Стен Никълс
Войнство на сенките (18)

18.

Младият офицер, който донесе вестта на Дженеста, беше от свитата й, придружила я от Пекзан. Познаваше нрава й и очакваше реакцията й със страх.

Когато се представи в тентата й в набързо вдигнатия лагер край морския бряг в Акуриал, тя беше сама. Сама, доколкото ставаше дума за живи същества. Както обикновено, присъстваха няколко от немрящите й телохранители.

— Какво искаш? — попита го тя небрежно, без изобщо да си направи труда да го погледне.

Той се поклони.

— Милейди, имаме вест за Върколаците. — Тя не отвърна нищо и той продължи: — Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но те… заминаха. — Стегна се за предстоящата буря.

Но тя остана спокойна.

— Как?

— Точно това е необикновеното, милейди. Държахме ги пред очите си, в горите. После те… някак си… изчезнаха. Или не точно изчезнаха. Те… нямам думи да го опиша, милейди.

Дженеста не изглеждаше изненадана.

— Тогава не се опитвай. Явно е над възможностите ти.

— Има и още нещо, мадам, ако благоволите.

— Благоволявам. Какво е то?

— Нашата сила не беше единствената там. Имаше още една група. Малка, но владееха мощна магия. Те, изглежда, също бяха тръгнали подир бандата на орките, мадам. И след като орките си… отидоха, се притеснихме, че тази група може да насочи магията си срещу нас.

— Каква беше тази група?

— Това е още едно странно нещо, мадам.

— Тази нощ май е била доста тревожна, нали, майоре?

— Не можахме да ги доближим достатъчно, за да ги видим, милейди, но много от мъжете се кълнат, че не били човешки същества. Нито приличали на орки или… — За малко щеше да каже „на вас“ и благодари наум на боговете, че успя да се овладее. — Не били като орки. Много най-различни същества, различни от всичко, което сме виждали.

— Ако искаш да напреднеш в службата при мен, ще се научиш да приемаш странните неща мимоходом. Това ли е всичко?

Той беше изненадан, че Дженеста приема толкова равнодушно нещо, което според него трябваше да е лоша новина.

— Получихме също донесения, че банди на освободените… в смисъл, разбунтуваните орки вилнеят из този район. Не сме в особено безопасно положение, мадам.

— Няма да сме тук задълго.

— Какви са заповедите ви, милейди?

— Намеренията ми са да ги последвам.

— Милейди?

— Бандата на орките. Върколаците.

Той я изгледа объркано.

— Моля за извинение, милейди, но… как? С кораб ли?

— Не, глупако. Тук изобщо не чакахме кораб. А и никой кораб не може да ги последва там, където отидоха.

— Тогава как, милейди…?

— Имам си нужните средства. Макар че те предупреждавам: това пътуване може да ти се стори малко… весело. Какво има? Изглеждаш притеснен. — Забавляваше се: изобщо не я интересуваше състоянието му.

— Съвсем не, мадам.

— Добре. Защото ако си помисля, че ти или който и да било от подчинените ми може да се уплаши от начина, по който ще напуснем това място… Е, може би една илюстрация ще свърши работа. — Посегна към едно сребърно звънче, поставено на облегалката на дивана й, и го разклати.

Платнището на входа на палатката изшумоли и се отмести. Вътре тежко пристъпи зомби — поредният от робите й. Външно не се отличаваше с нищо от другите, които майорът беше виждал досега. Очите му бяха стъклени и без намек за мисъл. Кожата му имаше болнавата бледост на отдавна мумифициран труп.

Съществото се изтътри няколко крачки навътре и спря в гротескна пародия на „мирно“. Майорът усети ужасното зловоние на гниеща плът, което лъхаше от него.

— Последният от слугите ми — обясни Дженеста. — Огледай го внимателно. Мисля, че може би го познаваш, макар и бегло.

Той се вторачи в поклащащото се на място изчадие.

— Хайде, майоре! — подкани го тя. — Достатъчно от първоначалните черти са останали, за да се сетиш кой е, нали? Беше доста високопоставен… за известно време.

