Пол Дохърти
Прокобата Тутанкамон (4)

Глава втора

Нека: демон-змия

Известно време съвещателната зала се огласяше от крясъци и викове. Гледах Ай с отворена уста. Хоремхеб и Рамзес седяха шокирани. Мерире обаче скочи на крака и закрещя на Ай:

— Защо не ни казахте веднага? Защо сега?

Още тогава си помислих, че преиграва.

Погледът на Ай се премести върху мен; на устните му играеше тънка усмивка. Хитрата мангуста! Задържал беше тази информация, за да ни разтърси веднага след като ни напомни, че в очите на мнозина сме предатели, причината за падението на Египет, проклети от всички страни: онези, които мразеха Ехнатон, и онези, които го подкрепяха. Единствената причина, поради която главите ни бяха все още на раменете, бе, че имахме власт, че държахме здраво юздите на колесниците. Ако Ехнатон се бе завърнал, бяхме осъдени на смърт. Ако Ехнатон се бе завърнал, щеше да прояви малко милост към онези, които някога бе смятал за свои приятели и които бяха предали неговата Велика визия.

— Но той е мъртъв! Мъртъв е! — скочи Рамзес на крака. Лицето му беше изкривено от ярост, а виковете му заглушиха останалите крясъци в залата. — Ехнатон е мъртъв! Трябва да е мъртъв!

— Така ли? — изрева Мерире в отговор. — Къде е трупът му? Къде?

Този въпрос успокои страстите. Мерире бе разбудил призрака от кошмарите ни. Ай вдигна ръка за мълчание.

— Нека ви кажа какво знам. Един самозванец, да — продължи да охлажда страстите той, — един самозванец се е появил от Синайската пустиня и се е обявил за фараон Ехнатон, за „красив като формите на Ра, единствения син на Ра“. Редом с него върви жена, която твърди, че е Нефертити. В тях се намира царският картуш и с него издават прокламации. Развяват флага и знамената на Атон. Отначало дошли в Делтата, подкрепяни от хетски наемници.

— Наемници? — присмя се Хоремхеб. — Имате предвид войници, заети им от хетския цар?

— Завзели са Аварис в Делтата — отвърна Ай смело.

С това прикова цялото ни внимание. Ужасено мълчание. Ако този самозванец беше в Аварис, той можеше да тръгне надолу по реката и, закрилян от войски по фланговете, да завземе големите градове на Нил.

— Там имаме войска — изрече тихо Рамзес.

— Самозванците са били приети от генерал Ипумер и легиона на Птах — додаде в отговор Ай. — Войниците са били спечелени лесно с дарове и злато. Части от легионите на Хекет и Баста също са се присъединили към тях. По наша информация са достигнали Червените планини.

— Защо не сме били известени по-рано? — попита Хюйи.

— Придвижили са се бързо. Освободили са робите от кариерата при Ройо и набили на кол царския надзирател. Синът му успял да избяга в Мемфис. Ето как вестта е достигнала до нас.

Загледах се в рисунката на стената, която изобразяваше Тутмос IV в битка срещу злите азиатци. Фараонът в пълен триумф, подкарал през телата на съсечените врагове колесница в синьо и златно, теглена от тъмни, окървавени коне, и всичко това на жълтеникав фон от слонова кост. В дъното на рисунката художникът бе изобразил един от враговете, скрит в храстите. Очите му сякаш гледаха право в мен — ужасът и изненадата на човешкото същество, уловено в капана на смъртта. Помислих си, че всъщност и ние сме в капан. Така ли щеше да свърши всичко?

— Трябва да преговаряме с тях — хленчещият генерал Рахмос, разтреперан от страх, вдигна ръка в желание да говори за пръв път този ден. Седеше редом с Туту, Мерире и останалите атонисти. За миг се зачудих дали те нямат нещо общо с настоящите неприятности; имаше нещо в начина, по който седяха…

— Да преговаряме! — извика Хоремхеб. — И какво ще им предложим? Долното египетско царство? Налог? Защо този узурпатор е бил приет толкова бързо? Името на Ехнатон е омърсено!

— Не във всеки град — отвърна рязко Рахмос. — Наричаш го самозванец, узурпатор, а ако е истинският фараон, истинският син на Аменхотеп III?

Думите му увиснаха във въздуха. Прав беше. Ненавиждан или не, Ехнатон по право носеше Двойната корона на Египет^[1].

— Маху — обърна се към мен Ай.

— Генерал Рахмос говори истината — подбирах внимателно думите си аз. — В момента Египет е разделен, разцепен на различни фракции. Едни подкрепят Атон, други — Амон Ра, докато има и градове и провинции, които с радост биха се отървали от сюзеренната власт и на двамата. Какво предлага този узурпатор?

— Заплашва да отмъсти на Египет — доразви свитъка Ай. — Ето отказ от неговата прокламация: „Тежко на кървавия град Тива, пълен с лъжи и идолопоклонничество. Скоро ще се разнесе в него воят на битката: свистенето на бича, тропотът на колела и галопиращи коне, връхлитащата колесница, проблясващият меч и яркото копие… огромна купчина трупове ще гният под слънцето“ — остави свитъка да падне на земята. — И прочие, и прочие, и прочие…

— Трябва да ме изпратите на север — предложи Хоремхеб, — мен и генерал Рамзес. Ще съберем легионите на Хор и Изис.

