Стен Никълс
Войнство на сенките (28)

28.

— Мислех, че звездите са невероятна рядкост — рече Койла, — но май всички тука си имат.

— Или може би просто се натъкнахме на всички, които си имат — вметна Пепърдайн.

Магическата битка се вихреше. Новодошлите бяха спуснали лодки и стоварваха бойци в плитката вода — предимно верни на Дженеста човеци, но имаше и зомбита от личната й гвардия. Самата Дженеста, вече на брега, крачеше с величествена походка по пясъка и общо взето се сражаваше с една ръка. И предвид мощта на враговете се справяше завидно добре.

Страк бързо прецени, че щом не могат да се бият с магията на странниците, могат поне да ударят армията на Дженеста. След като тъй или иначе нямаше накъде да бягат, можеха поне да поизбият малко врагове.

Отначало тръгна добре. Врязаха се в боя и се отчетоха добре — извадиха от строя немалко бойци и насякоха на късове няколко немрящи. Но много скоро пороят магически лъчи ги принуди да се оттеглят. Страк не беше единственият, който си помисли, че колкото и зла да е магията, нито една от двете страни всъщност не се опитва сериозно да ги избие.

Дружината бързо се отдръпна зад укритията на скалите.

— Звездите! — замоли го Хаскеер. — Използвай ги! Веднага!

— Чакай! — отсече Страк. — Койла! Всички ли са тук?

— Не. Липсват Даллог, Уийм и още двама новобранци.

— Както винаги — простена Хаскеер.

— Ще ида да ги потърся — реши Страк.

— Ще дойда с тебе — каза Койла. — Не, няма да спорим. Някой трябва да ти пази гърба.

— Добре.

— И аз — заяви Пепърдайн.

— Не.

— Ще ме спреш ли?

— Ако потрябва. Но е по-добре да останеш тук и да помогнеш да държим позицията.

— Но…

— Направи го, Джоуд — отсече Койла. — Аз… ще се оправим.

— Ако ще ходите, не е зле да побързате — изръмжа Хаскеер.

Затичаха към мелето.

Чародейството се вихреше по-надолу по брега, край водата. Но войниците и немрящите все пак бяха сериозно препятствие.

Страк и Койла засякоха, замушкаха, запробиваха си с яростен бой път през тях. Налагаше се на моменти да залягат, за да избегнат разсеяли се огнени лъчи. Някои от ордата на Дженеста нямаха този късмет.

— Ето ги! — извика Койла.

Даллог и двама от новобранците бавно отстъпваха пред натиска на неколцина войници.

Койла и Страк с бой продължиха към тях.

Оръжията им скоро обърнаха битката и човеците се разбягаха.

— Къде е Уийм? — попита задъхано Страк.

— Там! — Даллог посочи.

Уийм отчаяно се мъчеше да удържи срещу две зомбита. Новият му инструмент бе затегнат на гърба му и той като че ли повече се притесняваше за него, отколкото за себе си.

— Ще го измъкна — каза Страк.

— Идваме с теб! — отвърнаха в хор Койла и Даллог.

— Не! Не искам дружината да се пръска отново. Връщайте се при другите. Веднага!

Те тръгнаха с неохота. Той се вряза отново в боя.

Койла, Даллог и двамата младоци ги чакаше толкова тежък път назад, колкото беше за нея и Страк на идване. Войниците на Дженеста бяха сякаш навсякъде. Накрая все пак пооредяха и Койла попита:

— Ще се справите ли сами нататък, Даллог?

— Разбира се.

— Отведи ги.

— А ти?

— Отивам при Страк.

— Но той каза…

— Просто върни тези двамата, ясно? — Тя се обърна и затича.

Страк налетя отзад на едно от зомбитата и го прониза. Съществото почти не реагира и той се захвана да го сече, все едно събаря дърво. След секунди останалото без ръце създание заподскача на единствения си оцелял крак и рухна. Страк обезглави и второто зомби и главата се затъркаля по просмукания с кръв пясък.

— Радвам се да те видя, капитане — изпъшка Уийм.

— Ще те измъкна оттук. Стой ми отляво.

В същия миг дотича Койла.

— Казах ти да… — почна Страк.

— Няма да се оправите без мен — отвърна тя. — Някой трябва да ви прикрива.

— Добре. Да тръгваме.

Отново бяха принудени да си пробиват път с бой. Заради многобройните противници се наложи да заобиколят и да минат покрай една голяма скала.

Едва по-късно Страк си помисли, че може би всъщност нарочно са ги насочвали натам.

Защото иззад скалата излезе Дженеста.

Тримата заковаха на място.

— Бягай, Уийм! — извика жално Койла. — Махни се оттук!

Младокът побягна.

Дженеста се изсмя злобно.

— Май не всички орки са толкова безстрашни.

Страк и Койла връхлетяха срещу нея като един.

Тя направи бърз жест и двамата замръзнаха насред крачка, вкаменени като статуи.

Странно, битката сякаш също беше замряла. Или поне шумът и гледката пред очите им. Или беше от магията на Дженеста, или слугите й се бяха отдръпнали, за да подсилят подозрението, че случилото се е нагласено.

— След като вече сте ми толкова милички и кротки — заговори Дженеста, — можем да проведем един цивилизован разговор.

Страк и Койла бяха безпомощни. Мъчеха се да се задвижат или поне да издадат някакъв звук, но напразно.

— Като казвам разговор, това не означава, че ще участвате в него. Всъщност, Страк, довела съм тук едно лице, което те познава. Или те познаваше. — Щракна с пръсти.