Той го позна, макар и не веднага, и на лицето му се изписа ужас.

— А, виждам, че все пак позна госта ни. Но позволи ми все пак да ви запозная официално. Поздрави с добре дошъл генерал Капъл Хачър, покойния губернатор на тази провинция.

От устата на съществото — бившия Хачър — закапаха лиги.

— Огледай го внимателно — каза Дженеста, този път ледено. — Защото в него виждаш съдбата на всеки, който би поискал да ми попречи или да пренебрегне желанията ми. И внимавай, майоре. Мога да командвам сган от свободомислещи толкова лесно, колкото и армия от неговия вид. Погрижи се хората ти да не ми дават повод да го правя.

Той кимна, безсилен да намери думи за отговор.

— Приготви хората за заминаване — нареди тя. — А, и ще разпространиш вестта за новия статут на генерала, нали? Сега ме остави.

Той се поклони и понечи да тръгне.

— А, майоре…

— Мадам?

— И се погрижи да не ме безпокоят.

Пребледнелият офицер отново се поклони и излезе.

Без да обръща повече внимание на Хачър и на другите си немрящи кукли от плът, Дженеста се наведе и издърпа изпод дивана си малко ковчеже. Беше обковано с желязо, с много сложна ключалка, но същинската му защита бе в магията, хвърлена над него: заклинание, което само тя можеше да премахне без фатални последици. В ковчежето имаше друго, по-малко, изработено от чисто сребро. То също бе защитено с магия. Тя го отвори и се взря в най-голямото си съкровище.

Инструментумите бяха идентични на онези, които бе откраднала от Върколаците: пясъчен цвят, зелен, тъмносин, сив, червен. Всеки — с различен брой стърчащи шипове. Съзнавайки, че магията й не е достатъчно могъща, нито толкова изкусна, че да сътвори нов комплект от нищо, Дженеста беше проучвала и се беше трудила години наред, за да усъвършенства начин да ги уподоби. Съвършените копия, които сега пръстите й погалиха с обич, оправдаваха усилията й. Знаеше, че могат да направят всичко, на което са способни реликвите у глупавите орки. Дори повече, след като беше много по-веща в техния потенциал.

Очакваше с наслада да се впусне в гонитба на Върколаците. Но преди това трябваше да отиде другаде.

 

 

Отвъд булото на световете двете здрави лодки на Върколаците пореха през дълбоките води.

Имаха късмет с времето: морето беше спокойно и небето — ясно, а това означаваше, че двете лодки могат да плават близко една до друга. Това облагодетелстваше Пепърдайн, който можеше с викове да дава указания на другия екипаж. Койла, която командваше втората лодка, бе благодарна за напътствията му. Хаскеер не беше толкова доволен, че някакъв си човек им реве заповеди.

Страк, Джъп и Даллог бяха най-старшите на лодката, управлявана от Пепърдайн. Стендивън също беше на борда, както обикновено седнал колкото може по-далече от другите и с прежълтяло лице, въпреки кроткото море.

Пепърдайн се ориентираше по слънцето, а преди това, призори — по бързо гаснещите звезди, като се допитваше до звездната карта, дадена му от старейшината. Все пак с нетърпение очакваше да зърне някакъв ориентир, който да потвърди позицията им. Някъде към обед най-сетне го получи.

— Ето там! — посочи Джъп.

Далече встрани и напред съвсем смътно се виждаха три-четири тъмни петънца.

— Остър поглед имаш — похвали го Пепърдайн.

— Това са острови, нали?

— Ви трябвало — рече Страк. Беше изпънал картата на една пейка и я потупа с пръст. — Ето тези според мен.

Пепърдайн се наведе да погледне.

— Мисля, че си прав.

— Значи сме по курса?

Човекът кимна.

— Общо взето.

— Но колко можем да разчитаме на картата? — зачуди се Джъп.

— Поне дотук изглежда вярна. Макар да имам чувството, че покрива само най-близкия район.

