Стен Никълс
Войнство на сенките (19)

19.

Хвърлянето на Дуига през борда разпали духа на много от пленените джуджета, но те знаеха за Събирачите и за ужасната им слава и колкото и да бяха разгневени и обзети от скръб заради Дуига, бяха уплашени. Спуррал направи всичко, което й бе по силите, за да промени това.

След боя с камшици Събирачите не им предложиха никакви грижи — не че Спуррал и Калгек ги бяха очаквали, — но пленниците, събратята им по съдба, се скупчиха около тях. Бяха им отнели малкото що-годе ценни вещи, но им бяха оставили някои неща, които дори търговците на роби сметнаха за нищожни. Между тях имате и билки, които донесоха на наказаните поне някакво облекчение.

Колкото и тежко да беше наказанието, Спуррал по някакъв изкривен начин беше благодарна. То само изостри жаждата й за мъст, а твърдостта й й спечели уважението на пленниците и ги направи по-склонни да слушат изкушенията, които им шепнеше. Калгек също като че ли бе намерил решимост в наказанието.

Спуррал ги накара да се заловят с правенето на оръжия. Не можеха да откраднат нищо, което дори малко да прилича на мечове, така че подготвиха импровизирани криваци. Направиха прашки от плат и събраха всичко подходящо за мятане. Успяха във всичко това, защото търговците на роби ги гледаха с пренебрежение — свикнали бяха да грабят острова на джуджетата и гледаха на тях като на боязливи, безпомощни същества. Събирачите бяха станали самодоволни, което напълно устройваше Спуррал.

Единственото време, в което всъщност можеха да работят над оръжията, бе през нощта, под палубата, в почти пълна тъмнина.

След като поставиха постове, Спуррал и Калгек доволни седнаха на жалките си постели от зебло и се заловиха да довършат дървените брадви.

— Как можем да се бием с това? — прошепна Калгек, вдигнал в ръка грубото сечиво.

— Ще ни потрябват само веднъж-дваж. Докато си вземем истински оръжия.

— Ти май знаеш доста за битките, Спуррал.

— Защото много съм се била. А ти? — Знаеше, че не е.

— Всъщност не съм.

— Тогава ми се довери.

— Подслушах нещо, което каза Вант.

— Какво?

— Че скоро ще стигнем до целта си.

— Колко скоро?

— Не каза. Но ми се стори, че ще е много скоро.

— Значи колкото по-бързо ударим…

— Няма ли да е по-добре първо да стигнем там, където отиваме? И да се измъкнем тогава?

— Не. Не знаем какво ще ни очаква, когато спрем в пристанището. Тук имаме да се справим само с екипажа.

— Само?

— Те са от плът и кръв. Умират като всички.

— Включително и ние.

— Слушай, Калгек. Типове като Салос Вант властват над другите по два начина. Първо, със сила. Второ, със страх. Залагат на това, че жертвите им ги е страх от онова, което биха могли да направят. Да надвиеш Събирачите означава да надвиеш страха.

— Лесно е да се каже.

— Кое е най-лошото, което могат да ни направят?

— Да ни убият?

— Зависи дали смяташ, че смъртта е по-лоша от робството и мизерията.

— А ти не смяташ ли?

— И аз не искам да умра. Но още по-малко ми харесва идеята тази измет да остане жива. — Тя се помъчи да види изражението му на оскъдната светлина. — Още ли си с мен?

Той не отвърна веднага.

— Да.

— А другите?

— Повечето от тях, мисля. Но всички сме…

— Уплашени? Нищо срамно няма в това, Калгек. Просто е нещо, което трябва да надмогнем.

— Дори ти? — Каза го с недоверие.

— Разбира се.

— Приписваш ни повече кураж, отколкото заслужаваме. Не ни знаят като особено смели.

— Така нареченият кураж не е в това да правиш нещо без страх. То е да правиш нещо въпреки страха. Покажи ми някой, който да не го е страх в положение като нашето, и ще ти кажа, че е глупак.

— Можем ли да се надяваме на помощ? От онези, които паднаха от небето с теб?

Спуррал се усмихна в тъмното.

