Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (23)

22.

— Е, да тръгваме — каза Койла, прибави и една малка брадвичка към скритото си въоръжение и загърна раменете си с шала.

— Мислиш ли, че ще се получи? — попита Пепърдайн.

— Един човек и банда женски орки ли? Няма начин да не влезем.

— Това петно така и не можах да го махна. — Той облиза пръсти и затърка предницата на униформената си куртка.

— Стига си се суетил, всичко е наред.

— Този номер вече им го извъртяхме веднъж. Пак ли ще се хванат на него?

— Разчитам, че си мислят, че няма да го опитаме втори път.

— А ако грешиш?

— Тогава ще разберат, че си имат работа с нещо повече от кротки слуги.

Лицето му стана сериозно.

— Много ми се доверяваш, знаеш ли.

— Доказал си, че си честен. Нима сега ще се промениш?

— Като оставим всичко друго настрана, все пак съм от тяхната раса. На враговете.

— Не се притеснявай. Ако помисля, че кроиш нещо, ще те убия. — Усмихна му се мило.

— Да тръгваме.

Лисиците бяха насядали в две каруци. Койла и Пепърдайн се качиха на първата, той седна на капрата. Спуррал се настани отзад, в средата, между две женски, прикрила лицето си с голям шал. Като всички Лисици, носеше сиви слугински дрехи. Брелан караше втората каруца.

Като за селище, основано от орки, Тарес беше устроен удивително подредено, поне в центъра. Повечето неща, необходими за живота на един град — складирането и разпределението на продукти, осигуряването на питейна вода, събирането на добитък за клане, — си имаха свой район. След нашествието хората бяха прибавили още един, от който да управляват колонията си. Точно към този район се отправиха двете каруци.

Работници орки все още възстановяваха щетите, нанесени от паническия бяг на говедата. Под хладния поглед на човеците надзиратели те извличаха дървета, зидаха съборени стени и изкарваха с коли отломки и смет.

Пътят на Лисиците беше кратък, но не и без рискове. Трябваше да заобикалят блокади по улиците. Най-тежко беше на главния булевард, водещ към административния център. В началото му имаше пропускателен пост, а платното бе затворено с барикада от дървета. Навсякъде имаше въоръжена стража.

Двете каруци се наредиха на дълга опашка от впрягове, чакащи реда си. Два от тях бяха коли на орки търговци. Имаше и няколко впряга, возещи хора, вероятно служители; и двуколка с жена, която вероятно бе офицерска съпруга. Опашката се допълваше от шепа конници, повечето униформени.

— Май пускат хората по-бързо — прошепна Пепърдайн.

— Естествено — отвърна Койла. — Ти какво очакваше? Не разчитай, че ще е същото и за нас.

Най-сетне редът им дойде. Един стотник пристъпи напред, видя отличителните знаци на Пепърдайн и отдаде чест. И да беше забелязал зловещото петно на жакета на лъжеофицера, не го показа с нищо.

Протегна мазолестата си длан.

— Вашите документи, сър?

Пепърдайн му подаде сгънат пергамент.

Стотникът го огледа, като обърна особено внимание на печата. Кимна към орките във фургона.

— Тези какви са?

— Наряд чистачки.

— За къде, сър?

— За данъчното бюро.

Стотникът заобиколи каруцата и надникна вътре. Всички женски наведоха кротко глави. Някои държаха в скутовете си дървени ведра. На пода бяха струпани метли, четки и парцали. Той отиде до втората каруца и хвърли бегъл поглед и на нея. После бавно се върна при Пепърдайн.

Койла хвърли око към гърлото на стотника и за всеки случай опипа един от скритите ножове. Мъжът улови погледа й, но го изтълкува като обикновено нахалство и я изгледа свирепо. Тя наведе глава и се престори на безучастна.

— Трябва ли ви помощ да ги държите в ред, сър? — попита стотникът. — Мога да заделя двама войници да отидат с вас.

— Да ме пазят от тези кучки? Няма нужда да си хабите хората. Тази сган са кротки като крави.

Стотникът погледна женските във фургона и се ухили.

— Да де. — Върна пергамента и махна с ръка да продължат.

