Стен Никълс
Войнство на сенките (11)

11.

Към края на третата седмица от същинското въстание редиците на съпротивата нарастваха все повече и балансът на силите започна коренно да се променя. Силите на Пекзан понасяха ежедневни поражения от въоръжени метежници и гражданското неподчинение ставаше повсеместно. Нашествениците, съвсем доскоро пълни господари в една завладяна страна, започнаха да отстъпват.

Макар това да беше промяна, за която въстаниците се бяха трудили, за която се бяха надявали и за която бяха умирали, дори и най-оптимистично настроените от тях бяха изумени от бързината, с която се стигна до нея. Все по-големи части от населението отхвърляха предишната си кротост и разкриваха вродения си боен дух, стоял толкова дълго погребан. Насъбраното у орките недоволство подсилваше жаждата за свобода и вдъхновени от лъчистото сияние на Грилан-Зеат, те отприщваха на воля ярост, пред каквато хората не се бяха изправяли никога.

Някъде по това време, докато боевете бяха в разгара си, Уийм направи своята първа малка стъпка към изкуплението си.

Беше се представил добре в сблъсъците, в които му бяха позволили да участва. Или поне не беше причинил голяма беда на дружината, нито се беше оставил да го убият. Въпреки че не бе успял да убие, да рани или затрудни особено някой от враговете. Все пак стана почти ежедневие да го включват в мисии под бдителния надзор на Даллог и други по-опитни членове на дружината.

На Върколаците бе поверена роля в един набег над къща, в която бяха разквартирувани армейски офицери. Нещата не се разиграха по плана. Поради прозорливост от страна на властите или навярно заради някой информатор, се оказа, че наблизо е скрита рота войници. Замисленото като чисто нападение тип „удряш и бягаш“ се превърна в ожесточен бой на един от малкото улични пазари, все още действащи в столицата. В хода на сражението дружината се разпръсна и Койла, Хаскеер и Уийм се озоваха скрити в една вмирисана задна уличка.

Хаскеер изобщо не беше доволен, че новакът се е лепнал за тях.

— Клякай и кротувай! — изръмжа той на Уийм. — Какво искаш, да те прободе някоя стрела ли? Не че ми пука.

— Съжалявам — промълви колебливо младокът.

— Не му се карай — рече Койла. — Още прохожда, не забравяй.

— Проклетия врат да си беше счупил с това прохождане. И това какво е? — Плесна по лютнята на гърба на Уийм. — Защо мъкнеш това нещо на бой?

— Само така мога да съм сигурен, че няма да я загубя — обясни Уийм. — Както сменяме непрекъснато явките и…

— Да, да. Трябваше да се сетя, че ще измислиш някое тъпо оправдание. Обаче я дръж далече от очите ми, ясно?

— Разчиства ли се навън? — попита Койла.

Хаскеер надникна иззад ъгъла.

— Поне така изглежда.

— Пробиваме ли?

— Аха. Нашите трябва да са някъде там, вдясно. — Обърна се към Уийм. — Натам, разбра ли ме? — Посочи надясно. — В случай, че ти е много трудно да схванеш.

— Щом излезем оттук, Уийм, просто бягаш — каза Койла. — Бързо.

Той кимна.

— Готови? — каза Хаскеер. — Добре. Три… две… давай!

Изхвърчаха от уличката, свърнаха надясно и затичаха през пазара. Прескачаха съборени сергии и нападали орки и хора, стъпкани плодове и зеленчуци, натрошени грънци и разпилени дрехи.

Койла хвърли поглед през рамо.

— Имаме компания!

Десетина войници ги гонеха.

Един от тях беше изпреварил другарите си и настигаше Уийм. Младокът изоставаше, губеше сили и беше едва на ръка разстояние пред него. Войникът успя да докопа ремъка на лютнята и го дръпна. Уийм продължи да тича. Инструментът издрънча на земята. Две от струните се откъснаха и звъннаха. Без да спира, човекът изрита лютнята от пътя си, тя излетя през улицата, падна с трясък и се разби на парчета.

Уийм спря. Обърна се и зяпна.

Койла и Хаскеер се развикаха:

— Бягай! Остави я! Размърдай си задника!

Другите войници вече наближаваха.

— Лютнята ми… — прошепна Уийм, погледна войника и изрева: — Мръсник!

Лицето му се разкриви от бяс и Уийм извади меча си. Стреснат, войникът спря.

