Стен Никълс
Войнство на сенките (20)

20.

Вант връхлетя срещу Спуррал като побеснял бик. Освен сабята размахваше дълъг нож. Въртеше двете оръжия като побъркан жонгльор и сечеше във въздуха с мъгла от метал.

Спуррал заотстъпва припряно, мъчеше се да предвиди къде и как би могъл да удари. Невъзможна задача, когато си се озовал пред толкова полудяло от гняв същество, и тя скоро го осъзна. Единственото, което можеше да прави, бе да продължи да отстъпва. Не особено ценна стратегия: той неизбежно я притисна и я принуди да влезе в бой.

Първият удар, който блокира, я зашемети. Вторият за малко не я събори. Тя отстъпи пак, само малко този път, и се опита да го подлъже, че влиза в гарда му. Намерението беше да го изкара от равновесие. Вместо това се наложи бързо да приклекне, за да избегне изсвистялото над главата й острие.

Ревовете, писъците и трясъкът на оръжие бяха оглушителни. Джуджета и Събирачи се сражаваха яростно по целия кораб. Елементът на изненада беше набрал повече инерция, отколкото бе очаквала Спуррал, и островитяните налагаха предимството си. Мъртви и ранени моряци бяха нападали по палубата, други продължаваха да отстъпват в отчаяна отбрана.

Не че джуджетата надделяваха навсякъде. Биеха се със закоравели разбойници и доказателство за това бяха собствените им мъртви и ранени, почти колкото на похитителите им.

Отбиването на оръжията в ръцете на побеснелия от гняв мъж срещу нея не беше лека задача. Стъпките й вече не бяха толкова леки, ръцете й натежаваха като олово. Спуррал мина в нападение и замахна със сабята към Вант като с коса. Беше негов ред да отстъпи и той едва успя да избегне ниския й замах. Това разпали още повече гнева му и той премина в атака с нова буря от удари, които разтърсиха костите й.

Двубоят ставаше съвсем неравностоен и Спуррал разбра, че или трябва да намери друга стратегия, или ще загуби. Изведнъж й хрумна, че ако не може да промени начина на боя, навярно може да промени мястото. Обърна се и побягна. Вант с рев се втурна след нея.

Спуррал тичаше към едно от малкото места на кораба, които познаваше. Това означаваше да прескача трупове и да заобикаля биещите се. Някакъв Събирач се опита да прегради пътя й, но тя само отби сабята му и го остави да се оправя с три джуджета, които му скочиха отзад.

Най-сетне стигна до вратата на камбуза и я изрита. Вант вече беше почти зад нея. За нейно облекчение камбузът бе празен и тя затича през него. Вант нахлу с трясък зад нея.

— Малко страхливо изродче! — изрева с пяна на устата. — Спри и посрещни съдбата си!

— Ела ме хвани, като толкова искаш — изсъска тя. Беше си дръзко предизвикателство — той стоеше между нея и единствения й възможен изход.

Спуррал разчиташе, че тясното пространство ще ограничи движенията на Вант и може би ще й даде някакво предимство предвид дребния й ръст. Освен това тук имаше много потенциални оръжия. Метателни най-вече. Тя грабна едно желязно котле и го запокити към Вант. То издрънча в краката му и той го изрита яростно настрани и настъпи към нея. Спуррал почна да го засипва с каквото й попадне — котлета, тигани, тенджери, един дървен чук, шишета, дъски за рязане и някакъв тежък черпак. Единственият видим резултат беше, че гневът на Вант стигна до нови висини. Спуррал започна да се чуди дали изобщо нещо може да го спре.

След като вече нямаше нищо за хвърляне, тя се стегна да посрещне атаката му. Без да обръща внимание на изпочупените грънци под краката си, Вант връхлетя. Спуррал остана на място. Нямаше избор — стена на кухнята беше само на няколко крачки зад нея.

Трябваше да държи сабята с две ръце, за да не я изтърве — такава бе силата на ударите, които й нанасяше. Засега тя успяваше да ги спре, но всеки неин опит да премине от отбрана в атака биваше осуетен с презрителна лекота. Въпреки цялата й решимост да стои на място, дивашката му сила я принуждаваше да отстъпва. А знаеше, че щом гърбът й се опре в стената, шансовете й да оцелее ще са нула.

Отчаянието подсилва находчивостта. Или безумното безразсъдство. Онова, което забеляза с крайчеца на окото си, и идеята, която й даде то, можеше да попадне и в двете категории. Бяха до двете големи печки. Пламъците в тях бяха изгаснали, но водата в огромните казани все още вреше. Облаците пара замъгляваха помещението. Кондензираната влага се стичаше по стените и капеше от тавана.

