Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Египетски загадки (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Season of the Hyaena, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17гласа)

Информация

Сканиране
bobych
Разпознаване, корекция и форматиране
dave(2010 г.)

Източник: fanagoria-bg.net

 

Издание:

Пол Дохърти. Прокобата на Тутанкамон

Английска, първо издание

Библиотечно оформление и корица: Виктор Паунов, 2009 г.

ИК „Труд“, 2009 г.

ISBN: 978–954–528–925–5

История

  1. —Добавяне

Глава четиринадесета

Акези: място, непознато дори на боговете

— Господарю! Господарю Маху!

Дребно, надуто човече — икономът в двореца на Атон — дотича, клатушкайки се, по пътеката с повдигната роба, за да не се закачи на някой храст.

— Господарю — повтори задъхано той, — онзи надзирател, дето е целият покрит с прах… — скочих на крака. — Стои пред портата на двореца. Иска да те види. Много е важно.

Направих знак на Собек да ме последва. Надзирателят седеше под навеса на портиера и едва дишаше от вълнение.

— Господарю — изрече на пресекулки той, — тъкмо работехме в галерията на царската гробница. Трябва да дойдеш веднага.

Тръгнахме веднага от двореца по големия източен път, покрай храмовете, пазарните площади и нагоре по прашните пътеки на колесниците, чак до ограждението пред Царската гробница. Наемници и работници обикаляха около входа. Направиха път да минем начело с надзирателя, после слязохме по стълбите и тръгнахме по тунела. Тайната зала се намираше отдясно, но надзирателят ни заведе двайсет крачки по-нататък и спря при едно колче, което бе подпрял на стената.

Грабна една горяща факла и я вдигна, за да видим гладка стена от хоросан, внимателно замазана, така че да се слива със стената. И тази бе обрамчена от миниатюрно заклинание. Наредих хоросанът да бъде изкъртен. Работниците се заеха за работа с чуковете, мазилката се напука и започна да пада. Хвърлих факлата през отвора и ахнах от изумление. Това не беше празна зала, а съкровищница. На танцуващата светлина на факлата видях колесници, оръжия, отворени ракли със скъпоценности, легла, маси и столове.

Възпрях виковете на работниците. Собек грабна една факла и преди да се намеся, вече беше влязъл. Извиках му да внимава, но той беше погълнат от находката, ахкаше невярващо при вида на ценните вещи, с които залата бе претъпкана до тавана.

— Съкровищница! — изрева той. — Домът на среброто на Ехнатон — влязох след него. — Подготовката на Нефертити — прошепна Собек и продължаваше да се пули невярващо. — Това е щяла да използва за царското погребение — вдигна едно красиво, позлатено ветрило и го размаха пред лицето си. — Погледни, Маху. Столове и тронове, колесници и сбруи. Това трябва да остане в тайна — не преставаше да дърдори той. — Трябва да се подготвим за черни дни.

— Какви черни дни, Собек?

— Когато вече не сме на власт.

— Тогава няма и да сме сред живите!

— Не, не — Собек ме заведе навътре в съкровищницата. — Маху, един ден принцът ще възмъжее. Няма да има нужда от теб и мен. Какво ще правим, като остареем, а? Ще седим на столче пред вратата и ще си дъвчем венците ли? — Собек посочи съкровището. — Аз не съм като теб, Маху. Аз вече съм бил в немилост. Прекарах месеци в затвора в оазиса насред Червените земи. Лазил съм по улиците и пасажите на Тива. Седял съм наедно с мизерията и съм усещал гадната й смрад. Защо да даваме това на Ай?

Не отговорих, а си проправих път сред различните предмети. Клекнах и отворих една ракла, преливаща от скъпоценни камъни. До нея имаше чифт избродирани със злато сандали, изобразяващи сцени от победата на фараона над злите азиатски племена.

— Поне вече знаем къде е съкровището на Ехнатон — заключих аз. — Или поне част от него. Собек, случайно да забеляза каква част от това е тежка и не може да бъде пренесена?

— Искаш да кажеш, че има още?

— Сигурен съм, че има още. Ехнатон е взел част от златото, сребърните кюлчета и драгоценните камъни, а това е оставил. Нефертити щеше да го използва, да го претопи и продаде, за да финансира плановете си — изправих се. — Засега ще го оставим така. По-късно ще решим какво да правим.

Излязохме от тайната съкровищница. Наредих отворът да бъде затворен с дървен капак. Собек бе не по-малко твърд, сграбчи туниката на надзирателя и заплаши него и работниците с най-страшното наказание, ако разкрият тайната. В плен на алчността си, Собек нямаше доверие дори на мен и настоя част от неговите наемници да дойдат и пазят заедно с моите.

— Собек, приятелю — опитах се да го вразумя аз, — какво ти става?

