветата водеха към оазиса на входа на Долината на сивата зора. Зловещо място, където скалите и острите върхове сякаш изникваха от нищото насред пустинята, променяха цвета си — сиви по изгрев, огненочервени по пладне и все по-бледи с приближаването на нощта.

Достигнахме оазиса при самия вход към долината точно в мига, когато слънцето, онова огнено кълбо от цветове, мъчителят на дните ни, се спусна под хоризонта. Тъмнината разпери криле и бе посрещната от хрипливия вой на нощните хищници. Червените земи винаги ми действаха потискащо, но тази страховита долина бе същински кошмар: остри скали изникваха от пясъка, къдрави облаци прах покриваха изсъхналите храсти, прещип и загинали дървета и ги караха да изглеждат черни на фона на небето. Земята под краката ни стана по-твърда, по-лесна за колите и колесниците. Обграденият от дървета оазис контрастираше приятно, трепкащ зелен остров с дълга трева, свежи храсти и горички от жизнени палми. Източникът на цялата тази свежест бе един подземен извор. Мирисът на прясна вода и диви цветя бе за нас като най-прекрасния парфюм.

Направихме лагера за през нощта. Колите и колесниците бяха издърпани в кръг, а редиците коне — защитени от малки огньове, които да пъдят хищниците, които кръжаха около оазиса от ранна вечер до зори. Още щом пристигнахме и опънахме палатките и навесите, попаднахме на ужасяващи следи от клането: кости, черепи, цели скелети, върхове на стрели и копия, счупена кама и малки парчета кожа. Където и да погледнехме под храсти, в сянката на дърветата или сред скалите около езерцето, подобни останки ни напомняха, че се намираме в призрачно място, където духовете горяха и мъртвите пламтяха в тъмнина отвъд нашата. Мерт беше притихнала. Не се отделяше от Джарка и говореше нещо под носа си. Извън лагера ни отекваше грозен рев на лъвове и смразяващо сърцето ръмжене на хиени.

Капитанът на стражата прекъсна вечерята ми и ме помоли да го придружа до импровизирания вход между наредените коли и колесници. Беше нубиец, пехотинец, който не бе престанал да проклина возилата на колела през целия път; сега потупваше колелата на колесниците и високо благодареше на боговете за тази защита.

— Ще ти покажа защо, господарю. Трябва да видиш това, преди да се оттеглиш за през нощта.

Пуснаха запалени стрели, като стрелците се концентрираха върху една точка. Зловещото ръмжене откъм тъмнината се засили. В светлината на падащите стрели успях да видя хищниците: чудовищни хиени с огромни тежки глави, дълги муцуни и могъщи челюсти, които се взираха със свирепи червени очи и настръхнали гриви като яка от мрак около врата им.

— Познават това като място на клане — прошепна наемникът. — Господарю, те са дори по-опасни от лъвовете, ако нападнат заедно.

— Защо ще го правят?

— Привлекли са ги труповете — измърмори той. — Освен това ние сме завзели единствения източник на прясна вода на километри. Подушили са храната от лагерните огньове, също и прясната плът на конете и магаретата, господарю Маху — лицето му бе сгърчено от тревога. — Не трябва да оставаме тук прекалено дълго.

Загледах се в тъмнината и усетих как ме облива студена пот. Бях чувал за тези хиени, раирани и силни, по-опасни от обикновените си родственици, които обикаляха покрайнините на градовете или се промъкваха в Града на мъртвите в търсене на някой залък. Тези същества бяха безмилостни ловци, но не се отказваха и от мърша. Спомних си разкази на съгледвачи в пустинята: как веднъж надушили кръв, тези зверове бяха способни да следват ранения дни наред, а понякога лагерните огньове, оръжията и оградите не можеха да ги спрат. Наредих конете и товарните понита да бъдат доведени по-близо до лагера и удвоих стражата. Обещах награда на всеки, който измисли по-добър начин да предпазим лагера. Единствените предложения бяха да увеличим редиците малки огньове и да дадем строги заповеди никой да не излиза отвъд тях нощем. Решено бе хората да спят на групи, а патрулите — дори и дневните — трябваше винаги да са минимум от трима, от които един стрелец.

