Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (28)

27.

— Сега! — изрева Пепърдайн.

Двамата с Бохсе се вкопчиха в кормилния лост. Зад тях атакуващата група орки се хванаха здраво кой за каквото намери. Бутачите изтикаха каруцата през ръба и я засилиха надолу по пътя.

Пепърдайн виждаше ясно разбитата порта на крепостта и че по стената има повече защитници отпреди. Стрелците орки отпратиха нов залп, човеците с лъкове от стената им отвърнаха.

— Елементът на изненада го изчерпахме — извика Пепърдайн. Косата му плющеше на вятъра. — Нашето ще е по-грубо от возенето на Брелан.

Бохсе кимна навъсено.

Пепърдайн присви очи към крепостта и добави:

— Какво ли става вътре, по дяволите?

 

 

Страк и отрядът му бяха превърнали пространството зад казармения блок в капан. Сега той стана кървава баня.

Хората превъзхождаха орките две към едно. Групата на Страк имаше предимството, че напада от засада оставените в засада, плюс оркската воинска ярост. Но след като нямаше накъде да избягат, хората се биеха с не по-малка стръв.

Джъп имаше чувството, че потокът глави за чупене и ребра за трошене е несекващ. Примири се и продължи да върти ловко кривака, въпреки че стилът му донякъде бе затруднен от това, че трябва да се бие толкова на тясно. Все пак се справяше, а и ниският му ръст му помагаше. Той удряше ниско, в долните крайници, и гледаше да събори противниците си. След това вече ставаха много по-удобни за смъртоносни удари или за бързи забивания с тънката кама, вързана за китката му.

В близък бой Страк предпочиташе съчетанието меч и нож. Когато един едър войник се извиси над него, той замахна с ножа и го порази в гърдите. След това го използва, както касапин използва кука, и дръпна човека напред към острието на меча. Мъжът едва беше паднал, когато друг зае мястото му. Страк свали и него с удар във врата.

Останалите орки се трудеха също толкова усърдно — изливаха омразата си към потисниците, жънеха по пътя си раздрана плът и отсечени крайници. Броят на убитите и ранените бързо растеше. Оцелелите войници отстъпиха и се скупчиха за последен отпор, опрели гърбове в стената. Воините на Страк настъпиха.

На плаца боят се вихреше на много по-широко пространство. Орките на Брелан се съединиха с Лисиците. Половината от тях бяха с лъкове и започнаха да обстрелват войниците по стените. Останалите се вляха в общия бой.

Койла се сражаваше с млад офицер, чиито умения на фехтовач надвишаваха тези на всеки друг човек, с когото й се бе случило да се срази в Акуриал. Бавенето беше последното, което й трябваше, и тя вложи цялата си сила и воинските си умения, за да приключи бързо с него. Но беше затруднена от нюха му да предугажда и отбива всеки удар, който се опиташе да му нанесе.

Похаби ценни секунди в забиване, финтиране, въртене и отбягване, преди нетърпението й да прерасне в гняв. Забравила за всякаква предпазливост, тя заложи на бруталната мощ. Преодоля защитата на човека с дивашки удари и преди той да успее да върне гарда си, плоското на меча й се стовари с все сила върху десницата му. Наградата й беше силен пукот — костта се счупи. Офицерът изрева, изпусна оръжието си и Койла мигновено скочи и го посече под ребрата. Вътрешните му органи се изсипаха и той рухна в кръв на земята.

Койла се озова рамо до рамо с Брелан.

— Къде е Страк? — извика той.

— Бяха ни подготвили засада. Оправя се с нея.

Той я изгледа стъписано.

— Но как…

— По-късно, Брелан, по-късно!

Връхлетяха срещу нови противници.

След няколко мига Койла забеляза, че Брелан се е доближил до Чилдер. Близнаците се биеха в съвършен синхрон.

Спуррал беше изоставила обичайния си кривак и бе избрала да се въоръжи с два дълги ножа. Другото и оръжие беше объркването на хората, щом видеха пред себе си джудже. Нещо повече — женско джудже. Неверието означава мигновено колебание, от което тя се възползваше с радост, и не един озадачен противник плати с живота си.

