Пол Дохърти
Прокобата Тутанкамон (15)

Глава тринадесета

Сешетат: истинска мистерия

Любов моя, моя любима,

сърцето ми копнее,

сънищата ми за тебе пеят,

лицето ти е призрак във сърцето ми.

Твоят парфюм като приканващ облак идва

и ме връща там…

Спомням си този стих. Съставих го онази вечер, докато се опитвах да успокоя сърцето си. Думите на Пентжу бяха засилили и моята възбуда, дълбоката ми тревога за бъдещето на принца. Чувствах се омърсен, окалян, опетнен от миналото, от начина, по който не ни освобождаваше и не ни даваше да продължим напред. По някакъв начин Ехнатон все още управляваше Египет. Със сигурност управляваше сърцето ми. Точно това си мислех, докато отново се изкъпах в Езерото на чистотата, после намазах и напарфюмирах тялото си и сложих огърлицата на длъжността си и бляскавите пръстени в приготовление за малкия банкет, който готвачите на Небамум организираха. Помолих Джарка да свири на флейта и известно време седях и слушах песента на Тутанкамон. Имаше силен, завладяващ глас, от който винаги се вълнувах. След края на песента оставих душата си да се върне в миналото, да я срещне, Красивата жена. Не, не Нефертити убийцата през онези последни мрачни дни в Ахетатон, а младата жена с червена коса и сини очи, която бе пленила сърцето ми още щом я видях. Написах този стих онази нощ, но след малко се отказах и се загледах през прозореца, като с половин ухо слушах шума от подготовката на масите.

Полковник Небамум бе благосклонен. Позволи ни да седнем и похапнем, както самият той се изрази, „отново като едно задружно семейство“. Анхсенамон само ме погледна яростно, но Тутанкамон изпляска с ръце и реши, че гощавката е невероятна. Седяхме пред малките маси със струпани наоколо възглавници. Поднасяха ни преливащи с вино и бира алабастрови чаши, които отначало изостряха апетита, а после утоляваха жаждата. Започнахме със сушено осолено сърнешко месо, кефал и малки топки кълцана риба. Основното ястие бе печена гъска, сервирана в силен сос, в който можехме да топим мекия бял хляб, донесен направо от домашната пекарна. Джарка и Пентжу също бяха там. Мъртвата душа на Куфу бе надвиснала над нас като сянка, макар че разговорът се пооживи, когато обявих, че ще се завърнем в Ахетатон.

Анхсенамон беше бясна.

— Градът на мъртвите — сопна се тя. — Всички се изнасят оттам! Трябва да сме в Тива. Как ще ходим на пазар? Ами дрехи и парфюми? Никой не ходи на онова място на Атон.

От своя страна Тутанкамон беше доволен от новината. Тива го бе изплашила с оживените улици и огромни храмове. Обясних търпеливо как би било добре за царското семейство да остане за известно време настрана.

— В Египет все още не цари мир — потвърди Пентжу. — Ахетатон е много по-безопасен. Полковник Небамум ще ни пази, ще бъдем в безопасност — усмихна се на Тутанкамон. — А и градините на двореца са много красиви.

— Ти искаш ли да отидеш там, чичо Маху? — сдъвка шумно парче хляб Тутанкамон. — А Собек? — принцът много се бе привързал към моя другар, който му бе разказал безброй страшни истории за бедните квартали на Тива и призраците на Некропола.

— Мисля, Ваше височество, че така ще е най-добре. Един ден ти и принцеса Анхсенамон ще се ожените и ще бъдете коронясани за владетели на Египет.

— Аз ще се возя в царската колесница — обяви Тутанкамон. — Чичо Маху, ти ще ми бъдеш колесничар. Ще обявя война на злите азиатски племена и на кушитите, всички ще треперят пред името ми.

Всички започнахме да го закачаме. Оставих разговорът да се отклони за известно време.

— Още нещо имаш да казваш, нали, чичо Маху? — попита презрително Анхсенамон.

Двете с Амедета седяха сгушени една до друга. Бяха като близначки, две красиви, разглезени жени, винаги готови да направят някоя беля. И двете бяха прекарали повечето време на банкета в безочливо флиртуване с Джарка. Отначало той беше непреклонен, но постепенно, с поемането на повече вино, започна да отговаря остроумно на острите им забележки.

— Да, чичо Маху — присъедини се към дразненето той.

Хвърлих им един предупредителен поглед и кимнах към Тутанкамон, който в момента удряше с дръжка от слонова кост по една от алабастровите чаши.

— Знаете ли кои са Пазителите? Чували ли сте някой някога да ги споменава?

