Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (29)

28.

Пронизителният настойчив тон на рога запали искрата на отстъплението.

Орките започнаха да се оттеглят към портата. Повечето поне. Неколцина не успяха да се измъкнат от многократно превъзхождащия ги враг и неизбежната смърт. Други лежаха ранени или застрашени от плен и предпочетоха да обърнат оръжията срещу себе си, вместо да паднат в ръцете на врага. Успелите да се откопчат от схватките бяха притиснати жестоко и по плаца се завързаха ариергардни боеве.

Отстъпващите Върколаци, членове на съпротивата и Лисици се струпаха при портата, подканяха бавещите се и стреляха по настъпващите човеци.

— Онзи там не е ли от кераганците? — възкликна Койла и посочи.

Страк кимна.

— Да. Игнар.

— Той е в беда, Страк.

Младият боец почти се беше измъкнал от боя, но група войници го догонваше.

— Влизам — заяви Страк.

— С теб съм — отвърна Койла.

— И аз — заяви Пепърдайн.

Със Страк в челото, тримата се завтекоха към тълпата.

Игнар се биеше с двама. Отстъпваше и беше ранен. Кръв бликаше от няколкото му рани и най-вече от широкия прорез през гърдите. Единственото, което успяваше, бе да се предпази от нападателите си. Когато Страк се приближи, младежът падна на колене. Един от войниците вдигна меча си, за да нанесе убийствения удар.

Мощният удар на Страк почти отсече дясната ръка на човека. Той изкрещя и залитна назад. Страк бързо се извъртя, за да посрещне връхлитащия му другар, и заби меча си в корема му.

Игнар беше паднал. Страк пристъпи до него и видя, че е на ръба на съзнанието.

— Много е зле — заяви Койла. — Много кръв е загубил.

— Ще го измъкнем — каза Страк.

Двамата с Пепърдайн повлякоха Игнар към портата, Койла им пазеше гърба. Оркските стрелци откриха прикриващ огън.

Сложиха Игнар да легне, някой подложи под главата му сгънат елек. Момчето изглеждаше в безсъзнание.

Страк леко го плесна по бледите страни.

— Игнар. Игнар!

Очите на младия орк трепнаха и се отвориха.

— Дръж. — Койла подаде на Страк манерка с вода.

— С такава рана не бива да пие — подхвърли Пепърдайн.

— Вече е все едно — отвърна му Страк и навлажни устните на Игнар с няколко капки вода.

Игнар понечи да заговори. Страк го остави да отпие глътка. Момчето се закашля и промълви нещо. Страк се наведе над него.

— Аз… съжалявам — прошепна Игнар.

— Няма за какво — отвърна Страк. — Сражава се добре и умираш като Върколак.

По устните на Игнар пробяга лека усмивка. Очите му се затвориха за сетен път.

— Проклятие — изсъска Койла.

— Не можем да се бавим повече тук — каза Пепърдайн.

— Да тръгваме — заповяда Страк и се изправи.

— Имаме наши другари вътре — възрази Брелан. — Не можем да ги оставим.

— Понасяме загуби — отвърна Страк и погледна към мъртвия Игнар. — Това е част от цената. Задържим ли се още тук, ще изгубим повече.

— Или всички — поправи го Койла и посочи плътната маса войници от другата страна на плаца. Надвишаваха орките многократно и се престрояваха за атака. — Трябва да тръгваме. Веднага.

Брелан кимна с неохота.

Страк се обърна към Койла и Джъп.

— Всички знаят къде е сборното място. Всички ранени и бавещи се по пътя се оставят. Всеки орк се спасява поединично.

Те тръгнаха да предадат заповедта.

Страк погледна Пепърдайн.

— Готови ли сме за оттегляне, човеко?

— Само дай сигнал.

Страк махна на Хаскеер и стотникът отново наду рога. Орките стрелци пуснаха последния залп.

Отстъплението започна.