Озовала се срещу двама войници, не толкова впечатлени от различието й, тя заби едновременно двете остриета в коремите им, бързо се завъртя, за да избегне един връхлитащ копиеносец, препъна го и двата ножа се врязаха в гърба му. Воинът, озовал се на мястото му, залитна назад, стиснал се за разпраното гърло.

Койла се появи до нея.

— Забравяме портите!

— Какво правим?

— След мен!

Двете заобиколиха полесражението, като събраха по пътя си колкото може от Лисиците. С шест или седем по петите затичаха към портите. Това привлече вниманието на човеците по бойниците и те почнаха да стрелят по тичащите женски.

Бяха преодолели едва десет крачки, когато една от Лисиците бе поразена в окото. Издъхна още преди да падне.

— Проклятие! — изрева Койла.

— Вижте! — възкликна Спуррал и посочи с единия си нож.

От войнишките спални се изсипа тълпа войници и затича да ги пресрещне.

Лисиците спряха. С кипящата битка зад гърба им, войниците при портите отпред и новата заплаха нямаха голям избор.

Току-що излезлите войници атакуваха и една от Лисиците нададе пронизителен писък — в гърдите й се беше забило копие. Тя залитна, смъкна се на колене и рухна на земята.

След миг падна и друга, поразена от жесток удар в главата. Трета понесе рана, която почти отсече ръката й с меча.

— Става лошо! — изрева Спуррал. — Трябва ни подкрепление!

Откъм портата се разнесе грохот. Войници западаха като посечени стръкове, щом каруцата на Пепърдайн заора през тях. По-пъргавите заотскачаха настрани. Някъде по средата на плаца Пепърдайн удари спирачката, каруцата се хлъзна, едва не се прекатури и закова на място. Но екипажът й не беше невредим — един беше загинал от стрелите на защитниците, други двама бяха ранени. Останалите наскачаха долу и се включиха в боя.

— Май го получихме — каза Койла.

 

 

От върха на хълма потегляше третата каруца.

Даллог и един навъсен член на съпротивата държаха кормилния лост. Уийм беше отзад с останалите.

Даллог се обърна и подвикна:

— Пригответе се, ще друса много. Дръжте се здраво. — Каза го по-скоро за Уийм, отколкото за седящите с него корави бойци.

Младежът кимна вяло, беше пребледнял.

Хаскеер и останалите тласнаха каруцата надолу и затичаха след нея.

 

 

Групата на Страк, която трябваше да се справи с оставените в засада зад казармата, беше в неведение за по-голямата картина. Но след като бързо и брутално се разправиха с човеците, задачата им тук беше свършена.

— Достатъчно време пропиляхме тук — каза Страк и издърпа меча си от безжизнената гръд на един войник.

— Ами хайде при другите тогава! — отвърна с почти ликуващ тон Джъп.

Затичаха към плаца.

Сцената, която ги посрещна, не беше много далече от пълната анархия. Нямаше очертани бойни линии, само кипяща гмеж от сражаващи се орки и човеци.

— Накъде, Страк? — попита припряно Джъп, докато оглеждаше суматохата.

— На Койла май няма да й е излишна малко помощ. — Страк посочи към разбитите порти.

— Бива.

Страк бързо строи отряда си в клин и го поведе през полесражението. Прекосиха плаца по най-простия начин, като избиваха всички хора, които им се изпречеха на пътя. Щом стигнаха до групата на Койла, клинът се разпадна и разцепи на единични схватки.

— Крайно време беше! — подхвърли Койла.

— Бяхме малко заети — отвърна й Страк, докато отбиваше меча на един войник.

— Ей, вижте! — изрева Джъп.

През зева на мястото на доскорошната порта видяха връхлитащата към крепостта трета каруца.

Беше подложена на тежко изпитание. Стрелите я засипваха непрекъснато. Оркските стрелци, част от сухопътната сила, бягаща след фургона, бяха вдигнали щитовете си над главите, за да се предпазят от несекващия им дъжд, и никой не отвръщаше на огъня.

Даллог и помощникът му нямаха щитове, а само шлемове и плетени ризници. Това се оказа фатално. Една стрела се заби във врата на помощника, той падна тежко върху кормилния лост, преобърна се и рухна долу. Каруцата зави рязко надясно и излезе от пътя, въпреки че Даллог се бореше с всички сили да я удържи.