Пентжу поклати глава. Джарка каза някаква шега за Хоремхеб и Рамзес, а Анхсенамон се запита на глас дали става дума за шпиони, така че реших засега да изоставя този въпрос.

На другата сутрин спахме до късно, а когато станах, незабавно се включих в подготовката за завръщането в Ахетатон. Полковник Небамум беше доволен, че е получил мисия, и се хвалеше гръмогласно, че предпочита да патрулира из Червените земи, отколкото да стои затворен в някоя казарма.

 

 

Седмица по-късно потеглихме от Мемфис. Останалите членове на Царския кръг дойдоха на пристанището, за да ни изпратят тържествено; виковете и добрите им пожелания ни съпровождаха дълго време. Хоремхеб и Рамзес нямаха търпение да се върнат в Делтата и да наложат ред и закон, а Нахтмин, Майа и Хюйи бяха заети в приготовления за завръщането си в Тива. От Небамум разбрах, че все още се изтезават пленници, но дори и да беше изкопчил нещо ново, Ай го пазеше в тайна.

Завръщането ни в Ахетатон бе истинско великолепие: колоритна флотилия, водена от две величествени баржи — „Славата на Амон“ и „Силата на Ра“, украсени със знамена и гирлянди, позлатени носове и блеснали на слънцето кърми. Навсякъде около нас бяха струпани бойни баржи, натоварени с войници в пълно въоръжение, заедно с колесниците и конете. Известно време пълна лодка с музиканти, наедно с храмовия хор, свиреше сладка музика, а песните и химните им огласяха водата. После ни оставиха и продължихме пътуването си с бързината, която успявах да наложа. Ай се беше погрижил нищо да не липсва на Тутанкамон. Придружаваха ни огромни баржи, натоварени с провизии, както и плеяда лакеи и прислуга, която да се грижи за принца. Част от тях бяха от Тива, други — подбрани в Мемфис. С Джарка вече бяхме решили, когато стигнем в Ахетатон, да ги разпитаме лично и да разберем кои са шпиони на лорд Ай, да не говорим за онези, които Хоремхеб, Рамзес, Майа и Хюйи сигурно бяха внедрили до принца да бдят и сплетничат, и да ги информират за всичко, което се случва.

— Тук ще имаме повече шпиони, отколкото в Дома на тайните — прошепнах на Джарка, докато стояхме на кърмата и оглеждахме флотилията лодки около нас.

— Всеки от Великите мъже — отвърна той — е избрал хора, лакеи и музиканти, коняри или готвачи. До каква степен са опасни?

— Що се отнася за живота на принца, никак. В интерес на всички е нашето момче да порасне, да стане фараон и зачене наследник. Съвсем просто е. Тутанкамон ще запази мира в Египет.

— А Мерире?

— Нали чу лорд Ай? Ще го заловят. Така де — подсмихнах се аз, — ако вече не е мъртъв.

Истината е, че местонахождението на Мерире и останалите членове на култа на Атон все още ме тревожеше. Независимо от различните ми забележки по негов адрес Мерире бе Чедо на Кап, хитър и проницателен мъж, който бе на косъм да направи революция в Египет. Мъж, заслепен от собствени амбиции и идеи за това как нещата трябва да бъдат, а не как са реално. Само че докато Царският кръг се пънеше да издава прокламации и декрети срещу него, един сериозен проблем бе на практика пренебрегнат. Ханаан бе все още раздиран от бунтове и всеки следващ доклад говореше за все по-голямата сила на хетите. Небамум бе изказал тази всеобща тревога на глас. Дали планинската бързина на хетите ще избухне и поеме на юг, като стъпче ханаанските васали и стигне чак до Синай? „Ами ако — чудех се аз — Мерире и поддръжниците му потърсят закрила при хетите или дори се опитат да направят правителство в изгнание? Или дори по-лошо, ако открият Ехнатон?“ Реших да оставя нещата така, макар да съзнавах, че са спотайващи се кошмари. Можех единствено да се грижа за принца и да взема всички необходими мерки за безопасността му.

Пет дни след като потеглихме от Мемфис, баржите ни завиха наляво към Ахетатон и очакващото ни пристанище. Ако отиде човек сега, ще завари само пусто огнено море от пясък, купчина руини в огромен амфитеатър, заобиколен от високи варовикови скали. При нашето завръщане обаче градът блестеше ослепително на слънцето, плодородната ивица покрай Нил все още се обработваше, а пристанищата бяха оживени. Лозята и градините цъфтяха, а храмовете от розов и бял варовик спираха дъха с красотата си. Това бе град на храмове на слънцето и паркове на удоволствието, на добре разположени райски градини от плодни дръвчета, засадени в черната почва на Ханаан. Изкуствени езера, пълни със златни рибки, блещукаха на слънцето; белите и сините лотосови пъпки по повърхността излъчваха силен, омаломощаващ аромат. Голямата главна улица бе добре поддържана, с алеи, обградени от пъстри колонади от двете страни. Ахетатон все още блестеше като скъпоценен камък.