— Това проблем ли е?

— Само ако ни се наложи по някаква причина да ходим извън показаното на картата. Ако целият този свят се окаже океан, вероятно има адски много повече острови, отколкото са показани тук.

— Чух едно от децата да споменава някаква стара поговорка — обади се Даллог. — Че имало толкова острови, колкото са звездите в небето.

— Поетично. Но не ни помага много, ако се наложи да пътуваме по-далече от тази карта.

— Не мисля, че ще ни се наложи — заяви Страк. — Картата ни казва откъде тръгнахме и къде трябва да стигнем. Ако се случи нещо друго, ще се справим.

— Дано да си прав — отбеляза Джъп. — Заради Спуррал.

На втората лодка също бяха видели островите.

Уийм беше особено възбуден.

— Това е важен миг! Трябва да се почете. И ще бъде, в епичната балада, която ще съчиня за това пътешествие.

— О, каква радост — провлече Хаскеер отегчено.

— Ех, защо ми я няма лютнята! Винаги ми е било много по-лесно да заплитам думите, когато ми е в ръцете. Такъв удар беше, че я загубих…

— М-да, истинска трагедия.

— Просто ще трябва да си го съчиниш в главата — подхвърли Койла.

— Стига да има достатъчно място там — измърмори Хаскеер.

Уийм все едно не чуваше хапливите му подмятания.

— Тази балада може да ме превърне в истински ковач на песни. Изпея ли я пред…

— Знаеш ли — прекъсна го Койла, — ти наистина показа качества тогава, в Акуриал. Когато се разгневи срещу онзи човек заради лютнята.

— Той ме ядоса. Но…

— Точно. И ядът ти събуди оркското в теб. Не смяташ ли, че е по-добре да се опиташ да си това, за което си роден, вместо…

— Вместо да кършиш китки като изнежено конте с вода вместо кръв в жилите — довърши Хаскеер вместо нея.

— Е, нямаше да го кажа точно така, но… почти — призна Койла.

— Но защо да не мога да бъда и воин, и бард? Воин бард!

— Не мисля, че има много такива в расата ни.

— Не разбирам защо аз да не…

— Чакай малко — прекъсна го тя. Беше се загледала над морето.

— Но…

— Тихо! Вижте. — Койла посочи.

— Какво? — рече Хаскеер. — Друг остров ли?

— Не. Нещо малко. И близо. Видя ли го?

Той примижа, заслонил очите си с длан.

— Да. Какво ли е?

— Не знам. Може да е просто плавей. Чакай. Нещо се раздвижи.

— Мисля, че някой маха — прецени Уийм.

— Може и да си прав — съгласи се Койла, изправи се, извика към другата лодка и засочи към нещото.

Страк бързо прецени, че си струва да проучат какво е това, и заповяда да променят курса.

Щом се приближиха, видяха, че наистина е живо същество, вкопчено в някаква дъска.

— Джудже е! — възкликна Джъп.

— Женско — добави Пепърдайн.

Щом стигнаха до корабокрушенката, вдигнаха греблата от едната страна на лодката на Страк и я издърпаха на борда. Сложиха я да легне на палубата. Беше изтощена и изгоряла от слънцето, но не изглеждаше сериозно пострадала.

— Успокой се. — Джъп опря манерка с вода до устните й. — Леко, леко. Не бързай.

— Познавам я — обади се Даллог.

— Мисля, че и аз — каза Пепърдайн. — От острова е.

Джъп се оживи.

— Сигурно е била отведена с другите. — Започна леко да пляска момичето по страните. — Хайде. Не ни ли чуваш?

— По-полека — предупреди го Страк. — Ще проговори, като се поуспокои.

— Дръж. — Пепърдайн подаде на Джъп шише бренди. — Пробвай с това.

Струйка от огнената течност накара момичето да закашля, но върна малко от червенината по бузите й.

— Всичко е наред — увери я нежно Джъп. — Как си?

Тя простена и понечи да отвърне нещо.

— Как се казваш?

