Стен Никълс
Войнство на сенките (14)

14.

Две неща спасиха живота на Върколаците: привидно чудодейната им поява и присъствието на Джъп и Спуррал.

Всички джуджета, обкръжили дружината, бяха мъжки. Носеха поли, изтъкани от някакъв груб материал, и сандали, но бяха голи от кръста нагоре. Много имаха нанизи от животински зъби и бяха накичили косите си с цветни пера. Бяха въоръжени с ками и с дебелите копия с костени остриета, които в момента застрашаваха дружината.

Беше очевидно, че джуджетата никога не са виждали орки — гледаха ги с открито изумление. Към хората поглеждаха с презрение, ако не и с искрена омраза. Но най-много бяха объркани от Джъп и Спуррал и беше ясно, че тъкмо те задържат ръцете им с копията. Бяха ги зяпнали с нещо подобно на благоговение, други бяха навели очи и не смееха да ги погледнат.

— Изглеждат особено очаровани от вас двамата, Джъп — подхвърли Страк, извъртял очи към опряното в гърлото му копие. — Поговорете им.

Джъп не изглеждаше убеден, но реши да опита.

— Ъъ… Идваме с мир.

— Много оригинално — измърмори Койла.

— Но май не подейства — рече Страк.

Джуджетата ги гледаха тъпо, лицата им бяха безизразни.

Джъп пробва отново, този път бавно и артикулирано:

— Ние сме приятели. Няма нужда да се биете с нас.

— Да ни убивате, имаш предвид — подхвърли Койла.

Джуджетата продължаваха да ги гледат объркано.

— Пробвай на Общата — предложи Страк.

Джъп вдигна скептично вежда.

— Сериозно?

— Да имаш по-добра идея?

— Не ви мислим злото и сме тук като ваши приятели — рече Джъп на Общата реч — езика, използван между повечето раси на Марас-Дантия.

Лицата на джуджетата бавно просветнаха.

Едно от тях, стар индивид с особено впечатляваща украса на косата и изглежда нещо като техен старейшина, отвърна също на Общата реч:

— Вие сте от небето?

— Е, и сега какво? — прошепна хрипливо Хаскеер.

Джъп погледна Страк за съвет. Страк успя да му отвърне със съвсем леко кимване.

— Да — заяви Джъп, чувстваше се глупаво. — Да, идем от небето. — И вдигна театрално очи нагоре.

От джуджетата изригна хор от ахкания и удивени възклицания.

— Тези слуги ли са ти? — попита старият и посочи дружината.

— О, да — увери го Джъп. — Обслужват всички мои нужди.

— А тези? — Той посочи с копието си Пепърдайн и Стендивън. — Твои пленници ли са?

— Мм. Ами…

— Искаш ли да ги убием веднага?

— Да ги… Не. Не! Те са… Решил съм да ми бъдат роби.

— Никога не е разумно да се оставят тези същества живи.

— Виж, тук съм съгласен с теб — измърмори Хаскеер.

Двамата човеци не знаеха Общата реч и бяха в пълно неведение за какво си говорят.

— Какво става? — попита тихо Пепърдайн.

— Не се притеснявай — прошепна му Страк.

Джъп се поколеба, тъй че Спуррал реши да се намеси.

— Ще ги оставим живи — заяви тя властно на старейшината. — Засега. Сега ни освободете. Незабавно!

Старият потрепери и я зяпна уплашено. После ревна нещо на другите на тяхната си гърлена реч.

Джуджетата отпуснаха копията и се отдръпнаха от Върколаците. Малко по-неохотно оставиха двамата човеци и продължиха да им хвърлят подозрителни погледи. Страк бързо напъха инструментумите в кесийката си — надяваше се, че никой не ги е забелязал.

— Сигурно сте прегладнели след пътуването си — заумилква се старото джудже. — Моля, позволете ни да ви поднесем смирените си дарове.

— Е, добре, води — отвърна Джъп важно.

Старият ги поведе през залата. За изумление на дружината, джуджетата се кланяха, докато минаваха между тях, някои дори се просваха на пода по очи. На Пепърдайн и Стендивън не гледаха с толкова почитание — гледаха ги всъщност с яд.

— Мислят, че сме богове — прошепна Койла.

— Отряд герои — наду се Хаскеер. — Това сме ние!

— Не се превъзнасяй — каза Джъп и потупа Спуррал по рамото. — Ние сме боговете. Ти си само слуга.