На сутринта се заловихме с мрачната задача да съберем останките. Изпратих съгледвачи и коли дълбоко в пустинята; върнаха се с кошници, препълнени с кости и черепи, както и остатъци от дрехи, кожа и оръжия. Изгаряхме ги като знак на пречистване, а също и почит. Започнахме работа преди зазоряване, починахме в пладнешката горещина и продължихме чак до стъмване. Долината беше дълга и стръмна, с множество пещери по стените, скрити зад групи храсти, и във всяка имаше останки от мъже, жени и деца, както и кости от домашни животни. Това беше ужасяваща, изгаряща сърцето задача. Един водач донесе кошница детски черепи заедно с жалките остатъци от играчките им. Погребалните огньове се поддържаха не само за да пречистят това място на мерзост; пламъците и димът държаха настрана и хиените, които през деня наблюдаваха от разстояние. От време на време се приближаваха с наведени глави, сякаш душеха земята, подскачаха в лек галоп, а после обтягаха тела в бърз бяг и биваха прогонвани с дъжд от стрели и горящи парцали, напоени с масло. Нощем ставаха по-дръзки, приближаваха се. На третата нощ нападнаха една от колите и отмъкнаха един пазач — повлякоха го пищящ в тъмнината. С нищо не можехме да му помогнем; стояхме и слушахме ужасяващите писъци, джавкането на хищниците и звука от силните челюсти, които го разкъсваха на парчета. Запалихме огньове от външната страна на колите; на стрелците бе заповядано от време на време да изстрелват запалени стрели в тъмното.

Хората ми бяха неспокойни. Долината бе призрачно, зловещо място, дом на дебнещи демони и бродещи души. Късно следобед скалите се нагорещяваха до огън, а над нас кръжаха огромни лешояди, за да не забравяме какво може да се случи. На четвъртия ден хиените нападнаха рано сутринта. Откъснаха патрула от останалите. Трима мъже с пълни кошници бяха обкръжени в самото начало на долината от глутница хиени, които атакуваха толкова свирепо и толкова бързо, че нямаше какво да направим. Мъжете бяха на прага на бунт. Не понасяха мрачната, зловеща тишина и се страхуваха от тези могъщи същества, които имаха дързостта да нападат денем. В края на седмицата наредих да се започне подготовка за връщане. Не бях открил нищо изненадващо, но имах достатъчно доказателства, за да разбера какво се бе случило.

— Общо — издиктувах на Джарка, който седеше като писар със свитък папирус в скута — тук са намерили смъртта си около четиристотин души: мъже, жени и деца, войници, писари и чиновници. Сред тях са били и бежанците от Бухен и Тива, както и свитата на Мерире от Мемфис. Сред тях е имало войници, вероятно наемници, всички ревностни атонисти. Събрали са се тук с коли, колесници и товарни животни, изцяло зависими от водачи хабиру. Възнамерявали са да се промъкнат на север в Ханаан през Синай, закриляни от силите, изпратени от Тива, които са се състояли поне от цял ескадрон колесници, стрелци и ветерани пешаци.

— Откъде знаеш това? — попита Джарка.

— Открихме колелото на едната колесница, вероятно паднало при преследването на оцелелите. Генерал Нахтмин е ръководил клането по заповед на лорд Ай. Повечето от намерените стрели принадлежат на кушитски стрелци, които подкрепят различните ескадрони колесници. Открихме и кърпа за глава на представител на имперския легион. Не всичко е вървяло по плана на генерал Нахтмин; атонистите са се отбранявали. Нападението е започнало в близост до оазиса. Част са избягали в пустинята, където са загинали или са били убити от преследвачите или пустинните обитатели. Останалите са се скрили из пещерите в долината. Войската на Нахтмин трябва да се е задържала тук дни наред, за да издири оцелелите; съгледвачите откриха следи от лагерните им огньове и отходните ями.

