Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (3)

2.

Влязоха в пещерата предпазливо, вътре можеше да има още хора.

Под изумително високия свод се бе задържала миризма на нещо подобно на сяра. Но сумракът бе съвсем пуст.

Върнаха се при тялото.

Страк се наведе, хвана камата и я издърпа от гърба на трупа. Изтри кръвта в дрехата на мъртвия. Острието бе леко извито, сребърната дръжка бе гравирана с непознати символи. Хвърли я на земята.

Превъртяха отново тялото. Цветът се беше отцедил от лицето и яркорижата коса и луничките се набиваха на очи още повече.

На врата си човекът носеше амулет на тънка верижка. По него също имаше символи, различни от тези по камата, но също толкова непознати за орките. В джобовете на кожения елек и бричовете на трупа не намериха нищо. Да не говорим за някакво оръжие.

— Не бих казал, че е натъкмен точно като за път — подхвърли Хаскеер.

— И звезди няма.

— Значи не е вярно, че са ключ.

— Чакай.

Страк изу единия ботуш на мъжа, тръсна го, както го държеше за петата, и го захвърли. Когато направи същото с другия, нещо изпадна. Беше колкото паче яйце и увито в тъмнозелен парцал.

Нещото се търкулна и спря до Хаскеер. Той се наведе, посегна към него, но в последния момент спря.

— Ами ако…

— Не изглежда кой знае колко опасен — измърмори Страк и кимна към трупа. — Същото вероятно важи и за нещата, които падат от ботуша му.

— С неговата порода никога не се знае — навъсено отвърна Хаскеер.

— Е, нямаме избор. — Страк се наведе и вдигна изпадналия от ботуша предмет.

Щом разви плата, вместо някакъв по-малък вариант на звездите, както почти очакваха, видяха камък — гема. Нямаше как да разберат дали е скъпоценен, или стъклен фалшификат. Беше доста тежък. Едната му страна беше плоска, а другата многостенна. Отначало си помислиха, че е черен. Но като се вгледаха внимателно, видяха, че цветът е като най-тъмночервено вино.

— Внимавай — предупреди Хаскеер.

— Съвсем безопасно ми изглежда. — Страк прокара пръсти по лъскавата повърхност. — Интересно, дали… Мамка му! — извика и хвърли камъка на земята.

— Какво има? Какво стана?

— Пари! — оплака се Страк, духна в ръката си и замаха. — Адски е горещ.

Камъкът лежеше в тревата. Изглеждаше по-червен отпреди.

— Започва да прави нещо, Страк! — Хаскеер извади меча си.

Страк забрави болката от опарването и зяпна.

Гемата засия, обкръжи я светъл нимб. Изведнъж, тихо и безшумно, тя отпрати нагоре лъч — не толкова светлина, колкото нещо, наподобяващо дим. Бял като сняг дим, който потече нагоре в съвършено прав стълб, непритеснен от вечерния ветрец. На върха на стълба, по-високо от орките, млечнобелият дим очерта голяма овална форма, надвисна над тях, закръжи и замята искри.

— Магия! — ревна Хаскеер и вдигна меча да удари камъка.

— Не! — спря го Страк. — Чакай! Виж!

Димният стълб променяше цвета си от бяло в синьо. Пред смаяните им погледи синьото отстъпи на червено, червеното — на златно. На всеки няколко секунди цветът се променяше, тъй че колоната в бърза последователност преливаше във всички цветове. На свой ред те потъваха в надвисналия над главите им яйцеобразен облак и той трептеше и пулсираше като нещо оживяло.

Хаскеер и Страк гледаха онемели и зяпнали.

Цветната мъгла придоби плътност — като увиснало във въздуха издуто платно. Платно, върху което някой смахнат художник сякаш беше излял гърнета с боя. Но редът скоро отмете хаоса и се очерта ясно откроимо лице.

Човешко лице.

Лице на мъж. С дълга до раменете кестенява коса и късо подрязана брада. Очите му бяха сини, носът — извит като ястребов клюн, устата добре оформена, почти женствена.

— Това… — възкликна Хаскеер. — Това е Серафейм!