— Зная, че Джъп и другите ще направят всичко, което е по силите им, за да ни намерят. Но не можем да разчитаме на това. Трябва да приемем, че сме сами.

— Какво предлагаш да направим?

— Трябва да използваме удобна възможност, и то скоро. Предай на всички да са готови да действат и да следват примера ми.

 

 

Небето беше секващо дъха платно от кристално ясни звезди.

Нощта не бе затруднила, нито забавила кораба, който дебнеше лодките на Върколаците — той поддържаше едно и също разстояние и без никакво усилие се придържаше към курса, въпреки че лодките на орките бяха напълно затъмнени. На самия кораб имаше светлини или поне излъчваше мека светлина, което не можеше да се припише на запалени фенери. Плуваше след тях, обкръжен от злокобно сияние, като кораб призрак.

Досега Пепърдайн бе успял да избягва контакт със Стендивън, но пък все пак трябваше да види как е човекът, когото въпреки желанието си все още смяташе за свой господар.

Стендивън беше на седалката, която бе заел от началото на пътуването, и мълчеше. Знак за това, което изпитваха другите към него, бе фактът, че при пълна лодка седеше съвсем сам. Взираше се в плаващия по дирята им кораб. Пепърдайн се настани до него и попита тихо:

— Кои са според теб?

Стендивън сви рамене.

— Кой знае? Но е ясно за какво са тръгнали.

— Нима?

— Разбира се. Кои са най-ценните неща на тази лодка? — Огледа се плахо, преди да отговори с шепот на собствения си въпрос: — Инструментумите!

— Откъде могат да знаят, че са тук?

— Онази група, която ни нападна в Акуриал, откъде знаеше?

— Смяташ, че са те?

— Може би. Или някой друг. Все едно е. Важното е, че разбират цената им.

— Накъде биеш?

— Позволихме си да забравим каква цена имат.

— Мислех, че се разбрахме, че е благоразумно да изоставим тази идея.

— Ти може да го наричаш благоразумие. Аз твърдя, че всеки, който обърне гръб на такова богатство, е глупак.

— Не е възможно все още да си въобразяваш, че може да ги вземем. От бойна дружина орки? Това е безумно!

— При силата и богатството, които са заложени тук, рискът си заслужава.

— Да речем, че ги вземем. И после какво?

— Можем да се махнем от този окаян свят и…

— Как? Ще ни трябва и амулетът на Страк, а няма начин той да го остави без надзор, както и звездите всъщност.

— Винаги се намират начини, Пепърдайн.

— Например да ги откраднем? Като онази звезда в Акуриал?

Стендивън се намръщи и повиши глас:

— Колко пъти трябва да ти казвам, че не съм…

— Шшт! Тихо! Ако разберат какво си мислиш… — Няколко глави се извърнаха към тях. Пепърдайн се усмихна вяло. Щом загубиха интерес, добави още по-тихо: — Забравяш нещо. Проклетите звезди бездруго не действат както трябва. Тъй че какво ще правим? Ще продължаваме да опитваме с надеждата да ни върнат у дома? И ако по някакво чудо все пак стигнем там, какво ще правиш с дълга си към Кантор Хамрик?

— Няма да трябва да плащаме дългове, ако притежаваме инструментумите. Нито да се връщаме у дома. Можем да си намерим някой приятен свят някъде. Може би някой, на който местните са толкова изостанали, че да можем да ги управляваме. Можем да сме крале, Пепърдайн.

— Да не си пил нещо? Всичко това е безумно!

— Само за някой с въображение колкото на червей.

— За голяма работа се мислиш, а? Така и не можах да ти набия в главата, че тези орки ни станаха приятели. Е, другари по съдба поне. А си готов да ги изоставиш тук.

— Може би са… приятели за теб, но само неприятности си имаме, откакто ни събра с тях. И в какво ни въвличат сега?

— Опитваме се да помогнем на един от нашите. Това се нарича преданост, ако тази дума означава нещо за теб.

— Означава, че ще ни убият.

— Страк каза, че ще ни върне у дома. Вярвам му.

— Дори да спази думата си, инструментумите ще си останат у него. Аз… ние трябва да ги имаме.

— Забрави. Това са безумия.