Това, което й хрумна, бе толкова опасно за нея, колкото и за Вант, а не беше сигурна дали ще се окаже достатъчно пъргава, за да избегне опасността. Но все пак го направи.

Замахна със сабята с все сила, но не към капитана, а към един от казаните, и моментално се хвърли назад. Казанът се преобърна и врялата вода заля Вант.

Той изкрещя, изтърва оръжията си и се смъкна на колене. В следващия миг кожата му вече кървеше, цялата на мехури. Едва няколко капки от врялата вода бяха плиснали Спуррал, а щипеше адски. Тя изобщо не можеше да си представи какво изпитва той.

Беше сигурна, че целият кораб чува виковете му. Той рухна, загърчи се и застена на пода.

Спуррал пристъпи към него и го огледа. Врялата вода го беше изгорила така, че бе станал неузнаваем. Миришеше на изгорена плът.

Спуррал не знаеше дали раните са достатъчно тежки, за да го убият, но и да бяха, щеше да е дълга, мъчителна смърт. Колкото и да беше намразила Салос Вант и всичко, което олицетворяваше той, колкото и да негодуваше заради униженията, на които я бе подложил, тя не беше садистка.

Беше изтървала сабята си. Огледа се и я видя до печката. При удара в железния казан острието се беше счупило. Спуррал се наведе и взе от пода ножа на Вант.

Капитанът се гърчеше и хъркаше нещо, но думите бяха приглушени и неразбираеми. В очите му, макар и вече оцъклени, още имаше искра злоба. И да позна надвесената над него Спуррал, не го показа.

Тя вдигна високо ножа с две ръце и го заби в сърцето му.

След като и това се свърши, светът наоколо сякаш се върна. Спуррал усети дразнещата миризма на мокрите въглени, отново чу шумовете из кораба: викове, бягащи стъпки, ека на стоманени остриета.

Вратата рязко се отвори. Нахлуха няколко фигури. Тя сграбчи сабята на Вант, но осъзна, че е Калгек с още две-три джуджета.

Зяпнаха обвитото в пара тяло на Вант и Спуррал. На облещените им лица се четеше неверие и възхита.

— Богове! — прошепна Калгек. — Добре ли си, Спуррал?

Тя кимна и попита:

— Какво става навън?

— Успяхме да се справим с повечето. Някои обаче продължават да се държат.

— Много бързо ще изгубят дух, щом разберат, че капитанът им е мъртъв. Да го изнесем, та да го видят.

Извлякоха мокрия труп на палубата и го стовариха на дъските. Ножът все така стърчеше от гърдите му.

Повечето оцелели Събирачи бяха на кърмата и положението там изглеждаше безизходно. Но това, че владееха кормилото, не означаваше нищо, след като джуджетата държаха в ръцете си почти всичко останало и най-важното — такелажа. Без контрол над платната корабът не можеше да отиде никъде.

Когато Събирачите видяха трупа на Вант, решимостта им рухна. Джуджетата ги увериха, че няма да пострадат. Дали го повярваха, или не, но моряците нямаха друг избор, освен да се предадат.

Подкараха ги към трюма — затвора, в който доскоро бяха живели те.

Докато слизаха, Спуррал подхвърли:

— Май вече си имате роби.

— Не е в обичая ни — отвърна Калгек.

— Това говори добре за вас. Заложници тогава. Да възпират другите Събирачи да нападат острова ви.

— Мислех си, че можем да ги разменим за някои от отвлечените ни близки.

— Добра идея.

— Ако открием къде са, разбира се. Което може да не е лесно.

— Знам. Но е възможност.

— За какво?

— Да се откъснете от родния си остров. Цял свят имате за проучване. Страхът ви държи на острова така, както Събирачите ви държаха в плен на този кораб.

Калгек не го беше поглеждал от тази страна и отвърна замислено:

— Да. Всъщност бихме могли.

Плясък във водата ги накара да извърнат глави. Джуджетата изхвърляха телата на мъртвите човеци през борда.

— Не мога да повярвам, че ги надвихме — каза Калгек. — Изглежда… нереално.

— Успяхме, защото не го очакваха от нас. Това е добър урок. Запомни го.

— Успяхме заради теб. Ако не беше…

— Сами го направихте. Трябваше просто да разберете, че го имате в себе си. Че можете да надмогнете страха.

— Срещу цена. — Той кимна към подредените от едната страна на палубата мъртви джуджета.