Да, това беше Тентарр Арнгрим. Страк също моментално го позна.

За окото на орк магьосникът бе на неопределена възраст, но и двамата знаеха, че е много по-стар, отколкото изглежда. И колкото и чужда да им бе човешката раса, властното присъствие на човека бе очевидно, макар и филтрирано през омагьосаната гема.

— Поздрави, орки. — Арнгрим говореше толкова ясно, колкото ако стоеше пред тях в кръв и плът.

— Ти трябва да си мъртъв! — извика Хаскеер.

— Мисля, че няма да мога да ви чувам. Това не е… сега.

— Какво?

— Образът му е бил излят някак в тази гема.

— Искаш да кажеш, че наистина е мъртъв?

— Само слушай.

— Не се страхувайте — продължи гласът на магьосника. — Разбирам колко глупаво е да се каже това на толкова храбра раса като вашата. Но бъдете уверени, че не ви мисля лошото.

Хаскеер изобщо не изглеждаше успокоен. Двамата орки стискаха нервно мечовете си.

— Говоря ви, защото камъкът бе създаден, за да се активира, щом засече присъствието на Страк. — Арнгрим се усмихна и добави: — Надявам се, че е така и че чуваш думите ми, капитане на Върколаците. Аз не мога да те видя или чуя, както вече би трябвало да е обяснено от Парнол, пратеника, който ви е донесъл това послание. Той е мой доверен послушник. И нека младостта му да не ви подвежда. Той е мъдър не според годините си и храбър, както ще разберете. — Чародеят отново се усмихна. — Прости ми, ако това те смущава, Парнол. Зная, че не обичаш похвалите.

Страк и Хаскеер погледнаха трупа на пратеника.

— Ролята на Парнол, както допускам, че вече ви е казал, не е само в това да ви донесе гемата, но да действа като ваш водач, стига да се съгласите с предложението ми.

— Водач ли? — удиви се Хаскеер.

— Парнол сигурно вече ви е казал за естеството на задачата си — продължи чародеят. — Вие може би вярвате, че съм мъртъв. Обстоятелствата, при които се разделихме, със сигурност трябва да са ви довели до това заключение. Но аз имах добрия късмет и нужните умения, за да оцелея при разрушаването на двореца в Иллекс. Моята история обаче не е важна в момента. Много по-важна е причината, поради която ви търся, и смисълът на това послание.

— Ами казвай я де! — изръмжа Хаскеер.

— Шшт!

— На принципа, че една картина тежи повече от цял порой думи, преценете това.

Арнгрим изчезна. Замести го калейдоскоп от образи. Сцени с орки, бити с камшици, бесени, изгаряни живи или посичани от конница. Бягащи орки, домовете им плячкосани, а стоката им — пръсната из полята. Орки, подкарани на стадо като животни, в плен или на заколение. Орки унизявани, оскърбявани, бити, подложени на меча.

А мъчителите им бяха хора.

— Изпитвам срам от своята раса — каза Арнгрим; образите не спираха да се редят. — Твърде често постъпваме като зверове. Това, което виждате, става сега. Тези насилия се извършват в свят, подобен на вашия. Нещастен свят, където над орките властват жестоки потисници и свободата им е отнета, както бе отнета вашата.

— Орки, прецакани от хора — измърмори Хаскеер. — Какво му е новото?

— Вие можете да помогнете на братята си по раса — каза чародеят. — Не казвам, че ще е лесно, но вашите воински умения и доблест могат да им донесат дори освобождение.

Хаскеер изсумтя. Страк го изгледа с яд.

— Защо бихте пожелали да се заемете с такава мисия? Е, ако участта на вашите събратя орки не е достатъчен мотив, вижте още нещо, което ви е познато.

Сцените на насилие и разруха угаснаха. Замени ги женска фигура: нито напълно човешка, нито съвсем от друга раса. Очите й бяха леко скосени, с необичайно дълги мигли, тъмни и неизмеримо дълбоки. Орловият й нос и сочната уста изпъкваха на някак прекалено плоско и широко лице, обрамчено от дълга до кръста коса с цвета на мастило от сепия. Най-изумителното бе кожата й, с леко зелена и сребриста лъскавина, създаваща впечатлението, че е покрита с мънички люспи. Беше красива, но съблазняващият й чар бе някак на границата на чудатото.

