Стен Никълс
Войнство на сенките (4)

4.

Из цял Акуриал имаше вълнения — и особено в най-гъсто населения сектор, столицата Тарес. Окупаторите отвръщаха на гражданските безредици с твърда ръка и усилваха терора още повече. Известни или подозирани убежища на несъгласни бяха подпалвани. Всякакви публични събирания се разпръсваха брутално. Непокорните мнения се заглушаваха. Арестите бяха безброй, изтезанията — обичайна практика, екзекуциите — повсеместни.

Точно това искаше съпротивата. Нападенията им срещу нашествениците бяха замислени така, че да предизвикат отмъщение, с надеждата, че това ще изкара гражданите от тяхната пасивност и ще пробуди дремещия им боен дух. Подхранвани от преднамерено пускани слухове, тайни събирания и изписвани по стените призиви, размириците се разрастваха. А сега и кометата Грилан-Зеат бе надвиснала в небето пред очите на всички и обещаваше надежда за вярващите.

Събитията бяха на ръба, с възможна, но не и непременно неизбежна революция. За да я ускорят, бунтовниците бяха решени да продължават да хвърлят масло върху тлеещите въглени. А Върколаците се бяха врекли да ги подкрепят.

Всяка сутрин заварваше бойната дружина събрана в някоя от ставащите все повече безопасни явки на съпротивата. Макар че при създалите се обстоятелства думата „безопасни“ бе доста спорна.

Стендивън и Пепърдайн също бяха с тях, както и Брелан и неговата сестра близначка, Чилдер. Заради вторите двама — а според някои, заради първите — дружината бе предпазлива. Все пак, щом близнаците си тръгнаха, езиците се развързаха.

— Притеснен съм какво си мисли — рече Джъп.

— Кой?

— Чилдер. Отношението й към мен се промени, откакто видя, че използвам далновидството. Не го ли забелязахте?

— Не.

— Е, ти не стоиш затворен в тия убежища с бунтовниците като мен и Спуррал. — В тона на джуджето имаше искрено негодувание.

— Казахме й, че просто имаш нюх.

— Но дали е повярвала?

— Предупреждението ти ни спря да влезем в капан. Смятам, че Чилдер е достатъчно благодарна, за да си задава въпроси как си го разбрал.

— Не съм толкова сигурен. Както казвам, оттогава тя е по-хладна към мен.

— Има да мисли за много неща.

— Мамка му, Страк — кипна Джъп. — Не стига, че двамата със Спуррал толкова много се открояваме, само това ми липсва, да ме смятат за… особен.

— Ти си особен — измърмори Хаскеер. — Виж се само.

— Няма защо да си правиш майтапи и ти — рече Спуррал и го изгледа с поглед като кремък.

— Боговете да не дават да ядосам някой, който се казва цукало — подигра се Хаскеер.

— Престани — предупреди Джъп. — Не съм в настроение.

— Ебал съм те.

— Пробвай.

Усетил, че нещата се нажежават, Страк се намеси.

— Ти — рече той и посочи Хаскеер, — затвори го това чене, да не ти го счупя. — После се обърна към Джъп. — А ти престани да му се връзваш. Още малко глупости и ще троша черепи. Ясен ли съм?

Те кимнаха навъсено.

— Всички сме притеснени — продължи Страк, вече с посмекчен тон. — Но предстои въстание и трябва да сме задружни. — Всички го слушаха внимателно. Той погледна Джъп. — Както вървят нещата, много скоро ще влезеш в разгара им.

— Непрекъснато ми казваш това.

— Ще стане. Онова в небето, пророчеството, призивът за въстание, който ще направи Силандия. Всичко това ще вдигне орките на крак. Длъжни сме да бъдем зад тях. Това е главното за нас.

— Нима? — подхвърли предпазливо Койла.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да го кажа, Страк. Връщането на звездите не е ли на първо място?

Той въздъхна.

— Признавам, че с това се издъних, но…

Тя вдигна ръка, за да го спре.

— Не ти се подигравам. Аз съм също толкова виновна за онази, която ми повери. Разбира се, че сме се врекли да помогнем на въстаниците. Но да знаем, че можем да се върнем у дома, е по-важно, нали?

— Заклевам се, ще си върнем звездите.

Възцари се мълчание. Наруши го по-младият от двамата човеци, Пепърдайн.

— А ние… — Кимна към спътника си. — Какво можем ние да направим, за да помогнем?

Отговорът на Страк беше предпазлив и сдържан.

— Ами…

— Ние също сме затворени тук, знаете го — обади се Стендивън.