 

 

Изсипаха се през портите. Смъкваха излишното снаряжение и дори оръжие и тичаха с всички сили.

Опашката на колоната едва се беше измъкнала от района на укреплението, когато първите войници хукнаха след тях. Оркските стрели забавиха настъплението им.

— Прецакани сме, ако имат конница — подхвърли Койла, която тичаше до Джъп.

— Права си — отвърна джуджето задъхано. — Значи просто тичай по-бързо.

Ездачи не се появиха. Но от крепостта извираха още войници и се впускаха в гонитбата.

Орките прехвърлиха едно възвишение и се спуснаха на бегом към равнината. Тичаха към малка горичка на един хвърлей напред.

Пепърдайн, до Страк в челото на колоната, погледна през рамо и каза:

— Май не е целият гарнизон. Много по-малко са.

— Добре — отвърна Страк. — Тичай сега.

— Но защо не излизат повече да ни гонят?

Страк сви рамене и затича по-бързо.

Стигнаха до дърветата и продължиха през тях. Излязоха на първата от няколко ливади, после се запровираха през някакви храсти. Следваше нова ивица открито пасище и няколко горички отсреща.

Хората продължаваха да ги преследват.

— Мислиш ли, че ще успеем да ги надбягаме? — попита Джъп.

— Няма ли да си пестиш дъха? — отвърна Койла.

— Не остана много за пестене. Колко далече е още?

— Мисля, че вече сме близо. Скоро трябва да видим дървета. Зад тях е.

— Внимавай! — предупреди Страк, щом наближиха дърветата. — Мястото е добро за засада. Вече имахме достатъчно засади за един ден.

Пепърдайн пак погледна назад и каза:

— Вече изобщо не ги виждам. Може би са се отказали от преследването.

— Или заобикалят, за да ни причакат отпред. Хайде. И си отваряйте очите.

Дружината започна да се промъква през леса, толкова нащрек и толкова тихо, колкото бе възможно за над сто припряно отстъпващи воини. Когато навлязоха още по-навътре, пъстрата слънчева светлина отстъпи на хладен сумрак под гъстия покров на листата. Обгърна ги тишина, нарушавана само от приглушените им стъпки.

След десетина минути чуха още нещо — шума на реката. Бяха стигнали до целта си.

Реката беше широка и бърза. Течеше с грохот и хвърляше пръски бяла пяна, завихрена около полупотопените камъни. На отсрещния й бряг гората продължаваше, а зад нея едва се виждаха върховете на зелени хълмове.

Брелан събра длани пред устата си и подаде уречения сигнал — подражание на тънък птичи зов. По-надолу по брега пет-шест от съмишлениците му се показаха от укритията си.

— Не питайте — каза им Брелан, щом се приближиха, предвидил въпросите им как е минал набегът. Но пък изражението му издаваше всичко, което искаха да разберат.

— Нямаме време за губене — каза Страк.

Бойците от съпротивата ги заведоха до десет скрити в храстите сала. Бяха груби, но здрави, от дебели стволове, стегнати един за друг и запечатани със смола. Имаха груби кормилни весла и от трите други страни — парапети от опънати въжета.

Докато ги влачеха към водата, Койла отиде при Страк.

— Жалко, че ги няма Даллог и Уийм да видят това.

— И Игнар, и всички други, които изгубихме заради тази измама днес — отвърна той.

— Смяташ, че наистина е предателство?

— Не ни чакаха случайно.

— Това означава, че някой от съпротивата…

— При такава голяма акция няма начин да не изтече нещо.

— Но малцина знаеха всичко. За катакомбите например.

— Там долу имаше хора.

— Какво?

— От стената видях войници под скалите. Според мен влизаха в тунела. Каруцата на Уийм и Даллог ги спря.

Койла се усмихна.

— Значи все пак са свършили нещо. — Отново стана сериозна. — Но щом хората са знаели за катакомбите…

— Има шпионин високо в средите на съпротивата? Може би.

