Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (27)

26.

Укреплението беше старо. Беше построено в отдавна забравени времена като част от граничната отбрана на Акуриал. Миролюбивите орки от сегашната епоха бяха допуснали да изпадне в забвение, а с възстановяването му се бяха заели нашествениците човеци.

Издигаше се на ръба на скална стръмнина на височина трийсет-четирийсет стъпки и доминираше над открита земя, простираща се чак до далечното море. Под укреплението имаше дървени постройки. Бяха много по-отскорошни, вдигнати от орките от сегашната ера, за да складират в тях зърното от околните стопанства и за зимуване на добитъка. С идването на хората тези постройки бяха запуснати и оставени да гният.

Другата страна на укреплението, където бе разположен главният вход, беше с изглед към тревиста равнина, простираща се до град Тарес. Градът обаче не можеше да се види. Не беше толкова далеко, но полукръг ниски хълмове скриваше гледката и спрямо тях укреплението оставаше в падина. В резултат на това пътят, който стигаше до портите му, вървеше под лек наклон. На югозапад течеше реката, също скрита от поглед.

Орките, около деветдесет на брой, бяха подходили тайно и в момента се криеха зад хълмовете. Бяха се погрижили да прикрият приближаването си, като бяха премахнали наблюдателните постове и бяха избили патрулите от засада. Бяха докарали и три каруци — съществена част от плана им.

Силата се командваше от Брелан. Хаскеер, Даллог и Пепърдайн бяха част от нея, с тях — и Уийм. В състава на групата влизаха и около половината Върколаци, останалото се допълваше от членове на съпротивата.

Брелан огледа укреплението за стотен път. Беше от камък. Имаше две кули и по бойниците обикаляха стражи. Но нямаше нито ров, нито портикул. Пътят продължаваше право до дървените порти, не много по-различни от вратите на плевник, макар и по-високи и по-здрави.

Време беше. Брелан нареди да докарат каруците почти до билото на хълма, но така, че да останат скрити от погледите на крепостната стража. Разпрегнаха конете и тихо ги отведоха назад, след това свалиха оковете на каруците. Всяка от тях караше дебел дънер с обкован с желязо преден край. Издърпаха ги напред така, че върховете им да стърчат, и ги вързаха здраво.

Каруците имаха монтиран до капрата лост, който се свързваше с вериги, прикрепени към предната ос.

Пепърдайн огледа съоръжението.

— Умно. Но колко контрол предлага този лост?

— Не много — призна Брелан. — Само колкото да се завие малко наляво или надясно, макар че е нужна доста сила дори за това. Затова сме поставили по двама за всяка кола.

— А спирачки?

— Само спирачките на каруците. Но не сме сигурни дали ще задействат при тази тежест. Разчитаме да спрат сами, след като портите и равният терен ги забавят.

— Малко несигурно, а?

— По-добре не можахме да го направим.

Пепърдайн се обърна и видя застаналия наблизо Уийм. Устните му се движеха безмълвно и се беше напрегнал.

— Всичко наред ли е, Уийм?

Младокът кимна и заговори високо:

— Сто и четири, сто и пет, сто и шест…

— Справяш се чудесно — увери го Пепърдайн. — Продължавай.

— Сто и седем, сто и осем, сто и девет…

— Добре — каза Страк. — Постарай се да поддържаш същия ритъм.

Спуррал му вдигна палец и продължи да отброява тихо. Бяха четиридесетина и се придвижваха крадешком покрай основата на скалната стръмнина под укреплението.

Водеше ги Страк. Спуррал, Джъп, Койла и Чилдер действаха като помощник-командири. Останалите от групата бяха другата половина Върколаци, всички Лисици и част от съпротивата.

Вървяха колкото може по-плътно покрай скалите, прикрити под тясната козирка, за да не ги видят отгоре. Пътят им ги отведе до първата порутена постройка.

— Трябва ни третата — напомни им шепнешком Чилдер.

Страк кимна.

Не искаше да рискува да се открият и да подходят на бегом до постройката, която им трябваше, така че даде знак на двама Върколаци и те се захванаха внимателно да откъртват загнилите дъски на първата постройка. Щом се отвори достатъчно голяма пролука, Страк започна да вкарва групата през нея.

Вътре миришеше на мухъл и подът беше осеян с отломки. През цепнатините между дъските се процеждаше светлина едва колкото да могат да виждат. Повториха процедурата с къртенето с дъските на отсрещната стена.

Сградите бяха почти долепени една до друга, което означаваше, че няма опасност да излязат на открито и да ги видят. Дъските пък бяха толкова изгнили, че не представляваха проблем.

Втората сграда беше съвсем като първата. Само дето нападали греди преграждаха пътя до отсрещната стена и трябваше да ги разчистят.