Царският дворец се извисяваше над всичко — елегантна сграда с тухли и гледжосан син фаянс, трегери, рамки и входове от ослепителен варовик, пред които стърчаха сребърни пилони с развети от вятъра червени, сини и зелени серпентини. В двореца се намираха великолепни зали с гледжосани плочки по подовете и стени, украсени с ярки, привличащи погледа картини. На пръв поглед той притежаваше същото величие и разкош като двореца Малгата, освен в едно отношение, което Джарка проницателно отбеляза, когато поехме от пристанището към огромния централен дворец на Атон. Градът бе тих, липсваха му трескавата врява и непрестанният шум на Мемфис или Тива. По пазарните площади също имаше сергии и навеси, но хората не се стичаха към тях; мястото бе по-скоро мавзолей, отколкото голям египетски град. Част от населението бе останало, предимно занаятчиите и търговците, тъй като градът на Атон бе разположен удобно на Нил, по средата между Тива и Мемфис, важен търговски пост за онези, които си изкарваха хляба с търговия по поречието. Разбира се, лорд Ай не бе губил нито миг и бе издал заповеди дворците, храмовете и други царски сгради да бъдат подготвени за завръщането ни. На практика обаче градът на Атон не бе нищо повече от лятна къща, място за усамотение и тишина. Срещу него нямаше издадени декрети, едикти или прокламации. Царският кръг не желаеше да умъртвява града или да разруши сградите му, а просто да го остави да се развива както намери за добре; а ако не издържи дълго и загине, щеше да бъде бързо и безшумно забравен.

Разположихме се в покои на двореца, които гледаха към централен двор, чиито входове и пасажи лесно можеше да се охраняват. Следващите няколко седмици бяхме заети с разтоварването на шкафове, легла, столове и ракли. Трябваше да се наберат цветя за букетите, да се организира кухнята. С Джарка разпитахме всички слуги, отсявахме вероятните шпиони, макар че, разбира се, Анхсенамон бе главният източник на информация на лорд Ай. На наемниците си имах доверие — мъже от Меджай, кушити и няколко либийци, перковци и пияници, но добри бойци. Платих им добре и се погрижих да бъдат удобно разположени в защитни пръстени около покоите ни. Дадени им бяха строги нареждания: можеха да влизат само хора, носещи разрешително с моя личен печат. На всички останали трябваше да се гледа като на врагове. Пристигна ескадронът колесници на полковник Небамум, който организирахме на ротационен принцип. Разположиха постоянния лагер по протежение на скалите, като правеха редовни походи на изток в пустинята, а стражите на генерал Нахтмин следяха движението по реката.

Новината за завръщането на принца скоро се разпространи. Градът се превърна в притегателен център за търговци, жадни да продадат всичката си стока на двора. Седмиците се проточиха в месеци и постепенно установихме хармонична, макар и скучна рутина. Бях твърдо решен на това. Естествено, ослушвах се за всякакви новини от Тива. Ай и останалите може и да имаха шпиони в Ахетатон, но аз все още контролирах легион клюкари и сплетници в Тива, организирани от Собек, който винаги с радост ми предаваше разговорите от градските пивници и гостилници. Лорд Ай действаше бързо и вече се бе установил като първи министър, ако не официално, то поне на практика. Раздадено бе бързо и безмилостно правосъдие. Узурпаторът и всичките му придружители били прекарани във вериги през Тива и изложени на присмеха на тълпите. Самият Ай бе извършил няколко публични екзекуции в двора на Карнак, като собственоръчно бе размазал черепите на враговете и увесил жертвите си на вериги от Стената на смъртта. Хюйи и Майа бяха не по-малко заети. Въвеждаха се нови данъци, Домът на среброто се пълнеше отново, в житниците се трупаха запаси, а вестители бяха разпратени в Синай и отвъд Третия праг, за да осведомят съюзниците ни, че новата сила на Египет не трябва да се подминава с лека ръка. Ай удържа и на думата си по отношение на мъртвите. Множество роби бяха закарани в Долината на царете, където се копаеха пещери, строяха се гробници и Домовете на вечността се подготвяха за онези, чиито трупове гниеха над Ахетатон.