— А ако загубите? Ако войниците се разбунтуват? Ето ни там, откъдето тръгнахме. Ще останем напълно беззащитни. Маху — посочи ме с ръка Ай, — искам твоето мнение.

— Легионите на Изис и Хор трябва да бъдат изтеглени обратно в Тива, за да я защитават, а също и да ни пазят от въстание. Трябва да печелим време, да разберем кой е този узурпатор и какви са намеренията му.

— А какво е личното ти мнение? — пожела да узнае Рамзес.

— Той е узурпатор — отвърнах аз с увереност, която не чувствах. — Всички знаем как царицата на Ехнатон, Нефертити, се разболя и почина.

— Отровена! — извика Туту. — Тя беше отровена!

— По собствената си воля — излъгах.

Туту се усмихна на себе си и отмести поглед.

— Но с Ехнатон е различно — обади се Мерире. — Зададох въпрос. Къде е тялото му?

— Колко бързо ще се разпространи тази новина из Тива? — попитах, игнорирайки първожреца.

— До една седмица — отвърна Ай.

— В такъв случай трябва да издадем прокламации, с които обявяваме този Ехнатон за узурпатор, измамник, финансиран и подкрепян от чужда войска.

— Но той носи печатите — протестира Мерире. — Развява знамето на Атон. Маху, ами ако тази жена е самозванка, но Ехнатон наистина се е върнал?

Не можех да отмина тази възможност.

— Какво знаем за изчезването на Ехнатон? — продължи Мерире гладко. — Знаем, че отиде в Червените земи и не се върна.

— А има и още, нали? — попита Ай уморено. — Нали така, Майа?

Надзирателят седеше с прегърбени рамене. Промърмори нещо под носа си. Рамзес му извика да говори по-високо.

— Когато Ехнатон изчезна — каза Майа с поглед в тавана, сякаш запленен от синята боя, от сребърните и златните звезди по него, — с него изчезна и значителна част от съкровището му.

— Откраднато — заяви Рамзес. — Ахетатон беше в хаос. Хората са вземали каквото могат. — Огледа набързо седящите. — Придворни, чиновници, жреци.

— Не! — поклати глава Майа. — Това беше личното съкровище на фараона. Злато, сребро, скъпоценни камъни, около шест големи ковчежета. Може да се пренесе от… седем-осем мулета — пресметна той.

— И защо сте го крили досега? — поинтересува се Хюйи.

— Защото е нужно време — отвърна Майа остро. — Защото, лорд Хюйи, отнема време да се прегледат всички архиви, да се установи какво имаме и какво — не. А сега ви казвам, че нямаме много. Ако настоящата криза продължи, ще се наложи да започнем да сваляме златото и среброто от храмовете, да претопяваме свещени съдове. Генерал Рамзес — махна с ръка Майа — говори за войски, но само боговете знаят как ще ги изхранваме, въоръжаваме и плащаме.

Абстрахирах се от виковете и крясъците. Вниманието ми бе привлечено от онази рисунка. Исках и да избягна погледа на Ай, докато се опитвах да контролирам биенето на сърцето си. Мозъкът ми се мяташе като зарове в чаша. Кое от това беше истина? Имаше ли Ай пръст във всичко? Дали не бяха това негови кроежи, завои и заобикалки, за да увърти всички в мрежата си? И ако е така, каква бе целта му? Сетих се за шабтите на Ехнатон. Не бях казал на колегите си, че до тялото на всяка жертва бяхме намерили скарабей с имената на Ехнатон. Неведнъж се бях питал дали тези тайни убийства не са дело на Ай, прикритие, за да се отърве от опонентите си в града. Правил го бе преди, защо не и сега? Когато най-накрая вдигнах поглед, улових мимолетния страх на лицето му: кратък поглед, движение на очите и устните, сякаш Ай, великият интригант, за първи път бе хванат натясно, а добре подготвеният му план — отхвърлен. Гледаше ме умолително, сякаш несигурен какво трябва да каже или направи.

Хоремхеб и Рамзес вече бяха сближили глави. Какво ли крояха тези две пантери? Шпионите ми бяха докладвали и за техните приглушени разговори. Кръвната линия на Тутмос се крепеше единствено на малкото момче Тутанкамон. Ако той умре, какво би попречило на някой амбициозен генерал да завземе бойната корона на Египет? Както Хеджета, Бялата корона на Горен Египет, и Дешрета, Червената корона на Долен Египет? Нима Хоремхеб таеше свои копнежи? Какво шепнеше онази черна душа Рамзес в ухото му? Огледах Царския кръг. Атонистите се бяха скупчили заедно. Независимо от протестите и виковете им изглеждаха доста спокойни, сякаш доволни от постигнатото. Хюйи и Майа също си разменяха погледи. Това ли бе моментът, в който глутницата хиени се разпада? Щяхме ли сега да се обърнем един срещу друг? Рахмос повтаряше молбата си да преговаряме с узурпатора. Мерире припяваше като дете, че това е мъдър ход, понеже откъде можем да сме сигурни, че става дума за узурпатор. Може би фараонът просто се връщаше при своите. Извадих кинжала изпод робата си и започнах да удрям с дръжката по плочките на пода. Бъркотията затихна.

