Стен Никълс
Войнство на сенките (17)

17.

Много скоро Спуррал видя с очите си правосъдието на Салос Вант.

Пленниците веднага получиха задачи — повечето безсмислени и всичките свързани с тежък труд. Спуррал я натикаха с пет други джуджета в зле осветения влажен трюм да навиват върху големи дървени цилиндри кораво въже, дебело колкото ръката й. За всяка макара трябваха двама, за да я въртят. Работата на Спуррал беше да направлява въжето, за да се навива гладко. Скоро ръцете на всички бяха в кървави пришки.

Един от моряците стоеше при тях да ги надзирава. След първоначалния изблик от ругатни и закани се намести върху купчина мръсни чували и се унесе в дрямка. Спуррал се възползва от възможността и се опита да завърже шепнешком разговор с другите. Повечето се оказаха твърде уплашени, за да откликнат, но двама й отговориха и разговорът донякъде потръгна.

Единият беше мъж и малко по-стар от повечето пленници. Казваше се Калгек и изглеждаше сърцат. Женската бе донякъде неговата противоположност. Казваше се Дуига. Беше от най-младите пленници и плаха, но все пак намери кураж да отвърне и Спуррал оцени това. Чак по-късно откри, че Дуига е заговорила не от смелост, а от отчаяние.

След няколко часа тежък труд най-сетне отнякъде прокънтя камбана. Пазачът се събуди, огледа набързо свършеното и им заповяда да излязат. Докато ситнеха напред, Спуррал забеляза, че на момичето му е трудно да върви. Но преди морякът да го забележи, другите джуджета, начело с Калгек, я обиколиха и я скриха от погледа му.

Вече бе нощ. Подкараха ги към големия трюм. Когато дойде ред на Дуига да слезе по стълбата, Калгек се задържа до нея, за да прикрие несигурния й вървеж.

За първи път, откакто ги бяха пленили, им дадоха храна — корав клисав хляб и застояла вода. Трюмът се оказа ужасно тесен, но Спуррал се постара да си намери място на пода до Дуига. Направи й впечатление, че Калгек легна от другата страна на момичето.

Казаха им да мълчат, но щом угасиха няколкото мижави свещи и заключиха трюма, се разнесе тих шепот, макар да преобладаваше тихият плач.

Спуррал се премести по-близо до момичето и тихо попита:

— Добре ли си?

— Кой от нас е добре?

— Питам за теб. Какво ти е на крака?

Дуига не отвърна. Калгек обаче се обади от другата страна:

— Куца е.

Спуррал усети как момичето се вцепени.

— Когато ни хванаха ли те раниха? — попита Спуррал.

— Не — отвърна Дуига. — Винаги съм си била… така.

— И не искаш Събирачите да разберат.

— Не могат да получат добра цена за повредена стока — промълви тя горчиво.

— И колко още мислиш, че ще можеш да се криеш от тях?

— Надявах се, че като стигнем, където отиваме, ще мога да се измъкна на брега и да…

— Не виждам как може да стане. Не и както са нагласили нещата.

— Мислех, че ти ще можеш да помогнеш. — В гласа на Дуига се долавяше и гняв, и отчаяние. — Нали уж трябваше да си някакво божество.

— Не е — прошепна Калгек. — Ако беше, нямаше да е тук.

— Вашият старейшина реши, че сме богове — каза Спуррал. — От плът и кръв съм, също като вас.

Дуига въздъхна.

— Значи и последната ни надежда си отиде.

— Не е нужно да си непременно бог, за да направиш нещо.

— Например? — попита Калгек.

— Ние сме толкова, колкото са и те. Ако успеем да надвием няколко от тях и да им вземем оръжията…

— Бунт? Нямаме шанс.

— А какъв избор имаме? Можем да чакаме покорно съдбата си или да се опълчим. Знам какво бих предпочела.

— Давай тогава — каза Дуига.

— Не мога да го направя сама. Трябва да се организираме.

— Не познаваш Събирачите, както ги познаваме ние. Няма да проявят никаква милост към нас.

— Няма да проявят и към Дуига, ако открият, че е куца. Това не е ли достатъчна причина да ги ударим първи?

— И да си гарантираме смъртта. Тя може и да успее да избяга; а поне останалите от нас ще са живи. Макар и роби.

— Може би наричаш това живот. Аз — не.

— Мен също не ме радва. И ако смятах, че имаме някаква надежда да надвием Събирачите, щях да съм с теб. Но не виждам другите да изгарят от желание да се разбунтуват.

