Пол Дохърти
Прокобата Тутанкамон (12)

Глава десета

Ари-Мехиу: Пазителят на удавените

Известно време Пентжу не успяваше да контролира вълнението си.

— Какво има? — попитах. — Защо си толкова разтревожен от това, че Куфу е оцелял?

— Не ми пука, дори да гори в Подземния свят, в Ямата на вечния огън — Пентжу вдигна глава. — Искам всичко това да приключи, Маху. Египет има свой принц.

— Защо дойде в храма на Птах?

Пентжу избърса сълзите с опакото на ръката си.

— Арестуван ли съм, Маху? Ще бъда изправен пред Съда на Амон или ще бъда разпитан от Царския кръг? Или лорд Ай вече е събрал полицаите си?

— Не — протегнах крака аз и се насилих да се отпусна. — Аз съм тук, защото съм Маху, Чедо на Кап, също като теб.

— Откога ти пука за нещо, Маху, освен за твоя лов, твоята поезия и онзи слуга, Джарка? — Пентжу се пресегна, откъсна един цвят, помириса го и го хвърли в щерната. — Но, не, това не е вярно — извини се той. — Пука ти и за принца, ето защо ще отговоря на въпросите ти, или поне ще се опитам.

— Нека ти помогна, Пентжу. Дошъл си в храма на Птах, за да направиш дарение и да платиш на един жрец на мъртъвците, защото е далеч от Тива и любопитните очи на лорд Ай и хората му.

Пентжу не отрече.

— Онова, което ме интересува, е защо си казал, че семейството ти е било убито. Защо си платил за проклятие срещу Детето на злото?

— Маху, аз гледам на семейството си като на убито. Трябваше да се грижа за тях. Аз бях лекарят в семейството. Трябваше да направя нещо, но вместо това пазех принца. Доведох ги в Ахетатон: това е Детето на злото и това наричам чумата.

Отговорите му бяха прекалено лесни, прями, думите се лееха от устата му и разбрах, че би било безполезно да настоявам повече. Той се изправи.

— Значи си хванал Куфу? — протегна ръка и стисна моята. — Може да се окаже интересен. Пази го.

Пентжу си тръгна. Аз се върнах на пустите улици. Празненствата бяха приключили. Тук-там по площадите бяха останали танцьорки от храма, които гледаха как фокусник гълта огън, докато джуджетата му правеха вяли салта. Просяците се трупаха като скакалци, нетърпеливи да изпитат щедростта на онези, които влизаха и излизаха от кръчмите и павилионите пред храма. С тояги в ръце полицаите из пазара следяха зорко прииждащите орди войници и наемници в резултат на разхлабената в казармите дисциплина. Вечерта бе истински балсам за душата; вечер, която винаги ще си спомням след смрадта на Делтата; уютните аромати от гостилниците, евтините парфюми и пушекът от запалени тамариндови семена и тамян бяха истинско облекчение. Минах покрай кланицата близо до Стената на мъртвите и зърнах труповете на червенокосата жена и наемниците, които я бяха подкрепяли, увити в овчи кожи и увесени за краката.

Стоях на разстояние от бедните квартали. Беше прекалено късно и дори тоягата и камата ми едва ли щяха да ме защитят. Тръгнах по главната улица с редици бикове с медни глави от двете страни. Хора от близо и далече вървяха около мен, говореха на различните си езици: обитатели на пустинята в раирани роби, либийски овчари, наемници от Понт и Куш. Винаги когато се събере армия, търговците я следват. Глашатаи с рогове продължаваха да разгласяват великата победа на Хоремхеб в Делтата. Разказвачите вече бяха заобиколени от клиенти, дошли да видят нагледни и истинни разкази за „ужасяващата борба срещу узурпатора“. Друг находчив търговец твърдеше, че има кичур червена коса, отскубната от главата на съпругата на лъжефараона, и го предлагаше като сувенир на всеки минувач. Проправях си път с тоягата, унесен в собствените си мисли. Някакво момченце се залепи за мен. Подскачаше като жаба и държеше нещо лъскаво в ръка. Усмихнах се и ускорих ход, но то ме последва, без да престава да се усмихва.

— Какво искаш, момче?

Лицето му беше мръсно, а черната му коса — толкова мазна, че бе станала на масури. От движението на мръсната му туника се излъчваше смрадта на малките улички. Танцуваше пред мен, сякаш чакаше някой да се махне, без да откъсва поглед от улицата зад мен. Забелязах парчето мед в едната му ръка и сребро в другата.

— Зает съм — изръмжах аз. Понечих да продължа пътя си, но то заподскача след мен. Вдигнах тояга. — Какво искаш, дете?

— Той каза да ти дам това.

— Кой?

— Мъжът каза да ти дам това. Каза, че ще си спомниш — момчето завъртя очи. — Да, каза, че ще си спомниш — погледна ме право в очите. — Каза, че ще ми дадеш нещо, че винаги си бил добър. Знаеш какво е да си момче като мен.