Хаскеер ядосано стисна зъби и юмруци, но си замълча.

Пещерата представляваше огромен конус с кръгъл отвор високо горе. През него прозираше чисто небе.

Поведоха ги към един многобройните тунели. Беше широк и се изкачваше нагоре. Пътят бе осветен от закрепени на стените факли. Скоро стигнаха до пресечка, завиха надясно и продължиха да се изкачват. След още няколко завоя излязоха на дневна светлина.

Озоваха се на високо място, което предлагаше великолепна гледка. Бяха на тропически остров: доста голям, но не толкова, че да не могат да видят границите му. Около две трети от него бяха обрасли с гъста джунгла. По-натам се виждаха бели пясъчни ивици, обкръжени от кротко лазурно море.

Над целия този пейзаж властваха два вулканични върха, извисени над джунглата. Единият бе значително по-висок и и от двата се издигаха тънки струи дим. Орките се огледаха и разбраха, че току-що са излезли от трети вулкан, по-голям от другите два. Единствената разлика беше, че бе угаснал.

Ранната утрин бе топла и денят обещаваше още повече да се сгорещи — по небето нямаше нито облаче. Щом Върколаците тръгнаха надолу след стария си водач, започнаха да привличат след себе си кортеж от джуджета. Появиха се тумби деца и за първи път — женски. Като мъжете си, и те бяха с голи гърди. За Джъп това се оказа особено интересно, но Спуррал го сръга силно с лакът и охлади плама му.

Койла също сръга Страк, но по-леко, колкото да привлече вниманието му към нещо. Той проследи погледа й. Високо горе на върха на вулкана, от който току-що бяха излезли, на източната страна имаше широка скална издатина и на нея — пет-шест големи катапулта.

Минаха покрай ниска дървена постройка. Вратите й бяха затворени и на стража отвън стояха половин дузина джуджета със сурови лица.

Тълпата ги зяпаше, всички се хилеха, смееха се и викаха след тях.

След малко излязоха на широка поляна, осеяна с десетки колиби. Отведоха ги при най-голямата — едноетажна наколна постройка с веранда. Старият отвори вратата и ги покани вътре.

Домът се оказа достатъчно просторен, за да не го препълнят дори Върколаците и придружителите им.

— Моето обиталище — обясни старейшината. — Надявам се да не е твърде скромно за вас.

— Ще стане — отвърна снизходително Джъп.

Вътре се беше струпала шумна тумба женски — от рода на стария навярно, негови близки или слугини. Гледаха зяпнали странните гости. Старият им изджафка нещо и те побягнаха с кикот навън.

— Ще наредя да ви донесат храна и напитки — каза старейшината. — Още нещо да ви трябва?

— Не — отвърна с царствен тон Спуррал. — Сега можете да ни оставите.

Старото джудже се поклони тромаво и заситни навън заднешком.

— Леле! — възкликна Хаскеер, щом старейшината излезе.

— Имаш дарба, Спуррал — каза Страк. — Трябвало е да станеш трубадур.

— Изглежда, смятат, че сме някакви важни особи. Просто реших да го използвам.

Хаскеер се огледа.

— Не е лошо тука. По-добро е от някои лайнарници, дето видяхме напоследък.

— Всичко е страхотно, да — рече Койла. — Но какво, мамка му, правим тук? Страк, защо не сме на Кераган?

— Не знам.

— Да не би да сбърка нещо с наместването на звездите?

— Заклевам се, не съм.

— Има един начин да се уверим — предложи Даллог. — Пробвай пак.

— Не — реши Страк. — Щом го объркаха този път, може да го объркат пак.

— И може да не се озовем на толкова сладко местенце — довърши Джъп вместо него. — Наистина има и по-лоши места.

— Може и да не е толкова сладко, колкото мислиш — възрази Койла. — Забелязахте ли катапултите горе? Трябва да има причина да са там.

— И държат в онази колиба нещо, което не искат да видим — добави Пепърдайн.

— Съгласен съм с Джъп — заяви Страк. — Задържаме се тук.

— За колко дълго? — поинтересува се Койла.

— За толкова, колкото ще ми трябва да обмисля защо звездите се объркаха. Всички сме изтощени. Няма да ни навреди да си вземем малко почивка.

