Пол Дохърти
Прокобата Тутанкамон (7)

Глава пета

Меча: унищожавам, изтребвам

Донесоха дълбок бокал за хетския офицер. Седеше с гръб към стената, с лице към мен, Небамум и придружаващите ни офицери. Зад нас се намираха двама нубийски стрелци с опнати тетиви. Отначало мъжът запя тихо на себе си и заклати глава напред-назад. И преди бях срещал хетски воини — сред наемниците, както и онези, които Ехнатон бе облякъл в женски дрехи и нарекъл свой Оркестър на слънцето. Пленникът беше просто младеж, едва ли имаше и двайсет години; на лявата си буза имаше синя татуировка. Писарят, който в момента записва всяка моя дума, ме пита защо си спомням такива подробности. Защото са картини, запечатани в съзнанието ми. Трябва да възстановя миризмата, вкуса, а след това и всичко останало се възвръща. Спомням си задушната миризма на подземието. Вонята за засъхваща кръв, изстиваща пот, на телата ни — все още настръхнали от трескавото вълнение на битката. Хетският офицер се молеше на своя странен Природен бог и отпиваше от виното. Небамум се пресегна и го потупа по китката с тоягата.

— Откъде си?

— Земята на хетите.

Небамум го удари предупредително по китката.

— Откъде си?

— От Сайл, в Делтата.

— Кой те изпрати?

— Владетелят на Двете земи — Ехнатон.

— Откъде знаеш, че е бил той?

— Носеше Пшента, Двойната корона.

— Как изглежда?

Сърцето ми подскочи, докато мъжът изреждаше черти на човек, който би могъл да бъде Ехнатон: висок, слаб, с изкривено тяло, широк ханш, издължено лице и загадъчни очи.

— Кои са най-приближените му съветници?

— Двама от вашите жреци, Куфу и Джосер. Следват го навсякъде.

— Кой друг?

— Хетски полковници. Командири от царската войска.

Мъжът отпи от виното, погледът му се премести върху мен, а в очите му прескочи искра, сякаш се забавляваше. Сигурно беше чул Небамум да споменава името ми. Остави чашата и ме посочи с пръст.

— Пита дали ти си лорд Маху — преведе писарят — и ако е така, защо не си редом с истинския фараон?

— Колко души? — повторих въпроса на Небамум.

— Общо около десет хиляди.

Небамум подсвирна изненадано; мъжът се ухили.

— Лъже — изсъска писарят.

— И кой друг? — настоя Небамум. — Кой съветва този така наречен фараон?

— Азиру, царят на Библос!

Откъм съветниците на Небамум излезе обща въздишка.

— Нищо кой знае колко изненадващо — прошепна Небамум. — Узурпатор, подпомаган от враговете ни в Ханаан, и, разбира се, от хетите, които обожават да се месят където не им е работа.

— Опиши жената — наредих аз. — Съпругата царица на фараона.

Мъжът хвана глава с ръце и заговори трескаво. Улових думата Нефертити.

— Много е красива — преведе писарят. — Червена коса и зелени котешки очи.

— В такъв случай е самозванка — усмихнах се аз. — Нефертити, която аз познавах, имаше сини очи. — Потупах писаря по китката. — Кажи му. Кажи му, че съм видял как Нефертити умира.

Преведе. Мъжът сви рамене и отпи жадно от чашата си.

— Казва ни каквото знае — заяви писарят.

Запитах се колко египетски знае всъщност онзи. Усмихна ми се с изпотрошени кървави зъби.

— Може би трябва просто да го измъчваме и убием накрая.

Промяна в погледа на мъжа.

— Знаеш езика ни? — подразних го аз.

Той направи движение, имитиращо прерязване на гърло. Разпознах думите „Герх е нарит сапт“.

— Какво каза?

— Казва, че всички ще умрем в нощта на Страшния съд. Прав сте, господарю Маху, наистина знае езика ни.

— Кой го е изпратил на тази мисия?

— Херипечиу, командирът на наемниците.

— Какво ще стане — наведох се аз и посочих към гърдите си, — ако отидем при този узурпатор като посланици?

Писарят преведе.

— Шеменсуйон — повторих аз египетската дума. — Шеменсуйон, царски пратеник.

— Сет сасеер сект саса.

— Глупости — подразних го.

— Пер кет — изрече той с презрение. — Саму сабас ебу, себа себу.

— Казва, господарю, че…

— Знам какво казва — задържах погледа на мъжа аз.

— Че ако отида, ще навляза в Огненото поле, Дома на мрака, където демоните и Поглъщачите ме очакват.

— Маху махез — мъжът се смееше, играеше си с името ми. — Маху махез.

— Значи ще бъда изяден от кръвожадния лъв? Погълнат от змията с лъвска глава?

Мъжът закима като щастливо дете. Писарят се върна към въпросите относно нападението. Този път мъжът беше много по-услужлив. Слушахме внимателно разказа му за това как плавали безпрепятствено по реката под фалшиво знаме, като се престрували, че са търговци на път за Мемфис, града на белите стени. Как никой не им се противопоставил, как през нощта се подслонявали в изоставени селища по поречието.