Бях го завел по-навътре в галерията, далеч от останалите. Дори тогава той бе развълнуван, бършеше потта от лицето си, не отделяше поглед от входа към залата, сякаш се страхуваше, че могат да влязат крадци.

— То не е твое — прошепнах.

— Вече е — отвърна грубо. — Дойдох с теб в Делтата заради приятелството ни. Верността ми заслужава награда. Ако ни бяха заловили, сега щяхме да гнием набити на някой кол. Върнах се в Тива и какво да видя? Лорд Ай, Майа и Хюйи едва ходят от богатство и власт. Хоремхеб и Рамзес са същата стока, армейски генерали, които се пъчат със златните си яки и сребърни пчели за храброст. Онова съкровище е мое, Маху.

— Не, Собек — усмихнах се, — то е наше — гневът от лицето му изчезна. — Но за това ще поговорим по-късно. Сега искам да видя Заекващия.

Върнахме се в двореца и личния ми Дом на оковите с малък затвор в подземията. Извиках двама от наемниците си и им наредих да приготвят една стая.

— Само пейка и стол. А вие двамата идете в някоя килия по-нататък. Ще чуете, като влезе затворникът. Когато прецените, искам да започнете да надавате ужасяващи писъци.

И двамата кушитски стрелци се съгласиха с готовност.

— Постарайте се да бъдете убедителни — извиках след тях.

Изчаках Собек да доведе Заекващия от пристанището. Той пристигна, роптаейки срещу грубото отношение от страна на свитата на Собек. Беше едноок мъж със сипаничаво мише лице и рядка коса. Робата му беше от качествена тъкан, макар да бе поизцапана от пътуването по реката. Беше един от онези незначителни придворни, които се мислеха за безкрайно важни и винаги с готовност приемаха подкупи. Беше нервен, или поне се преструваше на такъв, когато Собек го насили да седне на малкото столче.

— Възразявам — започна той. — Бях отвлечен, изкаран насила от дома си. Не съм получавал почти никаква храна и вода и бях натикан на някакъв кораб наедно с най-долната утайка на Тива.

Собек го зашлеви.

— Не позволявам да се говори така за моите братовчеди, за родата ми.

Заекващият притисна лявата си буза.

— Защо те наричат Заекващия? — намесих се аз. — Дърдориш като маймуна.

— Преди заеквах, но се излекувах — извърна глава и ме погледна с виждащото си око. — Казаха ми, че ти си лорд Маху, надзирател на Дома на тайните. Искам да знам защо съм доведен тук. С какво право? По чия заповед? Аз съм гражданин на Тива. Ако съм прегрешил, трябва да отговарям пред управителя на града.

Собек го зашлеви отново. Заекващия понечи да скочи на крака, но Собек го притисна към стола. Тъкмо отваряше уста да протестира отново, когато по коридора проехтя ужасяващ писък, провлачен вик на болка, последван от още един. Дори Собек се сепна, а стражите отвън притичаха да проверят какво става.

— Ти си в Дома на оковите — започнах аз. — И вече започваш да се потиш от страх. Ти не си почтен гражданин. Мисля, че си убиец.

— Аз съм балсаматор — изджавка той. — Услугите ми са добре известни в Дома на живота.

— Имаш и репутация в Тива — наведе се Собек. — Чувал съм разни истории — просъска той — за това какво правят балсаматорите с телата на хубавите жени.

— Долни лъжи! — извика мъжът и трепна от поредния удар на Собек. — Истории, разпространявани от враговете ми.

— Само за това можем да те изправим на съд — смигнах на Собек аз. — Каква е присъдата за гавра с мъртвите? Набиване на кол? Може би трябва да го побием на брега като предупреждение за останалите. Когато умреш, което може да отнеме и часове, ще се погрижим тялото ти да бъде увесено от Стената на мъртвите.

— Какво искате от мен? За какво съм ви потрябвал?

— Пропусна да споменеш — започнах аз, но спрях при поредния смразяващ кръвта писък, от който Заекващия потрепери. — Забрави да споделиш — продължих аз, — че познаваш и Ахетатон, а също и двореца. Някога си работил тук като балсаматор, нали?

Заекващия погледна вратата с копнеж.

— Нима тези писъци не събуждат у теб спомени? За една нощ преди три или четири години, нали така? В царските покои. Довели са те по искане на великата царица Нефертити!

— Кучка! Изменница! Сега…

Ударих го през устата.

— Моята господарка — казах аз тихо — бе хубава и отвън, и отвътре. Жена, омърсена с кръв, но при все това моя царица. Сега отговори на въпросите ми. Убил си човек, а след това си балсамирал тялото. Обръснал си косата и лицето и си изпратил това нещастно създание във вечната нощ, като си изгорил сърцето му.

— Тя уби четирима — изтърси Заекващия и изтри ивицата кръв, стекла се от ъгъла на устата му.

