Стен Никълс
Войнство на сенките (13)

13.

Дъното на вселената пропадна.

Бяха се превърнали в живи искри, засмукани през безкраен лъкатушен тунел от светлина. По меките му стени проблясваха образи от други реалности, движеха се толкова бързо, че бяха като в мъгла. А отвъд, извън тази ужасяваща шахта — още по-секваща дъха действителност: безграничен свод от неизброими милиарди звезди.

Единственото усещане на дружината бе за безпомощно пропадане. Безкрайно и невъзвратимо гмуркане в черната паст на неведомото.

После, след цяла вечност, започнаха да се спускат в бездна, въртоп от бледожълта разпенена светлина.

Тя ги погълна.

Паднаха тежко. Сблъсъкът с онова, което трябваше да е здрава твърд, разтърси костите им. Но нямаха време да се съвземат от удара. Онова, на което бяха пренесени, беше враждебно. Убийствено.

Мястото беше в хватката на яростна пясъчна буря. Трилиони зрънца пясък биеха в тях като късчета стъкло или малки диаманти и ги къпеха в болка. Пясъкът ги пердашеше и почти ги заслепяваше. Нищо не можеха да видят. Трудно беше да стоят на крака, още по-малко да вървят. Горещината беше ужасна и несекващо виещият вятър изобщо не я намаляваше. Дори за закалени като Върколаците воини положението беше нетърпимо.

Койла едва усещаше бойците около себе си. Беше стояла до Страк, когато той сглоби инструментумите. Иначе сигурно нямаше да успее да го намери сега. Но с малко късмет, когато протегна ръка, напипа рамото му. Стисна го здраво.

Долепи уста до ухото му и изрева:

— Махай ни оттук!

Нямаше как да разбере, че той се опитва да направи точно това. Комплектът звезди все още беше в ръцете му и макар и затруднен от това, че не може да вижда какво прави, той се мъчеше да ги преподреди.

След сякаш убийствено дълго време, задавен от пясъка, напълнил устата и носа му, Страк най-сетне успя да ги намести безразборно една в друга.

Празнотата ги засмука отново. Пак бяха в завихрения безкраен тунел, преобръщаха се и пропадаха към нова неведома цел.

Тунелът ги изхвърли сред виелица, заменила непоносимия зной с неописуем студ. Всичко беше бяло. Снегът ги жилеше като безброй игли. Температурата бе толкова ниска, че им беше трудно да дишат. Пръстите на Страк замръзнаха мигновено, но той стисна зъби и пак почна да размества звездите…

Капакът на космическата шахта се отвори отново.

Стояха под пороен дъжд, сред пейзаж, който сякаш бе съставен само от кал, а и самата тя почти се бе превърнала в течност. Въздухът беше нетърпимо влажен. След секунди разбраха, че дъждът е разяждащ. Хапеше плътта и разяждаше дрехите им като киселина. Страк завъртя звездите.

Обгърна ги джунгла. Отначало им се стори поносимо. След това се появиха рояци гигантски летящи насекоми, упорити и гладни. Обкръжиха дружината, влакнестите им крила плющяха, жилата затърсиха оголена кожа. Страк размести звездите.

Озоваха се насред огромна безлика равнина със синкавочерни планински хребети в далечината. От висините грееха три слънца, едното — кървавочервено. Но по-същественото бе, че се озоваха между две армии. Едната се състоеше от същества, наподобяващи гигантски гущери, с пурпурни кожи и плющящи езици. Другата бе съставена от зверове, приличащи на кръстоска между мечки и маймуни, само че с по четири ръце. Всяка орда наброяваше стотици хиляди и двете се движеха бързо една към друга, а дружината бе точно по средата на пътя им, като орех в трошачка. Страк бързо завъртя инструментумите.

Солени леденостудени пръски ги плиснаха в лицата. Бяха на малка скала сред бурен океан, шибан от ветрове, вдигащи огромни вълни под разгневено небе. Скалата бе хлъзгава и всички се вкопчиха един в друг от страх, че ще паднат и вълните ще ги отнесат. Страк се задейства.

И продължи да преподрежда звездите, докато се прехвърляха от свят на свят в търсене на нещо поносимо.