— Господа — усмихнах се на всички с престорена увереност, — нека разгледаме фактите. Царица Нефертити е мъртва. Пое отрова. Знам със сигурност. Лично й дадох чашата. Усетих потрепването на тялото й в ръцете си; трупът й е мумифициран и положен в гробница в подножието на източните скали над Ахетатон. В Делтата се е появил узурпатор, финансиран и подкрепян от хетите. Успял е да привлече част от легионите ни, защото са гладни, нямат водачи и не им е плащано от месеци. Безпрепятственият марш през пустинята е лесен, но великите градове на Египет няма да отворят порти с такава готовност. Така, нека помислим за този Ехнатон, който и да е той! Знаем какво се случи в Ахетатон. Как нашият фараон се скара със съпругата си, Нефертити, и я заточи в дворец в северната част на града. След това се оттегли, като първо взе по-голямата си дъщеря, а после и принцеса Анхсенамон за свои царици. Имаше деца и от двете. Бебетата обаче починаха, също и по-голямата му дъщеря Меритатон. Какво друго знаем?

— Че и ние бяхме заточени — подметна Хюйи.

— Естествено, че бяхме — усмихнах се. — После — повтарях добре известни на всички ни факти — дойде помирението между Ехнатон и Нефертити: тя се прероди в равен на съпруга си владетел и прие титлата Семенхкаре-Анхкеперуре. Известно време двамата управляваха заедно, после Ехнатон изчезна и Нефертити се опита да управлява под новото си име. Опита се да ни убие и трябваше да бъде отстранена. Създаден беше регентски съвет под председателството на Божия баща Ай. Решихме, че великата визия на Ехнатон не е състоятелна, и се върнахме в Тива. Предстои да коронясаме своя фараон, принц Тутанкамон. Така че този узурпатор е лъжец. Трябва да се разправим с него, да го заловим и екзекутираме.

— Ами ако той е истинският фараон? — попита властно Мерире.

— Непрекъснато повтаряш това! — извика Анен, първожрецът на Амон. — Знаеш ли нещо, което на нас не ни е известно?

Погледнах Мерире с вдигнати вежди.

— Въпрос на място.

За миг Мерире изглеждаше готов да отрече всичко, но аз не отмествах поглед от него.

— Ехнатон — изрече той бавно — вярваше, че всички ние сме го изоставили. Вече не се доверяваше на мен, а на някаква сган дребни жреци, водени от двама: Куфу и Джосер. По времето на изчезването на Ехнатон тези двамата и други помощник жреци също се изпариха. Преди обаче да попитате къде, си спомнете чумата, която помете града. Мъже умираха и биваха набързо погребвани, други бягаха.

— Значи е възможно — не отстъпвах аз, — когато Ехнатон изчезна, когато отиде в Червените земи, безценните му жреци, водени от Куфу и Джосер, да са направили същото, вземайки и личното му съкровище.

— Съществува такава възможност — съгласи се Мерире.

— Възможно е също така Ехнатон да е бил убит от онези двама жреци, които след това да са взели съкровището му, включително царските печати, и да са избягали по пътя на Хор към Ханаан и силата на хетите?

Мерире отново се съгласи. Гледах лицемерно набожното му лице и тези на останалите около него. Наистина ли вярваха, че Ехнатон се е завърнал? Или единствената им вина бе, че мечтаеха за невъзможното? А може би бяха част от някакъв амбициозен заговор?

— И можеш ли да се закълнеш с най-святата клетва — попитах тихо, — че не знаеш нищо за този узурпатор?

— Възразявам — сви презрително устни Мерире.

— Просто попитах. Сега ще дам съвета си на Царския кръг. Трябва да печелим време. Нека изпратим нашия първожрец Мерире като официален пратеник. Ти, лорд Мерире, съвсем скоро ще разбереш дали това е истинският фараон или някоя марионетка.

— Защо аз? — възрази Мерире.

— Ти си първожрецът на Атон. Ще бъдеш просто наш пратеник. Аз ще дойда с теб.

Ай погледна изненадано. Рамзес се усмихна иззад длан. Хоремхеб ме гледаше странно, сякаш ме вижда за първи път. Хюйи и Майа бяха целите в слух, както и всички останали. Ай сведе глава, за да прикрие широката си усмивка. Бях постигнал онова, което искаше: бях обединил съвета, като същевременно изправях и двете фракции пред опасност. Мерире щеше да тръгне и подготви пътя, а аз щях да го последвам. Туту кимаше в съгласие. Хоремхеб, Рамзес, Хюйи и Майа също дадоха знак, че одобряват.

— Мерире ще тръгне пръв — повторих. — Просто ще пристигне с мир и ще поиска да признаем на този узурпатор каквато там титла иска да си слага и да преговаряме с него. Аз ще бъда пратеник на Царския кръг. След това двамата с Мерире ще преговаряме.

— За какво? — излая Рамзес.

— За какво ли не — усмихнах му се. — Ако иска Тива, ще му я дадем. Ако иска да бъде обявен за прероден бог, ще притиснем чела в земята.

— И? — попита Ай.