— Дженеста — подсети ги съвсем ненужно чародеят.

Мравки полазиха по гърбовете на Страк и Хаскеер.

— Да, тя преживя портала. Не зная как. И макар да ми е родна дъщеря, най-горчиво съжалявам, че е жива. — Дженеста се появи на черна колесница в челото на триумфален парад; в следващата картина говореше на обезумяла тълпа от терасата на дворец; после оглавяваше масова екзекуция. — Ще бъда откровен. Това, че тя продължава да съществува, е по-голям проблем от съдбата на вашите родственици, колкото и ужасно да е положението им. Защото ако бъде оставена необуздана, тя ще зароби още от вашия народ, както и от моя. Сам съм неспособен да надвия Дженеста. Но може би вие ще успеете да я спрете и да въдворите ред. Изберете ли този път, Парнол ще ви обясни всичко най-подробно. Но ще са му нужни инструментумите, които са ваше притежание, щом ще бъде вашият водач. Неговият път до вашия свят бе еднопосочен. Вярвам, че инструментумите все още са у вас. Иначе начинанието е обречено, преди да е започнало. — Арнгрим се усмихна отново. — Някак си мисля, че ги пазите.

— Всезнайко — изломоти Хаскеер.

Появи се нов образ: пет съвършени сфери с различни цветове, всяка с големината на бебешко юмруче. Бяха сътворени от непознат материал. От всяка стърчаха шипове с различна дължина и на всяка сфера броят им бе различен.

— Инструментумите или звездите, както предпочитате да ги наричате вие, притежават забележителна мощ. По-голяма дори от онова, което съзнавах, когато ги създадох. Макар че навярно трябваше да се досетя, предвид това колко бях изцеден при сътворяването им. Беше от онези постижения, до които магьосниците могат да се домогнат само веднъж в живота си. Не бих могъл изобщо да създам друга група. Но забележете. Макар и редки, инструментумите в никакъв случай не са уникални.

— Значи ли това, че има и други? — прошепна Хаскеер.

— Би трябвало. Как според теб тоя дойде тук? — Страк извъртя палец към трупа.

— Парнол може да използва звездите, които вие сигурно пазите, за да направлява порталите — обясняваше Арнгрим. — Например, за да се стигне до мястото, което напуснахте, Марас-Дантия, те трябва да бъдат наместени ето така. — Докато говореше, сферите се събраха по начин, който изглеждаше неправдоподобен, макар и не чак невъзможен, вградиха се една в друга и образуваха едно цяло. — За да се отпътува до земята, която ви показах, е нужна ето тази конфигурация. — Звездите изпълниха нова невероятна маневра и отново завършиха в едно цяло. — А за да се върнете там, където сте сега… — Раздвижиха се и се сляха в различна, но също толкова съвършена комбинация. — Опитът да се използват инструментумите, без предварително да са наместени по подходящия начин, ги кара да действат произволно, а това може да е много опасно. Но на вас няма да ви се наложи да се притеснявате как ще подействат. Това е работа на Парнол. — Гласът му стана гробовен. — Вашият дълг е да ги пазите като живота си. Освен че са единственият ви път към дома, те никога не трябва да попадат в неподходящи ръце. Призовавам ви да приемете задачата, която очертах пред вас, Върколаци. Заради своите събратя и заради по-великата цел.

Светлината на магията заглъхна. За миг димният стълб бе засмукан обратно в гемата. Вечерните сенки се върнаха, с тях — и безмълвната тишина.

— Да се еба в гъза — изръмжа Хаскеер.

— Много поетично го каза.

— Поздрави, орки.

Обърнаха се рязко към гемата, стиснали мечовете. Тя сияеше отново.

— Не се страхувайте. Разбирам колко глупаво е…

Камъкът засъска. Запулсира със сива светлина.

— … да се каже това на толкова храбра раса…

От гемата извираше зеленикава пара. Запращя и зацвърча.

— … като вашата. Но бъдете уверени…

Последва силен пукот и гемата се пръсна на парчета, които изпускаха зловонна миризма.