Отворих кесията и му дадох малък яспис, грейнал като огън. Възнамерявах да го дам на принца. Протегнах ръка, момчето грабна ясписа и ми даде медния къс. Отначало не повярвах на очите си. Взирах се изумено и усетих смразяваща тръпка по тялото си, сякаш вечерта внезапно бе застудяла. Медният къс представляваше амулет, излъскан до блясък. Изразяваше знака на Атон, Слънчевия диск, който се издигаше в цялата си слава иззад двата вечни върха. Символът на бога, когото Ехнатон бе почитал, причината да избере Ахетатон, където слънцето се издигаше над варовиковите скали и къпеше това ново място в несравнима светлина. Символът, който бе променил цял Египет и бе подпалил огъня на революцията.

Залитнах, пристъпих, олюлявайки се, и вдигнах тояга, сякаш очаквах нападение. Макар амулетът да бе излъскан, от пръв поглед си личеше, че е много стар, вече започнал да се заличава от годините търкане. Усетих бучене в ушите си, сякаш съм заобиколен от невидима тълпа. Затворих очи и се опитах да се съвзема. Пред мен стоеше Ехнатон с дългото си, сериозно лице, бадемови очи, заострени уши и усмихнати, леко изпъкнали устни. Зад него, като видение в нощта, стоеше Нефертити, царицата, господарка на сърцето ми; невероятната й коса изригваше като вулкан, а сините й очи блестяха пакостливо. Отворих очи. Момчето беше изчезнало.

— Добре ли сте? Добре ли сте?

Завъртях се с лице към гласа. Беше един от онези пътуващи фокусници, магьосник, заклинател; сивата му коса бе разделена по средата и обрамчваше загоряло лице, светещи очи и открехнати устни, зад които се подаваха пожълтели зъби. На врата му висеше огърлица от кости, около раменете му — почерняла жирафска кожа, имаше и кожена пола чак до коленете. Около подутия му корем бе закопчан кожен колан с торбички с работните му пособия. Дребен, съсухрен мъж с младеещо лице. Понечих да го хвана за рамото, но той отстъпи и се засмя под мустак.

— Загрижен ли си, лорд Маху? Питаш ли се? Кого търсиш всъщност?

Вдигнах тоягата, но той замахна с ръка със свити пръсти и зареди проклятие на непознат за мен език.

— Не използвай тоягата си, лорд Маху. На хората няма да им хареса.

Някои вече се спираха и ни гледаха с любопитство.

— Аз съм просто един беден просяк — заскимтя той.

Усетих, че ми се повдига.

— Какво искаш?

— Момчето има парче яспис — отвърна магьосникът, — така че ни заплати достатъчно. Посланието ни е много ясно.

— Какво послание? — натъртих аз. Исках да седна. Исках да разбера какво става. — Кой ви изпраща?

— Забуления — прошепна той.

Наложи се да клекна; сърцето ми щеше да се пръсне.

— Забуления?

Магьосникът затвори очи.

Великолепен си на фона на небесната светлина,

о, жив Атон, създателю на живота.

Когато се издигнеш над източните хълмове,

изпълваш всеки облак с красотата си.

Ти си величествен, славен и сияен.

— Много добре, много добре — измънках. — Значи знаеш химна на Атон. На твое място обаче не бих го пял прекалено силно тук. Казваш, че те изпраща Забуления, но аз ти казвам, че Забуления е мъртъв. Ехнатон вече не съществува.

— Слънцето изгря ли тази сутрин? — отвърна магьосникът. — Няма ли да залезе довечера? Няма ли да поддържа светлината в мрака? Не показва ли великолепието си на всички? Тогава как можеш да кажеш, че умира? Никой човек не умира, Маху. Атон е богът на живите, не на мъртвите. В очите на Атон никой не умира.

— А Ехнатон мъртъв ли е? — приближих се до него аз. — Наистина ли те изпраща той?

— Дали Ехнатон е мъртъв? — прошепна в отговор магьосникът. Протегна бързо ръка и докосна гърдите ми, преди да успея да отскоча. — Умрял ли е тук, Маху? Тук, в сърцето ти?

— Който и да те изпраща — отвърнах, докато той се отдалечаваше, — кажи му, че в моето сърце никой не умира. Но защо да се връща сега? Защо изобщо ни изостави?

— Душата има нужда да бъде пречистена. Огледай се, виж славата на Мемфис, Маху, и поплачи, защото един ден от това няма да е останало нищо. Изпълни обещанието си. Изпълни обещанието към господаря си.

— За принца ли? — изрекох вече умолително аз.

— Изпълни обещанието си — повтори заклинателят и кимна.

Отдалечи се бързо като маймуна. Извиках след него, но той се сля с тълпата. Изправих се и вдигнах поглед към небето. Само за няколко мига сякаш цялото ми минало се завърна с грохот по онази оживена улица: духовете и спомените никога не са били чужди на дълбините на душата ми, вечно готови да измъчват сърцето ми. Забуления! Така бях нарекъл Ехнатон при първата ни среща, когато беше още принц, държан далеч от хорските очи от баща му, който го смяташе за безформен урод, чудовище в очите на останалите. Срещнах го в гората покрай двореца Малгата, където почиташе изгряващото слънце…

Държах се толкова странно, че една добра селянка ме хвана за ръка и ме погледна с почервенели от прахоляка очи.