— А ти, Дуига? — попита Спуррал. — Ти какво мислиш?

— Аз ще си поема риска. — Момичето й обърна гръб.

Нищо повече не си казаха и уморени, потънаха в неспокоен сън.

 

 

Разбудиха ги грубо, с ритници и ругатни, разрешиха им само да пият по малко застояла вода. След това ги разпратиха по работа.

Но този път им дадоха други задачи. Вместо да навива въжета, групата на Спуррал трябваше да търка палубите. Калгек и останалите отново се постараха да скрият Дуига, но не беше толкова лесно, колкото докато работеха долу на въжетата.

А после се случи нещо, при което недъгът й нямаше как да се скрие.

Един от моряците й заповяда да отиде да почисти друг участък от палубата. Дуига се поколеба, което само привлече още повече внимание към нея, после се изправи и стиснала ведрото, застъпва бавно към посоченото й място. Правеше всичко по силите си, за да върви нормално, но личеше, че й е трудно.

Разстоянието беше късо, но за нея се оказа сериозно изпитание. Да не говорим, че всички я гледаха мълчаливо. Когато коленичи измъчено, един от екипажа отиде някъде и скоро се върна с капитана.

Салос Вант надвисна над Дуига и я изгледа намръщено.

— Стани!

Тя се подчини и се изправи с усилие.

— Върви — каза студено той. — Натам. — Посочи мястото, от което преди малко бе дошла, при Спуррал и другите.

Недъгът й личеше явно и когато стигна до тях, тя почти рухна в ръцете на Спуррал.

— Няма място на този кораб за тези, които не могат да мъкнат дори тежестта си — викна Вант. — Няма място за такива, които нямат стойност за нас! Само хабят скъпоценната храна!

— Мога да работя! — замоли се Дуига.

— Но не много добре, нали? Ние Събирачите не сме благотворително дружество и пътници не взимаме. — Кимна на няколко от моряците, обърна се и понечи да си тръгне.

Мъжете пристъпиха към Дуига. Последва кратко боричкане да я откопчат от Спуррал. Останалите джуджета не направиха нищо, освен да гледат с ужас.

— Капитане! — извика Спуррал.

Салос Вант спря и се обърна, изненадан, че някой от робите му е дръзнал да се обърне към него.

— Недейте — каза Спуррал. — Ще работим и за нея. Няма да е бреме за вас.

Вант отново кимна отсечено на моряците, един от тях удари Спуррал в скулата, тя изтърва Дуига и падна. Хванаха момичето и го повлякоха.

В този момент Калгек най-сетне се намеси. Втурна се напред с викове:

— Недейте! Не!

Повалиха и него с жестоки удари.

— Няма да допусна непокорство на този кораб! — изрева Вант и изгледа с гняв пленниците.

Никой не помръдна повече, докато влачеха пищящата Дуига към парапета.

— Запомнете това добре! — каза Вант. — И бъдете сигурни, че същата съдба очаква всеки, който се опълчи на волята ми!

Моряците вдигнаха мятащата се Дуига за ръцете и краката. Залюляха я няколко пъти и я метнаха през парапета. Викът й заглъхна, последван от далечен плясък.

Ужасените джуджета мълчаха.

— Кучи синове! — изрева Спуррал. — Вмирисани, страхливи кучи синове!

Вант насочи вниманието си към нея и разтреперания проснат на палубата Калгек.

— Духът е хубаво нещо — заяви капитанът. — От робите с дух обикновено стават добри работници и това вдига цената, която ще вземем за теб. След като духът бъде прекършен, разбира се.

— Върви в пъкъла! — изръмжа Спуррал.

— Вече сме там. И в случай, че се съмняваш, ще ти го докажа с удоволствие. — Махна отсечено на моряците, хвърлили Дуига през борда.

Те бързо вдигнаха Спуррал и Калгек на крака, замъкнаха ги до централната мачта, накараха ги да я обхванат с ръце и вързаха китките им. Съдраха ризите от гърбовете им.

Събраха всички останали пленници и ги накараха да гледат.

Един мускулест моряк пристъпи напред и разви кожен бич.

— Шест като за начало — нареди капитанът.

Бичът изплющя по гърба на Спуррал. Болката беше неописуема, но тя стисна зъби и дори не изпъшка. Вторият удар беше за Калгек. Болката разтърси тялото му, но той последва примера на Спуррал и запази мълчание.