Две от зомбитата излязоха тежко иззад скалата.

Водеха Тирзарр.

Женската на Страк не издаде с нищо, че го е познала. Изглеждаше съвсем здрава, ако не се брояха няколкото отока по лицето, но сякаш бе в транс.

— Изненадан ли си? — присмя му се Дженеста. — Знаех си, че ще те изненадам. Е, тя не е напълно немряща като слугите ми. Тя е… да речем, в стадия преди това, и може или да стане зомби, или да се върне в състоянието, в което бе преди. Ти решаваш.

Въпреки всичките си усилия Страк беше безсилен да преодолее магията на Дженеста.

— Чу предложението ми — продължи тя. — Ще освободя жена ти, ако ти и дружината ти ми се предадете. Само орките — другите, които мъкнете с вас, не ме интересуват. Направи го, Страк, и не само ще освободиш Тирзарр, но също тъй ще станеш част от едно великолепно начинание. Върколаците ще образуват ядрото на моята армия от зомбита орки. Страхотно съчетание, нали? Безусловно подчинение, съчетано с вашите ненадминати бойни умения и груба сила. Огромно подобрение спрямо това, с което разполагам сега. — Махна небрежно към зомбитата. — Само си го представи, Страк. Ще можеш да се сражаваш и да завладяваш, колкото иска черната ти душа. Не само в един свят, а в много. Във всички. Щом инструментумите започнат да се правят масово… О, да. Точно така се озовах тук. Копирах твоите. И след като вече знам, че съм го усъвършенствала, мога да започна да изграждам армия от напълно покорни орки, за да завладея… ами, всичко всъщност. Както и да е, това е предложението. Ще прекъсна връзките, които те задържат, за да можеш да ми дадеш отговора си. Едно движение и отново ще станеш безпомощен. — И махна отново с ръка.

Въпреки гнева и болката Страк успя да се сдържи да не скочи към гърлото й. Знаеше, че ще е напразно, а и трябваше да печели време. Стига да имаше. Запази омразата за думите си:

— Вмирисана кучко! Какво си направила на Тирзарр? А децата ни? Къде са?

— Не очакваш да ти кажа, нали? Твоите изтърсаци не са проблемът. Женската ти или дружината. Какъв е отговорът ти?

— Не мога да се съглася. Не и от името на другите. Те се бориха упорито за свободата си. Не мога аз да ги накарам да я загубят.

— Тогава жена ти става безмозъчна робиня. Може би всъщност ще ти хареса да си имаш безмозъчна робиня за жена. Сигурно разбираш, че си има някои предимства. Така ли е, Страк?

— Само да се изправиш срещу мен в честен двубой…

Тя избухна в смях.

— О, моля те! Какво значи честност? Но щом държиш на двубой… — Страк я гледаше втренчено. — Значи нека е двубой — продължи Дженеста. — Ако моят боец спечели, ти отстъпваш. Е, всъщност ще си мъртъв, но все пак ще си признал поражението си. Ако спечелиш, ще можеш да си върнеш жената, почти като нова.

Койла напразно се мъчеше да разкъса невидимите връзки.

— Кой е боецът ти? — попита Страк.

— Не го ли виждаш? Стои точно до мен.

— Тирзарр?! Няма да го направя. Тя също.

— Сигурен ли си? — Дженеста махна на Тирзарр.

Тя сякаш оживя, но не съвсем.

— Бий се с него — заповяда й Дженеста. — До смърт. — И й подаде меч.

Тя го грабна и закрачи към Страк. За миг той остана вцепенен, не можеше да повярва на очите си. След това се наложи да отскочи, за да избегне свистящото острие.

И двубоят започна. Всеки удар на Страк беше отбиващ. Всеки удар на Тирзарр целеше да го убие.

Ставаше отчайващо. Трябваше да вземе решение. Някакво решение. Боеше се, че инстинктът му ще надделее и че — ще не ще — ще посече Тирзарр.

Изведнъж се появи Уийм — изскочи иззад скалата. И от всичките възможности за нападение избра онази, за която Страк така и нямаше да се сети.

Хвърли по Дженеста камък. Удари я в рамото и тя извика, повече от наранена гордост, отколкото от болка.

Изненадата наруши концентрацията й и отслаби психическата сила, която бе впрегнала, за да задържи магията си.

Койла се размрази. Тирзарр спря, ръцете й увиснаха и тя пусна меча на земята. Сякаш се беше върнала отново в транса си.

Койла сграбчи Страк и го задърпа да бягат. Отначало той се възпротиви, искаше да отиде при Тирзарр, но след миг осъзна, че е безнадеждно, и се остави Койла и Уийм да го поведат.

Затичаха. Нещо като мълния изтрещя зад тях, но мина високо над главите им.

Боят беше почти затихнал и макар да срещнаха съпротива, стигнаха при другите невредими.

Бързо разказаха на дружината за станалото. Повечето изслушаха новината онемели.

— Отведи ни на Кераган, Страк — каза Койла. — Ще съберем армия, ще се върнем тук и ще изритаме Дженеста толкова здраво в задника, че…

— Не знаем дали звездите ще ни отведат там. Но има и нещо още по-лошо.

— Какво може да е по-лошо? — Ледена буца стегна стомаха й.

— Не разбираш ли? Дженеста вече е била там, щом е довела Тирзарр. А Тирзарр не би дошла тук по своя воля. Никой орк не би го направил. Сигурно са се били. Не бих изключил Дженеста да е помела всички орки, ако е имала възможност. Койла… ние дори не знаем дали Кераган все още съществува.