Малко по-късно, след като се отдалечиха на безопасно разстояние, Койла се обърна към Пепърдайн и му изсъска:

— Кучки, а? Крави?

— Той точно това очакваше да чуе.

— Можеше да не влагаш толкова жлъч.

— Само си играя ролята. — Натика пергамента в джоба си.

— Вие хората много цените тези ваши бележки и печати.

— Твърде много, ако се съди по този стотник. Фалшификацията не е много добра.

— Достатъчно добра си е. Все пак ни вкара.

— Не бързай да се отпускаш. Скоро ще трябва да го покажем пак.

Втората блокада не беше толкова внушителна. Включваше селски впряг, преградил платното, и малък отряд войници. Може би защото каруците вече бяха пропуснати на първия контролен пункт, прегледът тук беше небрежен. Огледаха фалшивия документ отгоре-отгоре и след като един от пазачите хвърли вял поглед на каруците, пуснаха Лисиците да продължат.

— Дотук минава гладко — подхвърли Койла.

— Дано и на излизане да е толкова лесно. Ако оживеем да излезем.

Койла хвърли поглед през рамо да види как се оправя Брелан на втората каруца. Той й кимна леко, стараеше се да запази равнодушна физиономия.

Тъй като кварталът беше с ограничен достъп, улиците не бяха толкова оживени, колкото в останалите части на Тарес, и се мяркаха повече униформи. По кръстовищата стояха групи, войници, по пешеходните алеи обикаляха патрули.

Орките в каруците, естествено, привличаха погледи. Повечето бяха кротки или леко любопитни, но все пак беше внимание, без което спокойно можеха да минат.

— Доста неприятно — измърмори недоволно Пепърдайн.

— Просто се старай да изглеждаш все едно си в правото си да си тук. Вече е близо.

В квартала имаше нови сгради, вдигнати от нашествениците на местата на стари постройки, които бяха реквизирали и съборили. Тъкмо към една от тях се бяха запътили двете каруци.

Завиха към центъра на квартала и видяха целта си.

Като повечето сгради, построени набързо от завоевателите в началото на окупацията, и тази бе повече функционална, отколкото привлекателна. Беше навътре от улицата, зад висока желязна ограда, а малкото тесни прозорци бяха високо. Изглеждаше достатъчно здрава, за да издържи на щурм.

Каруците спряха пред портата. Докато чакаха стражите да дойдат за оглед, Пепърдайн махна с ръка на Брелан и той слезе.

— Сигурен ли си, че сте задържали чистачите, които чакат? — попита Пепърдайн.

Брелан кимна.

— Забавени са от нагласена „злополука“ на дванайсет карета оттук.

— А тези тук няма ли да забележат разликата, като видят нови лица? — зачуди се Койла.

— Те не могат да ни различават. Както и ние тях.

— А той? — Койла кривна палец към Пепърдайн. — Ще разберат, че той е друг.

— Тези наряди не са винаги с един и същ ескорт. — Каза го малко отегчено. — Правили сме го това сто…

— Тихо — предупреди ги Пепърдайн. — Идват.

Стражите открехнаха портата, колкото да се промушат навън, и се приближиха.

Държаха се делово и леко нащрек. Фалшивият пропуск бе изваден отново. Последва задължителният оглед на каруците, извършен вяло. Стражите изредиха обичайните въпроси. Накрая кимнаха, разтвориха крилата и пуснаха каруците вътре.

При входната врата на самата сграда Лисиците наскачаха на земята с ведрата в ръце. Бяха се притеснявали, че ръстът на Спуррал може да привлече внимание, но никой не вдигна учудено вежди. Както им бяха обяснили от съпротивата, не било необичайно в работни наряди да се взимат деца. Койла я споходи неприятната мисъл, че може да подложат групата на претърсване. Но и този страх се оказа безпочвен. За хората, изглежда, бе чужда идеята, че женски същества може да представляват заплаха.

Един от пазачите почука с дръжката на меча си по вратата, една дъска се хлъзна настрани и той заговори с някого. След малко вратата се отвори и влязоха.