— Четирима? — попита Собек. — Е, хайде сега.

Заекващия скри лице в шепи и известно време се люлееше напред-назад.

— Обещах — прошепна той. — Дадох голям обет никога да не разкривам случилото се.

Насилих го да ме погледне.

— Участвал ли си в тези убийства?

Кимна.

— Преди години — едва издиша той — аз и семейството ми бяхме рибари. Дойдохме от град Ахмин.

— Аха — въздъхнах аз, — градът на лорд Ай. — Какво общо имат такива като него с рибари?

— Денем бяхме рибари, а нощем…

— Пирати — довърших вместо него аз. — Речни убийци. Мъже, които се спотайват сред тръстиките и причакват нещастните търговци. Една бърза стрела и всичко тяхно става ваше.

— Една нощ ни заловиха — продължи Заекващия. — Няколко нощи по-рано бяхме нападнали могъщ търговец. Той избяга и се върна да ни устрои капан. През онази нощ загубих окото си. Изправиха ни пред съда и ни признаха за виновни. Осъдени бяхме на смърт, аз и още трима. Дойде лорд Ай. Каза, че има задачи за нас. Заведоха ни в близкия Дом на живота. Записа ни в Гилдията на балсаматорите. Отначало не можехме да повярваме на късмета си. Възхвалявахме щедростта и милосърдието му…

— Продължавай — подканих го аз. — После започнаха да идват труповете, останките на онези, от които лорд Ай искаше да се отърве.

— Да.

Заекващия преглътна с усилие, после изстена тихо при поредния ужасяващ писък, долетял от коридора. Кимнах на Собек.

— Кажи на стражите да оставят онзи затворник на мира. Дай му време да размисли. Може би сега ще се съгласи да отговори на въпросите ни.

Не след дълго Собек се върна. Заекващия, изглежда, си помисли, че усмивката му е резултат от садистичното му настроение, защото падна на колене.

— Господарю Маху, прошка, милост! Лорд Ай ни използваше да балсамираме труповете на жертвите му, а понякога вършехме и неговата работа.

— Върни се на стола — сръгах го в рамото. — Вониш. Не искам да се приближаваш.

Изпълзя обратно.

— Така ли се излекува заекването ти? Уплахата от залавянето, опасността от набиването на кол?

Кимна.

— На теб и хората ти е дадена служба в Некропола. Когато Ехнатон и дворът му се преместиха тук, сте получили обичайните разрешителни и свидетелства, за да го последвате. Какво стана, когато Нефертити се възползва от услугите ви?

— Бяха заловени четирима мъже — изломоти той. — Не бяха египтяни, а хабиру. Често ги бяхме виждали в двореца, позволяваха им да влизат и излизат с документи, носещи картуша на Ехнатон. Никой не смееше да ги спре. Това беше по време на Голямата мистерия.

— По време на какво? — прекъснах го аз.

— Голямата мистерия: така Великата царица Нефертити наричаше периода, когато съпругът й изчезна.

— А тя знаеше ли какво се е случило?

Заекващия поклати глава.

— Знаеше, че тези хабиру посещаваха съпруга й. Когато той не се завърна три или четири дни, те бяха заловени близо до съкровищницата на фараона. Когато стражите ги спрели, те показали разрешителните си, но — сви рамене Заекващия — всички осъзнаваха, че се е случило нещо сериозно. Офицерите ги заподозрели и ги закарали пред царица Нефертити. Тя ги затвори в една съседна стая и помоли мен и хората ми за помощ.

— Измъчвали сте ги?

— Бяха храбри мъже — отвърна Заекващия. — Особено водачът им, Якуб; той умря последен. Великата царица искаше да знае къде е съпругът й, какво се е случило с него. Заплаши ги с публичен процес и екзекуция, но Якуб й се присмя и попита как може да ги обвини в престъпление.

— Кой присъстваше на тези разпити?

— Капитанът на наемниците на Нефертити и други, двама-трима, на които имаше доверие.

— А лорд Ай?

Заекващия отново поклати глава.

— Питаше ги защо са били в двореца и толкова близо до съкровищницата? Якуб отговори, че трябвало да изпълнят още едно поръчение на господаря си.

— Господаря си? — прекъснах го аз. — Значи тогава Нефертити е разбрала, че съпругът й е напуснал двореца, но все още е жив.

— Така мисля.

— Изкарай го оттук — обърнах се аз към Собек. — Кажи на охраната да го държи в някоя от съседните стаи.

Собек избута мъжа навън и се върна почти веднага.

— Ето, вече имаш доказателство, че Ехнатон не е умрял тук, а е избягал, нали?

— Не е това — прошепнах аз. — Защо е изпратил човек като Якуб и трима от хората му в двореца на Атон?

— Да вземат част от съкровището?

— Не, не мисля, че това е било поръчението им.