— Добре ли сте, господине?

Прерових трескаво кесията си и й подадох последното сребро, което носех, като обясних, че всичко е наред. Пресякох и се насочих към малка пивница, построена в сянката на огромна фурмова палма. Изревах на собственика, че съм лорд Маху и дворецът ще плати. Бедният човек, изплашен до смърт, ми донесе напукана глинена кана и извади разклатен стол да седна. Клекнах и изчаках първоначалният шок да премине. Беше като писъка на битката, стрели изсвистяваха от кълбата прах. Ехнатон! Преди години, когато се запознахме, той ми бе подарил подобен амулет в знак на благоразположението си, жест, който често бе повтарял в ранните дни на приятелството ни. Сърцето ми се успокои. Преобръщах амулета в ръка отново и отново и всички възможности ме връхлетяха. Дали е бил изпратен от Ехнатон? Наистина ли беше жив? Дали се бе промъкнал в града, за да стане свидетел на въздаването на справедливост срещу узурпатора? Какво имаше предвид магьосникът под пречистване на душата? Толкова възможни обяснения имаше. Беше ли Ехнатон отровен от съпругата си и семейството й? Или от Мерире? Наистина ли беше полудял и отишъл в Червените земи да умре? Дали бяха го убили там? Или пък беше открил някакъв душевен мир и избягал в мрака да доживее дните си? Беше едва на трийсет и няколко, когато седемнайсетгодишното му управление беше внезапно прекъснато. Нима Ехнатон бе пил прекалено много от чашата и се бе отвратил прекалено от видяното? Но как можеше да изостави трона си? Да се откаже от двете корони? Да забрави идеята? Да пренебрегне сина си? И защо ми бе изпратил амулета си? А магьосникът?

Оставих каната с бира и разтърках амулета в дланта си. Може би не ставаше дума за власт. Може би Ехнатон си бе спомнил близостта ни от младежките години, когато бяхме първи приятели, две самотни момчета, лишени от родители. Той — отхвърлен от баща си, аз — щастлив, че се бях отървал от зловредното влияние на онази вещица, леля ми Изития. В такъв случай може би се е върнал за един последен поглед и ме е видял в колесницата? Вдигнах каната. В нея имаше много сладко вино от фурми. Отпих внимателно. Или пък всичко е част от много изкусен план? Непочтена игра от страна на Ай, Мерире и някои други хиени от глутницата?

— Лорд Маху?

Вдигнах поглед. Три черни фигури на фона на небето. Улових блясък на злато, отблясъци от пръстените.

— Лорд Маху — Нахтмин вдигна ръка и щракна с пръсти на собственика да донесе стол. Седна, а двамата полковници от полка му се отдръпнаха леко. Виждах ги за първи път, но улових заплахата в стойката им — достатъчно далеч, че да не чуват, но да могат да се намесят.

— Лорд Маху?

— Вече трети път го казваш, генерал Нахтмин — вдигнах каната за наздравица аз.

— Какво правиш тук?

— Мислех си, генерал Нахтмин, мислех си за хиените. Колко странни и коварни могат да бъдат.

Нахтмин сбърчи горна устна като бясно куче. Не беше красив колкото брат си Ай, нито пък толкова коварен, но винаги съм знаел, че е човек на кръвта. Мъж с безизразно лице, като се изключат вечно променящите се очи и езикът, който периодично облизваше устните. Напомняше ми на гущер, който се напича на слънце. Мъж, когото бих наел за шпионин, без характер и с лесно забравящо се лице. Въпреки външния си вид обаче той беше опасен член на глутницата. Напомняше ми за генерал Рамзес, без непочтеността и арогантния чар на същия. Мъж, готов да убива отново и отново за славата на групата от Ахмин и успеха на любимия си брат. Обличаше се елегантно, в много отношения бе истинско дворцово конте с избродирани ленени роби и ослепителни пръстени на всеки пръст. Гривната от ясписи на лявата му китка придаваше на ръцете му червен оттенък, сякаш бяха вечно оцапани с кръв.

— Хиени ли, лорд Маху? Какво, за бога, правиш сам в тази пивница? Мислиш ли, че си в безопасност?

— И аз като теб, генерал Нахтмин, съм човек на кръвта.

Той смръщи вежди.

— И такива като нас бог държи близо до себе си, за да използва за скритите си цели.

— Кой бог, лорд Маху?

Ударих чашата бира в неговата.

— Който щеш, генерал Нахтмин. Посочи един и ще запея химн в негова чест.

— Пиян ли си?

— Не, просто съм малко ядосан, че такива като теб ме следят. Кажи на лорд Ай, че няма нужда от това.

Един от полковниците се приближи.

— Кажи на мастифите си да се отдръпнат.

Нахтмин махна с вдигната ръка. Двамата се отдалечиха.