Вътрешността се оказа импозантна. Стените бяха облицовани с мрамор и мозайки. Тук-там по високия таван бе окачена дърворезба. Но украсата бе недовършена — работата по нея беше все още в ход.

— Доста по-добре си живеят от нас, проклетниците — прошепна Чилдер.

— То пък голямата изненада — отвърна Койла.

Един от стражите, които водеха групата, извърна глава през рамо и ги погледна намръщено. Двете се смълчаха.

Сградата беше просторна. С метли на раменете и стиснали ведрата, Лисиците крачеха по коридора, който сякаш нямаше край. Подминаваха многобройни врати. Някои бяха отворени и през тях можеше да се зърнат хора, наведени над маси и пейки, отрупани с документи и счетоводни книги, и орки, мъкнещи сандъци. Едно помещение, по-голямо от повечето, беше пълно със стотици скъпи древни изделия. Под човешки надзор орки слуги пълнеха натъпкани със слама сандъци със златни статуетки, резбовани дървени реликви и богато инкрустирани оръжия.

— Проклятие! — измърмори Брелан.

— Какво? — прошепна Койла.

— Наследството ни — изсъска той. — Плячкосано да краси салоните на имперските писарчета.

— Ей! — ревна стражът отпред. — Това не ви е разходка! Никакво мърморене!

— Точно така — намеси се Пепърдайн. — Затваряй си устата! И без разтакаване!

И подсили заканата си, като грубо блъсна Брелан и Койла напред. Тя се обърна и го изгледа свирепо, а той й намигна. Койла не отвърна.

Най-сетне стигнаха до висока двукрила врата. Зад нея се простираше огромна зала, пълна с редици писалища и високи шкафове. Стените от пода до високия таван бяха покрити с рафтове, имаше и стълби за най-горните нива. През тесните прозорци под тавана се процеждаше оскъдна светлина. Въпреки слънчевия ден залата бе осветена от многобройни дървени канделабри с десетки дебели свещи и многобройни маслени светилници.

В залата имаше десетина човешки същества — мъже, главно чиновници, насядали зад масите. Двама слуги орки се суетяха около тях и носеха каквото им наредят.

Към групата им се приближи тънък като клечка длъгнест човек. По облеклото и стойката му можеше да се прецени, че е главният надзирател. Киселата му физиономия само подсилваше впечатлението.

Мършавият плесна с ръце като стара превзета даскалица и кокалестите му длани издадоха странен кух звук.

— Чуйте ме! — заговори им с тънък, почти пронизителен глас. — Вие, орките, изобщо не можете да си представите какво става тук в Данъчното бюро. Трябва да знаете само, че то е много по-важно от живота на всички вас, взети заедно. Мърлява работа няма да се търпи. Ако повредите и едно листче хартия, ще бъдете набити с камшик. Ясен ли съм? — Не чакаше отговор. И толкова по-добре, защото Лисиците изобщо не бяха в настроение за покорство.

Койла и Спуррал се спогледаха за миг и Койла кимна едва-едва.

Надзирателят започна да разпределя задачите, като ги сочеше с пръст една по една.

— … а ти, ти и ти — реши той и посочи Койла — ще почистите клозетите.

— Няма — отвърна му Койла.

Надзирателят млъкна и я зяпна. Обърна се към Пепърдайн.

— Това същество на мен ли проговори?

— Защо не я попиташ сам?

— Какво каза?

— Кажи му, Койла.

— Почисти си сам шибания кенеф — рече Койла.

Лицето на надзирателя стана мораво.

— Как може да говориш така на по-висши от теб!?

— Просто си отварям устата и думите излизат.

Една жила запулсира на челото на надзирателя.

— Това е углавно неподчинение! — Обърна се отново към Пепърдайн. — Никаква власт ли нямаш над това същество?

Пепърдайн сви рамене.

— Изглежда, не иска да чисти клозетите ви.

— Не вярвам, че взимаш страната на тази дивачка. Да не си пил?

— Де да бях.

— Ако това е някаква шега…

— Тогава ти си за смях — рече Койла. — Може да не разбираме какво става тук, но съм адски сигурна, че можем да го спрем.

