Стен Никълс
Войнство на сенките (9)

9.

Хачър беше започнал да свиква с нощните навици на Дженеста. Или поне да ги търпи. От време на време се чудеше дали тя изобщо спи. А ако не спеше, то от тези, които й служеха, се очакваше да са будни и подръка, независимо от часа.

Сега той беше в покоите й малко преди разсъмване, след като бе стоял буден и на нейно разположение през по-голямата част от нощта. Самата Дженеста бе отвън на балкона, загледана в Грилан-Зеат. Кометата, кълбо от кипяща светлина, съперничеше на самото слънце, което щеше да изгрее скоро.

Хачър беше сам. Адютантът му, Фринт, бе пратен по някаква задача от Дженеста, брат Грентор също го бяха измъкнали от леглото, за да изпълнява прищевките й. Немрящите й лични телохранители не се виждаха никакви. Хачър подозираше, че дремят в някакво състояние на кома, нужно, за да възобнови силата им, но предпочете да не се задълбава в тази мисъл.

Освен изтощен беше и отегчен. Но пък притеснението, което Дженеста винаги успяваше да предизвика у всекиго, придаваше нервност на умората му. Беше по-скоро подобно на чувството, което помнеше, че бе изпитвал като по-млад, докато се подготвяше да влезе в битка. Но трепетът тази нощ бе достигнал нови висини след вечерната засада, на която се бе натъкнала Дженеста. Не че беше направила нещо повече, освен да я спомене мимоходом, още по-малко да я обсъжда с него. Хачър обаче не беше толкова наивен да мисли, че ще свърши с това, и притеснението му беше как ли Дженеста ще реши да изрази недоволството си.

Тя влезе в стаята и Хачър инстинктивно се стегна почти до мирно, както правеше винаги, щом тя беше наблизо, и двойно повече, когато имаше вероятност да е разгневена.

Изнервен от чакането, той предприе рискованата стратегия да я изпревари, като пръв повдигне темата, и я посрещна с:

— Дължа ви извинение, милейди. Нападението от снощи е неизвинимо.

— И въпреки това ми поднасяш извиненията си.

— Не, мадам. Просто държа да изразя съжалението на военните, че не са се погрижили достатъчно за безопасността ви. — Погледна свитъка, който вече бе научил наизуст. — От доклада виждам, че сте загубили лично имущество, взето от престъпниците.

— Това не е ваш проблем, генерале. А и бездруго беше нещо маловажно. Дреболия.

— Радвам се да го чуя, мадам.

— Въпросът с личната ми сигурност обаче не е маловажен. С това, че допуснаха да бъда нападната, вашите подчинени доказват некадърността си и страхливостта си.

— Много мъже дадоха живота си за вас, мадам.

— Но не всички, мисля.

— Мадам?

— Кой е оцелял от набега?

Хачър погледна доклада.

— Един колар и един от войниците, които са ви придружавали. Войникът е ранен тежко.

— Екзекутирайте ги.

— С цялото ми уважение, мадам, мисля, че…

— О, нима? Нима мислиш, искам да кажа. Единственият начин да се справиш с този назряващ бунт е да си напълно безмилостен с подчинените си. На свой ред те ще прехвърлят тази безмилостност върху уличната измет.

— Имам пълно доверие в нашите въоръжени сили — възрази възмутено Хачър. — Техният професионализъм и храброст са несравними.

— Всички владетели лъжат поданиците си. Знаете ли коя е една от най-големите лъжи? Това, че имат най-добрата армия на света. Докато всъщност армиите са сган, помийна яма за престъпници и главорези. Единствено абсолютното подчинение, наложено с въже и бич, ги прави годни.

— Нашите сили са добре дисциплинирани, мадам. И в резултат на това са безподобни като бойци.

— Изобщо не знаете значението на тази дума. И няма да го научите, докато аз не създам сила, която ще е наистина безподобна. Безмилостна и напълно покорна. Екзекуциите да се изпълнят. Колкото до вашето поведение, като лице с върховна отговорност, дадох ви достатъчно предупреждения за поведението ви. Гледайте това да е последното.