— Казва истината — съгласи се Небамум. — Лорд Хоремхеб ще се заинтересува. По реката плават бойни баржи, въоръжени мъже се движат безпрепятствено. На север от града има брегове, където спокойно може да се скрие цяла флотилия баржи. Попитай го дали е знаел, че принц Тутанкамон е тук.

Мъжът отвърна, че е знаел и точно затова са дошли: да отведат истинския син и наследник на фараона, както и сестра му.

— Как са разбрали? — попитах аз.

Мъжът сви рамене и започна да бълва неконтролируемо.

— Казва — преведе писарят, — че са знаели, но не знае откъде и как са разбрали.

— Имали ли са приятели тук? Съюзници, които са им помогнали.

Отново свиване на рамене.

— Той е младши офицер — намеси се Небамум. — Предполагам, че са се надявали да превземат къщата.

Замълча. Не желаеше да обсъжда този въпрос пред подчинените си офицери.

Разпитът продължи. Мъжът премина на египетски и отново започна да ни дразни. Накрая Небамум вдигна рязко ръка.

— Каза ни каквото може, а и виното му свърши.

Щракна с пръсти.

Нубийските стрелци зад нас опънаха тетивата. Пленникът изправи гръб — едната стрела прониза гърдите му, другата гърлото. Падна назад до стената, ръцете му потрепваха, главата се движеше нагоре-надолу, между устните му се процеди кръв, после въздъхна дълбоко и главата му се отпусна на една страна.

— Изнесете тялото и го оставете при останалите — нареди Небамум и стана.

Излязохме отново на двора. Погледнах нагоре. Анхсенамон ми се усмихваше от един прозорец. До нея беше Мерире. Останах известно време и следвах Небамум из кървавата касапница, където мъртвите врагове биваха съблечени, десните им ръце — отрязвани, а телата — нахвърляни на каруци. Небамум беше наредил да бъдат закарани до най-близкото свърталище на крокодили. Интендантите оглеждаха купчините оръжие. Военен писар седеше на сгъваемо столче с плоча в скута и съсредоточено и хладнокръвно броеше отрязаните ръце, сякаш правеше инвентаризация на чували жито или бъчви вино.

— Общо около четиристотин, господарю — вдигна той глава при приближаването на Небамум. Полковникът прогони облака мухи около себе си.

— Довърши броенето. Някои от труповете едва ли някога ще намерим — посочи разчленените крайници той. — Отнесете ги при останалите. Искам дворът да бъде почистен с вода и оцет, да се донесат кошници цветя, за да се прикрие миризмата. Това е домът ми, а не кланица — нареди на висок глас той.

Нямах търпение да говоря с Небамум, но нищо не можех да кажа в присъствието на останалите, така че се извиних и се върнах в стаята си. Съблякох се и се изкъпах със сол и вода, после се намазах с масла, облякох чиста препаска, роба и меки сандали. Бях замаян и объркан от битката. Все още имах чувството, че около глезените ми се плиска кръв.

Джарка ме очакваше в стаята на принца. Беше коленичил на пода; Тутанкамон играеше с войниците си. От двете му страни седяха Анхсенамон и Амедета, и двете в широки бели роби.

— Поздрав за завръщащия се герой — усмихна се Анхсенамон. Стана, напълни бокал с вино, който дойде да ми подаде. Парфюмът й беше истински еликсир сред вонята на клането и привкуса на кръв и задушлива пот в подземието. — Молихме се за теб, лорд Маху. Как се стигна до всичко това?

Отпих от бялото вино. Анхсенамон отстъпи и ме огледа от глава до пети.

— Погледът ти е някак чужд, а бузите ти са наболи — прошепна тя, — но иначе нито една драскотина. Какво щеше да стане, лорд Маху, ако бяха успели да пробият дотук?

— Нямаше да ви намерят — обади се Джарка. — Вече ви казах какви бяха заповедите ми, господарке.

Погледнах принца, който продължаваше да играе, без да е забелязал присъствието ми. Обикновено скачаше и се затичваше към мен. Отидох и клекнах до него. Мърмореше си нещо под носа, буташе дървените войници един в друг — обикновена детска игра, но толкова напрегнат никога не го бях виждал.

— Господарю, Ваше височество — погалих го по главата аз.

Продължаваше да удря войниците един в друг.

— Господарю?

Отново не последва отговор. Взех единия войник от ръката му. Той се обърна рязко с другия и замахна, сякаш искаше да ме удари; лицето му беше бледо, очите му — празни.

— Господарю?

Взех войника от ръката му; пръстите му бяха лепкави и студени. Седнах и го придърпах към себе си. Не се възпротиви, но продължаваше да шепне, сякаш говореше с някого невидим за мен. Погледнах Джарка бясно.