Стендивън като че ли не му обърна внимание. Изглеждаше унесен, кривнал леко глава, сякаш съсредоточен в нещо.

— Какво има? — попита Пепърдайн.

— Чуваш ли нещо?

— Да чувам? Какво да чувам?

— От дълго време чувам някаква… мелодия. Не, не това. Смътно е, но… звучи като… гласове, пеещи. Ето! Чуваш ли го?

Пепърдайн се заслуша. Нищо нямаше освен плясъка на греблата във водата и тихо мърморене тук-там.

— Не. Нищо не мога да чуя.

— Трябва да можеш.

— Нищо няма. Само морето. То често върти номера.

Стендивън го погледна объркано.

— Нима? Може би си прав. Като че ли… Вече не го чувам.

— Изнервен си. Всички сме нервни. На това се дължи сигурно, както и приказките ти преди малко.

— Разсъдъкът ми е здрав — възмутено отвърна Стендивън. — Виждам логиката, макар ти да не можеш. Трябва да имам звездите. Те искат да ги имам.

— Какво? Стегни се, Стендивън.

— До неотдавна нямаше да посмееш да ми говориш така.

— Сега играта е друга. Не знам какво става в тази твоя извратена глава, но разбери следното: ако направиш нещо тъпо, сам си.

— Очевидно — изсумтя презрително Стендивън.

— Виж, няма начин аз да…

Замълча, понеже Страк стана и тръгна към тях.

— Всичко наред ли е? — попита оркът.

Може и да беше плод на въображението му, но на Пепърдайн му се стори, че ги гледа подозрително. Помисли дали да му каже за какво си бяха говорили със Стендивън, но се сдържа.

— Добре сме — отвърна му кратко. — Всичко е наред.

 

 

На кораба на Събирачите утрото донесе още гнет. Накараха джуджетата набързо да изгълтат обичайната храна — клисав хляб и застояла вода, и ги подкараха, още сънени, на палубата, за да ги разпратят по задачи.

Търговците на роби още в началото бяха разделили произволно пленниците на работни групи и като че ли бяха доволни да ги оставят така. Спуррал и Калгек отново се оказаха в една група, което улесняваше заговора. Пратиха ги в камбуза.

Корабната кухня беше голяма и макар да бе рано, вътре беше убийствено горещо. Едната страна на помещението бе заета от печки. Всичките горяха, с всевъзможни тигани, котлета и котли върху тях. Двете най-големи печки бяха за нагряване на вода. Казаните бяха достатъчно големи, за да поберат свито джудже.

Мръсните плотове бяха отрупани със съдове и храни: главно риба, наред с подозрително на вид месо, пити твърдо като камък сирене и самуни клисав хляб. Имаше и няколко купа повехнали и загнили зеленчуци.

Точно сред тях Спуррал забеляза стърчащата дръжка на нож. Други остриета не се виждаха. Най-вероятно ги бяха скрили от пленниците, а този бяха забравили. Тя сръга Калгек в ребрата и му го посочи крадешком с поглед.

Щом надзираващият ги моряк отклони вниманието си, за да смъмри някого, Спуррал прошепна:

— Можеш ли да го разсееш?

Калгек се стъписа, но бързо се окопити и кимна.

После, докато грубо разпращаха джуджетата по задачите им, се промъкна до един рафт. В единия му край имаше висока кана. Калгек погледна притеснено към стоящия с гръб към него моряк, след това се пресегна и бутна каната от рафта. Тя падна с трясък и се пръсна на пода.

Настъпи тишина. Морякът се обърна и кресна вбесено:

— Какво правиш бе?!

— Без да искам. Аз…

— Без да искаш, а? Непохватно прасе такова! — Замахна към Калгек и го зашлеви. — Ще ти дам аз едно без да искам! — Ударите продължиха да валят по главата и раменете на джуджето.

Докато всички се бяха разсеяли, Спуррал бързо грабна ножа и го пъхна в ръкава си. Беше къс, но остър като бръснач. Хладината на стоманата до кожата й й вдъхна увереност.