— Тогава защо са заловили четиримата хабиру при съкровищницата?

Нямах отговор за въпроса на Собек. Вместо това поисках да доведат отново затворника. Бутнах го на стола.

— Случилото се с Божествения — прошепнах аз — не е важно.

— Но аз мислех, че точно това искаш да разбереш!

— Ще ти кажа какво искам да знам. Разкажи ми отново казаното от Якуб.

Заекващия затвори здравото си око и сгърчи лице.

— Измъчвахме го; като балсаматори знаем много за човешкото тяло и как да причиним най-голяма болка. Другите трима вече бяха мъртви. Якуб отпадаше. Много време прекара да проклина Нефертити на своя език. Тя седеше на един стол зад нас. Носеше всички атрибути на царица, сякаш беше на Прозореца за появяване и се готвеше да дава аудиенция.

— Защо е била там? Какво искаше от него?

— Питаше защо Якуб се е върнал в двореца. А той отвърна: „Както вече казах, да изпълня поръчението си.“

— И?

— Само това каза. На следващия ден умря. Телата на другите трима бяха завлечени до реката и хвърлени на крокодилите. Нефертити обаче ни нареди да балсамираме тялото на Якуб, но не по правилния начин. Трябваше да извадим сърцето му и да потопим тялото в силна вана природна сода. Изпълнихме заповедта. Донесе ковчези от Царската съкровищница. Положихме трупа на Якуб вътре, напоихме го със смола и го занесохме в Царската гробница. Имаше една скрита зала: отворът не беше зазидан. Бутнахме ковчега през дупката. Спомням си, че в другия край на залата имаше кварцитен саркофаг.

— А капаните?

— Дело на Нефертити. Обясни какво иска: отвесните дупки за змиите, медните и бронзови остриета в пода. Умишлено отслабихме тавана. Изкопахме яма, сложихме коловете и я покрихме. Нефертити нареди да се зазида отворът и да напишем магическо заклинание.

— Попитахте ли я защо?

— Тя беше ужасяваща — прошепна Заекващия. — Господарю, наистина бе страховита: изопнато от ярост лице, очи, блеснали от бяс. Приличаше на пантера. Вървеше толкова безшумно. Аз… аз бях ужасен. Накара ме да положа кръвна клетва — сви рамене. — Останалото господарят Маху знае. Дните на Нефертити свършиха. Аз и останалите с радост избягахме и се върнахме в Тива.

— Но ви е платила добре, нали?

— Цяла кошница съкровища, господарю, от Дома на среброто. Каза, че ако някога кажем и дума… — Не довърши изречението.

— Хайде — подканих го. — Освобождавам те от клетвата ти. Намерих ковчега и трупа на Якуб.

— Каза, че знае за престъпленията ни, че никой не може да избяга от нея, както и лорд Пентжу…

Заекващия замлъкна рязко и покри устни с пръсти. Приведох се и впих нокти под здравото му око.

— Продължавай. Какво знаеш за лорд Пентжу?

— Тя уби семейството му. По онова време вилнееше чумата. Лекарят бе заключен в дома си; малко имение, където се грижеше за невръстния принц…

— Знам това.

— Тя ги отрови — обяви Заекващия. — Каза, че хората ще решат, че ги е покосила чумата. Изпрати им дар от отровно вино и плодове.

— В името на всичко свято! — прошепна Собек. — Убила е жената и децата на Пентжу!

— И останалите в дома му — изплака Заекващия. — Там се бяха подслонили. Всички яли и пили. Отровата беше бързодействаща.

— Знаеш и още, нали?

— Изпратиха нас — разпери ръце той. — Какво можехме да направим? Един от хората ми занесе храната и виното. Отидохме в къщата, като се представихме, че сме дошли да изнесем жертвите на чумата.

— А на лорд Пентжу беше ли съобщено? — впих още по-дълбоко нокти аз.

— Да, на лорд Пентжу бе съобщено. Аз занесох съобщението на царицата. Казах му, че жена му и семейството му са починали от чумата, но царицата съзнава задълженията му и това, че не може да остави принца, така че ще се погрижи лично за погребението им.

— А лорд Пентжу?

Заекващия оклюма.

— Изслуша съобщението ми и се оттегли.

— Оттегли се? — не повярва на ушите си Собек.

— Да. Върна се към портата на имението; наемниците я затвориха пред лицето ми. Спомням си как спуснаха резетата. Върнах се при царицата и й разказах за случилото се.

— И?

— Тя се усмихна с онази смразяваща усмивка, не гледаше мен, докато говорех, а някъде зад мен.

— Защо според теб беше убито семейството на Пентжу?

— Не знам — избълва той. — Лорд Маху, нали знаеш как стоят нещата?

— Не, не знам.

— Но ти се разправяш с убийци, нали? — изплака той.