— Междувременно ти и останалите ще съберете войска от всяка провинция и град. Тива трябва да бъде оставена под закрилата на генерал Нахтмин, докато генералите Хоремхеб, Рамзес и Рахмос съберат всички възможни войници, колесници, всички лодки с морска пехота и се понесат на север. Ще въвлечем този нашественик в битка, ще го разгромим и ще покажем на враговете си и у дома, и навън, че не се шегуваме. Никаква милост, огън и меч, пълно унищожение.

— А ти, лорд Маху? — попита Хоремхеб. — Просто ще си седиш във вражеския лагер без опасност за главата си?

— В подходящия момент двамата с лорд Мерире и малката свита, която ще ни придружи, ще избягаме.

— Защо — не се сдържа Хюйи, — защо се подлагаш на такава опасност, да не споменаваме за лорд Мерире, разбира се.

Отговорът на този въпрос се оказа труден, но Ай познаваше сърцето ми. Бях любопитен. Исках да видя дали Забуления наистина се е завърнал. Исках да разнищя тази история, но, разбира се, не това казах. Имах други искания. Хоремхеб и Рамзес повториха въпроса на Хюйи.

— В замяна всеки член на Царския кръг ще даде обет за безпрекословна вярност и подчинение на принц Тутанкамон, който ще бъде коронясан по време на отсъствието ми, а сватбата му с принцеса Анхсенамон — разгласена из всички краища на Египет.

Всички се съгласиха. Обратното би било равносилно на измяна.

— Второ — настоях аз, — градът на Атон тъне в разруха, прилепи и сови живеят в залите, термити прояждат дървото, градините са обрасли в бурени, свещените щерни са замърсени. Гробниците по източните скали… — замълчах. — Гробниците по източните скали се пазят от мои наемници; в тях се намират саркофазите на онези, които бяха наши приятели и другари. Те ще бъдат транспортирани обратно в Долината на царете и погребани с всички почести.

Отново одобрителен шепот. Ай побърза да се намеси и настоя Мерире и неговите жреци да потеглят възможно най-скоро, а аз да ги последвам след седмица.

Срещата на Царския кръг приключи. Ай остана сам на стола и се загледа в пръстените си. Хоремхеб и Рамзес се заговориха с Майа и Хюйи. Мерире и групата му се приближиха. Първожрецът беше притеснен, искаше гаранции за безопасността си.

— Ти си жрец. Първожрецът на Атон. Ще заминеш невъоръжен, окичен със зелените клонки на мира. Ще бъдеш в безопасност — ухилих се. — Или поне толкова, колкото и аз.

Генерал Рахмос с обляно в пот лице трепереше едва доловимо; дадох му раираното си наметало. Винаги го носех; беше подарък от Джарка, за да ме пази от вечерния хлад — такива носеше неговият народ шазу, — достатъчно леко под дневната горещина, но сигурна защита срещу мразовитите нощи в пустинята.

Хоремхеб и Рамзес се приближиха и ме заведоха настрани. И двамата генерали бяха в приповдигнато настроение от очертаващите се военни действия. Мина ми мисълта дали не съм изглеждал прекалено умен! Какви гаранции имах, освен един личен обет, че след победата тези две пантери няма да обърнат войските си на юг срещу Тива? Ай сигурно си е мислел същото, защото прекъсна разговора ни и върна срещата в релсите, като обяви, че всички ще дадем обет още утре. В крайна сметка това беше най-добрата гаранция, с която разполагахме. Докато Тутанкамон е жив, хиените около него нямаше да се обърнат една срещу друга. Вече бяха издадени прокламации, с които се напомняше, че принцът е внук на Могъщия Аменхотеп III, че във вените му тече свещената кръв и е от царската родствена линия. Дори и Рамзес, независимо от коварството си, не би посмял да вдигне ръка срещу Тутанкамон и да извърши такова богохулство.

Вратите на съвещателната зала се отвориха. Изнесохме се по коридора покрай стражите на Нахтмин и стигнахме в двора, където ни очакваха свитите ни. Слънцето вече залязваше и вятърът беше хладен. Съжалих за благородния жест да дам наметалото си на генерал Рахмос. Огледах се. Вървеше след Туту и Мерире сред сенките на изхода. Зърнах бяла фигура да се отделя рязко от група жреци, очакващи господаря си. Отначало си помислих, че става дума за вестоносец с важни новини. Движеше се бързо, безшумно, като бягаща сянка, сякаш бе бяло петно. Улових проблясък на стомана. Рахмос се обръщаше изплашен, все още изтощен от треската. Нямаше шанс да се предпази. Бялата фигура се блъсна в него и двамата паднаха. Писъкът на Рахмос раздра въздуха. Острието се издигна и потъна.

Убиецът скочи на крака, сякаш възнамеряваше да избяга през конкретна врата сред лабиринта на двореца. Двама от копиеносците на Нахтмин се впуснаха след него. Мъжът достигна вратата тъкмо когато го догонвах. Беше заключена и той се обърна. Въпреки виковете ми стражите на Нахтмин хвърлиха копия. Едното го прободе право в корема и го прикова към вратата отзад, другото се заби дълбоко в гърдите му. Той трепереше и пищеше, размахваше бясно ръце, а кръвта шуртеше от отворените рани. Стражите издърпаха копията си и тялото се свлече на земята.

