Стен Никълс
Войнство на сенките (25)

25.

Празненството беше добро. Трябваше да е било, защото повечето празнуващи така и не можаха да го запомнят.

Имаше много пиене, пируване, хвалби и безумен кикот. Последното се дължеше на пелуцида, който обви ставащото в сънлива пъстроцветна мъгла.

Върховният миг — за Уийм, ако не за някой друг — дойде, когато новобранецът, трезвен и необлагодетелстван от кристала в този критичен момент, най-неочаквано дойде при тях.

— Вижте какво намерих на кораба!

— К’во викаш? — изломоти Хаскеер. Очите му бяха почервенели.

— Ами разтърсих се… И си намерих това!

— К’во е т’ва? — изфъфли Хаскеер.

— Лютня! Трябва да е таласъмска. Изобщо не мислех, че тези същества може да обичат музика! Почти същата е като онази, с която бях свикнал, тъй че си помислих да…

— Уф! Говори ясно. И по-бавно.

— А. Да. Намерих тази лютня. — Вдигна я високо и я размаха. — Мога отново да пея баладите си.

— Ако можех да стана, щях да те убия.

— Значи не искате да ви попея?

После някои разправяха, че Уийм хукнал да бяга, а Хаскеер го преследвал пълзешком.

Доста махмурлук имаше на заранта, а на Даллог му се поотвори работа да превърже някои дребни рани, получени по време на лудориите. Но дружината беше свикнала да се съвзема бързо след веселба, а натапянето в хладката солена вода, доброволно или не, отрезви повечето.

Колкото и да горяха всички от нетърпение да си тръгнат, келпитата настояха за дълга прощална церемония, с много дърдорене и безкрайни наздравици. Макар че Страк нареди последните да са само с кокосово мляко и никакъв алкохол.

Най-сетне отплаваха — малко преди пладне.

Пътуването до острова на джуджетата мина без произшествия, което поне даде възможност на дружината да се съвземе напълно. Единственият намусен, съвсем очаквано, беше Стендивън, който продължаваше да седи умислен настрана от другите, когато не дебнеше по стъпките на Страк.

Пристигането им предизвика известна паника — островитяните решиха, че появата на тримачтов кораб означава ново посещение на Събирачи. След като това недоразумение се оправи и джуджетата проумяха, че търговците на роби са надвити, последваха сцени на буйна радост. Върколаците, на които им бе дошло до гуша от празненства, стискаха сърдито зъби.

При първа възможност Страк и командирите му се измъкнаха настрани. Пепърдайн ги придружи, а Стендивън се помъкна след тях като куче. Заизкачваха се към долните тераси на един от загасналите вулкани.

Страк огледа околността.

— Струва ми се подходящо да напуснем този свят оттам, където влязохме в него.

— То пък един свят — подхвърли Хаскеер.

— О, не знам — рече Койла. — Само го погледни. Има и много по-лоши места.

— Да върви по дяволите. Искам да се върна на Кераган.

— Допускаме, че можем да се върнем. Искам да кажа, че не се канехме да дойдем тук.

— Помните ли какво казаха келпите? — припомни им Спуррал. — За това, че имало острови, заселени от орки? Ако звездите те провалят, сигурно бихме могли да се устроим тук. Може би дори да си намерим необитаем остров и…

— Забравяш нещо — прекъсна я Страк. — Някои от нас си имат жени и деца в Кераган.

— Извинявай, не помислих. Но… и не ме разбирайте погрешно: трябва да има резервен план, ако звездите не ви отведат у дома.

— Но няма как да го разберем, преди да ги пробваме — напомни Койла. — И ако ни отведат някъде другаде вместо на Кераган, какъв е шансът да ни върнат тук?

— Тя има право, Страк — прецени Даллог. — Това, което всъщност трябва да решим, е дали се опитваме да използваме звездите, или не.

— Знам. И мен ме измъчва същият въпрос. Но инстинктът ми казва да опитаме. Искам да направя всичко, което мога, за да се върна в Кераган.

— Разбирам те — заяви Джъп.

— Аз съм за — отсече Хаскеер.

— Мисля, че може и да си прав, че нещо бъркам, Хаскеер — призна Страк. — Може да не съм ги сглобил правилно.

— Нищо чудно, след като бързахме толкова — каза Койла.

— А смяташ ли, че този път ще ги сглобиш правилно, Страк? — обади се Стендивън.

— Теб пък какво те засяга? — изръмжа Хаскеер.

— Просто исках да съм сигурен, че този път ще го направим добре.

— Ще го направим? Какво те кара да мислиш, че и вие сте включени?

— Не може просто да ни оставите тук!

— Защо не? Да не сме ви майки!?

— Това вече сме го обсъждали — отсече Страк. — Вече казахме, че ще върнем хората в Марас-Дантия. Дадох думата си.

— Бебегледачки ли станахме вече? — изръмжа Хаскеер.

— Без повече спорове. Решено е.

— Съжалявам, че се налага да попитам — намеси се Джъп, — но какво става с мен и Спуррал?

— Казахме, че ще сте добре дошли на Кераган — отвърна Койла.