Вратата се отвори и влязоха женски джуджета с подноси с храна. Подредиха я и се оттеглиха с мълчаливи поклони. Голямата дъсчена трапеза в единия край на стаята беше затрупана с хлябове, риба и плодове, много от които — съвсем непознати за орките. Имаше и шишета с нещо, което приличаше на оризова ракия. Пепърдайн, роден островитянин, ги увери, че е повече от сигурен, че е варена от водорасли. Това събуди съмнения у някои, но питието се оказа добро на вкус.

Насядаха на трапезата и си позволиха да се поотпуснат. Страк все пак взе предпазни мерки и постави постове до вратата и няколкото прозореца. Стражите си взеха отрупани чинии с храна и се тъпчеха до насита, докато пазеха.

— Какво мислите за този свят на джуджета? — обърна се Даллог към Джъп и Спуррал.

— Е, не изглеждат толкова напреднали като нашите племена в Марас-Дантия — отвърна Джъп. — Но е доста приятно.

— Особено ако се окаже, че си шибан бог — измърмори Хаскеер.

— Още една наглост и ще заповядам да те набият с камшик, слуга — подразни го джуджето.

— Няма да сме вечно тук — закани се мрачно Хаскеер. — Почакай само.

Джъп се изсмя в лицето му.

— Онзи език, на който си говорехте — рече Пепърдайн. — Какъв беше?

— В Марас-Дантия, или поне в някогашната наша част от нея — обясни му Страк, — почти всички говореха Общата реч. Как иначе щяха да се разбират помежду си толкова много раси?

— А сега я открихме и тук — отбеляза Койла. — Как е възможно?

— Изглежда, между световете има повече движение, отколкото мислехме.

— Откога се използва в Марас-Дантия? — попита Пепърдайн.

— Открай време — каза Койла. — Никой не знае кой я е измислил.

— Тъй че може би не се е появила там. Ако световете са се преливали един в друг повече, отколкото знаем, възможно е да е възникнала къде ли не.

— Да, възможно е. — Койла знаеше, че Марас-Дантия не е родният свят на древните раси — беше по рождено право свят на хората. Изглеждаше й съвсем логично, след като различните раси са били принудени да се заселят там, да донесат със себе си нещо като Общата реч. Но не спомена за тези неща. Вместо това добави: — Според това, което чухме, хората, изглежда, не ги обичат много по тези места, Джоуд.

— Това го схванах.

— Мисля даже, че е малко повече от неприязън. Внимавай.

— Ах, колко мило! — заяде се Хаскеер. — Загрижена е за малкия си любимец.

— Гледай да не се загрижиш за оня между краката ти, ако не млъкнеш — закани му се тя.

Всички се засмяха. Изведнъж Уийм попита:

— Как смятате, че вървят нещата на Акуриал?

— Съвсем добре според мен — отвърна Страк.

— Не можете да престанете да мислите какви ни изкараха, нали? — обади се Даллог.

— Може би ще ни споменават в историческите си книги — подхвърли Койла, полу на сериозно.

— Ами да! — разпали се Хаскеер. — Като отряд легендарни герои, които…

Смехът на дружината заглуши думите му.

— Мисля, че сте прави, че там съпротивата ще победи — каза Пепърдайн, след като смехът утихна. — Повече съм озадачен кои бяха онези, дето поискаха звездите ви, Страк.

— Проклет да съм, ако знам — призна Страк. — Но ако наистина бяха дошли от друг свят, както каза елфката, може да се появят и тук. Налага се да сме нащрек.

— Няма да е кой знае каква почивка значи — сухо каза Койла.

— Ако тези джуджета не се опитат да ни попречат, първо ще си намерим добро укрепление. Не е зле да се подготвим, ако дойдат пак.

— Срещу магията им? — Тя помълча за миг да събере смелост за другото, което искаше да каже. — Страк, звездите…

— Какво звездите?

— След като са скъпоценни, а сега и тази нова група, която се опитва да ни ги вземе… защо не си ги разделим между петима от нас и да…

— Не.

— Не го отхвърляй току-така, Страк. Може да се окаже добър начин да ги опазим.

— Ако изгубим дори само една, другите стават безполезни.

— Но те са единственото ни средство да се върнем у дома.

— Не, Койла. Не и след онова, което се случи последния път.

— Мен обвиняваш за това, така ли?

— Знаеш, че не. Как бих могъл, след като самият аз изгубих четири?

— Тогава няма ли да го премислиш?

— Не. Решил съм.