— А Мерире?

— Подозирам, че Мерире и група войници — вероятно наемници и писари — са избягали в самото начало на клането. Сигурно са се укрили и изчакали, а после са тръгнали към реката по заобиколен път.

Прекъсна ме силен вик, по-скоро писък на жена в траур, остър вик на мъка от сърцето, който отекна в целия лагер. Завъртях се. Мерт бе коленичила на земята, скубеше косата си и удряше юмруци в гърдите си. Беше се приближила безшумно, приседнала и чула думите ми. Дори и да я бе видял, Джарка не каза нищо, вече свикнал с неотменното й присъствие. Маат я бе докоснала — истината за случилото се бе разбудила съзнанието й. Джарка остави настрана таблата за писане и изтича да я успокои; клекна и я прегърна през раменете. Остана коленичила поне един час, люлееше се напред-назад със затворени очи и обляно в сълзи лице. Слуги и стражи, сепнати от виковете й, дотичаха да видят какво става. Аз ги отпратих и поръчах да донесат чаша вино с капка опиум. Джарка я накара да го изпие и между риданията тя ни разказа своята версия за случилото се.

Тя, баща й и двамата й братя били част от ескорта от хабиру. Приели задачата без колебание, тъй като им били обещани щедри възнаграждения, а също и заради приятелството им с много от атонистите. По думите на Мерт, лорд Туту бе извел хората си от крепостта Бухен и се бе присъединил към другите от Тива. Събрали се в един оазис на североизток от Тива, където хабиру ги посрещнали. Говореше за най-малко четиристотин души, множество товарни животни и коли, запасени с провизии и охранявани от наемници. Пристигнали в Долината на сивата зора, където към тях се присъединили Мерире и други от групата. Били с висок дух, решени да напуснат Египет, да прекосят Синай и да влязат в Ханаан. Лорд Туту бил ханаанец по рождение — вярвал, че в новите земи ще могат да почитат своя бог под закрилата на хетския цар, както и всички ханаански васали, врагове на Египет.

Атмосферата в лагера била празнична. Атонистите истински вярвали, че ще избягнат гоненията. Много от тях таели надежда, че в Ханаан техният водач Ехнатон отново ще се появи. Около лагерните огньове непрекъснато се говорело за това. Също така възлагали големи надежди на обещанията на лорд Ай. Страхували се единствено от войска от Мемфис, предвождана от Хоремхеб, и от онези египетски патрули, които пазели синайските мини. Лорд Ай обаче бил обещал военен ескорт. След пет дни чакане той най-накрая пристигнал: ескадрони колесници, корпус нубийски стрелци и мемфиски пешаци от един от имперските легиони край Тива. Генерал Нахтмин се бил заклел тържествено да дойде и видът на знамената му със сигурност щял да осигури безопасно напускане на Египет. Той бил сърдечен, говорел с Мерире и Туту като с добри приятели и съюзници. По-късно същия ден започнало клането. Лагерът тъкмо се подготвял за вечеря. След дъжд от стрели колесниците връхлетели, следвани от пешаците. Част от атонистите останали и се били; лорд Туту и група жреци избягали навътре в долината.

— А Мерире? — попитах аз. — Първожрецът?

— Той не беше там онази вечер — изтри очи Мерт. — Точно така: ние, съгледвачите хабиру, останахме в покрайнините на оазиса. Антуражът на лорд Мерире винаги излизаше в пустинята малко преди залез.

— За да направят жертвоприношение — обобщи Джарка.

— Значи така са се измъкнали — прошепнах аз. — Вероятно са тръгвали запасени с храна.

— А ти как избяга? — попита Джарка.