— Просто е изплашен — приближи се Анхсенамон. — Звънът на оръжията и виковете откъм двора бяха ужасяващи. Той е просто дете, нали така, обични мой?

Тя коленичи до мен. За миг тази дума, „обични“, мирисът на парфюма й, мекотата на рамото и ръката й ми напомниха за Нефертити. Тутанкамон скочи от скута ми и се хвърли на врата й. Известно време стоя така, заровил лице във врата й. Анхсенамон го потупа нежно по гърба, залюля го като бебе. Аз станах и направих знак на Джарка да ме последва. Отвън в коридора го заведох до една малка ниша с прозорец към двора.

— Това страх ли е? — попитах направо.

Джарка изду бузи и изпусна въздух.

— Когато онези мъже нахлуха, се разрази доста жесток бой. Амедета започна да крещи и той я последва. Реших, че това е резултат от уплахата, и го оставих на мира.

— Случвало ли се е преди?

— Един-два пъти, но обикновено му минава бързо.

— Става ли агресивен? — настоях аз.

— Веднъж. Удари ме с ножница играчка; парче кремък одра бузата ми, а той избяга и се скри. Когато го открих, беше добре, макар че не си спомняше какво е направил. Той е просто дете — Джарка повтори думите на Анхсенамон. — Местят го от един дворец в друг, после и това клане. Някой им е помогнал, нали? Сред нас има предател?

— Възможно е.

Обърнах поглед към двора, вече почистен от телата; прислугата беше заета да мие с вода, смесена със сол и оцет. Отстранени бяха всички мъртви и всички оръжия; само голямо петно кръв на стената издаваше какво се бе случило едва преди няколко часа. Внезапно почувствах слабост и замайване. Подпрях се на стената.

— Господарю, добре ли сте?

— Знаеш как е — въздъхнах. — Ще се нахраня и напия. Ще спя дълбоко. Едно нещо е сигурно, Джарка — усмихнах му се аз, — вече не сме царски пратеници. Наглеждай принца и ми кажи, ако това се случи отново.

Бях почти слязъл долу, когато един слуга донесе съобщение. Полковник Небамум желаеше да ме види насаме в стаята си. Когато пристигнах, Собек и Мерире вече бяха там, седнали около малка маса. Самият Небамум сервираше, наливаше вино и поднасяше прясно изпечени хляб и патица. Той също се беше измил и преоблякъл. Не бе останала и следа от воина — просто един ветеран в бяла роба и златна огърлица, показваща заемания пост. Въпреки това лицето му беше изпито и смръщено, а очите — кървясали. На ръката си бе получил сериозна рана, която лекарят вече беше превързал. Собек, който имаше подобна рана на дясното бедро, се опитваше да стегне превръзката.

— Не го прави — предупреди го Небамум. — Не знам защо, но раната ще загние. Дръж превръзката възможно най-хлабава. Лорд Маху — посочи възглавниците да седна.

Седнах и Небамум ми сервира; патицата ухаеше вкусно.

— Хайде, яжте — подкани ни Небамум. — Освободих прислугата — обясни и седна. — Вдовец съм и нямам синове, макар че не страдам излишно. Две-три от местните дами се грижат за нуждите ми.

Посочи тъмната стая, в която имаше само няколко ракли, столове и маси. Най-впечатляващото в нея беше огромен стенопис, изобразяващ Аменхотеп Великолепни, облечен като Монту, бога на войната, който летеше с колесницата си сред стотици трупове.

— Той е моят герой — усмихна се Небамум. — Често идвам тук да кажа молитвите си. Когато беше фараон, нямаше никакво съмнение в Единствения — хвърли бърз поглед на Мерире той. — Когато той беше фараон, хетските наемници не плаваха по Нил и не нападаха Града на белите стени. Ограбваха съседни имения — въздъхна той, — убиваха един-двама слуги. Изпратих войници да претърсят крайбрежието, възможно е някои все още да се укриват.

Мерире запази мълчание, без да вдига поглед от храната пред себе си. Най-накрая се отърси от унеса си:

— Откъде са знаели, че сме тук?

— Да не би да намекваш, че аз съм им казал? — отвърна рязко Собек.

— Разбира се, че са знаели — намеси се Небамум. — Не е трудно да се досети човек. Вашата флотилия е била забелязана от мнозина. Прекарахте тук вече няколко дни, хората знаеха…

— Трябваше да оставите принца в Ахетатон — натърти Мерире.

Преместих се, за да мога да гледам право в него: закръгленото, набожно лице, боядисаните със зелен въглен клепачи, амулетът със Слънчевия диск все още на врата му. Стоеше самодоволно като отровна жаба, бузите му — издути и готови да изплюят отровата. Имаше онзи доволен вид, който винаги ме вбесяваше, когато бяхме Чеда от Кап. Предизвикваше ме да го нападна открито, да попитам дали той е предателят.

— Мислиш ли, че трябва да продължим мисията си? — попита и налапа парче месо.