 

 

Късно в сезона на шему, през втората година от управлението на Тутанкамон, Ай изпрати писмо, с което искаше гробниците по източните скали край Ахетатон да бъдат изпразнени, а ковчезите и саркофазите — транспортирани до Тива по Нил. Аз лично надзиравах процеса. Бях се подготвил добре. Гробниците над Ахетатон, общо около трийсет, бяха подредени в две части, едните по северните скали, другите по южните, а за себе си Ехнатон бе избрал гробница в центъра на планината, по линията на изгряващото слънце. Естествено, Анхсенамон и дори Тутанкамон искаха да присъстват. Самите гробници бяха заобиколени от високи защитни стени, а входът бе през двойно залостена порта, пазена от моите наемници. В някои от гробниците нямаше нищо, празни пещери с няколко стенни рисунки; други бяха пълни. Започнах зловещото дело по изваждането на мъртвите. Гробниците бяха истински съкровищници, пълни със скъпи вещи и красиви, позлатени ковчези и ракли. Писарите ми правеха прецизна инвентаризация. Всеки предмет бе надлежно описван, след което — преместван в чакаща каруца и превозван до пристанището. Бях посочил определени складове, където вещите да изчакат пристигането на баржите. Беше зловещо да се разхождаш сред мъртвите, да стоиш в погребална зала сред трепкащите маслени лампи и факли, сред тежкия въздух, наситен с натриев карбонат, парфюм и задушливия мирис на маслата за балсамиране.

В някои случаи задачата не беше никак трудна. Ковчезите и раклите бяха внимателно подготвени, но видях и разрушителния ефект на ужасната чума, която бе помела Ахетатон. Балсаматорите били затрупани с работа, а редиците им — оредели от опустошенията на чумата. Телата са били набързо подготвяни, понякога потапяни във вани с чиста природна сода^[1], която изсушаваше плътта и правеше костите крехки — след което вдигнати набързо в импровизирани ковчези и оставяни в погребалните зали с кратка церемония. Много ковчези бяха загнили и се разпадаха, а тленните останки в тях се бяха превърнали в купчина кости и прах. С помощта на жреците и писарите си правех всичко възможно да спазвам ритуалите, да почитам мъртвите, но задачата ми бе неблагодарна. Не вярвах в задгробния живот. Когато човек умре, душата му умира с него. Застанал насред онези мрачни зали, където изсъхнали трупове стърчаха наполовина от заострени ковчези или дървени сандъци, ми бе трудно да си представя Земята на благословените, плодородните равнини на Ялу, където господстваше зеленокожият бог Озирис. Работехме с напоени с парфюм кърпи на устата и носа. Налагаше се от време на време да спираме, да отърсим праха, да излезем и вдишаме мекия въздух или просто да поседнем под слънчевите лъчи, за да прогоним сенките.

Вестта се разнесе из града. Тълпи от любопитни се точеха по скалните пътеки. Протестите бяха малко. Гробниците пазеха членове на семейството и двора на Ехнатон, ковчезите на работниците и търговците бяха погребани другаде. Ден след ден зловещата ни работа продължаваше. След залез-слънце тържествена процесия факли придружаваше скърцащите волски впрягове надолу от скалите. Разбира се, съкровищата бяха внимателно завити и зорко пазени. Започнахме от северните и продължихме с тези в южната част. Пентжу присъстваше на отварянето на семейната му гробница. Заплака безгласно, докато изваждахме на слънцето ковчезите на жена му, децата му и другите му роднини и струпахме погребаните с тях съкровища. Ковчезите бяха запечатани и подсигурени. С радост бих изследвал съдържанието им, но това щеше да предизвика голям скандал. Успях да прикрия любопитството си и да се доверя на писмото, което бях изпратил до Собек в Тива.

Още при завръщането си в Ахетатон бях проучил внимателно всичко за главния балсаматор, използван от Нефертити, онзи, когото Куфу бе описал като Заекващия. Отначало никой не знаеше къде е отишъл; няколко дори заявиха, че е умрял. Само че един заможен търговец, който работеше с рибарските лодки, ми продаде информацията, че Заекващия, заедно с цялото си съкровище, се натоварил на една баржа малко след смъртта на царица Нефертити и тайно се завърнал в Тива. Реших да изчакам по-нататъшните събития.