— Не те следим, лорд Маху, макар че те видях да се спираш при онова момче и магьосника. Опитахме се да спрем момчето, но — обърса ръка в робата си той — цялото му тяло бе намазано с масло, хлъзгаво като речна змиорка. Какво искаше?

— Помоли ме да предам поздрави на майка ти.

Нахтмин премига и облиза устни.

— Търсехме те, лорд Маху. А, между другото, вярно ли е, че генерал Рамзес е насилил червенокосата кучка? Хвалеше се колко била гъвкава в леглото, готова била на всичко, за да му достави удоволствие.

— Сексуалните привички на генерал Рамзес не ме интересуват. Казваш, че сте ме търсили?

— Лорд Ай — отпи от бирата си Нахтмин, но после изплю и изрева на собственика да донесе палмово вино, от най-доброто, — лорд Ай се пита дали е било разумно да се доведе узурпаторът в Мемфис, а после и в Тива. Мисли, че е трябвало да го зарови заедно с червенокосата му кучка в Червените земи.

— Ако всички имахме склонността да мислим за последиците след стореното, генерал Нахтмин, ти щеше да си най-мъдрият от нас.

— Не ме харесваш, Маху, нали?

— Ласкаеш се, генерал Нахтмин. Аз дори не мисля за теб.

Той преглътна с усилие и отпусна глава, загледан в прясно стъпкани фурми на земята. Вдигна рязко глава.

— Защо? — прошепна. — Винаги съм ти се възхищавал, Маху. Ти си ми като брат. Много малко принципи имаш, но онези, които имаш, следваш.

— А ти, генерал Нахтмин?

— Аз изобщо нямам принципи, лорд Маху. И аз като теб се питам дали имам душа. — Премига и отмести поглед.

Бях заинтригуван. Възможно ли беше и останалите да чувстваха същото? Хоремхеб, Рамзес, Майа и Хюйи? Нима се бяхме забравили в тази трескава мечта за власт и попаднали веднъж в примката й, бяхме неспособни да избягаме?

— Не исках да те обидя, генерал Нахтмин.

— Не съм се обидил — усмихна се Нахтмин. — Просто брат ми непрекъснато повтаря, че не трябва да съм като него, а по-скоро като теб. А сега, причината, поради която те търсех? Новината вече е из цял Мемфис, на всяка порта е сложена стража. Ехнатон е видян в града!

Успях да запазя безразлично изражение, но стиснах амулета в ръката си по-здраво.

— Но това са глупости — прошепнах аз. — Знаеш, че е неизбежно, генерал Нахтмин. Ще ни донасят, че са го видели от Либия на запад до земята на варварите на север. Ще го виждат на кораби, по Голямата зелена земя, в колесница по пътя на Хор или в тържествена процесия в някой град в Ханаан. Духът му ще ни спохожда.

— Това е различно — поклати глава Нахтмин. — Видял го е не кой да е, а самият полковник Небамум. Водел е ескадрон през Лилавата порта по северния път. Спомняш ли си наемниците, които нападнаха имението му? Е, ами част от тях са успели да избягат. След победната процесия Небамум разбрал, че се крият в едно село на границата на западните Червени земи. Разбираш, че Небамум гледа на нападението над дома му като на лична обида. Докато бяхте заети в Делтата, той претърси града за бегълци. Наложи се генерал Хоремхеб едва ли не да го хване за врата и да го накара да насочи мислите си другаде. Ако Небамум не се беше впускал в тази лична свада, онези войски биха се придвижили един ден по-рано.

— И?

— Както и да е, след процесията Небамум продължи с лова. Ескадронът му спрял да починат конете и да налеят вода. Минали група отшелници, тръгнали на север към Бубастис. Носели свещена статуя на котка. Всички отшелници се кланят на свой си култ: пеят химни и песни. Спрели при кладенеца да извадят вода. Били развълнувани и обсъждали видяното в Мемфис. Небамум се приближил да огледа статуята на богинята Бастет, при която имало двама жреци — единият дребен, другият много висок. И двамата криели лицата си зад котешки маски. Небамум не им обърнал внимание и процесията продължила по пътя си.

— Значи не е видял лицата им?

— О, напротив. Един от отшелниците предложил вода на жреците. Свалили маските, за да отпият. Небамум видял лице, странен гръден кош и широк таз, но не се замислил. Едва когато отшелниците отминали, осъзнал какво е видял и колкото повече си спомнял, толкова повече бил сигурен, че мъжът е бил Ехнатон, бившият фараон на Египет.

— Тръгнал ли е да ги преследва?

— Естествено. Но нали разбираш, бил се отклонил от пътя, спрял се в селото за собственото си разследване и когато настигнал отшелниците, се оказало, че въпросният жрец е изчезнал. Казали му, че бил забравил нещо ценно и се върнал в Мемфис. Небамум беше убеден, че този жрец, бившият ни фараон, се е досетил, че е бил разпознат, и е решил да се измъкне.

— Значи градът е бил претърсен — по-скоро заявих, отколкото попитах аз.

Нахтмин се поклони и се отдалечи, оставяйки ме сам с виното ми.