— Ако е така, сме я загазили, Страк.

— Точно сега нищо не можем да направим по въпроса. Трябва да…

Прекъснаха ги викове. Покрай брега към тях се приближаваха още орки.

Бяха петнайсетина, изподраскани и насинени, но живи. Водеха ги Даллог и Уийм.

— Как успяхте… — почна Пепърдайн.

Даллог се ухили.

— Просто късмет.

Койла стисна Уийм за ръката.

— Мислехме, че сме ви изгубили.

— И ние — отвърна плахо младокът.

Страк си проби път с лакти.

— Не мислех, че ще ви видя повече, десетник. Бяхме ви отписали.

— Имахме късмет — отвърна Даллог. — Съборетините смекчиха удара. Не изгубихме нито един.

— Имаше войници — извика Уийм с тънкия си гласец. — Разбрахте ли, че имаше войници долу…

— Да — рече Страк. — Разбрахме.

— Беше малко стъписващо за тях — докладва не без задоволство Даллог.

— И щастливо за нас. Щяха да ни спипат в засада, ако бяхме тръгнали през катакомбите. Или да излязат зад гърба ни в крепостта.

— Но щом знаят за тунела, какво пречи да знаят и за този маршрут за оттегляне?

— Още една причина да се махаме оттук, и то бързо.

Даллог огледа струпалите се около тях орки.

— Не виждам Игнар.

— Той не успя.

Лицето на десетника помръкна.

Уийм гледаше стъписано.

— Умря като истински орк — добави Страк.

— Това поне е утеха — отвърна Даллог. — Но обещах, че ще държа младите под око.

— Аз също.

Даллог кимна. Помълча за секунда, след което добави:

— Но набегът беше успех, нали?

Всички замълчаха. Пепърдайн отрони:

— Виж, това е спорно.

— Да тръгваме — отсече Страк.

Върколаци, Лисици и членове на съпротивата се качиха кой където намери. Страк, Джъп и Спуррал се озоваха на един и същи сал. Хаскеер и Койла бяха заедно на друг; Чилдер и Брелан на трети; Пепърдайн, Даллог и Уийм — на четвърти.

Силното течение ги награби веднага, заподхвърля ги като коркови тапи и ги повлече към средата на реката.

Сушата бързо се понесе назад. Листати дървета и тучни пасища. Блеснало за миг пред очите им заливче, обкръжено от нефритенозелени хълмове. Поля със стада овце и стъписани пастири. Далечни синкави скали, искрящи на светлината на слънцето.

Реката зави и стана по-широка и по-бърза.

— Ей! — извика внезапно Спуррал.

— Какво? — ревна Страк.

— Вижте! — Тя посочи назад.

Страк примижа заради пръските пяна и успя да различи някакви бели петна. Вгледа се и разбра, че са платна. Платна на цяла армада лодки, които излизаха от завоя зад тях.

Забелязаха ги и от другите салове.

Койла се обърна към Хаскеер и рече:

— Вече е ясно накъде изчезнаха.

— Кучите синове знаят всеки наш ход.

— Сигурно имат шпионин…

— Само да ми падне в ръцете… — изръмжа Хаскеер.

— Имаме по-спешни проблеми. Дръж се!

Даллог, Уийм и Пепърдайн брояха преследващите ги лодки.

— Двайсет и една — каза Даллог.

— Двайсет и две — поправи го Уийм. — Пропуснал си една.

— Бройката не е важна — прекъсна ги изнервено Пепърдайн. — Важното е да им избягаме.

— Приближават ни! — извика Уийм.

Салът на Брелан и Чилдер беше последен. Преследващите ги лодки вече бяха достатъчно близо, за да видят кой стои на носа на най-предната.

— Той е, да — потвърди Брелан, заслонил очите си с длан. — Капъл Хачър.

— Не е случайност, че е тук — прецени Чилдер. — Всичко това мирише, братле.