Останалите също дотичаха. Дворът се огласяше от крясъци и дрънчене на оръжия. Мерире и групата му се скупчиха около Рахмос. Лежеше сгърчен, едната му ръка се движеше напред-назад като превързано крило на птица, петите му барабаняха по пода. Пентжу, лекарят, който не бе проговорил през цялото време, клечеше до него. Нямаше какво да направи. Очите на Рахмос вече се забелваха в предсмъртна агония, плюеше кръв, пръстите му се опитваха да затворят зеещите разрези на гърлото, шията и гърдите. Убиецът представляваше кървава купчина. Отидох и го обърнах. Младеж с гладко лице и бръсната глава като на жрец, но дланите му бяха загрубели, а ръцете — нашарени с белези.

— Войник? — попита Майа. — Преоблечен като жрец? Държеше това.

Ковчежникът ми подаде скарабей с имената на Ехнатон от коронясването. Беше груба изработка, разкривените йероглифи бяха изрисувани с бяло върху грубия камък. Заобиколен от охраната си, Ай прегледа двата трупа и сви рамене.

— Маху — заповяда той, — разбери какво се е случило.

— Със същия успех ще изцедя вода от камък! — извиках в отговор.

Клекнах до трупа на убиеца. Белезите по ръцете бяха повърхностни, а под окървавената роба не забелязах други. Затова пък по втвърдената кожа на петите му открих нещо, което ми заприлича на боя.

— Трева — заявих и погледнах Пентжу. — Човек, който е свикнал да ходи по трева, а тези белези по китките и ръцете? Подозирам, че става дума за градинар. Мерире!

— Да?

— Този човек не е от твоите, нали?

Очите на дребничкия жрец бяха като твърди черни въглени, а устата му — гладка и чиста. Изглеждаше прекалено спокоен за човек, несвикнал на кръв.

— Не е от моите — отсече той. — Но пък един от твоята свита липсва.

Наредих незабавно да се претърсят дворецът и градините. Тялото на Рахмос беше преместено в Дома на балсаматорите към храма на Амон, а трупът на убиеца заповядах да бъде увесен с вериги за краката от Стената на смъртта — зловеща сива стена от камък, част от древно укрепление с изглед към пристанището. Останалите членове на Царския кръг се изнесоха скоропостижно. Дворът утихна. Мерире се върна.

— Онзи човек не е от моите — изсъска той, — но липсва един четец.

— И никой не знае къде е?

Мерире поклати глава и се отдалечи с възможно най-възмутен вид. Седнах в сенките на единия приклекнал лъв. Пентжу се присъедини към мен, загледан в кървавите петна по камъните. Мухите вече се събираха на малки черни облаци.

— Не каза нито дума по време на събранието — отбелязах.

— А ти си много спокоен. Рахмос носеше твоето наметало. Може убиецът да е търсел теб?

Преглътнах с усилие и потрих длани, за да прикрия притеснението си. Тази мисъл беше минала и на мен, но пък Рахмос бе слаб, с плешиво теме, пълна противоположност на моя външен вид. Как ме наричаше Нефертити? Красив песоглавец, с пълна уста, чип нос и буйна черна коса. „Компенсирани, скъпи мой песоглавецо — имаше навика да казва тя, прокарвайки пръст по устните ми, — от тези огромни, тъмни очи.“

— Не изглеждаш притеснен — прекъсна видението ми Пентжу. — Казах, че Рахмос беше с твоето наметало.

Махнах с ръка.

— Не ме нервирай, Пентжу. Ти си лекар — усмихнах се. — Не ви ли учат в Дома на живота да не се ръководите по първите симптоми.

Пентжу се засмя сухо, вдигна мяха с вода измежду краката си, отпи и предложи и на мен. Отказах.

— Ако отидеш на север — върна мяха на пода Пентжу, — младият ни принц ще бъде напълно беззащитен.

— О, не, няма. Джарка ще го пази, а, от друга страна, както знаеш, всички в Царския кръг се нуждаят от закрилата на Тутанкамон. Може да е син на фараон еретик, но е също и внук на Великолепния, последен наследник на кръвната линия на Тутмос. Най-голямата заплаха за младия принц беше Нефертити, а нея вече я няма. Сега кажи ми, докторе, защо беше толкова мълчалив?

— Онзи самозванец, който се е появил в Делтата — захапа устни Пентжу, — не е Ехнатон. В последните месеци преди да изчезне, той често говореше с мен, Маху, особено за сина си. Повери ми го и ми нареди, ако нещо се случи с него, ти да бъдеш официалният настойник на момчето. Каза, че си различен от останалите, Маху, в три неща: нямаш големи амбиции, лоялен си и търсиш душата си.

Погледнах встрани: това беше старият Ехнатон, Забуления, Гротескния. Станахме приятели още като момчета, странници в този огромен дворец.

— Казвам ти — продължи да шепне забързано Пентжу, — той също беше убеден, че е изгубил душата си. Казваше, че никога няма да я намери в Ахетатон, че ще се оттегли в Червените земи и ще чака своя бог да дойде.

— И смяташ, че е направил точно това?

— Убеден съм.

— Значи мислиш, че може да е още жив?

— Може и да е.

— Тогава защо да не се появи и отново да сложи Двойната корона на Египет?