Морякът още пердашеше Калгек и го засипваше с ругатни, а той беше вдигнал ръце, за да се защити. За миг Спуррал изпита съжаление, че го е въвлякла в това, и се зачуди колко ли още може да продължи наказанието. Помисли си дали да не се намеси с ножа още сега. Но в същия миг човекът, изчерпал гнева си, престана да бие Калгек, изруга го за последно и му заповяда да почисти боклука.

Калгек клекна на четири крака и засъбира счупените парчета. Улови погледа на Спуррал и скришом й намигна.

Възложиха на джуджетата да мият съдове, да носят и подреждат, да домъкнат още дърва за печките от трюма и още куп задачи. Но нищо, което да включва остри предмети, като приготвянето на храна например. Кухненският екип се грижеше сам за тези неща и Спуррал се притесни, че може да забележат липсата на ножа. Не се усетиха обаче.

Утрото продължи в тежък труд. Възлагаха им една след друга изнурителни задачи, пришпорваха ги с ругатни, ако извадеха късмет, или с ритници и бой, ако нямаха. Някъде към обед разрешиха на всички пленници да излязат на палубата за ядене. Както обикновено, храната им бе по-лоша и от скромните залъци, полагащи се на екипажа. Но джуджетата я изгълтаха настървено, прегладнели от непрекъснатата работа.

После, изтегнати върху горещата палуба, някои задрямаха, докато чакаха да прекъснат грубо кратката им почивка. Други си зашепнаха под неодобрителните погледи на екипажа или просто се отпуснаха изтощени. За Спуррал и Калгек, седнали с гръб към перилото, това бе първата възможност да си поговорят от случая с каната.

— Добре ли си? — попита го тя тихо.

Той кимна, макар че синините и отоците по тялото му говореха друго.

— Съжалявам, че те вкарах в беда.

— Недей. Струваше си.

— Да. Имаме си първото истинско оръжие.

— А аз свих тези. — Той отвори дискретно шепата си. В нея имаше четири-пет предмета, като малки кегли от дърво с метални върхове.

— Какво са?

Той се усмихна.

— Не разбираш много от моряшката работа, а? Клинове. С тях се закрепват корабните въжета. Много са добри за мятане с прашките.

Спуррал беше впечатлена.

— Хитро.

— Кога почваме, Спуррал? Всички са готови. Е, готови, колкото може да са. Само чакат думата ти.

— Трябва да изберем подходящия…

Калгек я срита в крака и кимна към мачтата.

Оттам идваше Салос Вант. Виждаха го за първи път от предния ден. Придружаваха го двама от слугите му, яки и груби на вид, и не изглеждаше доволен. Закрачи с крадливата, почти котешка походка, поразила Спуррал още при първата му поява, и застана пред тях. Междувременно няколко от моряците заобиколиха пленниците.

— Стани! — изрева той.

Джуджетата се надигнаха с неохота.

— Някой от вас е излъгал доверието ми — заяви Вант.

— Какво доверие? — тихо подхвърли Спуррал.

— Когато ви взех на борда, ви помолих да се примирите със съдбата си — продължи той. — Изглежда, не всички от вас са разбрали мъдростта в съвета ми. — Убийственият му поглед обходи тълпата джуджета. — Изчезнал е един нож.

Спуррал бе готова да се изяде, че бе допуснала, че ще се измъкне.

— Май ще чуете сигнала по-скоро, отколкото си мислех — прошепна тя на Калгек.

Очите му се разшириха. Ръката му крадешком се плъзна под разкопчаната риза, за да потърси оръжие.

Спуррал усещаше, че джуджетата около тях я поглеждат скришом.

— Ще го предаде ли някой веднага и да си понесе наказанието? — попита Вант. Никой не отвърна. — Значи сте не само страхливци, но и глупаци. Точно каквото очаквах от една уродлива сган. Сега всички ще бъдете набити с камшик за дързостта си. Назначените в камбуза тази сутрин да останат прави! Останалите, сядайте си на задниците!

— Почва се — прошепна Спуррал.

Тя, Калгек и другите пет-шест от групата им останаха прави. Бяха повече или по-малко скупчени, като стръкове жито, останали прави сред покосено от буря поле.

Вант ги огледа. Злобният му поглед се спря на Спуррал и Калгек.