— Така е. Но не такива, които убиват жени и деца.

— Нефертити прокле Пентжу и невръстния принц. Обяви го за незаконен.

— Незаконен? — обади се Собек.

— Имаше предвид, че не е от нейната кръв.

— А Якуб? Защо Нефертити е проявила такава жестокост към него?

— Убедена беше, че се е върнал за нещо, че знае истината за съпруга й. Подозираше, че Пентжу има нещо общо, както и други от кръвта на Якуб. Спомена мъж на име Джарка.

Собек стрелна поглед към мен. Направих му знак да мълчи.

— Господарю, правехме каквото ни заповяда, яростта й нямаше край — свлече се отново на колене. — Лорд Маху, моля за прошка. Нищо повече не знам.

Излязохме от килията.

— Е? — попита Собек. — Какво ще правиш сега? — посочи вратата зад нас. — Да му прережа ли гърлото?

— Върни го при реката — изръмжах аз. — Твоя работа е какво ще правиш с него.

Исках да прикрия собствения си гняв. Изтичах от Дома на оковите, пресякох дворовете и се скрих в най-дълбоката част на градината под сянката на палмите. Отначало бях толкова обезумял, че не можех да си намеря място. Замислих се за казаното от Куфу и необяснимата му смърт след това. Всичко друго, до което бях успял да се добера, премина през главата ми, докато се опитвах да сложа някакъв ред в хаоса, който бушуваше в сърцето ми. Трябва да съм седял така поне два часа, разкъсван между пристъпите на потиснатост и гнева, задето са се подиграли с мен. Собек ме откри.

— Ще върна Заекващия в Тива. Мисля, че може да ми бъде от полза, преди да му прережа гърлото — Собек стоеше и потропваше с крак.

— Не си дошъл заради Заекващия, нали? Дошъл си заради съкровището. Няма да го вземаш, Собек!

— Не съм казал, че ще го взема. Просто си искам моя дял. Когато се върнеш в Тива, съкровището ще се върне с теб. Искам думата ти, че ще получа половината.

— Дадено — стиснах ръката му.

— А трупът на Якуб?

— Ще го върна в гробницата.

— Какво си намислил?

— Собек, вземи Заекващия и толкова от съкровището, колкото можеш да пренесеш незабелязано. Останалото остави на мен.

Тръгна. Един слуга дотича и съобщи, че един от ескадроните на Небамум е довел скитници от пустинята; с тях имало момиче, което отвлекли и се опитали да продадат.

— Глобете ги и ги бичувайте — изревах аз.

— Момичето е египтянка, от високо потекло.

— Ще трябва да почака.

Наредих му да си върви. Все още бях неспокоен. Исках да ритам и удрям. За да се разсея, погледах някакви акробати, които се упражняваха в двора; един от икономите ги бе наел за пиршеството, което планираше. Гледах как потните им, намазани тела се огъваха и преобръщаха, следвани от жонгльорите и гълтачите на огън. Доскуча ми и започнах наум да съчинявам стих за хиена, ранена и самотна насред Червените земи: смехотворен опит! Чувствах се затворник на собствената си мания. Защо просто не изоставя двора и задълженията си и не приема предложението на лорд Ай за имение в провинцията? Сетих се за хиената. Можеш да й говориш, да я плениш, но щом я освободиш, тя отново тръгва на лов.

Върнах се в градината. Амедета дойде при мен уж да предаде някакво съобщение от Анхсенамон. Един слуга я бе насочил към мястото, където седях, почти скрит сред високата трева. Затича се леко, късаше лотосов цвят с пръсти, а прекрасното й лице бе обрамчено от напарфюмирана перука със сребърни панделки. От нея се разнасяше силен аромат, тъмните й очи на кошута бяха изрисувани със зелен въглен и светнали от страст, устните й бяха пълни и червени, гърдите й напираха изпод тънката ленена роба, а гривните по китките и глезените й дрънчаха изкусително. Не можех да не забележа високите сандали, меката златиста кожа на краката, златната огърлица около шията и нагръдника от корнелий, изобразяващ Некбет, бога лешояд, проблясващ на гърдите й. Обладах я така, както бе възнамерявала, както бе кроила да бъде обладана, меките й ръце около врата ми, бедра, обвити около хълбоците ми, затворени очи и уста, открехната в леки стенания от удоволствие. Обладавах я отново и отново с нокти, забити в гърба й, и устни, впити в нейните. След това стана, усмихна се и хвърли последните листенца лотос на корема ми; тръгна си с полюляващи се бедра, като си тананикаше едва доловимо.

