Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (25)

24.

В този нощен час по улиците на Тарес би трябвало да има само патрули, налагащи комендантския час. Но имаше и други.

Група сенки се движеха крадешком през столицата.

Бяха десет на брой, само Върколаци. Водеше Страк, Койла, Джъп и Хаскеер бяха плътно зад него. Тила държаха Орбон, Зода, Проок, Рефдоу, Финдже и Носкаа.

По калдъръмени улици и криволичещи улички бандата се прокрадваше към квартал, който денем щеше да гъмжи от граждани. Само веднъж се озоваха близо до стражеви патрул — двайсетина мъже с униформи и халати; осветяваха пътя си с фенери, чието виолетово сияние бе толкова наситено, че можеше да е само магическо. Върколаците бързо се прикриха и ги изчакаха да отминат.

Накрая стигнаха до широк булевард, съвсем пуст, безжизнен и замрял. Само лек ветрец раздвижваше уханния летен въздух.

Прикрити зад ъгъла на една от по-големите сгради, надникнаха към набелязаната си цел. Беше проста тухлена постройка, разположена от другата страна на широкото платно, не по-различна от много други като нея, разпръснати из целия град. Служеше едновременно за караулно и казарма, с една здрава врата и тесни прозорци. От едната страна имаше стобор, на който бяха вързани пет коня. Отпред стояха на пост двама войници.

— Какво мислиш? — прошепна Страк.

— Взимали сме и по-укрепени места на пияна глава — прецени Джъп. — Колко са вътре?

Страк поклати глава.

— Представа нямам. — Обърна се към Койла. — Устройва ли те?

— Няма проблеми.

Страк огледа останалите да се увери, че са готови.

— Тогава действай.

Койла излезе от укритието си и затича към поста. Щом я забелязаха, часовите се оживиха и извадиха оръжията си.

Койла завика:

— Помощ! Помогнете ми! Помощ!

Стражите се вързаха. Спогледаха се объркано и макар да бяха заели отбранителна стойка, не направиха нищо друго.

Койла продължи да тича, без да спре да вика и да маха с ръце: надяваше се да създаде впечатление за уплашена и безпомощна женска. Стражите само зяпаха.

Страк изрева заповед. Двама бойци притичаха напред с опънати лъкове, а Койла бързо залегна.

Стрелите се забиха в гърдите на двамата стражи и ги повалиха.

Койла вече се изправяше. Вратата на караулното се отвори широко и навън се изсипаха разбудени от суматохата мъже. Повечето бяха без куртки и с размъкнати дрехи — бяха отпочивали от дежурство. Но държаха мечове. Койла измъкна своя и с рев се втурна към тях.

Бойният й вик беше подет от Върколаците. Те се изсипаха от укритието си и атакуваха.

Койла стигна до първия от бойците. Грешката му беше, че се опита да я събори с рамо. Тя обаче разчиташе на меча си и когато той се хвърли срещу нея, замахна широко и го посече отстрани. Войникът се преви на две и Койла заби острието в гърба му.

Видял съдбата на първия, вторият атакува по-предпазливо. Мечовете им се кръстосаха. Последва бясна размяна на удари.

Останалите орки връхлетяха с рев. Двете страни се сблъскаха и се развихри кърваво меле, което бързо се накъса на низ единични двубои.

Хаскеер размахваше двуръчна брадва. Първият човек, с когото влезе в схватка, бързо я опита. Изкрещя и отстъпи назад с тежка рана, оставила дясната му ръка увиснала само на една жила. Със силен и бърз замах Хаскеер отсече главата на следващия връхлитащ войник с един удар.

Тя се изтъркаля няколко стъпки и спря на пътя на Джъп. Той я изрита встрани и се озова срещу двама стискащи копия стражи, изумени от вида на джуджето и още повече стъписани от това, че някакво общо взето човекоподобно същество се бие редом с орките. Възползвал се от колебанието им, Джъп нападна.

Имаше предимство като боец. Войниците мушкаха настървено към него с копията си, но неточно. Джъп пък беше майстор в боравенето с бойния кривак. Вряза се в защитата на първия копиеносец и с мощен удар му пръсна черепа.

Вторият заотстъпва, размахваше копието да задържи Джъп на разстояние. Дребосъкът изигра лъжлив напад, бързо смени тактиката, избегна оръжието и замахна към главата на противника си. Човекът се дръпна и избегна удара, но Джъп налетя моментално пак, замахна ниско с кривака, натресе го в краката на мъжа и го свали на земята. Рефдоу, който се биеше до него, се завъртя и заби меча си в открития корем на войника. Джудже и орк си вдигнаха палци и налетяха отново в мелето.