Уийм връхлетя върху него като подивяло животно, вършееше и сечеше като вихрушка. Атаката му беше толкова яростна, че войникът отстъпи. Беше вдигнал меча си, но можеше само да отбива.

Койла и Хаскеер се бяха спрели и ги гледаха. Видяха как Уийм сипе удари по войника, видяха и приближаващите се с тропот останали човеци.

— Трябва да го приберем тоя малък шибаняк — каза Койла.

Хаскеер изръмжа гърлено и кимна.

Извадиха оръжията си и затичаха назад.

Бесните удари на Уийм принуждаваха войника да отстъпва. Не можеше да се надява, че ще надделее вихъра, можеше само да се опита да го отбие, докато дойдат приятелите му.

Оказа се напразно. Уийм го посече в ръката, в следващия миг заби острието в корема му и войникът се свлече на земята. Уийм ревеше нещо нечленоразделно, макар че думата лютня сякаш все пак се чуваше — засече врага си безмилостно, късаше плът и трошеше кости.

Когато Койла и Хаскеер се добраха до него, се обърна и ги изгледа с гняв, с пламнали очи и вдигнат меч.

— Ей, чакай бе! — подвикна Койла. — Ние сме!

Уийм примига и погледът му се избистри. Кръвожадната ярост се поизцеди от него. Той погледна меча в ръката си, после — жертвата в краката си.

— Така те искам — похвали го Хаскеер.

— Не мога да повярвам! — възкликна Койла. — Да кажеш добра дума за Уийм?!

— Не се коси — процеди Хаскеер през зъби. — Не му давам шибан медал все пак.

— Ъъ… войници — прекъсна ги Уийм и посочи с меча си.

Почти бяха стигнали до тях.

— Няма време за бягане вече — реши Койла.

— Значи се бием — съгласи се Хаскеер.

Тримата застанаха рамо до рамо. Войниците — вече бяха толкова близо, че лицата им се виждаха ясно, — зареваха и заразмахваха мечовете си.

Иззад ъгъла зави каруца и рязко спря между двете групи. Последваха я още две, пълни с въстаници, които наскачаха припряно да посрещнат войниците.

Страк беше в първата каруца, до Брелан. Даде знак на Хаскеер, Койла и Уийм да скачат вътре. Те бързо се качиха и каруцата отпраши.

— Точно навреме — одобри Койла.

— За малко да закъснеем — отвърна Страк. — Как мина?

— Избихме си нашия дял — осведоми го Хаскеер.

— Уийм печели медал — каза Койла. — Взе си първата жертва.

Страк изгледа впечатлено младока.

— Браво. Вече ще ти тръгне естествено, ще видиш.

Уийм изломоти нещо, включващо думите „лютня“ и „мръсник“.

— Какво?

— Счупи ми лютнята! — изръмжа Уийм. — Свиня!

Страк погледна озадачено Койла.

— Един човек му строши дрънкалката — обясни тя. — И това го вбеси.

— Ще ти намерим друга — обеща Страк.

— Не, мамка му! — възкликна уплашено Хаскеер, но видя лицето на Страк и млъкна.

— Къде отиваме? — попита Койла.

Брелан най-сетне проговори:

— Не е далече. Място, реквизирано от съпротивата, близо до центъра. Има нещо, което вие, Върколаците, трябва да знаете.

Не можаха да изтръгнат повече от устата му и останалата част от пътуването мина в мълчание. Улиците бяха много по-пусти, отколкото преди да избухне въстанието.

Спряха пред внушителна обществена сграда с високи колони и желязна ограда. Беше стара постройка, от далечното бляскаво минало на орките. В последно време беше завзета от окупаторите. Това, че бунтовниците си я бяха върнали, бе доказателство за успешния ход на въстанието.

Брелан предложи на Койла, Уийм и Хаскеер да се почистят и нахранят, докато той поговори със Страк. Те се съгласиха, макар и с неохота.

Преведоха Страк през оживени коридори с избеляла украса до празна стая, където ги чакаше само Чилдер.

— Имаме новина — заяви Брелан без предисловия.

— Давай.

— Надявахме се, че сме влошили положението на хората. Вече го знаем със сигурност. Чухме, че Дженеста се готви да бяга от града.

— Откъде знаете?

— О, вестта е съвсем достоверна. Имаме цяла армия осведомители. Някои — на много високи места. Казват, че е събрала военни, които са й верни, и се канят да потеглят към южния бряг. Вероятно ги чака кораб. Може вече да е тръгнала.