— Свободата винаги има цена, Калгек. Надявам се да сте разбрали, че си струва да се плати.

— Къде отиваме сега?

— Обратно към острова ви.

— Как? Ние не сме моряци, излизаме с лодките само покрай брега.

— Ще се справим. Ако се наложи, ще накараме някои от човеците да ни помагат.

— Дали ще го направят?

— Какъв избор имат? Да останат в морето с нас завинаги? Ако се наложи, ще ги накараме да си мислят, че животът им зависи от това.

Той се усмихна.

— Аха!

— Ето, че се учиш. Само че да вземем да го направим по-скоро, а? Има едно лице, чиято компания много ми липсва.

 

 

Джъп беше потънал в меланхолия. Повечето време прекарваше сам на носа, търсеше с очи в морската шир платно или всякакъв друг знак, който можеше да го обнадежди.

Страк отпусна мазолестата си длан на рамото му.

— Няма смисъл да униваш.

— Почти нищо друго не ми остава.

— Хвани се на греблата при смяната. Работата ще избие тревогите ти поне отчасти.

Джъп се усмихна кисело.

— Това ви харесвам на вас, орките. Гледате на всичко толкова… директно. Но от някои чувства не е толкова лесно да се отървеш.

— Ще се отървеш, когато догоним Събирачите.

— Мислиш ли, че ще успеем?

— Каквото и да ни струва.

— Благодаря. — Джуджето го погледна накриво. — Сигурно си мислиш, че съм се размекнал.

— Не.

— Ние джуджетата обикновено се събираме за цял живот. Тъй че да спечеля Спуррал и след това да я загубя…

— Знам какво бих изпитал аз, ако нещо се случи с Тирзарр, Джъп. Или с малките.

— Изглежда е добра, тази твоя Тирзарр. Жалко, че не се познаваме.

— Щяхте да си допаднете. Имате нещо общо.

— Какво?

— И двамата сте упорити като мулета.

Калтмон, един от ветераните, извика откъм греблата:

— Настигат ни! — И посочи дебнещия ги откъм кърмата загадъчен кораб.

— Прав е — потвърди Пепърдайн. — Увеличават скоростта.

Страк махна на другата лодка и извика:

— Видяхте ли? — И посочи кораба.

— Да! — изрева в отговор Койла. — Какво правим?

— Гребем два пъти по-бързо и увеличаваме разстоянието.

— Да бягаме? — възкликна Хаскеер. — Откога започнахме да бягаме от бой?

— Ако са същите, които ни сгащиха в Акуриал, не искам да се изправям пред магията им — отвърна Страк. — Хайде, гребете!

Лодките увеличиха скоростта и отначало — и разстоянието.

— Догонват ни! — предупреди Даллог след малко.

Пепърдайн погледна назад и каза:

— При тази скорост ще ни настигнат съвсем скоро.

— Няма ли начин да ги надбягаме? — попита Страк.

— Не и при силата на вятъра, с която разполагат. Единственото, което мога да предложа, е лодките ни да поемат по различен курс. Да раздвоим целите.

Страк помисли.

— Не. Ако се наложи да се бием, ще се бием заедно.

Издул платна, корабът се приближаваше неумолимо. Най-сетне забави и надвисна над тях. Разбрал, че няма смисъл да хаби повече силата на гребците, Страк им заповяда да вдигнат греблата, но да са готови да продължат във всеки момент.

— Сега какво? — зачуди се Джъп, зяпнал извисилата се над тях огромна дървена стена.

Горе се появиха фигури и погледнаха надолу към лодките. Фигури от най-различни странни раси.

— Те са — каза Даллог. — Бандата от Акуриал. И онази, елфицата, която ги води.

— Чуйте ме, Върколаци! — разнесе се глас сякаш отвсякъде.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Джъп.

— Аз съм Пелли Мадаяр.

— Как гласът й е толкова… силен? — удиви се Даллог.

— Подсилен е по някакъв неестествен начин — прецени Пепърдайн.

— Да, магия трябва да е — съгласи се Страк.

— Чуйте ме, Върколаци! Трябва да поговорим.

— За какво? — изрева Страк отдолу.

— По темата, която поставих пред вас в Акуриал.

— Пак почва за звездите — рече Джъп.

Страк кимна и извика в отговор:

— Получихте отговора ни по това! Нищо не се е променило!

— Настоявам да преговаряме. Качете се на борда на нашия кораб.

— Няма начин!

— Бихте ли предпочели аз да сляза при вас? Да покажа добра воля?

— Не загряваш, нали? Няма за какво да говорим!