В главозамайваща последователност прелитаха в и от земи с изумителни различия, сред тях и такива, които се оказваха колкото враждебни, толкова и непонятни. На една ги нападнаха хищни птици; друга се оказа среда с отровен газ за атмосфера и извадиха късмет, че успяха да избягат навреме. Видяха огромни риби да излизат от някакво езеро — риби с крака и челюсти с остри щръкнали зъби; видяха змии колкото слонове, които се поглъщаха една друга; озоваха се на земя на непрекъснати трусове, където огромни цепнатини се отваряха и затваряха с ужасяваща бързина; свят, задушен от сяра и прорязан от сини потоци лава; могъща река, обитавана от зверове с многобройни пипала и с лица на гризачи; гигантски мухи, които се хранеха с гърчещи се паяци в лепкави паяжини, обхванали цели долини; място, където огромни стада котки воюваха помежду си; вилнеещи червеи, дебели колкото стари дъбове; земи, превърнали се в царство на плъхове — и още, и още.

Най-сетне се озоваха някъде, където сякаш не ги очакваше непосредствена заплаха. Беше мъртъв свят. Не можеха да преценят дали опустошението е заради война или природно бедствие, но изглеждаше пълно. Недалече от тях се издигаха руини и килнати колони, едва разпознаваеми като развалини на някогашен град. Нямаше никакви признаци на живот, никаква растителност — почвата бездруго изглеждаше негодна за нищо. Всичко наоколо беше сиво и грохнало.

Постояха смълчани няколко минути в очакване да се случи нещо враждебно. След като не последва нищо, не толкова насядаха, колкото рухнаха изтощени на земята. Бяха в окаяно състояние — мокри, пребити и ранени, плувнали в кръв. Новаците почти се бяха побъркали, Стендивън беше развалина. Някои от дружината повръщаха. Други превързваха рани или седяха свити, отпуснали глави в ръцете си.

— Това… му се… викаше… шибано… пътуване — изпъшка Койла, след като успя да си поеме дъх.

— Не можах… да сглобя… звездите… правилно — отвърна задъхано Страк. — Нямах… шанс.

— Знам… Но кой… да си помисли, че… толкова много… светове са… толкова скапани?

— Тук поне изглежда безопасно.

— Може би. — Койла огледа подозрително голия пейзаж.

— Ще си починем малко. Ще се погрижим за раните. След това ще наместя звездите за Кераган.

Веднага щом стана възможно, Страк нареди на първите съвзели се бойци да осигурят охраната. Накара Даллог да прегледа раните — нито една нямаше нужда от сериозно лечение, за щастие, — и заповяда да прибегнат до неприкосновения запас.

Следващия час и нещо прекараха във възстановяване. Джъп дойде при Страк с въпрос, който очевидно го тревожеше.

— Какво ще правим с хората?

— Какво да правим?

— Каниш се да ги вземеш на Кераган, нали? Между другото, какво ще стане с мен и Спуррал?

— Виж, нямах много време — призна Страк. — Този проблем не съм го обмислял.

— Не мога да те виня за това. Но все пак какво ще правиш с нас, дето не сме орки?

— Вие със Спуррал сте добре дошли в Кераган. Ще сте единствените джуджета, но няма да сте без приятели.

— Щедро предложение, Страк, и ти благодаря за него. Но допускам, че няма да ти е приятно да го предложиш и на Пепърдайн и Стендивън.

— Не. Там няма място за тях. Но да речем, че ги върнем на Марас-Дантия?

— Виж, за това пък аз не си бях помислял. Струва ми се правилно, след като всъщност си ги взел оттам.

— Можем и за вас да направим същото. Връщаме ви при народа ви.

Джъп въздъхна.

— Не знам, Страк. Имахме основателни причини да напуснем. Не съм сигурен, че някой от нас ще се радва да се върне, при все че сме родени там. Марас-Дантия може само да ти разбие сърцето напоследък.

— Е, предложението ми за Кераган си остава. Кой знае? Може пък да измислим как с помощта на звездите да ви намерим някой джуджешки свят.

Джъп се ухили.

— Още не сме отишли там, а вече се опитваш да се отървеш от нас. Но всъщност нямаме избор. Макар да се съмнявам, че някога ще намерим джуджешка игла в тази купа сено от светове, която току-що видяхме.

— Може би. Все едно, вече го решихме. Марас-Дантия за хората, а вие двамата — с нас.

— Ще трябва да го обсъдя със Спуррал все пак. Но мисля, че ще се съгласи.

— Не се бави обаче. Трябва да се махаме оттук.

Джъп тръгна.

След малко дойде Койла.

— Имаш ли идея кои бяха онези?

— Кои?

— За кои може да питам според теб? За онази смесена банда от раси, която се опита да ни изпържи, разбира се.

— Не. През последните няколко часа видяхме толкова неща, които не можем да обясним, че онези изобщо ми изхвърчаха от главата.