— Мадам. — Въпреки желязната си репутация Хачър наведе глава.

— По-бодро, генерале — засмя се Дженеста. — Силите ви много скоро ще получат възможност да докажат правотата ви. — Вдигна очи към кървавочервеното изгряващо слънце. — Нещо ми подсказва, че този ден ще е интересен.

 

 

В покрайнините на града, на място, предавано от уста на уста по пазари и пивници, се събираше тълпа. Районът беше запуснат, без нищо, което да изкуси посетители, а едва-що се съмваше, но вече се беше събрало голямо множество. И още орки прииждаха с всяка минута — пеш, на коне или натъпкани във фургони и коли.

Високо горе кометата се виждаше ясно, макар и замъглена от издигащото се слънце.

Кварталът беше с бедняшки жилища, конюшни и складове, повечето порутени.

Средоточие за тълпата беше една определена висока сграда, служила някога за зърнен склад. От втория й етаж се издаваше галерия със струпани на нея чували. Беше идеално място за обръщение към събиращото се множество.

Атмосферата в сградата беше напрегната. Бяха се събрали много бунтовници, Върколаците също бяха там. Двамата от расата на хората, Пепърдайн и Стендивън, ги нямаше, нямаше ги и Джъп и Спуррал. Бяха решили, че ще е по-добре да ги държат далече от тълпата.

Водителката Силандия беше в центъра на вниманието. Седеше на един набързо намерен опърпан стол като на трон, облечена в пурпурен халат — знак за сана й, от който никога не се беше отказвала. Около нея припряно се суетяха десетки бунтовници. Но най-близо стояха децата й, близнаците Брелан и Чилдер. Привилегия, с която временно бяха удостоени и Страк и Койла, макар Страк да подозираше, че е защото Силандия намира Върколаците за интригуващи, дори може би малко екзотични.

— Подготвила ли си словото си, майко? — попита Чилдер.

— Не. Моментът не е за лекции. Ще говоря от сърце и думите ще дойдат сами.

Брелан се усмихна.

— Мъдро решение и типично за теб.

— Винаги си знаел как да поласкаеш старата си майка — каза Силандия. — Но без никакви комплименти днес, моля ви. Трябва ми откровеното мнение и на двама ви за това, което правим.

— Съмнения ли имаш? — намръщено попита Чилдер.

— Разбира се, че имам съмнения. Надявах се, че съм ви възпитала достатъчно добре, за да знаете, че ще имам. Това, което предстои да кажа на тази тълпа, ще има цена. Цена, платена с кръв. Ще пострадат граждани.

— Те вече страдат предостатъчно. И както стоят нещата, страданието никога няма да свърши. По-добре да платим тази цена и да се отървем от окупаторите, нали?

— Това казва умът ми. Чувствата ми не са толкова категорични. — Тя се обърна към Страк. — Какво мислят нашите приятели от… Севера?

На Страк не му убягна леката пауза и той не за първи път заподозря, че Силандия е по-скептична към версията на дружината му от децата си.

— Орките тук нямат избор. Могат да са добитък за клане или снежни леопарди, жадуващи за плячка. Ако искат да отхвърлят игото, ще трябва да си спомнят какво са. Твоят призив и кометата в небето могат да го постигнат.

— Снежни леопарди? Не бях чувала за такива зверове. Сигурно се въдят само във вашите северни пустини. — Хвърли поглед към наниза леопардови зъби, който Страк носеше като трофей на шията си, и го изгледа озадачено, но и с насмешка.

Страк се изруга наум, че е споменал нещо непознато на този свят.

— Но ти, разбира се, си прав — продължи Силандия. — Повечето орки на тази земя живяха твърде дълго като в сън. Надеждата ми е, че мога да ги пробудя. Дали Грилан-Зеат и бедните ми думи могат да го постигнат, това е спорно. — Усмихна се. — О, и пророчеството за отряд герои. Да не забравяме и него.

— Колко залагаш на това? — попита Койла.

— На пророчества и на комети ли? Би могло всичко това да се окаже празно бръщолевене. Въпреки че не бих казала това на вашия стотник Хаскеер. Струва ми се, че той приема тези неща доста романтично.

