Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (4)

3.

Летният следобеден пек вече отслабваше и в ранната привечер светлината преливаше от златно в огненочервено. Лек ветрец носеше сладостен мирис на тучни треви. Във въздуха трептеше нежна птича песен.

На един нисък хълм се издигаха десетина колиби, ограда за добитъка и две плевни. Пищно зелена гледка се простираше във всички посоки. Тучни пасища и гъсти гори. Тънката сребриста ивица на далечна река се виеше в безбрежния изумруд.

В една от колибите жена слагаше момченцата си да спят.

— В онези дни — разправяше им тя — гибел поразила земята. Била жива напаст. Жалка и хилава раса с отвратителна външност, слаби белокожи същества с алчен нрав. Ненаситна сган, опиянена от разрухата, която сеела по пътя си. Изтръгвала вътрешностите на земята, плячкосвала богатствата й, тровела водите й. Сеела болести и злочестини. Раса, която потъпкала магията.

Децата й я слушаха прехласнати.

— Тази раса изпитвала презрение към другите раси и наслада от изтреблението им. Но омразата й не била насочена само към другите. Биели се и помежду си също така. Войни кипели между племената й. Избивали се и без никакъв повод и всички други раси тръпнели от страх пред тях. — Изгледа децата едно по едно. — Освен една. За разлика от напастта, те не убивали за удоволствие, нито сеели опустошения заради самите тях. Не им липсвало благородство и доблест и не били противни на вид. Били красиви и храбри. Били…

— Орки! — извикаха в хор дребосъците.

Тирзарр се усмихна широко.

— Я какви сте ми умни.

— Ние винаги сме герои в приказките — напомни й Корб.

Тя им подхвърли по парче сурово месо. Момчетата задъвкаха мръвките с наслада, по брадичките им потече червен сок.

— Има ли от ония човеци чудовища тука? — попита Янч, без да спира да дъвче.

— Не — отвърна Тирзарр. — Няма от тях в цял Кераган.

— Жалко — промърмори разочаровано малкият. — Ще ми се да убия някой.

— Не, аз ще убия — заяви Корб и размаха дървения меч, който му беше направил баща му.

— Разбира се, вълчето ми. Сега ми дай това. — Тирзарр протегна ръка и той с неохота й даде меча. — Време е да спите.

— А, не! — възразиха двамата в един глас.

— Довърши историята! — настоя Корб.

— Разкажи ни пак за вещицата! — изчурулика Янч.

— Да! — присъедини се братчето му и заподскача. — За вещицата!

— Късно е.

— Вещицата! Вещицата!

— Добре, добре. Млъкнете. — Нагласи ги в постелите им, зави ги и седна. — Но веднага след това заспивате, нали?

Двамата закимаха, ококорили очи, одеялата бяха придърпани до брадичките им.

— Дженеста не била точно вещица — заговори Тирзарр. — Била чародейка. Магьосница, родена от магьосници, и владеела могъщи сили. Сили, станали още по-могъщи заради жестокостта, която подхранвала магията й. Била наполовина човек, наполовина нияд, което обяснява странната й външност. И несъмнено човешката част обяснява жестокостта й. Самата Дженеста се наричала кралица, но титлата и владенията й били спечелени с измама и злина. Под нейната власт страхът държал бича. Замесвала се в човешките дела, подкрепяла ги в един момент, воювала с тях в другия — както диктувал личният й интерес. Водела ненужни войни и намирала наслада в жестокостта. Сеела вражда и засипвала земята с кръв и огън.

— Прибрах се!

— Тате! — викнаха Корб и Янч, отметнаха завивките и скочиха.

Тирзарр се обърна към влезлия и въздъхна.

— Опитвам се да ги накарам да заспят, Страк. Здравей, Хаскеер.

Мъжете наведоха глави.

— Прощавай — продума Страк.

Твърде късно. Децата се втурнаха към баща си, вкопчиха се в краката му и се разкрещяха радостно.

— Леко, леко. Ами Хаскеер? Нищо ли няма да кажете на него?

— Здрасти, чичо Хаскеер.

— Мисля, че ви е донесъл нещо — добави Страк.

Те моментално го зарязаха и се спуснаха към Хаскеер. Той ги награби за вратлетата в грамадните си шепи и ги надигна със смях във въздуха.

— Какво си ни донесъл? Какво ни носиш?

— Ами, да видим, а?

Пусна ги на отъпкания пръстен под, бръкна под кожения си жакет и измъкна два тънки платнени вързопа. Преди да им ги връчи, погледна Тирзарр. Тя кимна.

Братчетата размотаха вързопите и ахнаха от радост. Вътре имаше красиви, прелестно изваяни бойни секирки. Бяха направени като за малки ръчички, с лъскави, остри като бръснач ръбове и резбовани дървени дръжки.

— Нямаше нужда, Хаскеер — обади се Тирзарр. — Момчета, какво трябва да кажете сега?

— Благодаря, чичко Хаскеер! — изчуруликаха двамата засияли и почнаха, да секат из въздуха.

— Е, то пускането им на кръв май трябва да е скоро — разсъди Хаскеер. — Нали са на… на колко станаха?

— Корб е на четири, Янч на три — отвърна Страк.

— И половина! — поправи го Янч възмутено.

Хаскеер кимна.

— Крайно време е да убият нещо значи.

— Щат — увери го Тирзарр. — Благодаря, Хаскеер, оценяваме високо даровете ти, но ако нямаш нищо против…

— Трябва да поговоря с теб — каза Страк.

— Не сега — възрази Тирзарр.

— Важно е.

— Опитвам се да озаптя тези двамата.

— Още малко игра ще навреди ли? Трябва да ти кажа за…

— Не сега. Ходихте за месо. Къде е?

Доловил леката закана в гласа й, Страк прояви благоразумието да не спори повече и двамата с Хаскеер се оставиха да ги избутат през вратата.

Когато тя се затръшна след тях, Страк рече:

— Ще й кажа какво се случи, като се поуспокои.

— Знаеш ли, Страк, почти започвам да вярвам, че май наистина те е страх от женската ти.

— Теб не те ли е?

Хаскеер побърза да смени темата.

— Е, и сега какво правим?

— Намираме майсторката ни по стратегия.