Някой започна да бие камбаната за тревога до вратата на казармата. Пронизителният й звън разсече нощта като брадва. Зода вдигна лъка си и стреля по биещия камбаната. Не улучи — острият връх откърти парче камък от стената. Зода посегна за нова стрела.

Хаскеер изви брадвата над рамото си в толкова широка дъга, че тя едва не докосна гръбнака му, люшна я нагоре и напред и изпъшка от усилието, щом я хвърли. Оръжието се завъртя във въздуха и полетя над биещите се. Порази в гърдите мъжа при камбаната с такава сила, че го прикова за вратата на караулното.

Тя се отвори навън с все още закрепеното за нея тяло и излязоха още двама войници.

Страк се беше вкопчил в жестока схватка с един едър мускулест сержант. Оръжието на човека, избрано припряно в бързината, бе железен боен чук с дълга дръжка и той го въртеше толкова ловко, колкото Страк боравеше с меча. На няколко пъти тежкият чук профуча опасно близо до главата на Страк, а дългата дръжка не позволяваше на орка да нападне.

Отегчен от тази игра на котка и мишка, Страк се отказа да атакува противника си и се съсредоточи върху оръжието. След като избегна поредния замах, се извъртя и посече дръжката на чука. Стоманата се вряза в дървото, но не можа да го пресече. Последва кратко боричкане и оръжията се отделиха.

Сержантът отстъпи крачка назад, ухили се злобно и надигна оръжието си за нов удар. Направи го с такава сила, че чукът се откъсна, отхвърча назад над рамото му, стовари се върху главата на един от другарите му и му пръсна мозъка. Пропуснал тази малка подробност, сержантът замахна надолу към Страк и едва тогава осъзна, че стиска само дръжката, и я зяпна стъписан. Страк го прониза.

Огледа се. Битката беше свършила. Повечето пазачи лежаха мъртви, а орките довършваха ранените. Страк изрева заповед и малкият отряд се втурна към караулното.

Койла стигна първа. Дръпна рязко вратата с прикования на нея труп и се втурна вътре.

Озова се в дълго спално помещение с нарове покрай едната стена и шкафове и сандъци покрай другата. В другия край беше зейнала врата, вероятно за клозета. Койла се огледа и реши, че помещението е празно.

Сгреши.

Пред нея изскочи човек с меч. Беше се крил между наровете, залегнал на пода в хитър и страхлив опит за засада.

Койла отби удара, изрита човека в корема и още докато той падаше, го прободе на същото място. Довърши го с едно забиване в сърцето.

Беше млад, доколкото можеше да съди за хората. Учуди се защо не се бе опитал да се предаде, макар да не беше сигурна дали щеше да го пощади, ако го бе направил.

Вратата се отвори. Джъп, Хаскеер и Страк влязоха, още неколцина ги следваха.

— Чисто ли е? — попита Страк.

— Вече — отвърна Койла.

За всеки случай претърсиха помещението.

— Вижте — рече Джъп, коленичил до един отворен сандък.

Другите се струпаха около него. Сандъкът беше пълен с грижливо подредени армейски саби, смазани и увити в муселин.

— Нови са — рече Страк. — И добра изработка, както изглежда. Ще вземем, колкото можем да носим.

Вдигнаха четири сандъка и ги извлякоха навън. Вратата със закования труп се затръшна зад тях.

— Палим ли? — попита Койла.

Страк погледна небето. Изсветляваше.

— Не. Слънцето скоро ще се вдигне. Трябва да се махаме. — Обърна се към Джъп. — По-добре ли се чувстваш вече?

Джуджето се усмихна.

— Малко кръвопролитие винаги издухва паяжината. Помага за добър…

При коневръза настъпи суматоха. Животните зацвилиха и заудряха с копита. Някакъв човек скочи на един кон и препусна. Койла метна един от ножовете си след него, не го достигна и ножът издрънча на паважа. Двама бойци се втурнаха да догонят беглеца.

— Оставете го! — извика Страк и им махна да се върнат.

— Стори ми се, че е ранен — рече Джъп.

— Правел се е на умрял и е чакал шанса си — изръмжа Хаскеер.

— Вече е все едно — каза Страк. — Направихме това, за което дойдохме. Да се махаме оттук.

 

 

Ездачът не носеше куртка. Бялата му войнишка блуза беше оцапана с кръв. Наведен над седлото и явно измъчван от болка, той препускаше с все сила.

Улиците все още бяха пусти. Но вече се разсъмваше и комендантският час скоро щеше да се вдигне.

Без да го разбере, раненият войник профуча покрай нещо нелепо. Встрани от пътя имаше малък участък пространство в пълно противоречие с реалността. Джоб от недействителност, непроницаем за светлина.