Реката продължи с криволичене миля-две, извивките и завоите забавяха скоростта им и орките загребаха с веслата. Лодките след тях бяха с платна и започнаха да съкращават разстоянието. Дори когато реката отново се изпъна и потече по-бързо, те продължиха да се приближават и скоро първите се озоваха на хвърлей стрела зад орките.

Стрели забръмчаха над главите на орките и оркските стрелци също опънаха лъковете. Стрелбата от клатещите се салове, а и от лодките също, беше неточна, но имаше и поражения. Случайно или с майсторство, но двама орки бяха улучени. Единият падна през борда и го изгубиха. Вторият рухна ранен в ръцете на другарите си. Един човек също плати с живота си, поразен от стрела в гърдите. Друг беше ранен и го издърпаха някъде назад.

Лодките се приближаваха все повече, но саловете имаха малко предимство — нямаха платна, които да зависят от вятъра, и това им даваше малко повече свобода за маневри. Което пък задържаше повечето лодки на разстояние, макар че някои се доближиха достатъчно за влизане в бой. Полетяха копия. Стрели, метателни ножове и камъни от прашки задрънчаха по вдигнатите щитове от двете страни.

Скоростта на течението затрудняваше опитите на лодките да се врежат в таран. Вместо това те се опитваха да минат покрай саловете и да ги нападнат отстрани. Други пък полагаха всички усилия да задминат саловете и да преградят пътя им.

Така двете малки флоти си играеха на котка и мишка по реката. Нападаха и се отдръпваха, подскачаха и извиваха, обстрелваха се и мятаха оръжия.

А после в реката настъпи рязка промяна. Тя потече още по-бързо, а някъде напред сякаш изчезваше сред облак пара. До ушите им стигна далечно дълбоко ръмжене.

— Какво е това, по дяволите? — извика Джъп.

— Трябва да са водопадите — обясни Страк.

— И какво ще правим? — попита Спуррал малко притеснено.

— Брелан трябва да го е измислил. Надявам се де. Просто бъдете готови и се дръжте здраво.

Всички кормчии на саловете бяха членове на съпротивата, обяснено им беше какво да правят и кога и те завиха малко по-близо до левия бряг и зачакаха сигнал.

Ревът на водата се засили, мъгливият облак се извиси. Няколко лодки се бяха изравнили с оркските салове.

На брега, опасно близо до ръба на оглушителния водопад, се издигаха няколко стари дървета. Бяха по-високи от околните. От върха на най-високото проблесна лъч светлина. Блясъкът се повтори няколко пъти — явно някой техен съмишленик даваше сигнал с огледало.

Всички салове рязко завиха към брега. Орките се стегнаха. В същия миг скритите на брега стрелци, някои — качени по дърветата, засипаха лодките на хората със стрели.

Добре подбраното място беше плитко и повечето салове просто заораха в тинята и спряха. Орките наскачаха от тях и загазиха към брега. Няколко сала обаче се оказаха затруднени да стигнат до плиткото, така че хвърлиха железни котви и задърпаха въжета с всички сили.

Внезапността на този ход обърка човеците, макар че те трябваше да са се досетили, че орките не се канят да се хвърлят през водопада. Много от лодките се опитаха да повторят маневрата и да спрат в плитчините, но понеже газеха по-дълбоко, заораха в дъното много по-далече от брега и бойците им трябваше да се справят с неприятната задача да надделеят бързото течение.

Други лодки се опитаха да закотвят в самото течение, но без полза — силата му повлече котвите и лодките се заплъзгаха към водопада. Някои се опитаха да обърнат. През цялото време стрелите се сипеха като дъжд.

Една загубила всякакъв контрол лодка бавно се завъртя в кипналия бързей. Човеците наскачаха от борда й, но реката ги задържа в обятията си толкова здраво, колкото и нея. Лодка и хора, като черни точки в бялата пяна, се понесоха към водопада. За секунда лодката се люшна, после сякаш подскочи, преди да полети надолу и да изчезне от поглед.