— Как сме с времето, Спуррал? — попита Страк.

— Четиристотин седемдесет и девет, четиристотин и осемдесет…

— Добре. Побързай — подкани той другите. — Времето ни изтича.

Отместиха гредите и атакуваха следващата стена. Беше в същото състояние като другите и се справиха бързо.

Третата сграда бе най-голяма, с размери като за плевник и с висок таван.

— Насам — прошепна Чилдер и ги поведе навътре.

Страк нареди да запалят лампи и видяха купове отломки и дървения, струпани до задната стена.

— Тук — посочи Чилдер.

Бързо разчистиха боклуците и пред тях се оголи скалата. Един голям полукръгъл участък беше с различен цвят.

— Това е хоросан — обясни Чилдер. — Трябва да го пробием.

Трима-четирима орки излязоха напред с чукове, увити с парцали, за да заглушат звука. Заудряха хоросана и той запада на големи парчета. Прах се завихри в задушния въздух и предизвика хор от кашляне и храчене. След минути пред тях зейна тъмно отверстие.

Страк нареди да запалят още фенери и факли.

— Вътре е истински лабиринт — предупреди Чилдер. — Аз ще ви водя.

Тръгнаха по дълъг тунел, толкова нисък, че само на джуджетата не им се наложи да се изгърбват. Водеше стръмно нагоре и подът бе хлъзгав.

Най-сетне излязоха на равно. Тук тунелът се раздвояваше. Чилдер ги поведе по десния проход. Беше по-висок от първия, но много по-тесен и това затрудняваше преминаването. Стигнаха до кръгла зала. В другия й край имаше стълбище, изсечено в скалата. Започнаха да се изкачват.

Стъпалата, стотина на брой, ги изведоха до проход. По дължината му имаше входове към още над десет тунела. Без колебание Чилдер закрачи към един и влезе.

Озоваха се във висока, но тясна галерия. От двете й страни имаше каменни издатини, стигащи до тавана. Бяха пълни с черепи. Имаше и кости. Бедрени кости, кости на ръце, ребра, всичко подредено грижливо и оформящо плътни жълто-бели стени. На всеки няколко крачки имаше цели скелети, изправени мирно, като стражи, пазещи дома на смъртта.

Ако стрелец пуснеше стрела от мястото, където стояха, едва ли щеше да стигне до другия край на галерията. Черепите и всевъзможните кости, всички несъмнено на орки, бяха хиляди. Дори по-вероятно стотици хиляди.

— Добре дошли в една от катакомбите на Акуриал — каза Чилдер с благоговеен трепет в гласа.

— От колко време е тук това? — попита Койла.

— Древно е — обясни Чилдер. — По-древно, отколкото можем да предполагаме. Някога, много отдавна, всички орки били поставяни в галерии като тази, когато дойдел краят им. Нашите предци спят тук от незапомнени времена.

— Човеците не знаят ли за това? — попита Джъп.

— Дори повечето орки не знаят. Поредната част от изгубеното ни наследство. Съпротивата го откри случайно, докато търсехме достъп към крепостта.

— Трябва да продължим — каза Страк.

Стъпките им заотекваха зловещо. Празните очни кухини на древните мъртви сякаш следяха стъпките им.

В края на галерията имаше друг проход и още тунели. Чилдер влезе в първия, до който стигнаха, и започна да брои, докато крачеше. Беше толкова нисък, че без усилие докосваха тавана. Внезапно тя спря и погледна нагоре.

— Тук е.

Светлината на факлите им показа бял кръст, отбелязан на тавана.

— Докъде сме, Спуррал? — попита Страк.

— Седемстотин и единайсет, седемстотин и дванайсет, седемстотин и…

— Да приключваме.

Даде знак на няколко бойци с кирки и лопати.

— Чакайте! — възкликна Джъп.

Обърнаха се и видяха, че е вдигнал високо ръце и е опрял длани в стената.

— Какво има? — попита намръщено Чилдер.

— Не тук — каза Джъп. — Нещо не е наред.

— За какво говориш?

Страк отиде до него.

— Какво усещаш, Джъп?

— Какво усеща ли? — попита Чилдер учудено.

— Това място не е добро — каза Джъп. — Има концентрация на… Не съм сигурен. Но не е добре да излизаме над тази точка. Горе има дейност. Злонамерена.

— Ще ми обясни ли някой какво става? — настоя Чилдер.

— Джъп има… — Страк замълча. — Чувствителен е към определени неща. Сигурен ли си, Джъп?

— Далновидството тук действа добре. По-чисто е, отколкото го познавах в… — хвърли поглед към Чилдер — на север. Повярвай ми, не бива да сме тук. Може ли да се преместим малко? Да намерим друго място?

— Да не си полудял? — кипна Чилдер.