— Отказът не е решение, капитан Страк. Ако не искате да преговаряме, съм длъжна да настоя да ни предадете реликвите.

— Майната им на настояванията ти! — избоботи Хаскеер достатъчно силно, за да го чуят всички.

— За какви се мислят тия, по дяволите? — добави Койла ядосана.

— Спокойно! — предупреди Страк. После изрева към Пелли Мадаяр: — Казахме ви вече: не търпим ничии заповеди.

— Тогава не можем да поемем отговорност за последствията от вашата упоритост.

— А бе тая защо не може да говори на нормален език? — изсумтя Хаскеер.

— Готови за тръгване — прошепна Страк на Даллог.

— Това е последният ви шанс, Върколаци — предупреди Пелли. — Настоятелно ви съветвам да оставите оръжията си и да преговаряте с нас.

— Греби! — изрева Страк.

Лодките се плъзнаха напред. Страк не беше моряк, но знаеше, че спрял кораб с платна няма да може да тръгне толкова бързо, колкото лодките му. Надяваше се да спечелят достатъчно преднина, за да получат шанс да се измъкнат.

Но Порталният корпус нямаше нужда да ги гони.

Орките едва бяха излезли от сянката на кораба, когато въздухът изпращя и ослепително ярък лъч удари между двете лодки. Веднага след него последваха нови огнени мълнии — червена, виолетова, зелена. Всичките се забиваха във водата и тя кипваше и изригваше облаци пара.

— Предупредителни изстрели ли са това? — учуди се Пепърдайн.

Нов огнен стълб удари командваната от Койла лодка. Ударът не беше пряк — лъчът проряза в перилото и посече едно от греблата на две, — но бе достатъчен, за да разтърси лодката.

— По дяволите! — изруга Страк. — Ако решат да ни ударят точно, свършени сме.

— И какво да правим? — рече Джъп.

— Ще им отвърнем със същото.

Страк предвидливо бе поставил горе-долу еднакъв брой от най-добрите стрелци на дружината на всяка лодка и сега с фрази, които не говореха нищо на външните, им нареди коя тактика да приложат.

Бойците извадиха приготвените стрели с увити в натопени в смола ивици плат върхове и ги запалиха. След това по сигнал на Страк стреляха по кораба — не по съществата на борда обаче, а по платната. След секунди огънят се разгоря. По палубата се разтичаха фигури.

— Греби! — изрева Страк като луд.

Лодките отново дръпнаха напред. Зад кърмата им платната на кораба бяха обвити от пламъци и дим. Няколко лъча енергия излетяха от кораба, но изпращяха далече от целта.

— Това ще им даде малко повод за размисъл на тия кучи синове — подхвърли разгорещено Джъп.

— Засега — охлади го Страк. — Но не мисля, че ще се откажат лесно. Хайде, гребци! Натисни по-здраво!

Не им отне много време да спечелят внушителна преднина пред горящия кораб. Въпреки това Страк не позволи да намалят скоростта. Искаше да се отдалечат колкото може повече.

— Какво мислиш за повредата на другата лодка? — попита той Пепърдайн.

— Не мога да кажа нищо, без да огледам на място. Но не изглежда ужасно зле. Ако не е пробита, ще се справим. Но и тогава можем да я закърпим при първия шанс.

— Добре.

През цялото това време Стендивън се беше държал точно както очакваха от него: свит от страх на дъното на лодката. Сега се изправи и плахо отиде при Страк и Пепърдайн.

Страк подхвърли язвително:

— Дойде да помагаш, а?

— Не — отвърна Стендивън, все едно изобщо не бе разбрал иронията. — Притесних се за…

— За какво?

— За инструментумите. Исках да се уверя, че са в безопасност.

Страк го изгледа намръщено.

— Какво?!

— В безопасност са, нали?

— Какво общо има това с теб, по дяволите?

— Засяга ни всички. Те са единственият ни път към…

— Всичко е наред с тях. — Все пак Страк неволно посегна към кесията на колана си.

— Сигурен ли си, че…

— Защо е този интерес? Каква работа имаш ти с тях?

— Както казах…

— Остави го, Страк — намеси се Пепърдайн. — Просто се е побъркал от страх.

Страк го изгледа ядосано.

— Ами да си се побърква, защо иска да побърка и мен? Звездите са си мои и аз ще се грижа за тях.

— Разбира се, капитане — отвърна Стендивън, готов да се размаже от угодничество. — Прав си, разбира се. — Обърна се и колебливо тръгна към мястото си.

Страк се обърна към Пепърдайн. Човекът не срещна погледа му.