— Понеже така и няма да му дойде акълът на тоя дърт хапльо — изсумтя Койла.

— Представа нямам дали легендите и знаменията имат някакъв реален смисъл — продължи Силандия. — А и честно казано — не ме интересува. Ще използвам всичко, което е нужно, за да си върнем свободата. Длъжна съм.

— Нямаш угризения, че ще излъжеш гражданите, така ли?

— Не съм казала, че е лъжа. Но дори и да е, понякога една лъжа в служба на истината е допустима.

— Така си е — отбеляза Страк.

Брелан пристъпи напред.

— Време е, майко. Готова ли си?

— По-готова едва ли ще бъда. — Тя стисна ръката му и се пресегна за ръката на сестра му. — Предстои ни да влезем в бездна с надеждата, че ще намерим светлина в другия край. Двамата трябва да ми обещаете, че каквото и да се случи, ще останете верни на нашата кауза.

— Ти ще си тук, за да го гарантираш — увери я Чилдер.

— Съдбата на един народ не зависи от един индивид. Нещата се променят. Обещайте!

— Обещавам.

— И аз също — отекна Брелан. — Но мисля, че…

Силандия допря пръст до устните му, за да го накара да замълчи.

— Каза, че е време.

Близнаците кимнаха. Тя се изправи и двамата застанаха от двете й страни, хванали я за ръцете.

Оформи се малка процесия — Водителката и децата й в челото, зад тях членове на съвета на съпротивата, Страк и Койла най-отзад. Качиха се бавно по стълбището на горния етаж и излязоха на галерията балкон. Там вече имаше много бунтовници, а с тях — и шепа Върколаци начело с Хаскеер.

Тълпата се беше разраснала. Прииждаха още орки. Щом познаха Силандия, ревът им стана оглушителен.

— Как ще я чуят в тази врява? — извика Койла в ухото на Страк.

Той сви рамене.

Брелан вдигна ръце и тълпата мигновено затихна. Нададе ликуващ рев, щом той възвести появата на Водителката и пак млъкна в напрегнато очакване.

Силандия леко пусна ръцете на подкрепящите я син и дъщеря и пристъпи напред. С изправен гръб, олицетворение на решимостта, тя изведнъж се превърна сякаш в пълната противоположност на крехката старица отпреди миг. А когато заговори, гласът й беше впечатляващо силен и звънък.

— Граждани на Акуриал!

При тези думи тълпата зарева отново — и още по-мощно, щом тя добави:

— Граждани на свободен Акуриал!

Когато виковете заглъхнаха, Силандия продължи:

— Много страдания понесохме! Свободата ни беше отнета, земята ни беше заграбена! Твърде дълго стояхме потиснати и търпяхме трупаните над нас унижения и потъпкването на гордостта ни!

По терасата бдяха стрелци и оглеждаха тълпата. Сред множеството долу се бяха разпръснали Върколаци и Лисици и оглеждаха нащрек за всякаква проява на враждебност.

— Отдавна е назряло времето да счупим оковите, които чужденците изковаха за нас! И вече имаме знак!

Страк не можа да определи какво привлече погледа му към една фигура далече в другия край на множеството. Вярно, беше загърната с наметало и с качулка, която скриваше лицето й, но мнозина сред тълпата бяха облечени така — от страх да не бъдат разпознати. А и бе твърде далече, за да представлява някаква заплаха за Водителката; твърде далече дори за изстрел с лък с достатъчна сила и точност. И все пак Страк се взря в нея.

— Имаме благословията на нашите свещени деди! Имаме обещанието, възвестено от едно пророчество! Там! Там, в небето! — И Силандия посочи нагоре. Тълпата подивя.

Страк видя как фигурата извади нещо от гънките на наметалото си. Не можа да различи какво е.

— Твърде дълго ни държа Пекзан в окови! Ето, че Грилан-Зеат дойде, чукът, който да строши веригите, в които са ни стегнали!

Фигурата хвърли нещото във въздуха — или го пусна? Каквото и да беше, то се зарея нагоре сякаш по своя воля, след това се понесе плавно над тълпата.