— Скрих се в оазиса. Сега си спомням. Бях под един храст с лице в пръстта. Престорих се на умряла. Хората на Нахтмин дойдоха. Започнаха да грабят и събличат труповете. Не ме забелязаха. Лежах така цяла нощ. На сутринта Нахтмин вече беше навлязъл в долината и беше завардил изхода. Намерих мях с вода, вързоп с хляб и сушено месо. Тръгнах навътре в пустинята. Скитниците ме намериха, а останалото знаете. Не видях почти нищо от клането, но — затвори очи тя — никога няма да забравя писъците: мъже, жени, деца, семейството ми. Някои бяха заспали. Други се събираха около казаните с храна. Повечето не бяха въоръжени.

— А наемниците?

— Те се отбраняваха, единствените, които се биха — скри лице в шепи и продължи да хълца.

Джарка я отведе в палатката. Сложи я да си легне, а после се присъедини към мен при импровизираните укрепления.

— Открихме ли вече онова, за което дойде? — попита той иззад гърба ми. — Струваше ли това събиране на кости и черепи?

Загледах се нагоре към долината, сега по-ужасяваща в сгъстяващия се мрак.

— Намери ли нещо — продължи Джарка, — което вече не ти бе известно? Лорд Ай просто е искал да унищожи атонистите, така че им е осигурил безопасно пътуване дотук, а после ги е изклал. Сега ще се върнеш ли в Тива, лорд Маху, за да се изправиш срещу него? Кой ще ти обърне внимание? Хоремхеб и Рамзес биха платили да участват в това.

— Рамзес може би — отвърнах. — Хоремхеб не. Рамзес е убиец до мозъка на костите си, но Хоремхеб има някаква чест, също и аз — обърнах се. — Друго търся, Джарка. Тази долина е свещена за хабиру, именно затова са се срещнали тук. Усещам го ето тук — потупах гърдите си аз. — Има нещо друго. Нещо друго, от което Ай се страхува.

— Страхува се, че Ехнатон ще се върне начело на армия от хетски войници и ханаански наемници.

— Не, не — поклатих глава аз. — Защо е изпратил тук Нахтмин?

Джарка не можа да ми отговори, но малко преди стъмване се върна група от най-добрите ми съгледвачи. Бях обещал дебени^[1] сребро на онзи, който открие нещо забележително. Върнаха се с празни ръце, но потният им лидер с мръсно лице бе ухилен до уши, когато коленичи пред мен.

— Господарю, открихме… Дълбоко в долината, високо сред скалите през тайна пътека се стига до пещера, скрита сред храстите.

Издърпах го да стане.

— А вътре?

— Нещо като храм, господарю. Огромна пещера, пещера на мъртвите.

— Още трупове?

Мъжът едва си поемаше дъх.

— Гробове.

— Гробове?

— Погребални ниши — обясни той. — По стената на пещерата са издълбани ниши, в които има тела, увити в плат и овързани с въже. Докоснах едно; разпадна се на прах. Има рисунки и, по наше мнение, три трупа от клането. Мисля, че тези мъже не са били убити, а ранени и са успели да се довлекат там, за да умрат. Единият носеше това.

Подаде ми пръстена. Вече го беше почистил. Под знака на изгряващия Атон разпознах йероглифите на лорд Туту. Само тъмнината и опасностите ме възпряха да не отида в онази пещера веднага. Вече бях наредил да се изтеглим на сутринта. Когато обявих, че ще останем поне още един ден, думите ми бяха посрещнати с хор от протести. Въпреки това едва сдържах вълнението си. Трябваше да намеря тази пещера и да видя какво има в нея. Джарка бе най-гръмогласен в протестите си, но накрая се уморих от лицемерието му. Сграбчих го за ръката и го издърпах настрана от лагерния огън.

— През цялото време си знаел за тази пещера, нали?

— Знаех, че съществува, но не знаех къде е. Тази долина е свещена за предците ми. Използват я като погребално място за водачите си. Мястото е свято, не бива да се осквернява…

— От нечистите — довърших вместо него аз. — Не искам да те обиждам, Джарка, но трябва да видя какво има в онази пещера. Мисля, че точно това е търсел и лорд Ай. Пещерата е една от причините самият генерал Нахтмин да дойде тук.