Последните орки се изсипаха на брега и хукнаха през дърветата. Човеците, успели да се доберат до плиткото, бяха посрещнати с порой стрели, който ги спря.

Съпротивата бе докарала коне и две каруци за снаряжението и ранените. Всички бързо се качиха и след няколко минути вече навлизаха в гъстия лес в дълга колона.

Пътят ги отведе на възвишение над реката, тъй че можеха да погледнат отгоре бъркотията от съдове до брега и струпаните около тях човеци. Една фигура изпъкваше ясно — Капъл Хачър, встрани от хората си, стиснал юмруци. Гледаше нагоре и забеляза бягащите орки. Дори отдалече успяха да усетят безсилния му гняв. Орките пришпориха конете и продължиха напред.

Малко по-късно, вече на безопасно разстояние от реката, си позволиха да забавят ход.

Яздещият до Страк и Брелан в челото на колоната Пепърдайн имаше въпрос.

— Сега това за бягство ли се брои, или за успех?

— По малко и от двете — отвърна Страк.

— Малко си прекалено щедър в оценката според мен.

— Нанесохме щети. И след като хората можеха да щракнат капана си много по-добре, извадихме късмет.

— Чудя се дали си струваше животът на над четирийсет от нашите — каза Брелан.

— А сега трябва да се оправяме и с предател — добави Пепърдайн.

— За това не може да сме сигурни — отвърна раздразнено Брелан. — Може да е било случайно.

— О, я стига…

— Може Хачър да е правил внезапна инспекция и…

— И в същото време най-случайно да открият входа към катакомбите минути след като ние влязохме? Чуваш ли се какво говориш?

— Приеми го, Брелан. Най-вероятно някой ги е уведомил за нас.

— В съпротивата всички са верни — възмути се Брелан. — В нашите редици няма да намерите изменник.

— Не съм казвал, че е от вашите.

— Тогава какво казваш? Защото ако има шпионин и ако той не е орк от Акуриал, не остава голям избор, нали?

— Сигурен съм за Върколаците, колкото ти за своите.

— Можеш ли да гарантираш за всички тях? — Брелан хвърли поглед към Пепърдайн. — Дори за тези, които не са от расата ни?

— Гарантирам за всички тях — отвърна Страк, без да се обръща.

— Дано само не ти се наложи да съжаляваш за тези думи — изсумтя Брелан. — Имам да свърша някои неща. — Обърна коня си и подкара назад покрай колоната.

Пепърдайн погледна Страк и каза:

— Благодаря.

— Вярвам, че си го заслужил. Ако греша… е, ще го разбереш.

Преди човекът да успее да отвърне, Койла ги догони в галоп и попита:

— Какво му става на Брелан? Профуча покрай мен с лице като на мъртвец.

— Ядосан е от това как мина всичко — рече Страк. — Съвсем естествено.

— И много го дразни идеята за предател в групата му — добави Пепърдайн. — Но предполагам, че и това е естествено.

— Какво има, Койла? — попита Страк.

— Прегледах ранените, както ме помоли. Двама май ще изгубят крайници. Всичко друго е дребна работа. Не е зле, общо взето.

— Не е. Трябва да поговоря с теб, Койла. Насаме. — И погледна многозначително Пепърдайн.

— Няма проблем — отвърна човекът, задържа коня и изостана назад.

— У теб ли е? — попита Страк.

Койла го погледна объркано.

— Какво?

— Звездата, какво. — Изглеждаше ядосан, че не е схванала веднага какво има предвид.

— О! Разбира се, че е у мен.

Тя бръкна под елека си, извади инструментума и му го показа.

— Добре. Пази я добре. Повече от всичко.

— Знаеш, че ще я пазя. — Койла прибра звездата. — Наистина, Страк, много си се вманиачил с това. Отпусни се и разчитай на мен.