— Ехнатон вярваше, че е намерил Единствения истински бог. Хората смятат — внимателно подбираше думите си Пентжу, — че е полудял, че е смятал себе си за Единствения бог, но не е вярно. Ако Ехнатон изобщо виждаше в някого бог, то със сигурност не бе в него самия, а в Нефертити. Обожаваше я. Обичаше я. Беше запленен от нея. Знаеш това, Маху. И тогава истината за Нефертити излезе наяве: арогантността й, горделивостта й, връзката между нея и баща й, Ай, преследването на Хийа, майката на Тутанкамон, това, че тайно слагаше отрова и прахове в храната й, за да не зачене. Това бе истината, която го прогони — добави Пентжу горчиво. — Това запрати Ехнатон в Червените земи, за да намери онова, което бе изгубил.

— А съкровището му?

— Когато той изчезна, градът на Атон беше в хаос. Чумата върлуваше като Секмет Унищожителката. Ти сам видя, Маху, осеяните с трупове улици, погребалните клади на скалите над града, чийто дим скриваше слънцето. Подозирам, че Ехнатон и група от неговите жреци, заедно с мулета, натоварени със съкровища за всеки случай, са се измъкнали от града.

— Дали би тръгнал на север? Към Ханаан?

— Възможно е. Майката на Ехнатон, Тийи, и целият й род от Ахмин някога са били шазу. Дошли са от Ханаан, през Синай, чак в Египет. Приели египетските богове за свои, но така и не забравили своя бог, Бога на Ханаан, всевиждащ, всемогъщ, който не приема почитание с идоли и статуи. Смятали Слънчевия диск, Атон, за негов символ. — Пентжу сви рамене. — Всичко това ти е известно.

Така беше, но се опитвах да разбера какво всъщност ни беше казано.

— Мълчах — въздъхна Пентжу, — защото знам истината. Онова същество в Аварис е самозванец, вероятно един от жреците.

— Но все пак е заплаха за всички нас?

Пентжу ме потупа по рамото.

— Маху, опасно беше още когато станахме Чеда от Кап, Придворната забавачница. — Вдигна меха с вода и се отдалечи. Задрямах за миг в сянката на лъва.

— Господарю?

Сепнах се и посегнах към кинжала си. Капитанът на наемниците ми протегна окървавената си ръка.

— Намерихме труп, господарю, жрец, гол и овързан като пиле за готвене; гърлото му е прерязано от ухо до ухо, а тялото — скрито под един храст между няколко палми. Един от антуража на господаря Мерире го разпозна. Сигурно са го примамили и убили там. — Повдигна вежда.

— И съблекли — довърших аз. — Един сред множеството жреци, а, капитане?

— Като мухи по лайно, господарю.

— А убиецът?

— Градинар, грижел се е за розите във вътрешната градина. Господарю, генерал Рахмос беше с твоето наметало, раираното.

— Знам, че беше с моето наметало, капитане, а то е доста ярко, подарък от приятел. Само че — изправих се и потупах мъжа по рамото — ще трябва да изчакаме и да видим дали ловецът ще се върне за втори опит.

Исках да успокоя Ай, Мерире и останалите, но избухливият характер не е най-добрият помощник в търсенето на истината, така че се прибрах в покоите си. Младият принц вече беше в Дома на обожанието, малък апартамент от няколко стаи, които бях заделил за него. Както винаги проверих прозорците и вратите, за да се уверя, че са плътно затворени с капаци, независимо от горещината. Всеки вход се охраняваше от най-малко трима наемници със строга заповед да не пускат вътре никого, освен мен, Джарка или Собек, и при никакви обстоятелства да не напускат поста си, без да остават поне двама. Връчих собствения си кинжал на стражите и влязох в преддверието, което ухаеше на канела и тамян. В малката спалня по-навътре Тутанкамон вече беше под завивките. Облегалката за главата му в бляскаво синьо и златно проблесна на светлината на лампата — всеки от краката й беше като Бес, бога джудже, толкова обичан от децата. Под краката, отгоре и отдолу, бяха резбовани поредица Ураеи, плюещите кобри, пазителките на владетелите на Египет. Разтворих ленените завеси и малкото момче се изправи с намачкано от съня лице и издължени, тъмни очи като малък бухал, събуден в гнездото.

— Чичо Маху!

— Дошъл съм да проверя маслото в лампите, Ваше височество.

— Страх ме е.

Детето коленичи в леглото и стисна ръцете си.

— Не те е страх — седнах до него и докоснах челото му. Беше хладно. — Лъжеш — засмях се, — за да ме накараш да остана — взех бокала от близката маса, подуших го и отпих от водата. — Джарка ще дойде да спи в стаята ти — прошепнах. Посочих малкия гонг над единия стълб на леглото. — Какво трябва да направиш, ако си наистина изплашен?

Отново онази красива усмивка, малките ръчици се промъкнаха под облегалката за глава и извадиха малък чук, който размахаха яростно.

— Удрям го, чичо Маху. Удрям силно!

— Браво — обхванах бузката му. — И запомни, Ваше височество — целунах го леко по челото, — аз не съм ти чичо.

— Да, чичо Маху. Да ми разкажеш приказка ли си дошъл?

— Не тази вечер — ухилих се, — но може би утре сутрин ще ти разкажа за великите дела на Яхмос, един от твоите прадеди, който изгонил хиксосите от Египет с огън и меч.