— Но какво смяташ? Разбойници ли бяха? Наемници?

— С този състав? И с магия? Наистина мощна магия? Не съм виждал такива разбойници.

— И искаха само звездите. Защо?

Той сви рамене.

— Проклет да съм, ако знам.

— Знаеш ли какво не мога да разбера? Защо онази, елфката… тя как се казваше?

Той помисли малко.

— Мадаяр. Пелли Мадаяр.

— Точно така. Защо не ни уби? Смятам, че можеше, с толкова силна магия.

Страк само сви рамене.

— И въпреки това само ни зашлеви. А онези магически лъчове или каквото бяха там — странно как нито един от тях не улучи някой от нас, нали?

— Наистина изглежда… странно — отстъпи той. — Може би излъга, защото е с Дженеста. Или може би наистина са наемници, разбрали цената на звездите.

— Как обаче са научили, че са у нас? Или дори че съществуват?

— Не знам. Но важно ли е всъщност? Колко вероятно е да се натъкнем отново на тях?

— Има нещо, което забравяш. Мадаяр повече или по-малко ни каза, че идват от някъде другаде, като нас. Това може да означава само едно, Страк. Те също могат да скачат от свят на свят.

— Но ще им трябват звезди, за да го правят.

— Освен ако няма друг начин, за който не знаем. Между другото, кой казва, че имаме единствения комплект, който съществува?

— Ако те си имат свои звезди, защо искаха нашите?

— Отде да знам? Може би ги събират тия проклети неща. Друго искам да кажа: че ако имат звезди, е възможно да не сме ги видели за последен път.

Страк се замисли.

Малко по-късно събра дружината.

— Имахме интересен ден. — Думите му събудиха кисел смях. — Но сега, след като имахме възможност да си починем, мога да използвам звездите, за да ни отнесат където искаме да идем.

— И къде е това? — попита Стендивън.

— Ние и джуджетата на нашия свят, Кераган. Вие двамата — там, откъдето ви взехме.

— Центра… Марас-Дантия?

— Освен ако не искате да останете тук.

— Но…

— Но какво? Толкова ти харесва компанията ни, че не можеш да ни оставиш, така ли? Или би предпочел да ви върнем на Акуриал? Сигурен съм, че орките много ще се зарадват да те видят.

— Нямаме ли думата за това?

— Каква дума искаш? Оставате тук или се връщате на Марас-Дантия. Това е изборът ви.

— Ти не си ми началник — възропта Стендивън. — Би трябвало поне да…

— Откажи се — спря го Пепърдайн. Знаеше, че някогашният му господар все още таи мисли да се докопа до инструментумите, и тази идея вече му допадаше все по-малко.

— Когато поискам твоето мнение…

— Откажи се — повтори хладно Пепърдайн, като натърти на думите с надеждата, че Стендивън ще схване от какво точно трябва да се откаже. — Имаме късмет, че Страк не ни оставя тук. Или на още по-лошо място.

— Адски си прав — намеси се Хаскеер. — Макар че според мен точно това трябва да направи.

— Правя това, което аз реша — напомни му Страк. — Марас-Дантия. — Извади инструментумите и ги постави на камъка пред себе си. После бръкна под ризата си за амулета. — Пригответе се.

Ставаше все по-ловък в сглобяването на звездите, а сега го направи много грижливо, като внимаваше да следва точно реда, който трябваше да ги върне на стария им роден свят.

Малко преди да намести и петата, огледа дружината. Някои, особено Стендивън и Уийм, бяха прежълтели, все едно всеки момент ще повърнат. Изобщо не можеше да ги вини. Самият той не очакваше с особена охота това, което щеше да дойде.

Щракна звездата на мястото й.

Реалността мигновено се разпадна и вече познатото ужасно усещане, че пропадат, ги завладя отново. Понесоха се през ужасяващ калейдоскоп безпомощни като пометени от вихрушка листа. Единствената им трошица утеха бе, че този път знаеха къде ще свърши пътят им.

Сякаш цяла вечност след това се озоваха в друга реалност.

Стояха на голяма кръгла скала, издигната като подиум, плоска и гладка. Скалата се намираше в центъра на гигантска пещера. Обкръжаваха я стотици стъписани джуджета, явно в разгара на някакъв свой ритуал. Страк започна да върти звездите. Джуджетата обаче се оказаха по-бързи. Десетки наскачаха върху скалата подиум и след секунди острите върхове на многобройни копия се притискаха в гърлата на Върколаците.

— Не мисля, че това е Марас-Дантия — каза Койла.