Стен Никълс
Войнство на сенките (27)

27.

Ако Върколаците си мислеха, че ще влязат в обикновен бой, много бързо бяха разочаровани.

Още преди лодките да стигнат до брега, многорасовите им екипажи откриха огън. Засвяткаха многоцветни лъчи енергия. Мълнии заудряха пясъка, изравяха дълбоки кратери. Първите изстрели като че ли бяха само за прицелване. Следващият залп изригна много по-близо до дружината.

По заповед на Страк всички се скриха зад големите скали над брега.

Върколаците отвърнаха със стрели, някои — запалени. Бяха като сламки срещу ураган. Някои се пръснаха от пронизващите въздуха енергийни лъчи. Други просто се изпариха, преди да са стигнали до целта си. Орките видяха, че е заради някакъв почти невидим енергиен щит, който искреше около съществата.

— Не можем да ги достигнем — викна Койла.

— Както върви, ще ни избият — предупреди Даллог. — Какво ще правим, Страк?

— Може би ще имаме повече късмет в ръкопашен бой.

— Мечти — изръмжа Хаскеер. — Тези магьосници са твърде силни. Вади звездите и ни разкарай оттук.

— Не. Дори и да исках, дружината е разпръсната по брега. Ще оставим половината отряд.

— Идват! — извика Койла.

Десетина нападатели се приближаваха към тях. Водеше ги Пелли Мадаяр. Зад нея тежко пристъпваше пъстра група от древни раси.

— Има два скапани таласъма! — възкликна Хаскеер.

— Трябваше да се сетим, че онези кучи синове може да имат нещо общо с това — изръмжа Джъп.

Настъпващата група продължаваше да засипва брега с магическите си лъчи.

— Готови за бой! — заповяда Страк.

На десетина крачки от тях Пелли Мадаяр вдигна ръка. Групата спря, обстрелът — също.

— Не е нужно да правим това, Страк! — извика тя.

— А бе тая откъде ти знае името? — възкликна Койла. Кой знае защо, това й се стори особено притеснително.

По гърба на Страк пробягаха ледени тръпки. Той тръсна глава, излезе иззад скалата и пристъпи напред.

— Откъде ми знаеш името?

— Защо не? Ти как знаеш моето.

— Ти сама си го каза. Откъде си откраднала името ми?

— Знаем доста неща за теб, Страк, и за отряда ти. Знаем и за онова, което сте преживели в миналото.

— Кои сте вие? Какво искате?

— Не сме ваши врагове, каквото и да си мислите. Знаеш какво искаме. Инструментумите, само тях.

— Само?

— Можете да си спестите излишни неприятности по най-простия начин. Просто ни ги предай.

— Как не!

— Нямате право на тях.

— А вие имате?

— Морално… да.

— Доста претенциозно от устата на някои, които току-що се опитаха да ни избият.

— Не сме се опитвали. Виж, ако сте загрижени, че като ни предадете реликвите, ще останете завинаги затворени тук, недейте. Навярно бих могла да уредя да се върнете на родния си свят.

— „Бих могла“? Не ми звучи особено обещаващо.

— Трябва да се посъветвам с по-висша власт.

— Това е моята по-висша власт — отвърна Страк и вдигна меча си. — И тя казва не.

— Бъди разумен. Това, което видяхте току-що, е само късче от силата, която владеем. Ако насочим срещу вас цялата си мощ, няма да имате никакъв шанс.

— Готови сме да поемем риска.

Пелли въздъхна.

— Това е толкова безсмислено… Защо държите толкова да похабите живота си заради… — Замълча, чула сякаш някакъв глас, недоловим за никой друг. После се обърна към морето.

Към брега се приближаваше малка армада.

Всички същества с Пелли се обърнаха и се загледаха натам, без страх, че излагат гърбовете си на Върколаците. Дружината също зяпна.

— Това място е фрашкано като курвенски бардак на заплата — измърмори Хаскеер.

Появата на корабите явно бе изненадала странниците също толкова, колкото и орките.

Почувствал се буквално пренебрегнат, Страк се отдръпна при дружината си.

— Кои са сега пък тия, по дяволите? — възкликна Койла.

— Не знам. Още Събирачи?

— Не — каза Пепърдайн. — Определено не са Събирачи. Вижте!

Един от петте кораба влизаше в бой с кораба на странниците. Бой с магия. Двата кораба се обстрелваха с ярки мълнии.

Забравили за Върколаците, Пелли и пъстрата й група затичаха към водата, като обстрелваха армадата със своите лъчи.

— Какво става, мамка му? — попита намръщено Хаскеер.

— Май нашите врагове си имат врагове — отвърна Страк.

— Което щеше да е чудесно, стига враговете на нашите врагове да не бяха и наши — изтъкна Джъп.

— За какво говориш, по дяволите?

— Виж онзи кораб там, дето се приближава към брега. Забелязваш ли някой да стои на носа дръзко като говно на припек?

— М-да — рече Хаскеер.

— Дженеста — прошепна Койла.