Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (26)

25.

— Ще спреш ли най-после?! — изрева Хаскеер.

Уийм се присви плахо и престана да дрънка на лютнята.

— Аз само…

— Само ме побъркваш. Разкарай я тая проклетия и идвай с мен.

— Къде?

— Страк те вика. Мамка му, ако знам защо. Хайде, размърдай си задника.

Хаскеер го поведе към задната част на убежището. Бяха се събрали почти всички Върколаци, имаше много от членовете на съпротивата и няколко Лисици.

— Ето ти го — тросна се Хаскеер на Страк. — Макар че за какво ще ти трябва точно той, умът ми…

— Добре, стотник. Настанявай се някъде.

Хаскеер изсумтя, облегна се на стената и скръсти ръце.

Уийм вдигна очи към Страк и преглътна.

— Какво съм направил пак, капитане?

— Подготвяме мисия. Ще ни трябват всички, с които разполагаме. Това включва и теб.

— Мен?! Но…

— Дружината ни не мъкне безполезно бреме. Време е да се докажеш.

— Аз… Не искам да ви проваля.

— Тогава гледай да не ни провалиш. Хайде, млъквай и седни някъде.

Уийм зърна Даллог, провря се плахо през множеството и седна на пода до него.

Носеше се глухо мърморене. Онова, което щеше да става, още не беше започнало.

Брелан се изправи и всички утихнаха.

— Всички ли сме тук? Добре. Както знаете, Грилан-Зеат скоро ще се покаже. Само след още няколко дни ще бъде най-видима. Когато това се случи, майка ми ще се обърне към гражданството и въстанието започва. Така поне се надяваме. Преди това трябва да деморализираме врага. Да разтърсим човеците толкова силно, че да отвърнат на удара и да разгневят населението. Искаме котелът да е кипнал, когато се появи Водителката. Ето един от възможните начини да го направим. — На стената зад него бе окачена грубо начертана карта и той посочи очертан с червен кръг район на нея.

— Какво е това? — попита Койла.

— Военен лагер. Малко укрепление.

— Къде?

— Малко извън границите на града, на запад. Най-вероятно целите ни тук в Тарес са по-добре защитени, откакто започна кампанията ни, затова търсим по-отдалечен обект.

— Каква е тази крива линия до него?

— Река. С бързо течение. А тук… — той потупа реката с пръст — има водопад.

— Може и да не е толкова добре защитено като местата в града — рече Джъп, — но все пак е укрепление. Няма ли да се окаже костелив орех?

— Точно затова трябва да съберем колкото може по-голяма сила.

— Тъй че Лисиците ще вземат участие — обясни Койла. — И вие също, Джъп и Спуррал, стига да желаете.

Джуджетата кимнаха.

— Но ако ни видят? — попита Джъп.

— Както го замисляме да стане, ще е без значение. Освен това ще ви крием, докато излезем от града.

В дъното на помещението Пепърдайн вдигна ръка.

— Какво можем да… — Кимна към Стендивън, който се беше свил до него. — Какво можем да направим ние?

— Да ни помогнете в боя — отвърна Страк. — Но номера с униформата не можем да го изиграем повече.

— Да — съгласи се Брелан. — Вече едва ли ще мине. Макар че замисълът ни бездруго не го налага. Но има още нещо, което искам да знаете за набега. Ще е утре.

— Тъй ли? — отбеляза Койла. — И защо това бързане?

— По две причини. Първо, сигурността. Колкото повече отлагаме, толкова по-вероятно е да изтече информация.

— Имате предатели в редиците си?

— Не! — отвърна раздразнено Брелан. — Но няма орк, който да не се прекърши в някоя от стаите за изтезания на Пекзан.

— А втората причина? — попита Страк.

— Научихме, че ще има смяна на гарнизона в укреплението. Новият контингент е от подкрепленията, които посрещнахме със стадото, и те ще подменят днес ротата, която го напуска. Утре е първият им пълен ден в новия лагер. Познаваме разположението по-добре от тях. Моментът е добър да ударим.

— Звучи разумно. Но все още не си казал как ще влезем там.

Чилдер се усмихна.

— Имаме начин.

 

 

— Мислиш ли, че ще стане? — попита Койла.

Страк сви рамене.

— Ти какво мислиш? Ти си нашата майсторка в стратегията.

— Планът е хитър, но е сложен. Колкото повече части има в една схема, толкова повече възможности има да се провали.

— Ти какво би променила?

— Бих искала да имаме по-добър път за отстъпление, нали разбираш. Може би повече от един.

— Някакви идеи по въпроса?

— Да. Но ще ни струва няколко бойци извън битката и означава доста работа за нас през нощта.

— Уточни подробностите колкото може по-скоро. Ще поговоря с Брелан за това.

Седяха на една порутена каменна стена в малък вътрешен двор — едно от малкото места, където можеха да намерят някакво усамотение.

— Сигурен ли си за Уийм? — попита Койла. — За участието му в набега имам предвид.

— Не съм. Но се налага да направим впечатление с повече брой. Брелан смята, че в укреплението ще са към двеста човеци. Ще имаме късмет, ако успеем да съберем толкова бойци на наша страна. Освен това Уийм никога няма да влезе във форма, ако не го изкараме на бойното поле.

— Без надзор?

— Ще поставя някой до него, да го държи под око.