Страк я изгледа твърдо.

— Щом Джъп казва, че е опасно да пробием оттук, по-добре да го послушаме. Той никога не греши в тези неща. Повярвай ми.

— Щом смяташ, че трябва да променим плана в последната минута заради твърдението на един…

— Осемстотин седемдесет и едно, осемстотин седемдесет и две… — зареди монотонно Спуррал и ги изгледа намръщено.

— Повярвай ни, Чилдер — каза Страк. — Или се отдръпни. Само че решавай веднага. Няма време.

— Богове, всички сте полудели — възкликна Чилдер. — Разработихме го толкова грижливо… — Вирна пръст към тавана. — Ако излезем оттук, ще сме зад една от пристройките, където шансът да ни видят е по-малък.

— Не може да излезем оттук. Заведи ни на друго място.

Тя се поколеба за частица от секундата, видя изписаната на лицето му решимост и въздъхна.

— Сигурно и аз съм се побъркала. — Погледна навътре в тунела. — Да видим…

— Побързай — подкани я Койла.

— Чакай да помисля!

Чилдер закрачи по тунела, загледана нагоре, сякаш се мъчеше да си спомни или да си представи какво има над тях. Другите заситниха зад нея. Тя спря, понечи да каже нещо, след това тръгна отново.

Тунелът беше задънен и почти бяха стигнали до края, когато Чилдер спря пак.

— Тук. Поне така мисля.

— Джъп? — попита Страк.

Джуджето опря длани в тавана и затвори очи. Времето затече бавно като ледник. Най-после Джъп отвори очи и кимна.

— Действайте! — заповяда Страк.

Няколко орки се втурнаха напред и нападнаха тавана с кирки.

— Деветстотин тридесет и четири — зареди Спуррал, — деветстотин тридесет и пет…

 

 

— … деветстотин тридесет и шест — отброи Уийм, — деветстотин тридесет и седем…

— Добре. — Брелан се обърна към Хаскеер и Даллог. — Пригответе каруците. — После попита Пепърдайн: — Наясно ли сме с разчета на времето?

Пепърдайн кимна.

— А стрелците?

— Чакат заповедта ти.

— Добре. Заемете позиция.

Пепърдайн тръгна.

— Уийм? — каза Брелан.

— Деветстотин четиридесет и девет, деветстотин и петдесет…

Няколко десетки орки избутаха първата каруца на билото на хълма. Втората и третата чакаха реда си. От двете страни на пътя отряди стрелци от съпротивата гледаха към Брелан.

Петнайсетина тежковъоръжени орки се качиха на първата каруца.

Брелан отново погледна към Уийм.

— Деветстотин седемдесет и две, деветстотин седемдесет и…

По-надолу на склона Хаскеер събра петдесетината воини, чиято работа бе да осигурят двигателната сила и след това да се влеят в пешата атака. Методът му като че ли включваше най-вече бой по гърбовете им с плоското на меча и купища ругатни.

— Уийм — повтори Брелан.

— Деветстотин осемдесет и девет, деветстотин и деветдесет…

— По-високо! Да те чуват всички!

— Деветстотин деветдесет и едно, деветстотин деветдесет и две…

Брелан извади меча си и го вдигна високо. Усещаше погледите на всички върху себе си.

— … деветстотин деветдесет и четири, деветстотин деветдесет и пет…

Всички бутащи приклекнаха за по-добра опора. Стрелците в ниското опънаха лъковете.

— Деветстотин деветдесет и седем, деветстотин деветдесет и осем… — гласът на Уийм стана напрегнат, — деветстотин деветдесет и девет… хиляда!

Мечът на Брелан решително посече надолу.

Стрелците пуснаха тетивите. Стрелите полетяха към бойниците на крепостта. Западаха стражи.

Бутащите изтласкаха първата каруца до билото и през него. Тя затрополи по наклона и я пуснаха. Брелан се хвана за ритлата и скочи вътре. Каруцата набра скорост и заподскача по разровения път. Брелан и един от членовете на съпротивата се вкопчиха в кормилния лост.

Орките стрелци продължаваха да засипват бойниците с дъжд от стрели. Но гарнизонът започна да отвръща на огъня и покрай връхлитащата с тропот каруца зазвънтяха стрели.

Уийм изтича до втората каруца и попита развълнувано Пепърдайн:

— Мислиш ли, че ще успеят?

— Ако първата не успее, имаме още две. Хайде, бягай си на мястото.

Уийм се качи при Даллог на третата каруца.

Каруцата на Брелан напредваше с бързината на препускащ кон и продължаваше да набира скорост. Вече беше на половината път до целта и се засилваше все повече. Брелан се съмняваше, че ще могат да я насочат точно, ако се отклони.