Малко след зазоряване навлязох в долината с голям ескорт. Движехме се бавно, следвахме виещата се пътека и се стряскахме дори от търколило се камъче по стръмните стени. Долината сякаш улавяше слънцето. Вдигаха се облаци прах, които задръстваха носа и устата и щипеха очите. Над нас кръжаха лешоядите, а по стръмните склонове виждахме по някоя заспала хиена. Високо по стените на долината имаше пещери, но онази, която съгледвачите бяха намерили, бе скрита благодарение на хитра зрителна измама. Човек трябваше да се обърне и да погледне назад към долината, да огледа скалите внимателно, за да забележи проправената от хора пътека. Тя водеше до място, където група жилави храсти и калини растяха под сянката на издадена скална тераса.

Казах на стражите да направят лагер и да бъдат нащрек. С Джарка се покатерихме до терасата. Прещипът беше жесток, нарязваше ръцете ни, докато се опитвахме да си проправим път, а огромният вход на пещерата зейна пред нас съвсем неочаквано. Влязох. Усещането, че се намираме в сън, се подсилваше от топлия мрак, толкова силно контрастиращ със слънчевата светлина навън. Джарка носеше бокал с жар. Запалихме закрепените в дупки по стената факли и пещерата се освети. От едната страна цяла поредица ниши с издатини стигаше чак до тавана и изчезваше в тъмнината по-нагоре. На всяка издатина лежеше увит труп. Съдейки по тъканта на покрова и въжето, с което бяха овързани, някои бяха сравнително скорошни; други се бяха разпаднали на купчинки прах и късове кости. Скелетите на Туту и неговите помощници се намираха по-навътре в пещерата. Огледах ги внимателно. Недокосната от хищниците, плътта им просто се бе разложила, но на места имаше останала по костите. Гледката беше зловеща, особено Туту, който в дните на власт бе величествен мъж, Господар на светлината в Ахетатон. На един от черепите имаше дупка, вероятно от стрела. Дълбоки прорези по ребрата от лявата страна на Туту сочеха, че е знаел за тази пещера и след като са го ранили, се е довлякъл тук с помощниците си, за да умре.

— Да ги погребем ли? — попита Джарка с глух глас. Бе коленичил на светлината на факлите; запитах се дали се моли на това свято за него място.

— Туту е искал да умре тук, нека го оставим — рекох аз.

Тъкмо понечвах да го отмина, когато кракът ми докосна кожена торба, скрита в една цепнатина между пода и стената на пещерата. Издърпах я и внимателно изсипах съдържанието й: дълъг бронзов цилиндър като онези, често срещани в архивите на храмовете или при писарите. Отворих капака и изтърсих навитите вътре документи.

Първият беше карта на самата долина, на която бе отбелязано мястото на пещерата. Вторият беше подробна карта на пътищата и кладенците в Източната пустиня. Отбелязани бяха пътища през Синай, далеч от пътя на Хор, както и от египетските гарнизони, охраняващи мините. Третият представляваше просто бележки. На светлината от факлата разпознах почерка на Туту; достатъчно написани от него документи бях виждал. Не разкриваха нищо ново, с изключение на списък от градове в Южен Ханаан. Четвъртият обаче бе истинска загадка. Приживе Туту бе отличен писар, чието умение в писането първоначално бе привлякло вниманието на Ехнатон върху него, но на това парче изгладен папирус бе нарисувано единствено лице на старец, обрамчено с листа. Гледах изумено. Отначало си помислих, че очите ме лъжат. Подадох го на Джарка.

— Защо рисунката на един старец е била толкова важна за лорд Туту? — попитах. — Сам я е нарисувал.

Джарка я разгледа, после вдигна глава и се загледа в нещо зад мен. Проследих погледа му и забелязах на стената зад себе си рисунките и ужасните тайни, които пазеха.