— И ще вържеш един годен за бой.

— Тогава ще го поставя на някоя поддържаща роля.

— Заслужава ли си риска?

— Виж, ако Уийм се остави да го убият… съжалявам, толкова по-зле.

— Сериозно ли говориш? Въпреки онова, което ти каза баща му?

— Мамка му, Койла, няма да треперя от заплахите нито на Куол, нито на никого. Мислех, че сме се измъкнали от всичко това още когато напуснахме Марас-Дантия. Ако Куол се разбеснее, можем да решим въпроса с оръжие. Никой няма да ме спре да се върна при Тирзарр и малките.

— Знам. Но си прекалено суров с Уийм. Не е негова вината, че е на този хал.

— Може би. — Страк въздъхна. — Май съм станал малко сприхав.

— Някаква причина?

— Не мислех, че нещата ще се заплетат толкова. Ще ми се да зарежа всичко това и да се докопам до Дженеста.

— Не си единственият, Страк. Всички го искаме. Но междувременно можем да помогнем на няколко събратя орки. Не е лошо, нали?

— Права си, не е.

— Кажи ми нещо. Беше притеснен за Пепърдайн, но сега си го включил в това нападение. Защо?

— Бих могъл да кажа, че предпочитам да ми е пред очите. Истината е, че не съм сигурен в него. Но се нуждаем от уменията му, тъй че…

— Мисля, че можеш да му вярваш.

— Казваш го непрекъснато. Смятам, че си малко пристрастна.

— Защото ми спаси живота два пъти ли? Определено.

— Не забравяй, че е човек, Койла. Кръвта ще проговори.

— Може би не бива да съдим за другите така, както съдят за нас.

— А може би за някои трябва. Или би предпочела да се опиташ да се разбереш с армията на Пекзан?

Тя се усмихна.

— Да държиш под око новобранци и хора, на които не вярваш. Много ще си зает утре.

 

 

Няколко часа по-късно, докато повечето членове на съпротивата бяха навън и се подготвяха за утрешния ден, а сенките се издължаваха, един човек се приближи крадешком до тайното убежище. Въпреки топлото време беше загърнат с наметало и носеше широкопола шапка, придърпана напред, за да скрие лицето му. Човекът се огледа наляво и надясно, бутна вратата и се шмугна вътре.

До входа имаше стаичка с открехната врата. Щом натрапникът стъпи в коридора, Пепърдайн изскочи от нея и го блъсна в отсрещната стена. Последва кратко боричкане и шапката на влезлия се смъкна от главата му.

— Ти!? — възкликна Пепърдайн.

— Пусни ме! — настоя Стендивън.

— Влизай вътре! — изръмжа Пепърдайн, издърпа господаря си в празната стая и го бутна в един от столовете, без да обръща внимание на протестите му. — Имаш късмет, че се случи аз да съм на пост. Къде си бил, по дяволите?

— Вече съм длъжен да ти давам отчет къде ходя, така ли?

— Да, след като изчезваш за часове, без да кажеш нищо. Какво става?

Стендивън изтупа прахта от дрехите си с пресилен жест.

— Трябваше да изляза.

— Какво, на разходка ли?

— Ти поне видя нещо от този град. Мен само ме местеха от едно смрадливо скривалище в друго.

— Не бих казал, че излизанията ми бяха точно разходки за удоволствие.

— Това си е твой избор. Имах нужда от въздух и да видя други лица. Исках да се махна от тези същества, които ти толкова харесваш.

— И излезе да се поразходиш в град, който е пълен с тях.

— Да! И как би могло да застраши това жалката ви дребна авантюра?

— Глупак. А ако те бяха заловили властите?

— Те се интересуват само от метежници орки. Хората имат привилегии тук, това поне го видях.

— Те знаят, че с орките работи човек!

— Значи ти можеш да си обикаляш свободно навън, а аз — не? Не си ми тъмничар.

— Май наистина ще ти трябва тъмничар.

— Ако изобщо се върнем някога у дома, ще те…

— Още не си го проумял, нали? Нещата тук са различни. Отношенията между теб и мен. Различни са.

— Но това няма да трае вечно.

— Сигурен ли си?

— И в случай, че нещата се върнат, както бяха по-рано, съдбата ти ще зависи от това как се държиш сега. Няма да е зле да го имаш предвид.

— Правя всичко, което е по силите ми, да ни опазя живи. Това не е ли достатъчно?

Тонът на Стендивън стана помирителен.

— Оценявам го, Джоуд. Наистина.

— Показваш го по много странен начин. Как да съм сигурен, че не си скроил нещо навън?

— Няма ли да е глупаво от моя страна да правя нещо, което би могло да ни застраши? Благополучието ми е свързано с тази парцалива банда, също като твоето. — Разпери ръце и добави примирено: — Няма къде другаде да ходя.

— Знаеш ли какъв е проблемът с теб, Стендивън? Никога не мога да съм напълно сигурен дали си негодник, или идиот.

— В този случай — може би второто. Глупаво беше. Съжалявам.

Пепърдайн премисли думите на господаря си и рече:

— Ако още веднъж направиш нещо такова…

— Няма. Давам ти дума. Сега забрави за глупостта ми и си спести гнева за утре.

Пепърдайн въздъхна и се поотпусна.

— Утре, да. Ще е интересен ден.

— Убеден съм — съгласи се Стендивън.