Останах още малко, а после се върнах в двореца. Поканих Джарка и Пентжу на вечеря на терасата. Тъмнината бе осветена от прекрасни маслени лампи в различни цветове. Готвачите поднесоха най-различни ястия: ивици говеждо, салата от син домат, ориз с бакла и кориандър, а алабастровите бокали бяха непрестанно допълвани с най-редки вина. Джарка изпя песен вместо благодарствен химн. Освободих слугите и се заех сам да сервирам на гостите. Известно време се хранехме мълчаливо. Джарка и Пентжу бяха напрегнати, от време на време избърсваха потта от челата си.

— Господарю — започна Джарка, — защо сме тук?

— Защото сте ми приятели.

— Какво искаш да ни питаш? — попита предпазливо той.

— Защо уби Куфу?

Джарка преглътна. Пентжу вдигна чаша и ме погледна иззад нея.

— Ти си убил Куфу — заявих. — И двамата сте замесени.

— Невъзможно!

— Джарка — пресегнах се през масата и допрях пръст в устните му. — Ти си ми приятел, чувствам те като свой син. Така че, моля те — повиших глас аз, — недей да седиш с мен на една маса и да ме лъжеш, когато говоря истината. Единственото ми успокоение — добавих аз горчиво — е, че лъжеш, за да запазиш някаква велика тайна. Убил си Куфу. Отишъл си до прозореца и си го придумал да вдигне дървената решетка. Може би си казал, че носиш съобщение от мен или че искаш да му помогнеш. Куфу е дошъл с теб в градината. Пили сте вино, в което предварително си сложил някакъв прах, с който да го приспиш.

— Но аз прегледах трупа.

— Замълчи, Пентжу! Когато Куфу е бил вече упоен, си го върнал в стаята през прозореца. Въжето е било приготвено, а резултатът е онова, което заварих аз. Вдигнал си резетата, така че да изглеждат насилени и си затворил вратата. Отдолу си сложил дървен клин, за да изглежда заключена и залостена. Отвътре си върнал и дървената решетка на мястото й. Когато са вдигнали тревога, вратата е била разбита. Забелязах драскотините по пода. За онези, които са се опитвали да влязат обаче, е изглеждало сякаш резетата са били счупени. Заварили Куфу обесен за врата над локва пикня и прекатурено столче. Когато огледах прозореца, не изглеждаше дървената решетка да е сваляна. Джарка, работил си с мен достатъчно често, че да знаеш какво ще търся. Лесно е да се поръси прах по перваза, за да изглежда непокътнат. Подготвил си и земята под прозореца, погрижил си се да няма следи от случилото се; кана вода от прозореца на Куфу би спомогнала да се скрият и следите в тревата. Първата мисъл е, че Куфу, изплашен до смърт, се е обесил. А всъщност е бил убит от теб, Джарка, по препоръка на лорд Пентжу. Той е искал Куфу да замлъкне заради онова, което знае — замълчах. — Спомняш ли си парчето папирус, което намерих в стаята му? И на теб го показах, Пентжу. На него бяха изброени Ехнатон, Нефертити и Пентжу, а след това се споменаваше Хотеп, син на Птах, един от мемфиската триада, който бе свързан с Тутанкатон. Спомних си и друго, споменавано от Джосер и Мерире: как са искали ти, Пентжу, да си член на техния кръг. Когато лорд Ехнатон е напускал града, трябва да е казал на теб, Пентжу, попечителя на сина му, за заминаването си. По онова време аз бях болен или все още се възстановявах от чумата. Онези, които са помогнали на Ехнатон, трябва да са го завели в Червените земи при клан на племето хабиру, наречен исраар. Джарка, ти си от исраар, нали?

— Разбира се, господарю.

— Помогна ли на Божествения да напусне града?

— Знаех, че ще се стигне дотук. По онова време ти беше болен. Често водех Якуб и хората му в града. В нощта, в която охраната в двореца ги залови, аз чаках тук наоколо. Когато не се появиха, разбрах какво се е случило.

— Защо ги чакаше?

— Трябваше да ми предадат послание за лорд Пентжу.

— Послание за какво?

— Господарю, не знам. Затворникът, когото разпита днес, онзи, когото Собек докара от пристанището, без съмнение ти е разказал защо Якуб и хората му така и не предадоха посланието.

— Какво правеше Якуб в града? — настоях аз.

— Господарю, знам единствено, че той и хората му трябваше да вземат нещо от съкровищницата и да ми го дадат, за да го предам на лорд Пентжу. Повтарям, не знам какво.

Погледнах лекаря.

— А ти, Пентжу?

Той поклати глава и бавно отпи вино.

— Защо — попитах го — уби семейството ти Нефертити?

— За отмъщение.

— Или предупреждение — добавих. — И знаеш ли защо, Пентжу? Защото до нея са достигнали слухове, както и до Мерире и останалите, че може би не Ехнатон е бащата на Тутанкамон, а ти. Доверил си тази тайна на Джарка, но не и на мен, нали? — замълчах. — Повечето от казаното дотук е въпрос на логика. Куфу така и не спомена за скандала, само намекна за него. Птах е третият бог от мемфиската триада. Хотеп е негов син. Върху папируса на Куфу ти, Пентжу, си Птах; Тутанкамон е Хотеп: с други думи, баща и син.