Загледах оживения площад и се усмихнах мислено. Имах на разположение години да мисля за Ехнатон. Как започна да се кланя на Атон — единствения всесилен, невидим бог — в резултат на тайните учения на майка си, Великата царица Тийи, чиито предци бяха дошли от Ханаан, подкарали стадата си да пируват с богатствата на Египет. Някои смятат, че култът към Атон е бил факт още по време на управлението на баща му; че той е политически ход срещу все по-голямата власт на храма на Амон Ра в Карнак и в Луксор. Други пък твърдят, че той представлява нещо средно между двете, но колкото повече остарявах и се заслушвах, толкова по-ясно виждах млад мъж, обсебен от една идея, отхвърлен и обиждан от баща си, който — ако зависеше от него — щеше да го е убил още при раждането. Замислих се за униженията, на които бе подложен Ехнатон от страна на жреците на Амон Ра. Как бе прокуден от Дома на милион години и не му беше позволено да се движи с останалите от Великия дом. Нима отдадеността на Ехнатон към Атон бе просто отмъщение? Повод да размъти водата просто за да види какво ще стане? Онази вечер в Мемфис седях и се чудех. Сянката на Ехнатон бе все още надвиснала над всичко; личността и политиката му все още доминираха земите на Египет. Това ли искаше? Хората да запомнят, че някога е бил сред тези земи, че не трябва да го пренебрегват?

Първенец в неприятностите — така го бе описал един от жреците. Първенец в неприятностите и лъжите. Нямам син, но ако имах, щях да го науча на единствения истински урок, който животът ме бе научил: каквито сме като деца, такива ще си останем и като възрастни; както се отнасят с нас като деца, така ще се отнасяме ние с другите, като пораснем. О, да, слагаме перуки и огърлици, обозначаващи положението ни. Обличаме се в плисирани роби със злато, сребро и скъпи бижута, за да можем да блещукаме като ослепителни образи. Но в крайна сметка сърцето не може да бъде украсено. То не се променя, а просто отразява всичко научено.

Онази вечер, седнал под прашна палма с евтино вино пред себе си, осъзнах, че онова, което бе вярно за Ехнатон, със същата сила важеше и за мен. Това бе, което ни свързваше. В младите си години, като Чедо на Кап, Главният министър на фараона, Хотеп, ми се подиграваше и ме дразнеше, че не съм истински син на баща си. Може би това обясняваше защо баща ми почти не ми обръщаше внимание, ами ме беше зарязал на зловещите грижи на леля Изития, жена с обвито в тъма сърце. Жена, която — ако бяха верни слуховете, — бе вкарала собствената ми майка в гроба и най-много на света обичаше да ме тормози — мен, просто едно дете — с всякакви видове изтънчени жестокости. Когато възмъжах, й върнах всичко тъпкано. Казах на Собек, че тя е виновна за предателството на него и царската наложница, която тайно беше прелъстил. Изития бе сполетяна от нещастен случай — спъна се от покрива на къщата си. Наредих да бъде погребана с мухи — нещо, което не понасяше приживе. Освен това казах на балсаматорите да изгорят сърцето й, за да се скита вечно из залите на Подземния свят.

Мислех и за това как Ай се бе опитал да ме прогони от Царския кръг и осъзнах защо отказах. На първо място, заради лоялността ми към принца, живата спойка между мен и миналото. И второ — да, има и друга причина, която споделих по време на разпитите, толкова проста и ясна, почти детинска. Вярно е, че нямаше къде да отида и какво друго да правя, но това не е всичко. Истинската причина е, че изгарях от любопитство. Нещо като да минаваш през пазара и да попаднеш на люта разпра. Разменят се обиди, разкриват се тайни, споменават се стари обиди и макар това да няма нищо общо с теб, изведнъж се оказваш въвлечен; искаш да останеш до края и да видиш какво ще стане.

Допих палмовото вино, взех тоягата и излязох от града през огромните порти с гигантски статуи на Птах от двете страни — скръстени ръце и невиждащи очи, вперени надалеч към Черните земи. Пазарите бяха затворени и повечето селяни вече си тръгваха. Бяха сънени от виното, а сърцата им — изпълнени с почуда от делата на Великите мъже на родината. Заслушах се в разговорите им, в слуховете, че Ехнатон се е върнал. Великия еретик отказваше да ги остави на мира! Говореха за него като за Зъл дух от Запада, мрачен призрак. Усмихнах се вътрешно. Легендите и приказките вече се раждаха и истината бавно и необратимо биваше изкривявана.