— Не! — отвърнах. — Знаеш, че е невъзможно. Ще намерим смъртта си.

— Ти наруши заповедите на Царския кръг. Декретите на Таурати — предпочете да спомене официалното име на регентския съвет той. — Наруши ги два пъти. Могат да те обвинят в измяна.

— Тогава се опитай да ме арестуваш!

Мерире махна презрително:

— Трябва да продължим мисията си.

— Глупости! — погледнах аз Небамум, но той отказа да се намеси; този въпрос не го касаеше.

— Тогава аз ще продължа своята мисия — заяви той, отблъсна малката маса, стана и се затътри към вратата.

— Жрецо! — скочих на крака аз.

Мерире спря и се обърна. Зърнах меча на Небамум на една маса до вратата, изтичах и го издърпах. Мерире се обърна отново към вратата, но аз го блъснах. Небамум и Собек скочиха. Опитах се да сграбча Мерире за главата, но в ръката ми остана само перуката. Той се обърна със зачервено лице и блеснали очи. Погледна меча.

— Какво ще направиш, Маху, Песоглавецо от Юга? Ще убиеш първожрец? Имаме заповеди от Царския кръг — опита се да ме отблъсне той.

— Тази сутрин — изсъсках аз — същите онези хора, с които би трябвало да преговаряме, се опитаха да убият мен и всички в този дом, освен може би теб — сграбчих амулета със Слънчевия диск и откъснах веригата от врата му. Той трепна от болка.

— Полковник Небамум — протестира той, — това е немислимо, това е светотатство.

— Лорд Маху! — предупреди Небамум.

— Аз съм настойник на принца — отвърнах, — официалният му попечител — допрях върха на меча в дебелата гуша на Мерире. — Не мисля, че мога да ти позволя да си отидеш. Арестуван си.

— Как смееш? — изпелтечи Мерире.

Опита се да се освободи, но аз го притиснах към вратата и засилих натиска по меча под брадичката му.

— Да ти припомня ли закона? — продължих, без да отделям поглед от онова дебело, кръгло лице, като едва се сдържах да не го премажа или да натисна меча още няколко сантиметра. — Законът на фараона е много ясен. Нападението срещу владетеля, член на неговото семейство или на Свещения кръг е държавна измяна, която се наказва със смърт.

Част от гнева по лицето на Мерире се изпари.

— Нали не намекваш — потрепери гушата му, — нали не намекваш, че съм предател? Нищо не знаех за нападението.

Отстъпих.

— Не съм казал такова нещо, но полковник Небамум бе свидетел на казаното и от хетския офицер. Дошли са тук да ме убият и отвлекат принца и принцесата: това е измяна! Ти знаеш, полковник Небамум — не отмествах поглед от Мерире, — че според законите на фараона никой не може да преговаря с предатели. Ето защо, поради нападението, мисията ни приключва. Ти, лорд Мерире, понеже заплаши да нарушиш закона на фараона, ще бъдеш задържан под домашен арест. Аз поемам цялата отговорност. Така, тъкмо си тръгваше, нали?

Отворих вратата и изревах на стражите в дъното на стълбището. Те дотичаха запъхтени.

— Придружете лорд Мерире до стаята му — обявих аз. Първожрецът изглеждаше, сякаш ще протестира. — Ако се противопостави, вържете ръцете му.

Мерире изпъчи гърди, а тлъстите му пръсти се заеха да оправят красивия шал около раменете.

— Сам ще отида до стаята си. Нямам нужда от придружители.

Слезе по стълбите. Стражите ме погледнаха, кимнах да го пуснат да мине.

— Последвайте го — наредих. — Стига да отиде където трябва и да остане където трябва, няма нужда да се намесвате!

Върнах се в стаята.

— Мислиш ли, че Мерире е предател? — попита Собек.

Седнах отново на възглавниците.

— Възможно е, но в крайна сметка наистина половин Египет знаеше за мисията ни. Чудя се какво щеше да стане, ако нападателите бяха успели — разчупих парче хляб. — Ако бе станало така, това едва ли щеше да ни занимава сега, нали? Но да отговоря направо на въпроса ти, Собек: да, подозирам, че Мерире е предател, макар че доказването на това подозрение е вече друг въпрос.

— Дали е част от конспирацията или инициатор?

— Не знам, Собек. Това е като маранята в пустинята; тя се изкривява и обърква, воал, който скрива истината; измамата замъглява преценката ни; абсолютно съм сигурен обаче, че някаква невидима нишка свързва Мерире с узурпатора.

— Тогава защо настоява да продължи мисията? — попита Небамум. — Смяташ ли, че е просто претекст, за да осъществи контакт? Да каже на узурпатора, този измислен фараон, всичко за онова, което се случва и се планира в Египет?

— И двете. Аз бях поканен като гаранция, като знак на добра воля спрямо останалите от Царския кръг в Тива. Разбира се, когато стигнем там, може да се случи какво ли не. Няма да съм първата жертва на блатната треска в Делтата — поклатих глава. — Мисля, че това е истината, макар че има още нещо около тази атака, което не разбирам съвсем.