Пелли Мадаяр се беше скрила в прегръдката на аномалията. В шепата си държеше нещо като кристал. Беше с големината на яйце, а шарките по него наподобяваха абстрактно изображение на отворено око, напръскано с цветове като масло върху вода. Тя го протегна на ръка разстояние и бавно огледа през него сцената на няколко карета разстояние, където Върколаците се оттегляха в изсветляващата нощ, понесли сандъците си с плячка.

— Виждаш ли? — промълви сякаш на себе си.

— Виждам — тихо отекна отговорът. Гласът прозвуча от кристала, който не беше съвсем кристал, странно изкривен от преминаването си през неизброими светове. Изкривен, и все пак осезаемо гласът на Карелл Реверс. — И това отново потвърждава, че орките се намесват опасно в делата на това измерение — продължи той. — Но ние знаехме това, Пелли. Трябва да действаш.

— Знам какво трябва да се направи. Опасението ми е, че в опита си да предотвратим всяка щета, която може да нанесе бойният отряд, ще утежним положението още повече. Нещата тук са сложни. Трябва много внимателно да изберем момента за намеса.

— Изправена си пред основния парадокс, с който трябва да се справя Корпусът: за да предотвратим намеса, трябва да се намесим.

— Тогава как да се справя с него?

— Разчитай на собствената си преценка. Ако не вярвах, че си способна да се справиш с настоящата нередност, нямаше да бъдеш назначена да поведеш тази мисия. Но съм длъжен да те предупредя, Пелли. Колкото повече се въздържаш от намеса, толкова повече събития ще набъбват; и когато нанесеш удара си, той трябва да е решителен.

— Разбирам.

— Помни едно. Върколаците трябва да бъдат спрени с цената на всичко.

— Не мога да се отърва от чувството, че съдбата скоро ще ги накаже прекалено сурово. Все повече започват да приличат на жалки пионки в тази драма.

— Напълно възможно е. Но те са воинска раса и да вървят редом със смъртта за тях е ежедневие. Повтарям: трябва да оставиш настрана всякакви чувства на загриженост, които може да имаш към тези същества. Недей да ми се размекваш, Пелли. Защото са се задвижили много по-големи сили, зли сили, и са тръгнали на сблъсък.

 

 

Когато слънцето се издигна, около крепостта на Тарес вече кипеше оживена дейност.

Орки черноработници се трудеха в празния ров, разчистваха трупалите се с години отломки и го подготвяха да бъде отново напълнен с вода. Екипи укрепваха другите отбранителни съоръжения. На прозорците по долните етажи поставяха нови дебели метални решетки. Подсилваха портата с метален обков.

Капъл Хачър стоеше на подстъпа за крепостта и наблюдаваше хода на работата. Адютантът му стоеше до него и отмяташе точки в един свитък.

— Въпиещ срам е — подхвана Хачър, — че предишният режим е допуснал това укрепление да изпадне в толкова жалко състояние.

— Те не са воинска раса, сър. Допускам, че не са разбирали необходимостта от защита.

— Но все пак са намерили за нужно да изградят крепостта, колкото и отдавна да е било. — Губернаторът се замисли. — А това ми навява мисълта, че…

— Сър?

— Нищо. Как смяташ, дали работата ще се свърши по график?

— Би трябвало, ако ги принудим да работят денонощно.

— Вкарай още работна сила, ако се наложи. Искам да се свърши колкото може по-скоро.

— Наистина ли смятате, че крепостта може да бъде подложена на атака, сър?

— Както вървят нещата, всичко е възможно. А и не искам да се окажем изложени на недоволството на…

— Но дали това ще е достатъчно, за да удовлетвори лейди Дженеста?

— Само по себе си — едва ли. Не бих го очаквал. Просто е една от мерките. Ударът, който замислям, би трябвало да я умилостиви до известна степен. Поне временно.

— Да, сър. Да се надяваме.

— В това отношение… — Хачър се огледа сякаш да се увери, че няма кой да го подслуша, и продължи по-тихо: — В това отношение може да се каже, че имаме сериозен пробив.

— Генерале?

— Само една дума да си изтървал, и ще ти отрежа езика. Ясно ли е?

Фринт го изгледа обидено.

— Заклел съм се да пазя тайна, сър.

— Имаме си информатор. И не някой от твоите доносници на ниско ниво при това. Този е от самата съпротива. Близо до ръководството им всъщност.

— Наистина ли, сър? Може ли да попитам кой?

Дори Хачър да беше готов да отговори на този въпрос, нямаше да е точно сега.

Откъм военния отряд, надзираващ работниците, се надигнаха викове.

Пристигаше ездач. Ризата му бе цялата в кръв и той крещеше нещо.

Стражите се втурнаха да го посрещнат и той рухна в ръцете им.