— Знам всичките му дела.

— Така ли? А можеш ли да броиш? Спомняш ли си числата? Колко бройки има в един шет?

— Сто, чичо Маху — изпляска с ръце момчето.

— А колко шета в един кха?

— Ъ-ъ… — набърчи чело. — Един кха е хиляда, значи трябва да са десет.

— А бог Шу? Кой е йероглифът за него?

— Мъж с перо на главата, а понякога мъж с лъвска глава.

— Браво! Много добре! — прошепнах.

— Обичаш ли ме, чичо Маху?

— Разбира се, че те обичам. Защо да не те обичам?

— Анкхес… — Тутанкамон винаги срещаше трудности с името на полусестра си, така че бе решил да използва съкратената форма. — Анкхес казва, че ти никого не обичаш.

Взрях се в малкото момче, зяпнало нетърпеливо в очакване на отговора ми. Целунах го по челото.

— Понякога, Ваше височество, ми е трудно да обичам, но ти си различен.

— Обичаше ли баща ми?

— Разбира се!

— А майка ми?

Спомних си дребната Хийа с черни очи — митанийската принцеса, на която Нефертити бе сложила прякора Маймуната.

— Велика дама, Ваше височество, дама, която обичах.

— Анкхес казва, че не говориш с истинския си глас.

— Това важи за всички, освен за теб, Ваше височество. При все това обещавам, че винаги, когато говоря с теб, ще бъде с истинския ми глас.

Тутанкамон се хвърли на врата ми.

— Анкхес — прошепна в ухото ми той — казва също, че си най-добър от всички.

— Най-добър от всички какво?

— Най-добър от всички хиени!

Усетих студ и бавно се отдръпнах. Малчуганът ми се усмихна с очи, нетърпеливи за отговор. Невинността му ме притесни. Огледах се. Бях направил всичко възможно стаята да е удобна. Стените бяха пребоядисани и нарисувани с картини: ловец на птици с мрежите си, птици и насекоми, включително и розово-жълт скакалец върху светло папирусово стебло. По-нагоре птици летяха с широко разтворени, разкошни криле на фона на тъмнозелено небе. Гълъбица с издута гуша бдеше над сребърно яйце в златно гнездо. До него няколко пеликана, баща, майка и няколко малки, се приближаваха в блажено незнание към мрежата на ловеца. Изведнъж се потиснах. Бях се опитал да направя тази стая приятна за момчето: безброй ниши за маслени лампи в цветни стъкла, които можеха да горят цяла нощ. Въпреки това видът на онези пеликани, тръгнали, без да подозират, право към мрежата на ловеца с небръснато лице и червеникавожълта кожа, сега ми се стори зловещ. Спомних си убиеца.

— Хайде заспивай, малкият — прошепнах. Накарах го да легне и издърпах чаршафите.

— Ще ми разкажеш ли приказка? — попита той сънено. — Анкхес казва, че си ловец. Раираната хиена.

През мен премина студена тръпка, сякаш по раменете ми се катереше зъл дух. Притиснах нежно ръката му.

— Така ли ме нарича тя, Ваше височество, Раираната хиена?

— Разбира се, чичо Маху, заради наметалото ти.

Спомних си Рахмос — целият потен, боята от почернените му клепачи, потекла на тънки рекички, моето наметало около раменете му — който върви през двора, в мига, в който убиецът се стрелна като пламък да го убие. Тутанкамон продължаваше да ми задава въпроси, но аз внимателно му се скарах и започнах да тананикам песен, на която Джарка ме беше научил — приспивна песен, която овчарите пеели на стадата си.

Изчаках, докато момчето заспи, после излязох да потърся Джарка и Собек. Седяха с моите хора в съседна градина. Нубийски наемник танцуваше за тях на зловещия звук на флейта и тамбура — ръцете се движеха ритмично, тялото се полюляваше в дребни стъпки. Имаше само парче плат около слабините си и лека ленена роба отгоре. На светлината на факлите той също изглеждаше заплашително с късо остриганата си коса, огромни обеци, огърлица и броеници; около ръцете му беше увита леопардова кожа: нощен дух, танцуващ в кръг светлина! Сенките потрепваха, сякаш духовете на мъртвите се бяха върнали да имитират движенията на танцьора. Смутих се и рязко казах на Собек и Джарка да ме придружат обратно в Дома на обожанието. Собствената ми спалня бе до тази на принца; прозорците нямаха капаци, за да влизат ароматите от градините; мангали и маслени лампи горяха с топла светлина на фона на студения нощен въздух. Джарка огледа внимателно каната с вино и напълни три бокала със сладко бяло вино от имперските лозя на север.

— Хапнахте ли нещо, господарю? — седна на земята до Собек. Аз се облегнах на възглавниците.

— Стомахът ми е пълен, защото сърцето ми вие.

— Поезия? — опита се да ме подразни Собек.

— Истината — отвърнах.

Разказах им за случилото се в залата за съвещания; за заплахите от узурпатора, който в този момент се перчеше като петел върху купчина тор в Аварис. Докато говорех, наблюдавах Собек внимателно. Той живееше по-близо до блатото с крокодили и често пръв научаваше клюките и слуховете. Но този път и той беше изненадан. Седеше с изопнато лице и присвити очи и подсвирна при новината.