— Вие двамата — изръмжа той заплашително. След това ревна на моряците си: — Доведете ги тук!

Най-близките двама закрачиха към стоящите прави джуджета. Не си направиха труда да си вадят оръжията, понеже не очакваха никаква съпротива.

Единият тръгна право към Спуррал, с жестока усмивка на грубото си лице. Тя — държеше ръцете си зад гърба — пусна откраднатия нож да се плъзне надолу по ръкава и в дланта й.

— Хайде, кучко — изръмжа й той.

Тя замахна с ножа — бързо и силно, и го прободе в корема. За всеки случай повтори. Колкото от болка, толкова и от изненада, мъжът стъписано зяпна разширяващото се алено петно. Докато краката му се огъваха, тя сграбчи дръжката на извитата му сабя, измъкна я от ножницата и се нахвърли върху втория моряк, който също гледаше изумено. Спуррал се възползва от бавната му реакция и заби острието в него с цялата си сила. Той рухна пред нея.

Всички на палубата онемяха, стъписани и невярващи. Екипаж и пленници гледаха като омагьосани. Стомахът й се сви за миг, щом си помисли, че е сама и никой от останалите няма да я подкрепи.

В този момент Калгек извика:

— Напред!

Избухна взрив от движения и врява.

Джуджета и хора се развикаха. Спуррал видя как три джуджета се струпаха върху един моряк и започнаха да го бият с импровизираните си криваци. Някой измъкна меча му и замахна с него. Друг от екипажа залитна настрани — едно женско джудже се бе вкопчило в гърба му и го мушкаше яростно с измъкнатата от канията му кама. Половин дузина джуджета вдигнаха трети и го хвърлиха с рев през борда. Един от биячите до Салос Вант получи изстрел от прашка право в лицето, смъкна се на колене и рухна.

Калгек беше докопал сабята на втория свален от Спуррал. Не беше майстор във фехтовката, но силата на гнева му запълни липсата на умения. С нечленоразделен рев се вряза в група моряци, вече обкръжени от приятелите му. Притиснати до перилото, те отчаяно се опитваха да отблъснат нападателите си.

Хванати неподготвени, Събирачите се справяха зле. Но Спуррал съзнаваше, че моментът на изненада няма да продължи дълго и че ако джуджетата не се възползват от него веднага, изобщо нямат шанс да надвият. Вант газеше сред тях и размахваше сабята си като побеснял. Спуррал реши да се заеме с него.

Не беше направила и три крачки, когато един от екипажа прегради пътя й. Беше въоръжен с крива сабя и беше твърдо решен да я спре. Спуррал щеше да се чувства много по-сигурна с кривака, но и със сабята се справяше точно толкова добре, колкото с всяко друго оръжие. А и жаждата за кръв я беше обзела. Нападна.

Човекът се оказа силен. Остриетата се сблъскаха и ударът разтърси ръката й. Въпреки набитото си телосложение на джудже Спуррал бе по-пъргава, което я задържа извън обхвата на противника й, но той беше упорит тип и продължи да настъпва неумолимо. Беше добър и в блокирането на забиванията й и обезсилваше всеки неин опит да пробие гарда му.

Бяха стигнали до задънена улица, когато се намеси шансът. Няколко джуджета забелязаха един моряк на такелажа и почнаха да го целят с прашките си. Жилещият дъжд го накара да изтърве въжето и той полетя с писък към палубата и падна с кършещ костите трясък точно зад противника на Спуррал. Това бе достатъчно, за да го накара да се обърне и да се разсее за миг.

Спуррал не се поколеба. Втурна се към него с изпъната напред сабя и я заби дълбоко в гърдите му. Той падна тежко по гръб. Спуррал натисна трупа с ботуш и я изтръгна.

Изправи се задъхана, от челото й се стичаше пот.

Салос Вант стоеше пред нея, с лъснала от кръв сабя в ръка.

Лицето му се бе изкривило от злоба като на демон. Очите му горяха като нажежени въглени. Не заговори, а захърка, вбесен от гняв.

— Сега… ще… умреш.

— Тъй ли? — отвърна тя небрежно, макар да потрепери от лошо предчувствие.

Той изрева и скочи към нея.