Приближих провинциалното имение на Небамум, елегантна къща, кацнала на брега на Нил, същевременно защитена от него от висока трева, храсти и малки горички. Сега стоеше ведра и спокойна, но аз си спомних трескавата атака на наемниците на узурпатора и колко близо бяха до победата. Небамум със сигурност не беше забравил. Части от полка му лагеруваха сред дърветата, както и моите наемници, събрани около лагерните огньове в разгара на празненствата. Капитанът стана да ме поздрави, недоволен, задето съм ходил в града сам, при положение че не е никак безопасно. Съгласих се с него. Посочи двете големи колони по пътя към двора. В основата на всяка Небамум беше сложил череп — зловещо напомняне за случилото се. Казах на мъжа да се оглежда и тръгнах към двора, където повечето ми хора бяха полегнали в сенките. Капитанът изтича при мен и докладва, че хора от свитата на Ай са довели принца. Открих го заедно с Джарка в старите му покои. Полковник Небамум беше все още на празничния прием и управителят на имението се суетеше трескаво около мен, докато не го отпратих грубо. Тутанкамон дойде да ме посрещне, подскачаше от крак на крак с протегнати към мен ръце. Джарка все още гледаше потиснато и виновно. Казах му, че всичко е наред.

— Нямало е как да се противопоставиш на лорд Ай — успокоих го аз. — Може би не трябваше да те оставям, но нямах избор. Хайде ела, искаш ли да хапнеш или пийнеш нещо?

Джарка слезе до кухнята и се върна с храна и вино и ябълков сок за принца. Седнах и се заслушах в непрестанното дърдорене на Тутанкамон и неспирния порой от въпроси. Колко съм убил във Великата битка? Дали съм Велик воин? Мога ли да му разкажа как се е развила битката?

Подредих дървените му войници и колесници и описах всичко възможно най-образно, докато той гледаше с опулени от изумление очи, отпиваше сок и ръфаше парче сусамов сладкиш. Дръпнах Джарка настрани и го попитах дали се е появявало отново подобното на транс състояние на принца, когато сякаш не разпознава нищо и никого. Джарка поклати глава. Помолих го да донесе кутията с шет — малките костенурки, на които и аз, и принца се дивяхме еднакво. Бях ги донесъл от Тива. И двамата ги обичахме. Бях боядисал черупките им в различни цветове. Имахме си малка тайна. Всяка костенурка носеше името на член на Царския кръг: Хоремхеб, Рамзес, Мерире, Туту, Хюйи и Майа. Последната беше най-дебела. Тутанкамон много се забавляваше и двамата често се кикотехме тайнствено. Гледах как малките животинчета лазят по пода.

— Господарю?

— Да, чичо Маху?

— Къде са Мерире и Туту? Две костенурки липсват?

— Удавих ги — стоеше с отпуснати ръце. Явно беше видял погледа ми, защото долната му устна започна да трепери. — Бяха предатели — обяви той. — Вече не са членове на Царския кръг, така че ги удавих в една локва и ги погребах в градината.

Погледнах Джарка, но той само поклати глава.

— Сгреших ли, чичо Маху?

Понечих да кажа „да“, но после се замислих за всички мъже, които бях убил в битка или екзекутирал бързо и безшумно в тъмнината на нощта. Протегнах ръце. Той се затича към мен.

— Бяха просто костенурки — прошепнах.

— Бяха предатели — настоя ожесточено той. — С радост биха те убили, чичо Маху.

Докато костенурките обикаляха по пода, подредих дъската и фигурите за игра на сенет^[1] и играхме, докато принцът започна да клюма. Джарка го вдигна, за да го сложи в леглото, а аз ги придружих до другата част на къщата. Икономът в дома на Небамум ме увери, че стаята на Куфу е зорко охранявана. Затворникът не е бил обезпокояван, но му се носят храна и вода, които самият иконом опитва първо. Отворих вратата и надникнах. Куфу лежеше на леглото и хъркаше като прасе.

 

 

Небамум се върна леко пийнал, с огърлица от цветя на врата, лотос, затъкнат зад ухото, а рогът с парфюм, който всеки гост на приема получаваше, се бе разтопил и той ухаеше като хесета от храма. Придържаха го двама от щабните му офицери. Помогнаха му да влезе в преддверието, където той се стовари на един стол и изрева за кана бира. Отвори малкото ковчеже в ръката си.

— Виж, Маху — олюля се застрашително той. — Виж какво ми дадоха.

Беше инкрустирана със злато яка на храбростта, която обявяваше Небамум за „Велик и смел воин“. Върна я в ковчежето и настоя да му правя компания за едно питие. За пореден път разказа своята версия за битката, славната победа на Хоремхеб и моята, както той се изрази, важна роля в нея. Небамум беше истински войник, съкровищница на весели истории, които осмиваха както него, така и началниците му. Бъбреше и за приема: очевидно останалите още пируваха.

— Но — потупа носа си той — не са толкова пияни, колкото се правят. Искат утре малко преди зазоряване да отидеш с тях на лов. Та си викам, защо пък са решили да ходят на лов?

— Защото винаги правим така, винаги сме го правили, Чедата на Кап, Царския кръг: излизаме в пустинята, където няма очи, уши и писари.

— И аз така си помислих — кимна замаяно Небамум. — Искат да говорят за саати, узурпатора.

— Казват, че си видял истинския фараон?

— Не съм казал истинския фараон — моментално изтрезня Небамум. — Той не беше моят истински фараон. Зърнах Ехнатон и казах истината — размаха пръст пред лицето ми и разказа същото, което бях чул по-рано от Нахтмин.