Пентжу затвори очи.

— Истината, Маху, е такава. Обичах жена си и децата си, но се влюбих и в господарката Хийа. Както може би си спомняш, Нефертити ме унижи на един прием, когато й се подиграх, задето не е родила син. Замислях отмъщение. Посъветвах Хийа повече да не пие от церовете и праховете, които Нефертити изпращаше; дадох й и лекарства, които да засилят плодородието на утробата й.

— А спа ли с нея?

— Да, да, спах. Ако Божествения беше разбрал, и двама ни ни очакваше позорна смърт.

— Но той така и не разбра. А Тутанкамон наистина ли е твой син?

— На някои им харесва да мислят така, но не е: той е син на Ехнатон. Разбира се, като го погледна, понякога ми се иска да мисля, че е мой, но не бива да го казвам — Пентжу поклати глава. — Тутанкамон е носител на царската кръв, истински фараон по произход и име. Нефертити сложи начало на онези слухове. След време щеше да се опита да размъти мозъка на Ехнатон. Мерире и поддръжниците му също намираха тези приказки за полезни.

— Разбира се — прошепнах аз. — Ако бяха успели, спокойно можеха да отстранят Тутанкамон като незаконен син на някакъв придворен лекар; ето защо миг преди смъртта си Джосер го нарече истинския узурпатор.

— Куфу беше последният от тези конспиратори — заговори Джарка. — Господарю, ние ти вярвахме, но ти обеща на Куфу да живее. Той бе змия в тревата. Независимо какво бе обещал ти, как можехме да бъдем сигурни, че останалите хиени от глутницата ще удържат? Нима шпионите на лорд Ай нямаше също да се докопат до него? Да го върнат в Тива и разпитат?

Допълних чашите им.

— Значи — подех аз — всичко се връзва. — Смъртта на Куфу, подхвърлянията на Мерире и заговорът на Нефертити. Изглежда, е подозирала, че съпругът й иска да абдикира. Ако бе успяла да задържи властта, щеше да организира измислено публично погребение, като използва трупа на Якуб и същевременно подхранва приказките, че Тутанкамон е незаконороден.

Джарка и Пентжу се спогледаха и кимнаха в съгласие.

— Кажете ми тогава — отпих малко вино аз, — според Куфу, в една от умопомрачените си речи Ехнатон споменал за Пазителите, които пазят някаква тайна. Не мисля, че е имал предвид слуховете за законността на сина си. Тогава не е знаел за тях, а дори и да е подозирал, по-скоро би се опитал да ги потуши: никой мъж на света не иска всички да узнаят, че е бил измамен. Тогава за какво е говорел?

— Не знам — изстреля Джарка.

— Но ти си разговарял с Якуб, нали?

— Якуб доведе лекари и заклинатели да очистят тялото и душата на Ехнатон, да прочистят плътта му от опиатите на лудостта, които бяха завъртели главата му и заслепили сърцето му. Говореха му за истинската същност на Единствения, Скрития бог. Напълно е възможно да са говорили и за бъдещето.

— И?

— Народът ми идва от западните хълмове на Ханаан. Хабиру са пастири, фермери и овчари. Преди много години те дошли в Египет; някои, като Великата царица Тийи, станали по-големи египтяни от египтяните, заели високи постове и изоставили първоначалните си вярвания. Царица Тийи служеше на Богинята на плодородието, Мин, макар че в нейния случай ставаше дума за преструвка. Тя се бе завърнала към старата вяра и я бе предала на сина си Ехнатон.

— И каква е тази вяра?

— Че съществува само един Бог, невидимо същество, което създава всичко и вижда всичко.

— Има и още, нали?

— Да, господарю, има и още: предания, че хабиру, и най-вече племето исраар, са избрани от този невидим бог, чието име не бива да бъде изричано, за да родят велик месия, чието господство ще се простира от голямата река до далечните острови, който ще подчини всички царства…

— И царица Тийи е вярвала, че Ехнатон е този месия?

Джарка кимна:

— Египетските жреци разбраха за теорията на царица Тийи. Те също знаеха за предсказанията, че боговете на Египет ще бъдат отхвърлени, че ще се появи месия, ще се създаде велика нация. Повечето от това са просто глупави суеверия. Ето защо — вдигна ръце Джарка — от една страна, Тийи и Ехнатон следваха убежденията си, от друга страна, египетските жреци им се противопоставяха.

— Ехнатон истински смяташе, че е месията — обади се Пентжу. — В лудостта си той наистина вярваше, че ще основе нов град и нова империя, че всички хора ще го последват. Мечтата умря и Ехнатон се отдаде на вино и опиати.