Най-накрая всички гробници бяха изпразнени. Оставих нещата да поотлежат, а после, придружен от капитана на наемниците ми, влязох в двора, който водеше към гробницата на Ехнатон — царската погребална зала в центъра на варовиковите скали. В двора пред нея не бяха останали никакви статуи, а кошниците с цветя отдавна се бяха превърнали в черна гнилоч по ъглите. Работниците, които бях довел, нямаха никакво желание да се заловят със задачата си, но аз платих на един нисш жрец да измрънка няколко тържествени молитви. Обясних на работниците, че задачата им е благословена от боговете и ще донесе голямо богатство на тях и семействата им. Разбихме стената, която водеше към гробницата, а мазилката и тухлите зад нея отстранихме. Разкри се дълъг проход. Гробницата приличаше на много други, само че тунелите и залите бяха неописуемо величествени, наистина зловещ подземен свят. Факлите осветиха рисунките по стените. Гробницата бе планирана като символ на славата, макар че украсата така и не бе завършена заради чумата, а също и заради разрива между Ехнатон и Нефертити. Влязох в царската погребална зала, в която се намираха ковчезите на петте дъщери на Ехнатон и ковчегът в синьо и златно на неговата Царица, Великолепната Нефертити. Постоях загледан за миг и си спомних как след смъртта на дъщеря си Ай бе предал тялото й на балсаматорите. Седемдесетдневният погребален период не беше спазен. Тогава бързината бе на преден план. Въпреки това на нея бе отреден достоен за царица ковчег, макар и вероятно не онзи, който бе очаквала.

Върнах се при входа и доведох работниците. Заеха се с изваждането на саркофазите, а междувременно аз продължих с търсенето си в подземните проходи и зали. Беше като да се разхождаш из празните килери на къща. Тук-там погледът ми попадаше на фрески, но това беше всичко. Мрачно място, което символизираше славата и величието на двора на Ехнатон. Достигнах края на тунела и се върнах. Пред себе си чувах виковете на работниците, които маневрираха с ковчезите по стъпалата нагоре. Налагаше се да вървя внимателно; подът бе все още осеян с отломъци, а и на много места стените представляваха груба, недялана скала. В едната част на тунела стената беше гладка, спрях, вдигнах факлата и се вгледах по-внимателно: малък, внимателно зазидан квадрат. Извиках на работниците и надзирателят им дотича. Той също огледа мазилката внимателно, потупа я и притисна ухо.

— Господарю, отвъд има друга зала. Тайна. Това не е врата, а прозорец към нея.

Отстъпих. Квадратът беше висок около два метра и също толкова широк.

— Разбийте го — наредих.

— Господарю, внимавайте — прашното лице на надзирателя излъчваше страх.

— Защо, човече, какъв е проблемът?

Той изтри уста с опакото на ръката си.

— Това е тайна зала.

Посочи знаците около мазилката, които бях пропуснал. Вдигнах факлата и погледнах магическите символи, които проклинаха всеки осмелил се да премине през стената. Обичайните глупости: окото на Хор, хапещата Кобра…

— Боговете са прекалено заети — отвърнах аз, — че да се занимават с някаква си дупка в стената.

— Не става дума за боговете — отвърна надзирателят, — а онова, което се намира от другата страна.

Наредих му да разбие мазилката и отстъпих, докато той и колегите му размахваха чукове и кирки. Замазката беше дебела, но накрая успяха да разчистят пространство колкото малък прозорец. Надзърнах и видях малки точици светлина, сякаш в скалите отгоре бяха пробити нарочни дупки. Хвърлих факлата вътре. Падна и изгасна, но в последните отблясъци успях да видя саркофаг от червен кварцит в далечния край на зала с нисък таван. Работниците отстъпиха и си зашепнаха. Върнах се при йероглифите и успях да разчета почти изтритите думи Шеша Семет, Стрелите на Секмет. Широко разпространено проклятие, което заплашваше натрапниците с гнева на Унищожителката, но то само разпали любопитството ми. Замислих се, че след като това бе царската гробница, единствените хора, които са имали достъп до нея, са Ехнатон и Нефертити. Ехнатон бе загубил всякаква надежда да реализира идеята си за Ахетатон, което означаваше, че тази тайна зала и скритият вход са изцяло дело на отчуждената му съпруга.

Когато прахолякът се уталожи, промуших глава през отвора. Тънките лъчи светлина идваха от малки дупчици или пукнатини в скалата на тавана. Надзирателят вече дърдореше с другарите си. Избухна спор. Тъкмо мислех да се намеся, когато един младеж избута останалите, похвали се, че не го е страх и се присмя на притесненията на останалите.

— Господарю, аз ще вляза!

— Сигурен ли си?

Работникът беше свободен, не беше нито роб, нито слуга.

— Господарю, не се страхувам.