— Сигурен ли си обаче?

— Просто случайност — провлече той. — Знаеш как е, Маху. Виждаш нещо и отначало не го разпознаваш или не осъзнаваш какво си видял. Стана едва след това — поклати глава. — Не бях пиян. Знам какво видях. Беше висок, ъгловат, с изпъкнал гръден кош, шкембе като провиснала торба, широки хълбоци, но най-вече гъвкавите пръсти, онези очи, лицето, дългата брадичка. Премяташе тюркоазена броеница. Веднъж стоях близо до него в Тива — усмихна се той. — По-точно бях залепил чело о земята пред него. Използвах възможността да разгледам мъжа, който се бе заел да обърне всичко с краката нагоре. Помня лица. Това не бих могъл да забравя. Щеше ми се да го бях заловил, но… — сви рамене.

— Може да си се объркал.

Небамум се усмихна.

— Не, не. Ай вече се е заел да търси истината. Узурпаторът и съучастниците му, включително и някои от капитаните на наемниците, вече са отведени в Кхеб-т и подложени на мъчения.

— Лорд Ай е нетърпелив.

— Доведе личния си мъчител — отвърна Небамум. — Узерну.

Разпознах титлата на главния мъчител в храма на Озирис. Беше една от марионетките на Ай, който ръководеше ужасяващите тъмници и зали под Дома на тайните.

— Мислех, че знаеш. Нали Домът на тайните е в твоите отговорности?

— Предполага се — съгласих се аз. — Малка ябълка на раздора между мен и лорд Ай, но постигнахме примирие. Аз не му се бъркам и той със сигурност не се бърка на мен. Е, какво са научили мъчителите?

Небамум вдигна палец и показалец, сякаш хванал косъм.

— Съвсем малко — прошепна. — Едно нещо обаче е сигурно. Според всичко, научено от Ай — а той вече разказва на целия Царски кръг, — Ехнатон е бил видян в Ханаан. Убедени са, че все още е там. А ти какво мислиш за всичко това?

— Може да е вярно. Но ако Мерире може да си играе с узурпатори, Ай може не по-малко.

Старият полковник сбърчи вежди.

— Имам ти доверие, полковник.

Приведе се и ме потупа приятелски по коляното.

— И ти не си лош човек, Маху. Особено за полицай.

— Ами ако Ай е решил да играе същата игра? — продължих аз. — Да разпространи слухове, че Ехнатон е жив. Това ще обедини Царския кръг срещу общия враг.

Небамум се почеса по главата.

— Аз съм прост войник, Маху. Не, това е само извинение. Разбирам какво искаш да кажеш. Ако Египет е силен, единен, такива като мен ще избият враговете му.

— След като аз потеглих оттук — смених темата, — как се държеше Мерире?

— Беше много тих — премига Небамум. — Да, много, доста потиснат. Погрижих се въоръжените му поддръжници да са на безопасно разстояние, но му позволих да се среща със сбирщината жреци. Сякаш… — Небамум изпусна въздух — сякаш чакаше или се ослушваше за нещо. Поиска разрешение да прегледа моята пермет ча.

— Имаш библиотека?

— Да, съвсем малка. Документи, книги, неща, които сам съм избирал. Обичам да чета, Маху. Чувам, че ти си поет.

— И какво търсеше Мерире?

— Каза, че се интересува от Амнетт, Земята на мъртвите. Попитах го отново. Отвърна ми същото. Искаше да види Земята на мъртвите.

— Знаеш ли какво е имал предвид?

Небамум сви рамене.

— Нали ги знаеш жреците. Все дрънкат за нещо. Не виждах нищо лошо. Библиотеката представлява малка стая в задната част на къщата. Мрачно и сухо помещение, подходящо за ръкописи. Там влизаме само аз и котката; живее там, за да лови мишките.

— А бягството на Мерире?

Небамум направи физиономия.

— Знаеш какво е. Божият баща Ай пристигнал с целия си блясък и важност, но по това време вече бях тръгнал. Бяхме получили заповед да потеглим и аз бях готов. Една нощ Мерире и хората му били тук, на другата ги нямало.

— Мислиш ли, че лорд Ай е уредил бягството им?

— Минавало ми е през ума, също и на лорд Хоремхеб — ухили се Небамум. — Може би лорд Ай не е искал Мерире да бъде изтезаван. В крайна сметка… — той се изправи и изпусна каната от бира, която аз хванах и поставих на масата. — В крайна сметка — тръгна към вратата той — би било много неприятно да се екзекутира член на Царския кръг, да не говорим за първожреца на култа на Атон. Както и да е, ще си лягам.