— А Якуб?

— Якуб говореше истината — отговори Джарка. — Той твърдеше, че Ехнатон не е Единствения, а само предвестник. Щеше да има други предвестници, вестители, пророци. От Египет ще се роди нация, но той трябва да се оттегли, за да може това да се случи.

— Каква част от тази история е вярна? — усетих как сякаш леден вятър премина по кожата ми. — Измислица ли е? А дрънкането на свещениците?

— Опасна измислица — заяви Джарка. — Господарю, в продължение на двайсет години Ехнатон се постара да обърне всичко с главата надолу: боговете, храмовете, ритуалите на живота, смъртта и след това. Преклони Египет на колене. Мнозина в Тива смятат, че кошмарът е приключил. Ехнатон го няма, а този град ще бъде оставен да загине. Но ако само подозираха — такива като Хоремхеб, Рамзес и другите могъщи в Египет, — че дървото е само отрязано, но корените са все още живи…

Вдигнах ръка да замълчи.

— Разбирам какво казваш. Първо имаме Ехнатон и лудостта му. Той изчезва, но Мерире вдига падналото знаме и довежда чужди войски в Делтата, за да нападнат Египет…

— За момента — заключи Джарка — всички мислят, че лудостта на Ехнатон е погребана с Мерире. Ако знаеха цялата истина, щяха да се нахвърлят срещу моя народ — разпери ръце. — Сега разбираш защо не искам да говоря и да се доверя дори на теб, лорд Маху.

Усетих повей на опасност, но тайно се възхитих на хитрината на лорд Ай. Хоремхеб и останалите трябваше да бъдат успокоени, уверени, че убежденията и идеите на Ехнатон са мъртви, но ако започнат да подозират, че същите тези идеи все още процъфтяват… Тутанкамон бе син на Ехнатон; лорд Ай и другите от шайката от Ахмин произлизаха от хабиру.

— Може да се стигне до кървава баня — прекъсна унеса ми Джарка. — Хоремхеб и Рамзес ще настояват всички, които носят кръв на хабиру, да бъдат отстранени от длъжност в съвета или в храмовете. Подобно на хиксосите някога, хабиру ще бъдат обявени за вътрешния враг и ще бъдат безжалостно смазани и прогонени отвъд границите на Египет. Народът ми ще плати тежка цена, както и всички, които по някакъв начин са свързани с нас.

— Разкажи ми повече за тези слухове — подканих го аз. — За месията.

— Разказвам ти онова, което съм чул около лагерните огньове; говори се за албинос, мъж с коса и кожа, бели като сняг, със странни очи. Той ще поведе народа ни извън Египет, към Обетованата земя.

— Каква Обетована земя? — попитах аз, макар и да се досещах какъв е отговорът.

— Ханаан, земя, от която бликат мляко и мед. Не виждаш ли новите опасности, лорд Маху? Ако Хоремхеб, Рамзес и поддръжниците им дори заподозрат за какво си говорим в момента, ще сметнат това за измяна! Разкази за това как едно племе, което Египет е подслонил и приел сред своите, един ден ще внесе хаос сред египетските богове, а после ще премине границите му и ще завземе земя, която Египет смята за своя… — Джарка поклати глава. — За тях ще има само един изход: пълно унищожение на всеки един член на племето ни.

— Колко от това ти е било известно? — обърнах се към Пентжу аз.

— Джарка ми разказа това, което вече знаеш и ти — призна унило той. — Само че има една разлика, Маху. Аз вярвам на думите му: един ден пророчеството ще се сбъдне. В крайна сметка — усмихна се горчиво той — Ехнатон наистина отхвърли египетските богове. Онова, което се случи веднъж, може да се случи отново.

Взех чашата вино. Запитах се колко време ще отнеме на Хоремхеб да обмисли случилото се? Той и останалите офицери от Имперската армия щяха да съзрат в мечтите на хабиру сериозна заплаха за самото съществуване на Египет. Египет разчиташе на Ханаан за дървесина, вино и богата продукция от речните долини.

— А може би никога няма да се случи? — прошепнах аз.

Джарка задържа погледа ми.

— Тогава нека се молим да не се случи — отсякох аз.

— Ще се случи, или поне така смята моят народ. Непрекъснато говорят за това. Колко според теб ще отнеме на другите да се досетят, че в Ехнатон тече кръвта на хабиру? Тутанкамон носи същата кръв, значи може да се случи отново.

Оставих чашата и внимателно се изправих. Отидох до балюстрадата и погледнах надолу в градините. Тук-там се процеждаше лъч светлина от постовете на стражата. Обърнах се рязко и улових ужасения поглед на Пентжу; той не ми бе казал всичко.

— Прав си Джарка — измърморих. — Не е свършило! Изобщо не е свършило.