Биеха ги поред, с дълги паузи между ударите, докато и двамата не получиха по шест камшика. Никой от двамата не издаде и звук. От прехапаните им устни течеше кръв.

Лиснаха ведра морска вода върху разранените им гърбове. Солта щипеше като огън. После ги оставиха там, вързани — за назидание на другите, докато се източат покрай тях към работата си.

Калгек прошепна:

— Онзи… бунт…

— Какво… искаш да кажеш? — изпъшка Спуррал.

— Как го… започваме?

 

 

Върколаците привършиха работата по лодките през нощта и на разсъмване ги изтеглиха във водата и започнаха да товарят провизиите.

Дружината беше уморена, а и нервите на всички бяха изопнати, особено покрай Хаскеер и Джъп. Заради напрежението Страк имаше още един проблем — да подбере грижливо кой в коя лодка отива. Реши Джъп, Даллог и той самият да представят командването в едната, с Пепърдайн като неофициален капитан. Реши, че ще е най-добре и Стендивън да остане с тях, за да може да го държи под око. На втората лодка прати Хаскеер и Койла, под нейно командване. Хаскеер не остана доволен, че са дали старшинство на десетник над стотник, но Страк не можеше да рискува да му повери командването в такова сприхаво настроение. Пое риск обаче, като прати с тях и Уийм, с надеждата, че Хаскеер няма да намери това за прекалено предизвикателно. Новаците бяха разпределени почти поравно на двата съда.

Грунса, Хеег и Ретлаг също бяха станали на разсъмване, ако изобщо бяха спали. Когато и последните приготовления приключиха, те плахо се приближиха до Страк и Койла.

Грунса, като най-големия, го каза направо:

— Може ли да дойдем с вас?

— Не — отвърна Страк. — Съжалявам.

Децата замрънкаха разочаровано.

— Твърде рисковано е — обясни Страк търпеливо. — Освен това трябва да сте тук, за да помагате нещата да се оправят след набега.

— Ще видите ли родителите ни? — попита Ретлаг.

— Не знам — призна Страк. — Но ако ги видим, обещавам ви, ще им помогнем, стига да можем.

Хеег постави въпроса, който щеше да е по-добре да не се задава:

— Кога ще се върнете?

Страк и Койла знаеха, че по една или друга причина — добра или лоша — може изобщо да не се върнат.

Койла заглади положението.

— Може би скоро. Вие гледайте морето и ще ни видите. — Почувства се зле от това, че им дава задача, която можеше като нищо да се окаже безплодна, но не искаше съвсем да убие надеждите им.

— Благодарим за помощта ви — каза им Страк. — Нямаше да можем да се справим без вас.

Лицето на Грунса засия.

— Наистина ли?

— Разбира се. — Той размаха свитъка с картата. — Как иначе щяхме да знаем накъде да тръгнем?

— Време е да отплуваме — заяви Койла. — А и вие тримата си имате задължения.

При намека колко са важни хлапетата издуха гърди и затичаха с викове нагоре по брега.

— Като стана дума за картата — рече Койла, загледана след тях, — откъде знаем дали тези Събирачи ще се върнат в базата си? Може да тръгнат направо към онзи, на когото искат да продадат пленниците.

— Нямаме никаква друга посока, накъдето да тръгнем. Ако не са там, ще ги чакаме да се върнат.

— Няма да е от голяма полза за Спуррал.

— Знам. Но нямаме друг избор, не разбираш ли?

Преди да тръгнат, Даллог извърши кратка церемония, като призова Тетрадата, която повечето наричаха Квадрата — четирите основни божества на орките. Призова Аик, Зеенот, Неафетар и Уистендел да ги покровителстват по пътя и да пазят мечовете им остри. Орките го правеха рядко, само в навечерието на важни начинания. Но Страк го позволи, за да се повдигне бойният дух, а и защото смяташе, че всякаква помощ ще е добре дошла.

Докато Даллог извършваше простичкия ритуал, ветераните на дружината си спомниха за Алфрей, неговия паднал предшественик — той също винаги бе поемал това задължение. Много малко, сред тях и Хаскеер, гледаха кисело — знак, че смятат това сравнение за неуместно.

Щом и това свърши, Страк заповяда всички да се качват. Изглежда, всички местни се бяха събрали, със старейшината най-отпред, да наблюдават тръгването на дружината. И всички мълчаха.

Страк застана на носа на първата лодка. Несъзнателно потупа кесията си с инструментумите.

Веслата разпениха гладката синя вода и лодките поеха.