Избутаха втората каруца на върха на хълма, екипажът се качи и Пепърдайн и Бохсе хванаха кормилния лост. Бутащите се струпаха отзад, готови да ги тласнат надолу.

— Стой! — задържа ги Пепърдайн. — Изчакай!

 

 

Когато екипът на Брелан започна спускането, крепостта приличаше на детска играчка. Сега изпълваше целия им свят. Можеха да различат грубата повърхност на каменния зид, лицата на защитниците по бойниците. Стрелите се засипаха като дъжд върху вдигнатите щитове на орките.

Пътят се изравни и колата се разтърси жестоко, но инерцията не намаля. Без да променя посоката си, каруцата профуча с трясък в сянката на стената. Защитниците започнаха да хвърлят копия и камъни.

Право пред тях се извисиха крилата на портата.

— Дръж се! — изрева Брелан.

 

 

Страк не видя нищо освен синьо небе.

Надигна се предпазливо и подаде глава през отвора. Огледа се бързо и се спусна долу.

— Трябва да действаме бързо. След мен.

И се изкатери навън.

Изходът беше близо до задната стена на укреплението, портите бяха оттатък плаца. На един хвърлей имаше няколко каменни сгради. Страк видя хора по бойниците, но доколкото можеше да прецени, никой не го беше забелязал.

Другите заизлизаха от дупката и Страк ги насочи към укритието на една от пристройките.

Когато излезе Чилдер, я дръпна настрани и попита:

— Къде щяхме да сме, ако се придържахме към плана?

Тя си пое дъх, огледа се и посочи една голяма сграда на стотина крачки от тях. Беше груба и с малко прозорци, най-вероятно войнишка спалня.

— От другата страна на онова там.

Страк я отпрати при другите, изчака да излезе и последният от групата, без да откъсва очи от спалното, и забърза след него.

— Та какво избегнахме все пак? — попита Чилдер недоверчиво, когато всички се събраха.

— Каквото и да е, зад спалното е — отвърна Страк.

Прекъсна ги шум и двамата погледнаха към плаца. Към портите тичаха десетки войници.

— Видели са Брелан — каза Страк.

Койла извади меча си.

— Да нападаме.

— Не ми харесва онова да е зад гърба ни. — Страк кимна към спалното.

— Какво да правим тогава?

— Разделяме се — бързо реши той. — Ти взимаш Лисиците, ние с Джъп другите.

Койла извади монета.

— Избирай. — Метна я във въздуха.

— Ези.

Тя улови монетата и я плесна в дланта си.

— Ези. Какво искаш?

— Вие поемате портата.

Койла даде знак на Чилдер, Спуррал и другите женски и те забързаха след нея.

Страк, Джъп и останалите затичаха към казармената постройка.

За Страк беше чудо, че никой на стената все още не ги беше забелязал. Но изглежда, всички се бяха съсредоточили върху онова, което ставаше извън укреплението.

Той нареди на двама от стрелците да останат и пазят, даде знак на другите да изчакат, а двамата с Джъп се промъкнаха до ъгъла и надникнаха. На двайсет-трийсет крачки от тях, в широкото пространство между казармата и крепостната стена, имаше голяма група войници. Стояха мълчаливо в широк кръг, с извадени оръжия и забили погледи в земята.

— Посрещачите ни — прошепна Страк.

— Но как са разбрали? — попита Джъп.

— Уместен въпрос.

Отдръпнаха се тихо и се върнаха при другите.

С жестове и шепот Страк обясни какво става. След това раздели силите си на две. Половината, водени от Джъп, отпрати към единия край на казармата. Другата половина взе със себе си към другия край. Един орк се задържа в средата, готов да подаде сигнал, щом се озоват на позиция.

След секунди се изсипаха иззад ъглите на сградата и нападнаха от двете страни оставените в засада войници.

Лисиците бяха пробягали половината път до портата, когато ги забелязаха.

Срещу тях връхлетяха войници. От бойниците полетяха стрели.

Койла, Спуррал и Чилдер бяха в авангарда. Тридесет женски с крясъци връхлетяха върху войниците, сечаха с острата стомана като рояк жадни за кръв харпии. Плацът закипя от десетки двубои на живот и смърт. Още войници се втурнаха да се влеят във вихъра.

Последва оглушителен трясък. Крилата на портата се отметнаха навътре и премазаха защитниците от двете страни, щом връхлитащата каруца на Брелан нахлу в укреплението. Заора през бягащите в паника войници, трошеше кости и подскачаше върху нападалите тела.

Изтрополи през плаца, човеците бягаха от пътя й. Помете ъгъла на някакъв склад, но продължи напред, макар и да забави скорост. Най-сетне се натресе в една сграда и спря.

Орките наскачаха с бойни викове, за да се влеят в боя.

И тогава започна истинската касапница.