— По дяволите, какво разбра от всичко това? — попита Хаскеер.

— Може да е точно каквото ни трябва.

— Какво?

— Чувствал ли си някога, че…

— Какво да съм чувствал?

— Не ме разбирай погрешно. Това, че намерих Тирзарр, че дойдохме тук, че имам малките… това са най-хубавите неща, които са ми се случвали. Но…

— Мамка му, изплюй го, Страк.

— Това място е всичко, на което сме се надявали. Хубав лов и пирове, другарство, турнири, колибите ни. И все пак, от време на време, не ти ли е малко… досадно?

Хаскеер го зяпна.

— Мислех, че съм единственият.

— Така ли се чувстваш?

— Аха. Не знам защо. Както каза, животът тук е добър.

— Може би е точно това.

Хаскеер се намръщи.

— К’во искаш да кажеш?

— Къде е опасността? Къде е врагът? Знам, сбиваме се с другите кланове понякога, но не е същото. Това, което ни липсва, е… цел.

Хаскеер погледна късчетата на пръсналата се гема.

— Не го мислиш сериозно това, нали, Страк?

— Нямаше ли да е добре, ако имахме мисия?

— Е, да, но…

— Какво по-хубаво от това да наточим мечовете си и да се притечем на помощ на събратя орки? И да получим шанс да се разплатим с оная кучка Дженеста.

— Това е лудост. Запитай се: защо магьосникът взима нашата страна? Защо не потърси неговата си раса? Ако сме научили нещо, то е да не вярваме на хората.

— Той ни помогна.

— Когато го устройваше. Смятам, че тук има нещо повече.

— Би могло.

— Все едно. Само плямпаме. — Кимна към Парнол. — От тоя вече не става водач.

— Може би не ни и трябва.

— О, я стига, Страк. Не можеш да повториш цялата оная шибания със звездите, дето ни я показа Серафейм… нали?

— Движенията, които ни връщат тук. Мисля, че ги запомних добре.

Хаскеер като че ли се впечатли.

— А другите?

— Ъъ… не.

— Е, и каква полза тогава? Той каза, че било опасно, ако…

— Знам какво каза. Но нещо ме гложди.

Не довърши и се приближи до мъртвия. Коленичи и свали амулета му.

Драскулките, врязани по повърхността, бяха много дребни и едва се различаваха. Състояха се от редици символи, на групи по пет. Символите представляваха кръгчета със стърчащи от тях под различни ъгли черти. Страк ги гледаше много дълго, без да продума. Накрая заяви:

— Това е.

— Кое?

— Ето тази, третата група фигури. Същата е, както трябва да се задвижат звездите, за да се върнем тук.

Хаскеер не се и опита да скрие объркването си.

— Тъй ли?

— Така изглежда. Всички тези знаци са различни и са много повече от трите, които ни показа Серафейм.

— Искаш да кажеш… че това показва как се използват звездите?

— Да. Като карта. Смятам, че първият ред е как да стигнем до Марас-Дантия, а вторият ни отвежда на онзи свят с орките. Другото… кой знае?

— Много хитро, Страк — възхити се Хаскеер.

Страк окачи амулета на врата си.

— Не бързай да се радваш. Може да греша. Но често съм се чудил защо Арнгрим ми даде звездите. Може би вече знаем.

— Мислиш, че го е намислил това? От самото начало?

— Възможно е да е предвиждал бъдеща неприятност.

— И е разчитал на нас да се справим с нея?

— Кой знае? Човеците са двулични.

— Не е лъжа.

Страк се замисли.

— Има нещо смущаващо в картините, които ни показа. Забеляза ли? Орките изобщо не оказваха съпротива.

Това не беше хрумнало на Хаскеер досега.

— Вярно. А защо?

— И кога нашата раса изобщо си е обръщала другата буза?

— Да бе, какво им е на тия?

Страк само сви рамене.

Хаскеер посочи трупа.

— А него кой го уби?

— Не знам. Но мисля да разбера. Влизаш ли в играта?

Хаскеер помисли малко.

— Аха. Щом ще има бой — влизам.