Скочи на ронещия се праг и стъпи вътре. Още преди да е направил и една крачка, последва ужасяващ трясък и той изчезна сред облак прах. Острият му писък раздра пещерата; последва поредица смразяващи викове. Грабнах една факла и надзърнах. Под пода пред отвора се намираше капан: проста хоросанова замазка, която покриваше яма със заострени колове. Младежът лежеше, набучен зловещо, очите му бяха обелени от агонията, а обляната му в кръв уста се отваряше и затваряше ужасено. Коловете бяха дълги и остри и бяха пронизали тялото му на няколко места. Той извика и се опита да вдигне ръце, после се отпусна, а главата му клюмна настрана. Не можехме да му помогнем. Подът отвъд ямата изглеждаше твърд и стабилен. Донесоха дъски и ги опряха в далечния край. Друг работник, подкупен от надзирателя, стъпи предпазливо върху дъската и се запрепъва надолу. Светлината на факлата му разкри още от залата. Беше грубо издялана, стените — неизмазани, и бе напълно празна, с изключение на червения саркофаг. Работникът стигна края на дъската и изпробва пода отпред с тояга.

— Стабилен е — извика той.

Слезе от дъската и тръгна към саркофага, но се препъна и падна напред. Затъркаля се в агония, викаше и пищеше, после се съвзе и стисна здраво факлата. Вдигна глава: кошмарна гледка. Лицето и гърдите му бяха нашарени с кръв. Залитна назад, подскачайки от болка, и тръгна към дъската над ямата; изпищя, загуби равновесие и падна върху коловете долу.

Работниците бяха готови да избягат, но разтревожени от писъците, моите наемници при входа бяха изтичали надолу и ги върнаха обратно. Наредих да се донесат мехове с масло, които да бъдат срязани и излети един след друг в тази пъклена зала. Запалени стрели бяха изстреляни по меховете. Лумнаха пламъци. В светлината на огъня се разкри истинският ужас вътре. Видях въжето, издърпано водоравно на пода и свързано с острите като бръснач остриета от стъкло, мед и бронз, вкопани в земята, но истинската опасност бяха черните, извити форми на скални пепелянки с навити лъскави кожи на светлината.

— Обикновен капан, господарю — прошепна надзирателят дрезгаво. Посочи отворите на тавана. — Донесени са и оставени да гнездят.

Сред пламъците успях да видя, че далечният край на залата бе наклонен като рампа. Змиите можеха да изпълзяват на дневна светлина, когато си пожелаят, и да се връщат по същия път.

Нефертити бе планирала всичко добре. Скрит изкоп, спъващо въже, вкопани в пода остриета и кошница пепелянки, които да превърнат залата в гнездо. Наредих да се донесат още масло и огньове, за да бъде пречистен всеки скрит сантиметър от пода на тайната зала. Изтеглихме се от изхода, за да оставим кълбата дим от бучащите пламъци да излязат покрай нас. Новината за ужасяващата ни находка се беше разпространила светкавично. Пентжу и други изтичаха по скалите да разберат какво се случва. Изчакахме пламъците да угаснат и се върнахме при отвора; нарочно отслабена част от тавана също се бе срутила.

— Кхеб, кхеб — прошепна Пентжу. — Капан в капана. Защо, Маху? Какво има в този саркофаг?

— Не знам — усмихнах се мрачно аз, — но смятам да разбера.

Веднага щом огънят угасна навсякъде и залата поизстина, обух дебели войнишки ботуши и слязох. С меч в ръка и тояга, затъкната в пояса, слязох по новопоставената дъска, като се движех предпазливо и се опитвах да не обръщам внимание на възбудените разговори зад себе си. Придвижвах се бавно по пода, докато достигнах саркофага; хванах го с дебелите кожени ръкавици, които надзирателят ме бе предупредил да сложа. Опипах внимателно под ръба. Тук също бяха поставени остри парчета мед и бронз. Обиколих саркофага внимателно. Беше висок поне метър и половина и широк около два. Клекнах и прокарах ръце по повърхността. Различих йероглифите, издълбани в кварцита: сова, човешка длан и ръка, езеро с вода над уста, полегнал лъв, бебе пъдпъдък под нощно небе, счупен скиптър, въжена примка над гребен на вълна. Надписът представляваше злокобно проклятие: всеки, който се осмели да докосне този саркофаг, ще бъде проклинан от боговете от сутрин до вечер и душата му нивга няма да намери покой. Понеже вече бях прокълнат, не ми пукаше.

Другите също се престрашиха и слязоха, включително и Пентжу. Работниците донесоха чукове и лостове и след много усилия успяха да отворят капака. Избутахме го на една страна и го хвърлихме на пода; разцепи се от удара в близката стена. Ковчегът вътре бе истинско произведение на изкуството, синьото и златото заблестяха ослепително на светлината на факлата. Погребалната маска бе на фараон с искрящ тъмносин фаянс вместо очи. В саркофага нямаше капани, но и нищо, което да подсказва какво всъщност се намира вътре.