Устните й се размърдаха.

— Дуига. — После очите й се фокусираха и тя го позна. — Ти си… богът.

— Е, не чак.

— Знам. Тя… ми каза.

— Тя? Коя ти каза? Спуррал ли, Дуига? Помниш ли я? Беше с нас на острова ви.

Дуига кимна.

— Тя жива ли е?

— Да.

Джъп заби юмрук във въздуха.

— Знаех си!

— Но…

Той моментално изтрезня.

— Какво?

— Съ… Събирачите. Салос Вант…

— Кой?

— Изчерпана е — заяви Страк. — Да я оставим да си отдъхне. Поне вече знаем, че Спуррал е жива.

— Или е била, когато тази я е видяла за последно.

— Което вероятно не е било отдавна — подхвърли Пепърдайн. — В морето не се изкарва дълго при това слънце и без питейна вода. Едва ли е плувала повече от няколко часа.

— Което означава, че корабът на Събирачите не може да е далече.

— Да. Стига момичето да е било на него, което изглежда доста вероятно.

— Но в коя посока е? — Джъп огледа океана.

— Най-доброто ни решение е да продължим към базата на Събирачите — реши Страк. — Вероятно са се запътили точно натам.

Джъп кимна към Дуига.

— А тя как се е озовала в морето?

— Не видяхте ли крака й? — попита Даллог.

Те се вгледаха и видяха, че единият крак на момичето е крив и с неправилна форма.

— Това увреждане не е скорошно — продължи Даллог. — Според мен го има от дълго време. Възможно е да се е родила така.

Лицето на Джъп помръкна.

— Искаш да кажеш, че онези кучи синове са я хвърлили през борда, защото е куца?

— Те са търговци на роби. Не им трябва бракувана стока.

— Мамка му! Бедната Спуррал!

— Нямат никаква причина да правят същото с нея — напомни му Страк.

— Доколкото знаем. Обаче тя не е от тези, които ще търпят унижения от когото и да било. Може да ги предизвика и…

— Тя е умна, Джъп. Струва ми се, че ще съобрази как да го отиграе.

Джуджето кимна, но не изглеждаше съвсем убедено.

— Продължаваме напред — заяви Страк. — Дайте на това момиче сухи дрехи и някаква храна. Щом се съвземе, може би ще ни каже повече.

Беше време да сменят гребците. Със свежи сили зад греблата поеха отново.

 

 

Минаха още два часа, докато Дуига започна да се съвзема. Разказа им на пресекулки всичко, което знаеше за Спуррал и Салос Вант.

— Знаеш ли къде отиваха? — попита я Страк.

Тя поклати глава.

— Поне посоката?

— Грубо.

— Ще ни помогнеш ли да ги проследим?

— Аз… страх ме е. Не искам да се връщам при онзи… човек.

— Този път ще е друго — увери я Джъп. — Никой няма да те нарани.

Тя огледа бавно дружината, грубите им, нашарени с белези лица, кремъка в очите им.

— Добре.

— Та колко сме далече от тях? — попита Страк.

— Може би по-близо, отколкото си мислим — прекъсна ги Даллог. — Вижте.

Зад кърмата им имаше кораб. Беше толкова далече, че почти не можеше да се откроят подробности, но бялото на платната се виждаше ясно.

— Възможно ли е да са те? — възкликна Джъп.

— Не — отвърна Пепърдайн. — Този кораб е различен.

— Ти какво мислиш, Дуига? — попита Джъп.

— Човекът е прав. Не е корабът на Събирачите, на който бях.

— Кой казва, че имат само един кораб? — разсъди Даллог. — Може да са повече.

— Възможно е — съгласи се Страк. — Но пък, от друга страна, би трябвало да има много кораби, щом това е островен свят.

— Не мисля — рече Пепърдайн. — Наблюдавам го вече от доста време, докато се грижехте за момичето. Не си променя скоростта, нито изостава, нито избързва, винаги е на едно и също разстояние. Бих казал, че които и да са, вървят по дирята ни.