— Но откъде са знаели, че сме тук? — отпи вино Собек. — Да, да, знам, че флотилията ни може да се види от брега, а пристигането ни тук трябва да е било известно на шпионите им. Но информацията, че принцът всъщност се намира в дома на полковник Небамум?

— Има нещо, което не казах на Мерире — отмести се Небамум и извади малко излъскано ковчеже изпод една възглавница. Отвори го и извади парче окървавен папирус. — Взехме това от хетските офицери, груба карта, ето! — Небамум зашари с пръст по рисунката. — Завоят на реката, плитчините, папирусовата горичка, градът, малкото пристанище пред къщата ми.

Папирусът беше изцапан и опърпан, покрит с неразбираеми за мен знаци и символи.

— Може да е дело на Мерире — продължи Небамум, — на някого от антуража му или, в крайна сметка, на всеки един вражески шпионин. Ние имахме шпиони в Делтата. Много работа свършиха, няма що! Узурпаторът сигурно има шпиони в Мемфис, Града на белите стени, дома гарнизон на генерал Хоремхеб. И все пак — усмихна се Небамум — не всичко е толкова черно. Тази нощ пристигна вестоносец.

— И? — попитах аз в очакване.

— Хоремхеб и Рамзес са потеглили. Наредено ми е да подготвя легионите на Хор и Изис.

— Дали не сгрешихме, Маху, като доведохме принца тук? — попита Собек. — Може би не трябваше да разполагаме всичките си наемници в града, а да ги доведем близо до реката?

— Разбира се, че направих грешки — отсякох аз. — Сякаш съм в Червената земя. Всичко е замъглено и неясно. Кое е истинско? Кое е мираж? Кой казва истината и кой лъже? Хора като Мерире се надяват да направим грешка. Ние се молим те да сгрешат. Със сигурност сгрешиха тази сутрин. Не успяха да стигнат до тази къща навреме. Полковник Небамум, ти си войник. Колко битки се печелят и губят благодарение на късмет, просто шанс?

Полковникът се подсмихна.

— Ще доведа наемниците ви — обеща той. — Казармите ще ги нахранят и ще се погрижат за тях. Могат да лагеруват на брега.

— Защо не изкараме онова свещено лайно от стаята му? — възкликна Собек. — Ще го изправим на съд, ще отсечем главата му и ще я изпратим на узурпатора.

— Още една грешка — спрях го аз. — Първожрец на Египет, екзекутиран публично без истински процес? На узурпатора това много ще му хареса. Царският кръг ще се разпадне. Дори Ай и Хоремхеб ще попитат по силата на какъв закон и правомощия съм извършил такова нещо! — почесах се по главата. — Мерире има могъщи поддръжници както сред жреците, така и до известна степен сред армията, да не споменаваме онези, които просто обичат да се бъркат, да бутат фитили само заради зрелището.

— Значи спирате дотук? — поинтересува се Небамум. — Няма да продължите на север?

— Нима можем да го направим? — въздъхнах аз. — Все още не разбирам съвсем какво иска Мерире. Ние сме като лодка в мъглата или пътник насред пустинна буря, просто се лутаме.

— Хетите потвърдиха едно — Небамум избута една чиния с посребрени ръбове и взе чашата вино. — Чувал съм разкази, легенди за жестокостта, която цари в бунтовния лагер при Сайл. Нашествениците са приели жестокостта на хиксосите — изтезават и горят хора живи. Мислех, че са просто измислица, но той спомена Дома на мрака, Огненото поле. Подозирам, че узурпаторът показва милост към онези, които го признават, и е безпощаден към останалите. Нищо чудно, че шпионите ни не успяват. Е — понечи да стане той, — единственото, което мога да направя, е да изчакам нови заповеди или пристигането на генерал Хоремхеб. Какво ще правите вие, Маху?

— Не знам.

Станах, благодарих на Небамум и се върнах в стаята си с твърдо легло и няколко скрина. Гола стая, стая на войник, с малко украса; действаше ми успокояващо. Поспах малко и станах късно следобед. Отидох да видя принца. Спеше дълбоко. Джарка седеше в другия край на леглото и плетеше малка кошница, нещо, което правеше, когато е притеснен или ядосан. Извадих плочата му за писане на покрива. Войниците на Небамум продължаваха да претърсват около стените; разтваряха храстите, търсеха трупове или оцелели врагове, успели да изпълзят под прикритието им. Докато сядах, вик раздра въздуха. Последва още един. Отидох да погледна. Войниците бяха намерили двама ранени, бяха ги умъртвили и сега влачеха телата им по пътеката.