— Да, и сме ви благодарни — каза Спуррал. — Но с цялото ни уважение, не знам дали искаме да прекараме остатъка от живота си в свят на орки.

— И не сте премислили за Марас-Дантия? Не искате ли да се върнете там?

Джъп и Спуррал се спогледаха. И поклатиха глави.

— Защо да не могат да останат тук? — попита ядосано Хаскеер. — Тук има цял куп джуджета.

— Този свят не е на джуджетата — обясни му Спуррал като на малко дете. — Това е… сметище.

— Да се спрем на това, за което се разбрахме — реши Страк. Посочи Пепърдайн и Стендивън. — Връщаме тези двамата където ги намерихме, в Марас-Дантия. Джъп и Спуррал могат да дойдат с нас на Кераган.

— А после какво? — попита Джъп. — За мен и Спуррал имам предвид.

— Можем да се опитаме да проумеем звездите и амулета. Може би…

— Може би ще намерим начин да ги пратим на някой свят на джуджета? — довърши Койла. — Малко вероятно е, Страк. Ами ако…

— Можеш ли да измислиш нещо по-добро?

— Не.

— Тогава няма друга възможност.

— Всичко това е много съмнително, щом няма как да знаем действат ли звездите — каза Пепърдайн. — Няма смисъл да се въртим в кръг.

Страк кимна.

— Прав си. Всички трябва да охладим малко страстите, а аз трябва да помисля. Ще пробваме звездите, но по-късно, след като ги поразгледам, а вие се успокоите. Някакви възражения?

Възражения нямаше.

 

 

Всички се разпръснаха и Койла и Пепърдайн останаха сами.

— Странно е — отбеляза той.

— Да не си насред тълпата, нали?

— Да. И е приятно всъщност.

— Можем да го удължим.

— Как?

— Тези вулкани трябва да гъмжат от пещери. А и гледката отгоре сигурно е страхотна. Нещо против да поразгледаме?

— Нищо.

Изкачването бе съвсем леко. Скоро намериха усамотена пещера, влязоха и седнаха близо до входа.

Пепърдайн въздъхна доволно.

— Колко приятно и прохладно е тук.

— Казах ти, че ще е хубаво.

— Най-хубавото му е, че имам възможност да бъда малко с теб. Разбираш, без някой да иска да му донесеш нещо или да се опитва да ни убие.

Тя се усмихна.

— Аз пък имам нещо, което би трябвало да направи нещата още по-приятни. — Извади от джоба си малката черна кесийка. — Запазих малко.

— Кристалчета ли?

— Да. Забелязах, че снощи не си взе.

— Никога не съм взимал. Чувал съм за тях, разбира се, но никога не съм изпитвал нужда да…

— Не е нещо, от което да имаш нужда; просто е приятно от време на време. Можеш да опиташ. — Тя започна да пълни една глинена лула. — Стига да искаш, разбира се.

— Защо не? И по-добре да го направя, без да ме гледа цяла тълпа, като ми е за първи път.

Тя разпали лулата, дръпна и му я подаде. Усетиха ефекта почти моментално.

След малко Койла попита:

— Как е?

— Не както си го представях.

— Хубаво ли е, или лошо?

— Размеква те. Отпуска. — Дръпна още веднъж от лулата, задържа, издиша. — Тъй че… да. Мм. Тоест… даа… хубаво.

— Лицето ти! — Тя се разкикоти.

— Какво му е?

— Просто изглежда смешно.

— Ти си смешна. — После се улови, че и той се кикоти.

Смяха се, докато не се проснаха безпомощни на земята.

Светът заглъхна, обзе ги безметежно спокойствие. Лежаха, зяпнали свода на пещерата, възхитени от шарките, които слънчевата светлина оставяше по мекия камък.

Най-сетне Койла каза:

— След този ден…

— Да?

— Май няма да можем да се виждаме повече.

— Опитвах се да избия това от мислите си.

— И аз. Но все се връща.

— Не забравяй. Ако Страк не успее да накара звездите да се държат прилично, можеш да останеш с мен. Някъде.

— Познавам Страк. Все някак ще ги накара да действат. Дори да му струва сто опита. Упорит е.

— Сто различни свята като онези, които видяхме? Непоносимо е да си го помисля дори.

— Но ако все пак ги накара да действат? Ти ще си в Марас-Дантия, а аз — в Кераган. — Извърна глава и го погледна. — Ще ми липсваш. Беше добър другар по оръжие.

— Казано от орк? Предполагам, че е голям комплимент.

— Така е. Бием се добре заедно. Това е важно за моята раса. Особено за…

— За какво?

— Нищо. Езикът ми се развърза. От кристалите е.

— Така ли?

— Би ли направил нещо за мен, Джоуд?

— Какво?

— Почеши ме по гърба. Адски ме сърби в тази жега.

Разсмяха се.

— Разбира се — отвърна той. — Дай го тук.

Тя се обърна и Джоуд започна да я чеше.

— Мм, хубаво е. Това не е нещо, което можеш да поискаш от всеки, знаеш ли.

— Поласкан съм.

— Малко по-високо. Да, там. Аххх. Приятно.

Чесането премина в нежно разтриване. Разтриването — в милувки. Тя се обърна към него.

Целунаха се.