Трябваха ни два дни да преместим ковчега от тайната зала и да го изнесем до чакащата кола. Наредих да бъде закаран в двореца и положен в малък параклис, строго охраняван от наемниците ми. Реших да не започвам разследването веднага. Същия ден цяла флотилия баржи пристигна от Тива, за да пренесе другите ковчези и съкровища по реката до Некропола в Долината на царете. Цял ден и дори вечерта товарихме, а всички ковчези бяха приемани и отбелязвани от служители с маски на Анубис на черни и златни ивици. Зловеща гледка, особено в тъмнината: жреци и стражи с гротескни маски и запалени факли на вечерния въздух, изпълнен с мирис на тамян и със скръбната песен на погребалния марш. Държахме тълпата надалече. Само Пентжу и офицерите на наемниците стояха на пристанището и наблюдаваха отпътуването на тържествената процесия — лодка след лодка, всяка натоварена с ковчези, сандъци и несметни богатства.

Главният жрец на мъртвите ме бе информирал, че новите гробници в Долината на благородниците и Долината на царете са готови, но няма да са достатъчни. Отворени бяха други царски гробници и част от ковчезите щяха да бъдат поставени там временно. В този момент не ме интересуваше какви мерки е взел лорд Ай. Повече мислех за собственото си откритие, което пазех в тайна от шпионите на лорд Ай. На другата сутрин се залових със зловещата задача по отварянето на ковчезите. Първият беше доста лесен; в него имаше още един, отново изкусно произведен. Гипсовата отливка бе облицована със златен лист и син фаянс, инкрустиран с драгоценни камъни. Маската бе на фараон с черти, напомнящи на по-големия брат на Ехнатон, Тутмос. Осъзнах, че който и да бе организирал това погребение, бе иззел ковчезите и другите погребални принадлежности от царските складове. Помагаха ми надзирателят и двама от работниците му — и двамата дали обет и подкупени да мълчат, а Пентжу, в качеството си на лекар, също бе в готовност да помогне. Вече беше отбелязал, че нито в погребалната зала, нито в саркофага бяхме намерили някакви съкровища. И което беше по-важно, липсваха четирите ритуални стъкленици: свещените съдове с капаци, всеки изваян като глава на някой бог, в които трябваше да се съхраняват вътрешностите на мъртвия.

Вторият ковчег се оказа много по-труден за отваряне. Беше използвано такова количество баласаматорска смола, че капакът бе залепнал и се наложи да използваме лостове, чукове и длета, за да го отворим. В него се намираше труп, увит в погребален плат, закрепен с въжета. Платът и въжето бяха почернели от излятата отгоре смола. Самият труп бе съсухрен и смачкан, сърцето — извадено, кожата — суха като камък, а костите — толкова чупливи, че се ронеха в ръцете ни. Очите също бяха извадени, но на тяхно място не бяха поставени скъпоценни камъни или бижута.

— Който и да е сторил това — отбеляза Пентжу, — не е желаел доброто на този човек.

Отначало се боях, че това са останките на Ехнатон. Трупът бе на висок мъж с широки рамене. Напълно обръснатата глава и лицето обаче не издаваха никоя от добре познатите черти на мъжа, на когото бях служил цял живот; освен това нямаше никакъв надпис или знак, който да сочи самоличността на мъртвия.

— Със сигурност не е бил обичан от онези, които са го погребали — повтори Пентжу. Почука по изсъхналия стомах и посочи дългите разрези на балсаматора отляво. — Коремът е отворен и вътрешностите са отстранени, но не са погребани с него в свещените стъкленици; вероятно са били изгорени. Сърцето е извадено, орбитите на очите са оставени празни, за да не може да намери пътя към Подземния свят.

— Кой? — запитах се на глас. — Кой би могъл да е това?

Пентжу огледа трупа внимателно, като отбеляза високите скули в издължения череп, както и бедрената кост и тези на стъпалото.

— Не е бил от двора — заключи той, — а някой, който е ходел много по груб терен, така че стъпалата му са загрубели.

— А защо е толкова сух трупът?

— Защото е погребан набързо. Обичайният период за балсамиране е седемдесет дни; толкова е нужно за изсушаването на тялото. Но ако потопиш трупа във вана специално подсилена природна сода, процесът се ускорява. И ето резултата. Кожа — суха като листо, кости — чупливи като стар хляб.

Едва сега усетих ужасната смрад, която се носеше от злокобните останки: смесица от природна сода, балсаматорски парфюм и онази гнусна миризма на разложено, която според Пентжу бе резултат от неправилното почистване на трупа преди затварянето му в ковчега. Огледахме внимателно трупа и двата ковчега, но не намерихме никаква следа. Наредих останките да бъдат събрани, вторият ковчег да бъде поставен в първия и запечатан, а малкият храм да бъде почистен и напръскан с парфюм.