— Такава упорита свиня си! — кипна тя. — Кога ще си набиеш в тъпата глава, че…

Отвън настъпи суматоха. Разнесоха се викове и крясъци.

Орките се втурнаха към вратата и видяха десетки джуджета да тичат в паника във всички посоки.

Дружината бързо се изсипа от голямата къща. Към брега се приближаваше флотилия малки лодки. В далечината се виждаше закотвен кораб.

Върколаците бързо слязоха на брега. Там имаше още джуджета, бързаха в паника да се отдалечат от настъпващите лодки. Орките спряха неколцина да ги попитат какво става, но не разбраха нищо смислено.

— Вижте! — извика Койла и посочи най-близките лодки.

Бяха пълни с хора.

— И допускам, че не е приятелско посещение — отбеляза Страк.

— Ясно защо джуджетата не бяха очаровани от Джоуд и Стендивън.

Много джуджета вече тичаха към брега, въоръжени с копията си.

— Какво ще правим? — попита Даллог.

— Заставаме с тях в отбрана — отвърна Страк. — Какво друго?

— Жалко, че няма кой да стреля с катапултите горе.

— Нямат време. Изненадаха ги.

— Да — съгласи се Койла. — Може би защото бяха твърде залисани с нас.

— Идват! — изрева Хаскеер.

Първите хора вече газеха към брега.

— Да тръгваме и ние — заповяда Страк и извади меча си. — Напред! — И ги поведе във водата. Само Стендивън изостана и се ската на брега.

Като се озоваха срещу непозната раса, при това толкова войнствена, хората се стъписаха, а още повече се изумиха, като видяха сред нападащите Пепърдайн. Това даде първоначално предимство на дружината. Водата скоро почервеня.

Но твърде скоро Страк осъзна, че е допуснал грешка. Това не беше главната, нито единствената сила на нападателите. Встрани по крайбрежната ивица дебаркираха още лодки и там човеците вече се биеха с джуджета на брега. Джуджетата отстъпваха.

Страк заповяда на част от дружината да остане на място и да довърши малцината нападатели, които все още се съпротивляваха, а останалите поведе по брега, за да дадат отпор на много по-мащабното нахлуване.

Пъргавата Спуррал беше видяла какво става и се понесе натам още преди да е изрекъл заповедта. Беше далече напред и опасно близо до група хора, които газеха към брега.

Друга група човеци, вече явно проникнали във вътрешността на острова, се връщаше към брега и пътят й пресичаше този на Върколаците. Хората, към двайсет на брой, влачеха и носеха към вълните джуджета, които пищяха отчаяно.

Четата на Страк и похитителите почти се сблъскаха. Изненадани от внезапната поява на същества, на каквито едва ли се бяха натъквали досега, хората пуснаха пленниците си, за да се защитят. Освободените джуджета, повечето млади, побягнаха към джунглата.

Върколаците нападнаха свирепо. Пепърдайн с широк замах на меча отсече нечия глава. Хаскеер с брадва и нож налетя едновременно срещу двама, намушка единия и разби черепа на другия. Даллог наниза противника си на копието си с такава сила, че го вдигна от земята. Дори Уийм се отчиташе добре — като за Уийм.

Върколаците действаха колкото се може по-бързо, за да стигнат до по-голямото множество хора, които хвърляха в подскачащите на вълните лодки други мъчещи се да се отскубнат джуджета.

Когато свалиха и посякоха и последния човек на пътя си, неколцина от бойците се развикаха и засочиха в паника.

В дълбоката вода Спуррал се бореше с трима мъже. Пред погледите на дружината я удариха по главата и изпаднала в несвяст, я хвърлиха в една лодка.

— Мамка му! — изрева Джъп и хукна натам.

Дружината се втурна след него.

Един едър мъж се опита да прегради пътя на Джъп и той му разби черепа с кривака си, без изобщо да спре. Продължи напред, нагази във водата и извика отчаяно:

— Спуррал!

Лодката, в която беше Спуррал, започна да се отдалечава, четиримата човеци в нея гребяха с всички сили.

Джъп газеше навътре, към все по-дълбокото. Вълните го блъскаха и залиташе.

Докато го настигнат, водата вече бе над гърдите му и той се бореше безпомощно.

Лодката на Спуррал се отдалечаваше бързо с още десетина други, пълни с отвлечени джуджета.

Можеха само да гледат безпомощно как се приближават към чакащия на хоризонта кораб.