— Имаме наследство! Наследство за храброст и битка, за победа над нашите врагове! Наследство, което си позволихме да забравим! Вече е време да се пробудим! Да пуснем на воля зверовете на войната!

Нещото се приближаваше и Страк видя, че има крила. В този момент престана да мисли за него като за предмет и започна да го вижда като птица. Бяла птица, не особено голяма — и летеше право към тях. Зачуди се за миг що за злина може да причини една птица.

— Койла — прошепна и я сръга в ребрата. — Виждаш ли ей онова там?

Тя примижа.

— Птицата ли? Прилича на гълъб.

— Да, май е гълъб. — Забеляза, че фигурата, която го беше пуснала, вече я няма.

— И какво? — попита Койла малко сърдито, подразнена, че я отвлича от речта на Силандия.

— Нещо… не е наред.

— Ще вдигнем оръжие срещу нашите потисници в името на най-справедливата кауза! Каузата на свободата!

— Какво да не е наред? — изсъска Койла. — Най-обикновен шибан гълъб.

— Не — отвърна Страк. — Не знам какво е, но…

Гълъбът беше вече на хвърлей камък и летеше право към тях.

— Няма повече да живеем окаяно в мрака! Да извадим мечовете и да изсечем пътя си към светлината! Все едно колко човешка плът ще се изпречи на пътя ни!

— Брелан! Чилдер! — изрева Страк. — Опасност!

Водителката се поколеба и се обърна към него. Всички останали също го зяпнаха, някои — с гневни лица.

— Нещо иде! — извика Страк. — Там! — И изпъна ръка да посочи приближаващата се заплаха.

В същия миг гълъбът се преобрази. Стана някак смътен и започна да променя формата си. Но продължаваше да лети към тях. Сред тълпата го забелязаха и се развикаха.

Страк грабна лък от ръцете на един от бунтовниците, опъна го и се прицели.

Гълъбът се преобрази в кипящ черен облак, в ядрото му пулсираха златни и сребърни жилки.

На терасата се възцари бъркотия. Страк пусна стрелата.

От облака изригна нажежена до бяло ослепителна мълния и порази Силандия. Тя рухна с димяща рана в гърдите.

Облакът — доскоро птица, която не беше птица — се разсипа.

Настъпи хаос. Брелан и Чилдер, с пепеляви от потрес лица, вдигнаха отпуснатото тяло на ранената си майка и го внесоха вътре. Страк, Койла и много от бунтовниците ги последваха.

Тълпата долу кипеше.

Положиха Силандия върху чувалите. Брелан смъкна кожения си елек и го сгъна под главата й. Двамата с Чилдер изглеждаха на ръба на паниката. Един лечител от въстаниците си проби с лакти път към тях. Само един поглед и зейналата овъглена рана му каза всичко. Той се обърна към близнаците и бавно поклати глава.

Силандия все още беше в съзнание. Устните й се задвижиха немощно. Брелан и Чилдер се наведоха над нея.

— Помнете… — зашепна им тя. — Помнете… обещанието си…

— Винаги — врече се Брелан и стисна ръката й.

Очите на Силандия се затвориха и сетният дъх излезе от нея.

Близнаците наведоха глави в покруса.

Койла отиде до Чилдер и сложи ръце на раменете й.

— Кураж.

— Тя знаеше — отвърна Чилдер, сякаш откъсната от света, някак от много далече. — Знаеше го.

Тълпата беше побесняла. Страк излезе навън.

Хаскеер все още бе на терасата, оглеждаше сцената долу.

— Мамка му! Пред очите ни.

— Нямаше начин да го предвидим — опита се да го успокои Страк, макар да не беше съвсем сигурен в думите си. — Ще ти кажа едно. Съмнявам се, че беше магия на Хеликса.

— Дженеста ли?

— Кой друг? Да прати някой слуга да убие единствения орк, който може да вдигне населението, е точно в нейния стил.

— За да ги сплаши? — Хаскеер кимна към подивялата тълпа. — Не ми изглеждат много сплашени. Тъкмо обратното.

— Да — съгласи се Страк. — Това може да се окаже най-голямата грешка на Дженеста.