— Трябва да пазим плановете си внимателно — обясни Страк. — За по-голяма сигурност.

— Искаш да кажеш, че не ни вярвате — рече Пепърдайн.

— Никой не го е казал — увери го Койла.

Той огледа събралите се орки и недоверчивите им погледи.

— Какво казва някой и какво си мисли, не винаги е едно и също.

— Не и с мен — увери го Хаскеер. — Нищо против нямам да кажа, че според мен твърде много външни знаят за работите на тая дружина.

Койла го изгледа ядосано и изсъска през зъби:

— Хаскеер!

— А когато твърде много знаят — продължи той упорито, — ето ти го предателството.

— Не съм длъжен да търпя тези… инсинуации — заяви Стендивън и изпъчи месестите си гърди.

— Това пък какво значи? — рече Хаскеер.

— Оспорвате моята чест.

— Срамота. Като не ти харесва, върви на майната си.

— Стига — предупреди Страк.

— Разбирам, когато не съм желан! — отвърна Стендивън, събрал последните трохи от онова, което трябваше да минава за достойнство, и махна на Пепърдайн, все едно даваше знак на послушно кутре. — Ние напускаме!

Пепърдайн се поколеба, уловил за миг погледа на Койла, след което последва господаря си.

— Джоуд! — викна тя след него.

Двамата затръшнаха вратата.

Койла се обърна към Хаскеер.

— Шибан… идиот такъв! Глупак! Задължени сме на Джоуд. Дължа му живота си.

— На него, да — отвърна Хаскеер. — А на другия?

— Мм… не знам за Стендивън.

— Не можем да вярваме и на двамата. Те са човеци. А ти ставаш твърде близка с по-младия.

Преди Койла да отвърне на удара, Страк се намеси.

— Май забравяме нещо. — Намръщи се. — Това уж трябва да е дисциплиниран отряд — заговори високо. — Само че някои от вас се държите все едно, че не е. Има само един начин да се справим с положението и той е дисциплината. Това означава да се следва командният ред и заповедите да се изпълняват без-пре-ко-слов-но. А това означава край на това дърлене! — кресна вбесено.

Уийм и още двама от новаците трепнаха.

— Искам повече дисциплина в тази чета — продължи Страк — и по-малко ежби. Не моля. Заявявам го. А ако някой тук смята, че може да свърши по-добра работа от мен, сега е моментът да го каже. — Никой не наруши последвалата тишина и малцина се осмелиха да срещнат погледа му. — Добре. Тъй че без повече глупости. Ясно?

Всички измърмориха в съгласие.

— Какво все пак можем да направим за звездите, Страк? — попита Даллог.

— Чакай малко. Носкаа! — Ветеранът скочи на крака. — Провери дали не ни подслушват.

Носкаа отиде до вратата, погледна навън и вдигна палци. Остана там да пази.

— Все едно дали на някой от вас му харесва, или не — продължи Страк, като хвърли поглед на Койла, — възможно е да има предател, в съпротивата или в дружината. Тъй че най-добре е засега всеки план, свързан с Дженеста, да остане между нас.

— Може да изглежда глупаво, но… — почна Даллог.

Хаскеер се покашля — звук, който намекваше за подигравка, но си остана на ръба на неподчинението.

Даллог го погледна сърдито и продължи:

— Може въпросът ми да е глупав, шефе, но откъде знаем, че Дженеста има всички звезди? Включително онази, дето е била у Койла, имам предвид.

— Не знаем. Но е по-добре да предположим, че са у нея.

— Спомена за план — намеси се Джъп. — Ако той включва влизане в крепостта… ами, последния път не се получи идеално, нали?

— Възможно е да има друг начин.

— Например? — обади се Койла; личеше й, че все още е ядосана заради Пепърдайн.

— Нещо, което дочух от съпротивата, може да се окаже от полза — каза Страк. — Изглежда, Дженеста редовно ходи до някакво свещено място извън града. Каменен кръг.

— И какво прави там?

Той сви рамене.

— Кой знае? Нещо гадно сигурно.

— И какво?

— Ходи там с карета, с конвой. Момент, в който може да се окаже уязвима.

— Защо не я ударим в този кръг?

— Твърде добре се пази там, а и теренът е твърде открит.

— И защо мислиш, че ще носи звездите? — попита Хаскеер.

— А ти не би ли го помислил? — отвърна Страк. — След целия труд, който си направи, за да ги вземе?

— Дори по пътя ще има тежка охрана — прецени Койла. — Особено на пътя.