Седнах, подпрян на стената. На писмото, което бях научил в Дома на обучението като Чедо на Кап, се опитах да разбера проблема, който не ми даваше мира. Първо, фракциите в Царския кръг започваха да се очертават. Общо четири групи: Ай и внучката му; Хоремхеб, Рамзес и военните; администраторите като Майа и Хюйи и атонистите, водени от Мерире. А аз? Приятел всекиму, съюзник никому. Аз служех на принца. Второ, един узурпатор, фараон самозванец, бе нахлул в Делтата, подпомаган и насърчаван от Куфу и Джосер. Трето, узурпаторът бе подкрепян с хетско злато и сребро, да не говорим за войска, а също и от враговете на Египет в Ханаан. Четвърто, Царският кръг бе информиран за нашествието на узурпатора. Предложението на Мерире да преговаряме при всички положения звучеше като разумен ход; той щеше да даде на Хоремхеб и Рамзес достатъчно време да съберат войска. Мерире беше поискал моето съдействие. Дали първожрецът се бе надявал от самото начало, че ще взема принца и Анхсенамон със себе си? Пето, на същото събрание на Царския кръг Мерире беше протестирал срещу това, че членовете на култа към Атон биват тайно избивани от шабтите на Ехнатон. Веднага след това генерал Рахмос, един от най-горещите поддръжници на Мерире, бе убит. Шесто, Анхсенамон се бе обявила за замесена в смъртта на Рахмос, като ме бе уверила, че е успяла да влезе в съюз с Мерире, вероятно с одобрението на Ай. В такъв случай откъде идваше нападението срещу мен? Сериозен опит за покушение, целящ по-скоро да сплаши, отколкото да навреди. Седмо, на следващия ден Мерире поиска на хората му да бъде осигурен покрив и защита в силната крепост Бухен, а принцът да бъде отдалечен от съображения за собствената му сигурност от опасностите на Тива. Осмо, защо узурпаторът не бе тръгнал на юг? Защо се бавеше в Делтата? Девето, каква беше целта на нападението над дома на Небамум? Вярно е, че флотилията ни е била забелязана по Нил, както и акостирането ни в Мемфис. Но цялата тази информация можеше да бъде получена и от шпиони.

Оставих писалката и потопих пръст в мастилницата. Някъде се криеше голяма лъжа. Разбира се, всичко беше лъжи. Въпреки това дори лъжите имат своеобразна логика. Тази обаче — не.

— Лорд Маху? — Небамум се качи и спря задъхано. — Има новини. Вражеска флотилия! Част от нея е била забелязана на юг от Белите стени.

— На юг? — възкликнах аз и оставих плочата до себе си. — Искаш да кажеш, че баржите са отминали Мемфис, а после са се върнали да нападнат.

— Поне според рибаря, който донесе новината. Не каза ли, че първоначалната ви цел е бил Ахетатон?

— Да, да, така беше.

Небамум разпери ръце.

— Новината за битката се е разпространила по цялото поречие. Рибари идваха да видят с очите си. Разпознаха две от баржите. Рибарите твърдят, че са ги видели най-малко преди два дни с фалшиви знамена и без съмнение снабдени с фалшиви пропуски, които са унищожили преди началото на нападението. Дързък, дори арогантен ход, но в крайна сметка кой би посмял да спре натоварена с наемници баржа? Както казах по-рано, войски се придвижват по цялата река. Погледнете собствения си ескорт. Една част са египтяни, останалите са наемници. В друго време и на друго място те можеше да се бият срещу нас.

Благодарих му и се върнах към собствените си мисли. Отново и отново преглеждах списъка. Най-накрая мъглата започна бавно да се вдига.

— Анхсенамон, малка лъжлива мръсница такава! — прошепнах. — Логиката говори, че не ти контролираш тази игра. Това е работа на други.

Слязох до малката трапезария, най-разкошната стая в къщата, с висок таван, колони със златен обков, големи прозорци и стени, боядисани в тъмносиньо. Слуга ми каза, че принцесата е там. Двете с Амедета бяха полегнали на подиума в далечния край сред множество струпани възглавници, а пред тях имаше маса, отрупана с месо и плодове. Подаваха си взаимно парченца нар, смееха се и си говореха безгрижно. И двете бяха пили доста; очите им блестяха, а лицата им бяха зачервени и намазани с парфюма от плътните напомадени перуки. Спрях пред подиума и се поклоних.

— Господарке, бих желал да поговоря с теб.

— Коя от двете? — усмихна се глуповато Амедета.

— Господарке — вперих гневен поглед в Анхсенамон. Тя изпухтя и понечи да възрази. — Господарке — повторих аз.

— Ох! Ако ще стоиш там и ще ме гледаш гневно…

Амедета стана, клатушкайки се, и без да спира да се киска в шепи, се отдалечи, като едва запазваше равновесие.

— Е? — облегна се назад Анхсенамон.

От движението робата й се разтвори и почти разкри боядисаното й зърно. Тя го погали с лилав нокът, после потопи пръст в една чаша вино и ме напръска.

— Господарке, кажи ми истината.

— Какво е това?

— Нещо, което не ти е много познато.

— Песоглавецо, ти ми се подиграваш.