Един-двама от орките отзад успяха да скочат. Останалите се държаха здраво. Каруцата набираше скорост. Даллог се опита да натисне спирачката, но лостът се счупи в ръцете му.

Каруцата продължи още надясно, подскачаше по неравната земя. Профуча на хвърлей копие от стената на укреплението, все по-бързо. Стрелите продължаваха да се сипят върху тях.

Даллог извика нещо, но думите му не можеше да се чуят. Уийм изпищя.

А след това каруцата полетя надолу от стръмнината.

 

 

Рота войници се беше промъкнала скришом до редицата порутени сгради в подножието на стръмнината. Тъкмо разбиваха вратите и със запалени фенери в ръце нахлуваха вътре, за да започнат претърсването.

Каруцата с ревящите орки в нея излетя от ръба над тях и като огромна птица, метната от прашка на великан, се натресе през покрива на една от постройките. Тя рухна с оглушителен грохот.

Съседните паянтови постройки се разклатиха и като редица от карти за игра, пометена от ръката на палаво дете, западаха една в друга. Стените се огъваха и рухваха. Покривите хлътваха. Пушек и огън изригнаха от развалините — фенерите и факлите на войниците палеха десетки пожари.

Трусът се чу чак горе, надмогнал шумотевицата на битката.

— Шибаните стрелци! — изрева Койла.

Страк кимна.

— Това е следващата ни цел.

Групата на Хаскеер нахлу през портите. Стрелците й моментално се заеха с мъжете с лъкове по бойниците. Другите се вляха в боя по плаца, поведени от Хаскеер.

Страк мярна Пепърдайн, остави Койла да събере Лисиците и тръгна към него.

— Какво ще кажеш за една задачка, човеко?

— Каква?

— Да прочистим бойниците.

Пепърдайн погледна към стената. Горе имаше поне трийсет стрелци.

— Става.

— Не можем да заделим много бойци обаче.

— Казах: става.

— Добре. — Страк плесна с ръце. — Хаскеер! Хаскеер!!! — Привлече вниманието на стотника и му махна да се приближи.

Хаскеер посече пътьом един войник, колкото да не губи форма.

— Какво?

— Качваме се на стената.

— Добре. Кучи синове.

— Не можем да отделим повече от шест души. Вземи трима. От старите Върколаци.

Хаскеер сбърчи чело.

— Така ставаме пет.

— И той идва. — Страк кимна към Пепърдайн.

Хаскеер се намръщи, но не отвърна нищо.

— Стрелците да ни прикриват. Хайде!

Стотникът отново се вряза в мелето.

— Откъде ще се качим? — попита Пепърдайн.

Страк посочи едно каменно стълбище, долепено до външната стена на крепостта. Водеше право до бойниците.

— Оттам.

— Открити ще сме малко, а?

— Да виждаш друг път?

Пепърдайн поклати глава.

Хаскеер се върна с Проок, Зода и Финдже. Всички бяха оплискани с кръв.

— Готови ли сме? — попита Страк.

— Стрелците почват, щом стигнем до стълбището — увери го Хаскеер.

— Добре. Да тръгваме.

В подножието на стълбището имаше двама стрелци. Щом видяха завтеклия се към тях човек с петима орки, се поколебаха, но само за миг, и стреляха. Бойците на Страк залегнаха в прахта и стрелите изсвистяха над тях.

Хаскеер скочи пръв, затича към двамата с лъковете и метна брадвата си. Тя удари единия и го повали. Другият вече беше изпънал лъка си и се целеше право в стотника. Стрела със запален връх профуча покрай Хаскеер и се заби в гърдите на човека. Той падна с вик и елекът му пламна.

— Браво на стрелеца — подхвърли Пепърдайн.

Затичаха отново. Когато доближиха стъпалата, оркските стрелци пуснаха прикриващия залп — стрелите бяха насмолени и запалени. Един от човеците се изтърколи надолу по стъпалата с две горящи стрели, забити в гърба.