— То е ясно. Но ескортът й се пръсва по казармите малко преди крепостта. Това може да се окаже нашият шанс.

— Изглежда рисковано.

— Не съм казал, че ще е лесно.

— Брелан и Чилдер няма да приемат нов опит за покушение — реши Джъп.

— Не казвам, че трябва да се опитаме да я убием. Макар че ако ни се отвори възможност…

— Дали ще се опитаме да я убием, или не, Страк, съпротивата няма да искат да се включат — каза Койла.

— Още една причина да го пазим между нас си. Правим го, без те да знаят.

— Как?

— Ще ни трябва прикриваща версия. И ако го направим добре, ще ни трябва само половината дружина.

— Предишния път бяхме малък екип и виж как свърши.

— Това е друго. Това е засада. Много засади съм правил.

— Никога срещу същество като Дженеста обаче.

— Ако имаш по-добра идея, Койла…

— Нямам. Но все си мисля, че би трябвало да включим и Пепърдайн. — Хаскеер изпъшка шумно. Койла не му обърна внимание. — Той е опитен. Може да ни е от помощ.

— И ще го опази ли в тайна от Стендивън? — попита Страк.

— Не мисля, че ще му е трудно.

— Не им вярвам — заяви Хаскеер.

— Вече го каза — отвърна му злобно Койла.

Страк поклати глава.

— Не. Нямаме нужда от Пепърдайн. Не и по начина, както съм го намислил.

— Ами ако Стендивън надуши нещо? — обади се Спуррал. — Би могъл, както се вре навсякъде.

— Тогава ги убиваме.

Койла се намръщи, но си замълча.

— Значи решено — каза Страк. — Ще разработим план. Междувременно се бием със съпротивата. Пепърдайн може да ни помогне с това. На тях им трябва всеки меч, особено с идващото въстание.

— Ако дойде — измърмори Хаскеер.

— Имай вяра.

— Това го оставям на храмовите жреци. — Той извади меча си и лъскавото острие блесна като огнено. — Вярата си залагам в това. — Взря се в меча почти с благоговение.

Страк се усмихна.

— Разбира се. Нали си орк.

— Не можем да сме сигурни, че въстанието ще сполучи — напомни им Койла. — Това е съвсем различен свят. Повечето орки тук са като овце, а хората имат магия. Да не говорим за съотношението на силите, което…

— Просто е — прекъсна я Страк. — Ние се бием, те умират.

Старите вълци се разсмяха.

— Дано да си прав — рече тя. — Но неприятностите имат навика да извират, особено тук.

Той само сви рамене.

— Смятам, че всичко ще е добре, стига да се налага да се справяме само с човеци.

 

 

Не много далече от тях, извън очертанията на града, в един от по-рядко заселените, по-малко плодородни райони, се издигаше изоставена порутена воденица. Колелото се беше счупило, вадата бе затлачена с бурени. Дори проницателен наблюдател би решил, че мястото е запустяло и прокълнато.

Освен онези, които притежаваха уменията на чародейството или пък дадената от боговете сила на далновидството. Тези редки индивиди сигурно щяха да доловят медно-киселия вкус и смътно сернистия мирис на магията, обгърнала това място. А ако бяха особено надарени, може би щяха да усетят и определена настръхналост в атмосферата, наелектризирана така, че да настръхнеш, и издаваща заклинание, предназначено да заблуди.

Воденицата наистина беше развалина, но не беше необитавана. Зад магически сътворената фасада я беше заела част за специални операции на многорасовия Портален корпус.

Водачът на групата също беше поредната заблуда — в известен смисъл. Пелли Мадаяр, младо женско същество от народа на елфите, имаше дребничка фигура и толкова деликатна външност, че можеше погрешно да бъде сметната за уязвима и крехка. Това впечатление обаче беше измамно. Енергията и силата й бяха изумителни, а решителността й — несъкрушима.

В момента Пелли се съветваше с един свой лейтенант, нисък набит индивид с кисела физиономия, обичайна за расата на гномите. Останалите от частта се бяха улисали във всевъзможните си задачи. Имаше дяволчета, кентаври, таласъми и сатир и две двойки караконджовци и харпии. Малка група феички и няколко тролчета се трудеха редом със същества, които щяха да се смятат за екзотични дори сред толкова разнородна компания, включително една химера и едно вендиго — същества, които обикновено предпочитат самотата. Знаменателно беше за мисията на Корпуса, че представители на толкова разнообразни раси бяха предпочели да пренебрегнат естествените си наклонности и различията си, за да се включат в обща кауза.