— Нима бих посмял?

Приведе се към мен:

— Защо, Маху? Защо правиш всичко това? За какво ти е?

— Просто го правя. Аз съм част от него. Няма къде другаде да отида и няма какво друго да правя.

— Истината ли говориш, Песоглавецо? Вярно ли е, че си обичал баща ми и майка ми? В бляскавите времена преди Аатару… Знаеш какво е това, нали?

— Огнена змия кръвопиец.

— Преди Аатару… — подпряла лакти на масата, Анхсенамон, изглежда, повече се интересуваше от плодовете. Взе парче пъпеш. — Преди Аатару да погълне всичко — добави тя, пелтечейки — и да го изплюе на един пясъчен дъх. Затова ли си тук наистина, Песоглавецо от Юга, защото си ги обичал?

— Истина е, някога обичах и двамата, както съм обичал и други.

— О, имаш предвид Хийа, Митанийската маймуна?

— Да, господарке, майката на твоя полубрат.

— Да, да, точно така — премести маслената лампа по-напред, сякаш искаше да огледа лицето ми по-внимателно. — А сега Тутанкамон, нали? Баща ми, независимо от виното, опиатите и трескавата си лудост накрая повери любимия си син на теб. Нашият принц е брънката, нали, която все още те свързва с баща ми? Това — усмихна се тя — и фактът, че баща ми може да е все още жив.

— Ако майка ти не го е убила. Поне това ми разказа в нощта, след като Рахмос беше убит. Но ти, разбира се, лъжеше, нали така?

Тя се стегна; всички признаци на пиянство се изпариха.

— Каза, че си приятел и съюзник на Мерире — обвиних аз. — Че си го примамила и спечелила с вниманието си. Така е, нали?

Анхсенамон гледаше втренчено.

— Казала си на Мерире, че шабтите на Ехнатон са контролирани от мен. Каза ми, че имаш пръст в убийството на Рахмос, защото е можел да разкрие пред Ай връзките ти с Мерире — довърших аз и се наведох към нея. — Това, господарке, е лъжа!

— Как смееш?! — ръката й посегна към ножа за плодове. Сграбчих китката й.

— Кажи ми, че не е било лъжа. Знам, че е лъжа. Господарке — стиснах китката по-силно, — днес едва не загинах. Не съм в настроение за твоите игрички — стегнах хватката си още малко. — Ще я счупя и тогава двамата с теб ще станем врагове. Сега ми кажи истината: не си знаела нищо за това нападение. Ти си просто зрител, а не първопричина.

Анхсенамон трепна от болка.

— Сприятелила си се с Мерире по заповед на дядо си?

— Да! — изрече тихо тя.

— Но не си успяла да научиш много?

— Да.

— Защото Мерире знае, че зад теб стой Ай?

— Да.

— Но нито ти, нито дядо ти имате нещо общо с шабтите на Ехнатон. Двамата с Ай сте толкова озадачени, колкото и аз, нали?

Анхсенамон кимна.

— А убийството на Рахмос? Ти нямаш нищо общо с него?

Отново кимване.

— Тогава защо ме излъга? По нареждане на Ай? — Отпуснах китката й.

— Защото не съм дете — изсъска тя. — Исках да направя впечатление! Дядо ми е не по-малко объркан от теб. Страхува се от узурпатора. Страхува се от властта на Мерире над атонистите. Страх го е от Хоремхеб, да не говорим за Майа и Хюйи. Има нужда от време, за да се укрепи.

— Ние трябва да оцелеем — отвърнах и слязох от подиума. — Лека нощ, господарке. Не забравяйте, вашата арогантност ме обърка и едва не ни струваше всичко.

— Маху? — усмихваше се през сълзи Анхсенамон и разтриваше китката си. — Нали все още сме приятели? Трябва да се срещнем отново. Бих искала да бъда научена на дисциплина от Песоглавеца от Юга.

— Лека нощ.

Срещнах се с Джарка и Собек в малкото преддверие пред спалнята на принца; двама мои наемници пазеха вратата.

— Слушайте. Сигурен съм, че вече знам истината. Или поне част от нея: попаднахме в капан, подготвен от Мерире. Не! — направих знак да мълчат аз. — Хоремхеб, Рамзес, Майа и останалите, включително и Ай, искат мечтата за култа към Атон да бъде забравена възможно най-бързо. Мерире е различен. Той е използвал мистерията около истинската съдба на Ехнатон, проблемите на Египет в Ханаан и мечтите на хетите за империя. Той и този узурпатор, измисленият фараон, са близки съюзници, макар че още нямам доказателство за това, както и за връзката на Мерире с шабтите на Ехнатон.

— Невъзможно! — възкликна Собек.