— Какво смяташ да правиш? — попита Пентжу на излизане.

Наредих на капитана на наемниците да пази зорко и поведох приятеля си към Езерото на чистотата, където се съблякохме и изкъпахме. Излязохме от водата да се подсушим и облечем донесените от двореца чисти роби. Пентжу повтори въпроса си.

— Какво да правим, Пентжу? Ще помислим. Онази тайна зала без съмнение е построена от Нефертити, а саркофагът вероятно е бил предвиден за съпруга й. Ковчезите и погребалните маски със сигурност са от царските запаси. Подозирам, че Нефертити е възнамерявала да се обяви за фараон и да използва този труп, като твърди, че е съпругът й. Ако бе успяла да завземе властта, ако не се бе стигнало до преврата, тя щеше да организира зрелищно погребение, престорена публична церемония, с която да потуши всички слухове, че съпругът й е жив. Не мисля, че е щяла да го погребе тук. По-скоро е щяла да организира тържествена флотилия, която да го пренесе обратно при предците му в Тива. Не забравяй, Пентжу, че в началото на управлението си Ехнатон всъщност си поръча гробница и в Долината на царете.

Отначало Пентжу не беше съгласен, но постепенно се наложи да признае, че тази теория е най-вероятната.

— Питам се само — добави той с кисела усмивка — колко от всичко това е знаел лорд Ай.

— По-важно е обаче кого е убила? В признанията си Куфу казва, че е чул ужасяващ писък от царските покои, сякаш някой е бил убит. Мисля, че попаднахме на жертвата на Нефертити.

 

 

Три дни по-късно, докато все още се чудех какво да правя с трупа и ковчезите, Собек пристигна в Ахетатон, придружен от онова, което наричаше своя „свита“ — банда безскрупулни главорези от бедните квартали на Тива. Дойде в двореца и поиска аудиенция. Когато се срещнахме, стисна ръката ми, прегърна ме топло и ме целуна по двете бузи.

— Трябва да внимаваш, Маху — долепи уста до ухото ми той. — Властта на лорд Ай се разраства. Прави се на цар в Тива.

— А ти? — отстъпих назад аз.

Той разпери ръце.

— Аз съм помилван. Вече съм „Велик приятел на Царския кръг“. Греховете ми, макар и ужасни, са отмити. Назначен съм за надзорник на царските житници в Източна и Западна Тива. Дадоха ми имение със собствена плодородна земя близо до Великото пристанище, недалеч от храма Луксор — отпусна ръце. — Имението някога е било на един от поддръжниците на Мерире. Майа каза, че вече едва ли ще му трябва.

После разказа останалите клюки от града. От време на време се обръщаше и поглеждаше към градината, където свитата му си почиваше в сянката на плодните дръвчета и пълнеше търбусите си с храна и вино, като не пропускаше да закача слугините.

— Защо ми казваш да внимавам с Ай?

— Защото, Маху, принц Тутанкамон расте с всеки изминал ден. Скоро ще навърши години за женитба и ще бъде коронясан за фараон. Вече няма да има нужда от настойник или пазител.

Облегнах се в сянката на беседката, в която бяхме седнали.

— Но винаги ще има нужда от приятел, Собек.

— Да, само че това ще решава пак скъпият ни лорд Ай. Господарката Анхсенамон добре ли е?

— По-съблазнителна отвсякога.

— Четеш ли писмата, които изпраща до дядо си?

— Да, също и отговорите му. Писарите ми са много добри в отпечатването и запечатването на восъчни печати. Предава му клюките от града, а той — от Тива. Знам, а те знаят, че знам. И все пак — ухилих се аз — си комуникират и с таен код, който не мога да разгадая. Подозирам, че посланията й са предимно за принца и каквито там бели Ай крои в този загиващ град.

— Загиващ ли? Улиците изглеждаха оживени, търговията процъфтява. Пристанищата работят с пълна пара.

— За известно време. Но щом принцът си тръгне, сърцето на този град ще спре. След пет години ще е потънал в разруха.

— Чух всичко за преместването на ковчезите — почука с нокът по зъбите си Собек. — Ай се опита да го запази в тайна, но такава погребална флотилия не може да остане незабелязана. Както и да е — ухили се той, — откри ли нещо интересно?

Разказах му за тайната зала, за капаните и тайнствения труп, скрит в разкошен саркофаг и ковчези.

— Аз пък ти докарах малко помощ — каза той и стана. — Винаги чета писмата ти внимателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали не мислиш, че съм дошъл само заради хубавите ти очи? — намигна ми той. — Донесох ти дар. Балсаматора, онзи, когото наричат Заекващия.