Бързо се закатериха. Повечето стрелци се бяха съсредоточили върху битката долу, но неколцина от най-близките се обърнаха да се защитят. Нямаше време да вдигат лъковете, затова посегнаха за мечовете си. Отрядът на Страк се нахвърли върху тях и след кратка яростна схватка съпротивата им бе пресечена.

Страк знаеше, че мъжете с лъкове по-натам по стената са най-опасните, колкото и да ги ангажираха оркските стрелци отдолу. За разлика от избитите току-що, те бяха на достатъчно разстояние, за да поразят групата му със стрели.

— Трябва да се доближим до тях. Финдже, Зода, Проок: вземете лъковете на човеците и ни прикривайте.

Тримата взеха лъковете и стрелите на убитите човеци, а Страк, Хаскеер и Пепърдайн продължиха напред.

Първият сблъсък бе с двама от стражите по стената, които видяха настъпващите и се втурнаха да ги спрат. Страк и Пепърдайн ги пресрещнаха, а Хаскеер продължи напред и връхлетя върху един стрелец, който тъкмо опъваше лъка си. Събори го и заблъска главата му в стената, докато не му пръсна мозъка. Страк и Пепърдайн бързо довършиха двамата стражи и го догониха. Продължиха напред на бегом.

Четирима-петима стрелци се обърнаха към тях, но късно — Пепърдайн, Страк и Хаскеер вече връхлитаха. Кървавата разправа с мечове, юмруци и ботуши остави четиримата проснати на пътеката, а един полетя надолу към плаца.

Проок изрева предупредително зад гърба им и те залегнаха. Три стрели изсвистяха над тях и повалиха трима бързо приближаващи се човеци. Страк, Хаскеер и Пепърдайн скочиха и пак затичаха напред.

Със следващите двама не им се отвори работа — и те паднаха от огнените стрели на орките долу.

Десет крачки по-натам шестима защитници задръстиха пътя им. Хаскеер разпра гръкляна на първия, дръзнал да се доближи до меча му. Пепърдайн прониза гърдите на втория. Страк прегази третия след дивашко забиване, след което продължи и изкорми четвъртия. Пепърдайн изкорми петия, докато Хаскеер посичаше врата на шестия.

Нямаше пауза, преди да налетят на следващата група. И така продължи, с несекваща като че ли кавалкада от човешка плът, която трябваше да се прониже, посече и разчисти.

Накрая стояха останали без дъх и обкръжени от купчини трупове.

Хаскеер беше награбил последния останал защитник с намерението да го запокити от бойниците, но изведнъж спря, загубил сякаш интерес към нещастника, и небрежно го пусна на плочите.

— Какво става там долу?

Страк отиде при него и погледна.

Видя рухналите съборетини, пламъците, заиграли над тях, и валмата дим. Но онова, което наистина привлече вниманието му, бяха десетките войници, трупащи се около развалините. Какво правеха там?

— Влизат в тунела! — възкликна той.

— Вижте! — извика Пепърдайн. Стоеше от другата страна на парапета, зяпнал към боя в двора на крепостта.

Страк и Хаскеер притичаха при него. От лабиринта пристройки извираха множество войници и се втурваха към плаца.

— Изработили са ни — изръмжа Хаскеер.

— Поне сто са — прецени Пепърдайн. — Страк, не можем…

— Виждам. Хайде!

Изтичаха при другите трима и всички бързо се спуснаха по стъпалата.

Боят продължаваше да се вихри. Страк потърси с поглед Койла и тръгна към нея. Изрева:

— Има…

— Виждаме ги!

Първите от подкреплението вече се изсипваха на плаца и принуждаваха орките да отстъпят. Брелан дотича задъхан.

— Вижте кой е с тях! — И посочи.

— Кой е този? — попита Страк.

— Капъл Хачър. Самият главнокомандващ.

— Това не е случайно — заяви Хаскеер. — Наистина са ни изработили.

— Не можем да издържим срещу толкова много — каза Койла.

— Не можем — съгласи се с горчивина Страк. — Хаскеер, дай сигнал за оттегляне.

Стотникът извади извития рог от колана си и го наду.

Щом острият звук прокънтя във въздуха, Страк изрева:

— Оттегляй се! Отстъпвай!