— Напротив, те са убийци, който действат под негово ръководство. Подозирам, че ги използва да се отърве от членове на собствената му фракция, на които няма доверие. И което е по-важно, подклажда и поддържа пламъците на страха. По някакъв начин той и узурпаторът имат една и съща мечта. Но всичко по реда си. Анхсенамон няма нищо общо с убийството на Рахмос; то е било извършено по заповед на Мерире. Може би му е нямал доверие. Или пък старият генерал не е бил достатъчно ревностен в подкрепата си. Преди всичко Мерире е искал жертва. Фактът, че Рахмос беше с моето наметало, няма никакво отношение, той вече е бил набелязан. Градинарят, който извърши убийството, е бил таен атонист. Ако проучим по-внимателно, ще разберем, че някога е работил в Ахетатон, вероятно във Великия храм. Бил е член на фракцията на Мерире. Извършвал е за него убийства, за които му е плащано в злато, сребро и скъпоценни камъни. Сутринта на убийството на Рахмос Мерире и антуражът му влизат на територията на двореца. Мерире изпраща един жрец да се срещне с неговия агент, градинаря.

— И жрецът също е бил жертван?

— Разбира се. И тогава Мерире може да обяви, че още с влизането в двореца един от хората му е убит, мястото му е заето от убиец, готов за второ убийство — унищожаването на лорд Рахмос. Мерире се е погрижил и някой в двореца да залости вратата, за да не може убиецът да избяга. Трябвало е да умре. За Мерире е важно да докаже, че убиецът не е от неговите хора, за да може да посочи с пръст другаде.

— А нападението над теб? — поинтересува се Собек.

— По-късно същия ден един от последователите на Мерире — не може да няма такива в двореца — се погрижва в стаята ми да бъде донесена кошница пране със скрити в нея змии. Същата нощ един слуга е изпратен с изричната заповед да извади прането от кошницата — свих рамене. — Знаете какви са слугите в двореца. Ако някой им каже да започнат да хвърлят златни бокали в Нил, ще го направят. Защо да подозират опасност или предателство? И злото е направено. Мерире може открито да твърди, че Тива, в това число и дворецът Малгата, не е безопасен нито за него, нито за служещите на принца.

— И затова иска крепостта Бухен — усмихна се Джарка. — И преместването на принца в Ахетатон.

— Той е знаел, че Царският кръг ще се съгласи — добави Собек. — Те искат Мерире да отиде на север. Знаят, че ти ще отидеш с него. Искането на Мерире принцът да те придружи до Ахетатон изглежда съвсем логично.

— Известно време всичко върви по плана на Мерире. Не допуска грешки. Не е искал принцът да бъде убит. Нападението тази сутрин е било предвидено за Ахетатон. С фалшиви знамена и писма онези баржи са щели да акостират в полуизоставен град. Нас щяха да убият, а принца, Анхсенамон, Мерире и антуража му — да отвлекат.

Собек подсвирна изумено.

— И после какво?

— Мерире щеше да има най-доброто и от двете страни — обясних аз. — Може да твърди, че го държат в плен, докато узурпаторът държи и законния владетел на Египет. Щом това стане, узурпаторът ще поеме на юг, събирайки войска по пътя. Така ще могат да показват младия принц като истинския водач на силите им. А междувременно Мерире ще организира въстания в различни градове…

— И ще отвлече вниманието на лорд Ай — намеси се Собек, — да не говорим за Хоремхеб и Рамзес, с тези въстания и с бунта, който без съмнение щеше да избухне в Бухен.

— Съгласен съм. Бухен е порталът към Нубия. Принцовете на Куш с радост биха се съгласили да вдигнат въстание в замяна на обещания за повече права и привилегии: по-голяма независимост, по-голяма свобода от Тива. Хоремхеб е умен генерал — добавих аз, — или поне така си мисли. В коя посока би тръгнал? На север или към Бухен, на юг? Да не говорим за бунтовете по средата.

— Трябва да убием Мерире — обяви Джарка. — Ще кажем, че е било нещастен случай, или че се е разболял.

— Нека остане жив засега — възразих аз. — Онова, което трябва да направим, е да разберем каква е истинската сила на узурпатора. Джарка, утре сутрин аз ще напусна Мемфис. Ще си острижа косата — ухилих се. — Ще помоля Собек да ме понасини тук-там и да остави по някой белег. Ще отида на север в Сайл и ще предложа услугите си.

— Може да те разпознаят.

— Няма да ме очакват. Ще променя външния си вид. Знам какво търся. Не можем да се доверим на никой друг. Няма да казвам на никого, освен на полковник Небамум. Ти, Джарка, ще останеш да пазиш принца и Анхсенамон, нищо че е лъжкиня, която се опитва да поеме отговорност за всичко.

— А аз? — попита Собек.

Потупах го по рамото:

— Ти можеш да избираш, приятелю. Можеш да останеш тук с Джарка или да дойдеш с мен! Междувременно ще посея малко объркване. Мерире и свитата му ще бъдат държани под домашен арест. Той ще се чуди къде съм отишъл.

— И? — не се стърпя Джарка.

— Ще му кажа, че ще се нося по течението на реката и при достатъчно добро предложение може дори да сменя лагерите.