— Не може да й позволите да се измъкне.

— Можем, за жалост.

— Но…

Брелан вдигна ръка да го прекъсне.

— Не можем да пилеем силите си. А и за нас е все едно дали е избягала, или мъртва. И в двата случая ни се маха от пътя.

— Брелан, не можете да…

— Но ти и дружината ти сте независими. И знаем, че изпитвате някаква лична неприязън към Дженеста, тъй че…

— Неприязън?

— Не сме глупави. Знаеш, че майка ни така и не повярва напълно на разказа ви. А и ние хранехме съмнения откъде сте и какво правите тук.

— Не е нужно да обясняваш нищо, Страк — увери го Чилдер. — Достатъчно сме благодарни и на теб, и на дружината ти, тъй че всичко, което е било преди, е без значение.

— Ще го направите ли? — попита Брелан. — Приготвили сме ви отпочинали коне и продоволствие. Не можем обаче да ви дадем бойци.

— Няма да ни трябват. Макар че някой водач ще ни е от помощ.

— Имаме карти.

— Идеално. Но трябва да го обсъдя с четата ми.

— Събрани са долу. Но не се бави. Дженеста може вече да е тръгнала.

Отведоха го в голяма зала, която, изглежда, беше служила за празненства в по-стари времена. Всички Върколаци бяха там, Пепърдайн и Стендивън също.

— Трябва да действаме бързо — почна Страк отривисто още от вратата. — Съобщиха ли ви какво става? — Повечето поклатиха глави. — Дженеста се кани да побегне към брега. Може вече да е тръгнала.

— Какво ще предприемат въстаниците по въпроса? — попита Койла.

— Оставят го на нас. Ако сме съгласни.

— Че как няма да сме съгласни! — избоботи Хаскеер. — Да тръгваме подир тая кучка.

Върколаците замърмориха одобрително.

— Някакви съображения против? — попита Страк.

Нямаше.

— Какъв е планът? — обади се Пепърдайн.

— Чакай малко — възрази Хаскеер. — Кой е казал, че идвате и вие?

— Няма да губя време в спор за тия двамата — заяви Страк и махна с ръка към Пепърдайн и Стендивън. — Изборът е оставяме ли ги тук, или ги взимаме с нас. Аз смятам, че е по-добре да ги вземем.

— Защо?

— Те също имат повод за недоволство от Дженеста — напомни му Койла. — Така ли е, Джоуд?

— Мм… да. — Пепърдайн разбираше, че не е моментът да се отклонява от версията, която бяха съчинили със Стендивън.

— И знаем, че може да се разчита на Джоуд в свада — добави Койла.

— Може би — отстъпи Хаскеер. — Но защо ни е другият? Безполезен е в бой.

— Защо говорите за мен все едно, че ме няма? — възмути се Стендивън.

— Ами то все едно те няма — увери го Страк. — Но предпочитам да си ми пред очите. Особено покрай онази история с убийството.

— Колко пъти още трябва да обяснявам, че…

— Няма да се връщаме повече на това. Вие двамата идвате. И както казах, не го обсъждаме. Всички: пригответе се бързо. Тръгваме веднага щом се видя с Брелан и Чилдер.

— Ще дойда с тебе — реши Койла.

Оставиха дружината да стяга снаряжението.

Първото, което каза Чилдер, беше:

— Тръгвате ли?

Страк кимна.

— Имам чувството, че няма да се видим повече.

— Кой знае? — Странно, но той също изпитваше нещо подобно.

— Надявам се Чилдер да греши — въздъхна Брелан.

— Както вървят нещата, вие двамата сигурно ще сте твърде заети с оправянето на тази страна — прецени Койла.

— Благодарение на вас, отчасти. Благодарни сме ви.

— Добре де — каза Страк. — Да не се размекваме. Може пък да изтървем Дженеста и утре да се върнем.

— Може би.

— Искам да се видя за последно с Лисиците — помоли Койла.

— Отвън са — каза Брелан. — Повечето.

— Нещо против, Страк? Няма да се бавя.

— Отивай.

Койла им пожела успех и излезе.

Чилдер се усмихна.

— Каквато и да е истинската ви цел, Страк, надявам се да я постигнете. — И докато той излизаше, добави: — Онази част от пророчеството, за легендарния отряд…

— Какво имаш предвид?

— Май излезе вярна.