— Възможно ли е да е Ехнатон? — попита той.

— Ти как смяташ? — обърнах се към Джарка.

Може би заради разговора с младия принц, допирът до нежната му буза, но тази вечер забелязах колко се беше състарил моят приятел, моят слуга. Около устата му имаше дълбоки бразди, черната му като нощта коса бе тук-там посипана със сива пепел. Джарка не беше забравил. Така и не бе успял да приеме смъртта на своята любима преди няколко години.

— Джарка, ти си шазу, нали? Онези, които скитат из пустинята?

— Както и Ай — усмихна се Джарка. — Също и неговата сестра, Великата царица Тийи. Всички, които идват от Ахмин, някога са били скитници от Ханаан…

— А на въпроса ми…

— Зная какво означава въпросът ти, господарю — прозвуча язвителният глас на Джарка. — Дали Ехнатон е отишъл в пустинята при тези хора? Дали те са го отвлекли?

— А съкровището?

— Много ясно си спомням жреците Куфу и Джосер — отпи от виното си той. — Също и останалите помощници. Бяха фанатици, истински служители на Атон. Възможно е да са взели съкровището и да са последвали господаря си.

— Но защо? — намеси се Собек. — Защо да се откаже от властта и славата на Египет заради някакво си село в Ханаан? По-вероятно е Ехнатон да е станал отшелник или да е бил убит от собствените си жреци!

— А ти как не си чул нищо за този самозванец?

— Аз съм Господар на мрака — отвърна рязко Собек. — Моето царство е друго, Маху. Все пак пия от твоето вино, така че недей да се съмняваш в мен, Песоглавецо от Юга. Стоя редом с теб и падам с теб. Не знаех нищо за това! Какво ще стане сега?

Разказах им за предложението си пред съвета. Джарка и Собек възразиха и запротестираха гневно.

— Глупав ход — отсече Джарка. — Ако отидеш на север, ще загинеш!

— Ако останем тук да треперим, пак така ще стане. Не разполагаме с достатъчно богатство или войски, за да се впуснем във война на север, тук в Тива, или срещу който и да е неизвестен досега враг.

— Не, не — вдигна ръка Джарка. — Съгласен съм, че трябва да тръгнеш на север, но не след Мерире. Този самозванец и армията сигурно са свързани с атонистите. Ако Мерире отиде пръв, нищо чудно да посвети времето си да крои смъртта ти. Настоявай да тръгнеш с него, двамата да бъдете закриляни от силата на Атон. Стой близо до него, като приятел. Действай, сякаш ти е съюзник, а не враг. Ако отидеш с първожрец, твоят живот също е свещен.

— Ако направиш така — додаде Собек, — и аз ще дойда с теб. А малкият принц?

— Той ще бъде в безопасност — заяви Джарка. — Аз ще се погрижа за това. Ако някой изобщо е в състояние да обедини Царския кръг срещу всички врагове, то това е принц Тутанкамон, така че колкото по-скоро бъде коронясан, толкова по-добре.

Замълча при влизането на капитана на охраната ми, който коленичи и опря чело в земята.

— Убиецът, господарю. Претърсихме жилището му. — Изправи се и протегна ръка. Взех малкия, но много ярък рубин. — Само това намерихме.

Отпратих капитана. Собек грабна рубина от ръката ми и го вдигна на светлината.

— Чувал съм, че подобни камъни се продават в Източна Тива.

— Шабтите на Ехнатон? — попитах.

— Може ли да го задържа? — ухили се Собек.

— Твой е.

— Както и преди съм ти казвал — продължи Собек, — тесните улички и пътеки на Източна Тива нямат нищо общо с виденията на един бог. Онова, което трябва да се запиташ, Маху, е кой е казал на убиеца, че носиш раирано наметало? — обърна се и се усмихна широко. — А, между другото, вратата, през която убиецът се е опитал да избяга, за разлика от много други в този дворец, е била залостена с голям дървен клин.

Гравюрата върху чашата ми — либийска танцьорка, преследвана от салукски хрътки — сякаш за миг оживя на светлината на лампата.

— Градинар — мислех на глас, — който притежава скъпоценен рубин, убива жрец, за да се внедри на негово място. Как според вас е прилъгал онзи жрец настрани от останалите?

— Сред бръснатите глави има такива с доста екзотични вкусове — отвърна Собек. — Но който и да го е подкупил — имам предвид градинаря, е бил готов да го жертва. Подозирам — прибра рубина в кожената си кесия той, — че ако бе имал време, истинският убиец щеше да се отърве от градинаря и да си вземе рубина така или иначе. Искам да кажа, след като облеченият в раираното наметало бъде умъртвен.

— Кой — намеси се Джарка — е този истински убиец?

— Анхсенамон ме нарича Раираната хиена — прошепнах.

— Пази се от чужда жена — повтори старата максима на Ани Собек, — която не е позната в града. Тя е вода тиха и безкрайна — размаха пръст пред лицето ми. — Пази се от такава жена.

— Благодаря много за ценния съвет. А, между другото, Джарка, нали се сещаш за онази рисунка с пеликаните в Дома на обожанието? Погрижи се утре да бъде сменена, махни сцената с ловеца и мрежата.