Почаках малко, после слязох и минах през къщата към малката стая на втория етаж, която служеше като библиотеката на Небамум. Помолих иконома да донесе лампи с масло, които запалих. Заспалата в единия ъгъл котка подскочи и тръгна безшумно на обиколка из царството си. Типична войнишка стая, всичко подредено и прибрано. Свитъците стояха в кошници от дебела тръстика. Облаците прах, които се вдигнаха при опита ми да ги извадя, подсказваха, че не са пипвани от седмици. Отидох при лавиците, където в ниши се намираха други папирусови свитъци с подробни етикети и описания. И тук кедровите дъски бяха покрити с фин прах. С лампа в ръка продължих да проверявам лавиците, докато накрая намерих мястото, където по прахта имаше следи. Извадих свитъка. Беше навит набързо — документът, който Мерире бе разглеждал. Разгънах го на масата и останах доста разочарован: беше просто една карта. Йероглифите отгоре твърдяха, че същата е собственост на Ауааул-Шет Аиу, Боговете на тайните врати и пътища, доста помпозно име за нищо и никаква карта на Египет, Синай и Ханаан. Нил беше ясно очертан, както и различните градове, Голямата зелена вода на север, земите на хетите и митанийците, Синайският полуостров и пътят на Хор. Докато местех лампата, осъзнах, че Мерире е отбелязал местонахождението на Ахетатон.

— Защо ще го прави? — прошепнах.

Претърсих отново библиотеката, но не открих повече. Слязох в кухнята и наредих на сънените готвачи да донесат в трапезарията лека вечеря от печено на жар телешко с подправки, пресен хляб и кана вино. Отидох и сритах спящия Куфу. Беше сънен, едва говореше, но аз му казах да се измие и да дойде да хапне с мен. Малко след това седнахме да вечеряме на светлината на лампите. Куфу ядеше лакомо и бързо, а от виното отпиваше такива глътки, че се наложи да му кажа да внимава. Спря с пълна уста.

— Ще спазиш ли обещанието си, лорд Маху?

— Животът, ръцете и сигурността ти са гарантирани. Кълна се в земята и небето. Ще ти бъдат дадени пари, провизии и възможност сам да избереш пътя си на този свят. Сега, Куфу, кажи ми, къде ще отидеш, когато това стане?

Той преглътна с усилие.

— Нека го кажа направо. Ако искаше да последваш Мерире, накъде би тръгнал?

Гледаше чашата вино.

— Ако — изфъфли, — ако трябваше да замина, щях да отида до някое от селата в Източната пустиня.

Спомних си картата, която Мерире бе разглеждал.

— А после на север?

Куфу кимна.

— Ще тръгна на изток, а после на север, за да избегна меджаи, през пустинята и накрая в Ханаан. Това е най-безопасното място за такива като нас. Не че не можем да избягаме в хетския двор, но би било гибелно. Не се съмнявам, че за главите ни са обявени награди, особено сега, когато принц Азиру е една прекършена тръстика. Аз обаче няма да отида при тях. — Погледна ме невиждащо. — Когато ме освободиш, лорд Маху, ще тръгна на юг, към Куш. Ще намеря малък храм и ще доживея дните си в мир.

— Какво според теб би имал предвид Мерире, казвайки Земята на мъртвите? Едва ли е говорел за Далечния хоризонт.

— Чух го да говори за Морето на мъртвите, спомена го между другото, голямо езеро сред сушата в Северен Ханаан. Водата е толкова солена, че в нея не живее нищо, а наоколо е жестока пустиня. Местните скитници твърдят, че някога там са били двата велики града, Содом и Гомор, преди да бъдат унищожени от небесния огън, който опожарил земята и превърнал водата в отрова.

— Нещо друго?

Куфу поклати глава.

— А слуховете, че Ехнатон е бил видян в Ханаан?

— Както сам казваш, лорд Маху, това са само слухове. Организирано беше търсене…

Приведох се над масата с нож на сантиметри от окото му.

— Лорд Маху, истината ти казвам. Защо да лъжа? Принц Азиру търси, но нищо не успя да намери; затова се появи и узурпаторът — пое дълбоко дъх. — Аз бях изключен от Военния съвет, също и Джосер. Подозирам, че са се надявали, ако успеят, по-късно да се появи и истинският Ехнатон. Моята задача бе да обявя, че узурпаторът е истинският фараон, ни повече, ни по-малко.

— Кажи ми нещо — отдръпнах ножа аз. — Джосер бе убит близо до пътя на Хор, но преди да умре, той издрънка нещо за лекаря Пентжу, как Мерире много държал да го привлече в заговора. Вярно, Пентжу има голяма власт, велик лекар е, но откъде този интерес на конспираторите към него?

— Защото беше и член на Царския кръг — запелтечи Куфу. — А и преди беше попечител на принц Тутанкамон и приятел на майка му.

Улових промяната в погледа му, страха. Съжалявам единствено, че не го насилих да говори още тогава.

— Искам да ми разкажеш — оставих ножа и посочих в другия край на стаята, където бях оставил табла за писане с папирус, пера и мастилница. — Искам да отидеш там и да напишеш всичко, което знаеш, от мига, в който градът на Атон започна да се руши — сграбчих китките му. — Искам да знам всичко. Отспал си. Гладът ти е утолен, а в стомаха ти има достатъчно вино. Ще чакам.

Куфу се изправи и изкуцука до масата.

Още пазя документа. Нито за миг не се разделям с него: нека Куфу разкаже сам историята си.