По средата на изречението Пелли Мадаяр замълча, затвори очи и вдигна ръка към челото си. След това се извини и бързо се отдалечи. Подчиненият й я разбра — беше я виждал да го прави безброй пъти.

Пелли се качи по разнебитеното каменно стълбище на горния етаж. В единия ъгъл имаше каца, по-голяма, отколкото можеше да обгърне с две ръце, с почервенели от ръжда железни обръчи. Беше пълна с дъждовна вода от дупка в покрива и по мазната повърхност светлината се пречупваше на дъга. Водата беше мръсна и миришеше лошо, но това не притесняваше Пелли — нали вършеше работа. А и тъй или иначе нямаше избор, след като водачът й бе решил да стигне до нея така.

Опря ръце на ръба на кацата и се взря надолу. Водата моментално се развълнува и започна леко да бълбука, все едно кипваше. След това промени естеството си и се превърна в калейдоскопична вихрушка от кипяща материя, изпълнена със светлина. Един образ придоби фокус.

Пелли се взираше в Карелл Реверс, върховния командир на Порталния корпус. Беше в края на зрялата си възраст, късо подстриганата му брада започваше да посребрява. Но все още беше изумително енергичен, а очите му грееха проницателно. Бе изключителен магьосник сред човешките същества.

— Пелли — проговори той. — Има развитие. — В гласа му се долавяше нещо отекващо и безплътно.

Макар да ги разделяше невъобразима пустош, тя ясно виждаше, че е притеснен.

— Какво развитие?

— Казах ти, че е възможно да съществува и друг играч в малката драма, която разкриваш там, и че има податки, че някой друг, а не орките държи инструментумите. Сега засякохме друга аномалия, която отваря нова възможност.

— Да?

— Възможно е да съществува друг комплект.

— Друг ли? Тук?! Колко вероятно е това?

— Вероятностите са… неизчислими. Но трябва да те предупредя. Тъй като това е безпрецедентно, възможно е да тълкуваме знаците погрешно. Макар че е трудно да стигнем до друго заключение.

— Тъй че вече имаме два комплекта, които трябва да проследим.

— Да. Е… може би.

— Моля те, Карелл, помогни ми. Не мога да действам правилно, ако не знам какво…

— Съжалявам. Работата е, че не е ясно. Получаваме различни магически подписи от може би два източника. Характеристиките им се различават по начин, който не сме виждали никога.

— И какво ще правим?

— Ще работим още по-упорито. Но разбираш, че това прави мисията ви още по-съдбоносна, нали?

— Да, но какви са указанията ми сега?

— По същество — остават си същите. Ако можете да приберете инструментумите, за които знаем, че съществуват, тези, които са в ръцете на орките, можем да ги елиминираме от търсенето си. Важното е да действате бързо.

— Това мога да го разбера.

— И трябва да ти кажа, Пелли, обезпокоен съм, че още не сте се задействали.

— Времето, отделено за разузнаване, никога не е изгубено, знаеш го. Също така трябваше да сме сигурни, че няма да бъдат замесени невинни. Тук назряват вълнения. Отношенията между местното население и потисниците, изглежда, се изострят и…

— Не се замесваме в местните проблеми. Това е едно от основните правила на Корпуса, както знаеш много добре. Просто се надявам, че не изпитваш към орките някакъв елемент на симпатия, който да сдържа ръката ти.

— Вярно е, че според мен са се набутали в нещо, което не разбират, и че в този смисъл може би не трябва да ги виним.

Точно затова се надявам да върна инструментумите с убеждаване, преди да предприема крайната стъпка.

— Казах ти и преди, че съчувствието ти е разбираемо и че те характеризира добре. — Тонът му през безкрайността като че ли беше мъничко сприхав. — Но все пак говорим за орки. Някои раси остават извън границите на приличието, дори за Корпуса. Съчувствието ти като нищо може да се окаже неуместно. Изходът на мисията ви е по-важен от обикновените индивиди. Трябва да използваш всички средства, за да постигнеш нашата цел. Това ясно ли е?

— Да, ясно. — Прехвърли за секунда нещата в ума си и добави: — Има нещо, което се канех да те попитам. Не ми даде никакви заповеди какво трябва да стане с бойната дружина, след като вземем инструментумите.

— Стига да оцелеят от срещата си с вас и с вашето превъзхождащо оръжие.

— При това условие, да. Да ги върна ли в родния им свят?

Ако не познаваше Реверс достатъчно добре, Пелли щеше да помисли, че погледът, с който й отвърна, е прекалено твърд.

— Нямаш такава заповед — каза той.

И без повече приказки прекъсна връзката.