Разтревожен, надзирателят заотстъпва и завика:

— Стража! Стража!!!

Двамата войници, които ги бяха довели и наблюдаваха озадачено разиграващата се сцена, се размърдаха. По-близкият посегна да сграбчи Койла. Тя ловко завъртя ведрото, което стискаше, и го халоса по челото. Той се олюля. Тя замахна отново, цапардоса го още веднъж здраво, и още веднъж. Той рухна на пода. Приятелят му се намери до него след пороя юмруци и ритници на обкръжилите го Лисици.

Моравото лице на надзирателя стана смъртнобледо. Койла се обърна към него.

— Сега си дръж устата затворена и прави каквото ти кажат.

Изрева заповед. Лисиците измъкнаха скритите си оръжия, а Пепърдайн извади меча си.

— Предател! — изсъска надзирателят.

Пепърдайн го заплаши с меча.

— Казаха ти да млъкнеш!

Лисиците отваряха фалшивите дъна на ведрата си и вадеха скритите гърненца с масло.

— Разплискайте го колкото може по-нашироко — нареди Койла.

Надзирателят облещи очи и изрева:

— Диваци! Животни! Как смеете…

Пепърдайн заби юмрук под брадичката му и той угасна като духната свещ.

Койла кимна одобрително и се обърна към Лисиците:

— Десятъчният наряд. — Две жени излязоха напред. — Знаете си работата. Изравяте налозите, които тия кръволоци са изсмукали от гражданите. Не забравяйте, всяка монета, която намерите, носи още един меч в ръцете на съпротивата. Действай.

Групата се отдели.

Чиновниците и слугите им орки бяха замръзнали по местата си. Койла кимна към тях и каза на три от Лисиците.

— Разкарайте цивилните и не ги изпускайте от очи, докато не привършим тук.

Те подбраха зяпачите и ги поведоха навън. Две други хванаха надзирателя за краката и извлякоха и него. Когато покрай тях минаха двамата орки, с наведени глави, Койла не пропусна да ги ужили:

— Нямаше да се налага да правим това, ако имахте поне капка кураж!

— Не бъди толкова сурова с тях — каза Чилдер. — Те просто не знаят друг изход.

Койла само сви рамене.

— А съкровищата? — попита Брелан.

— Какво?

— Рожденото ни право. Тези неща са…

— Да де. И какво?

— Не можем да ги оставим тук.

— Планът беше да оберем плячката и да подпалим сградата. Никой нищо не е казвал за…

— Не можем да ги оставим тук — повтори Чилдер думите на брат си. — Ще е светотатство.

— Бездруго не ни стигат бойци.

— Не ни трябва разрешението ти, щом става дума за нашето наследство — заяви твърдо Брелан.

Койла въздъхна.

— Добре. Вие се погрижете за това. — Погледна намаляващите си сили. — Но не можем да заделим повече от четири с вас. Ще се срещнем на излизане. И ако някой се опита да ви спре…

— Знаем какво да правим.

Близнаците бързо подбраха помагачите си и тръгнаха към вратата.

— Можеше да минем и без това — изръмжа недоволно Койла.

— Наистина ни отслабва доста — съгласи се Спуррал.

— Давайте да свършваме тогава — подкани ги Пепърдайн.

Лисиците се развършаха из залата. Смъкваха от рафтовете книги и пръскаха документи. Блъскаха и трошаха маси и гишета. Разливаха масло върху парчетиите.

— Добре — каза Койла. — Веднага щом другите се върнат…

Забеляза движение в другия край на залата. Врата, която не бяха видели досега, вградена плътно в стената, се отвори рязко и нахлуха трима мъже с халати. Койла веднага позна наподобяващите тризъбци оръжия, които стискаха, и извика:

— По дяволите!

Една от фигурите в халати насочи тризъбеца си към тях и Пепърдайн изрева:

— Залегни!

Лисиците се проснаха на пода.

Виолетов лъч проряза въздуха. Усетиха горещината му над главите си. Блясъкът му бе толкова силен, че ги заболяха очите. Лъчът порази стойката с рафтовете зад тях, пръсна дървото и изхвърли облак листове, които запърхаха из въздуха. Нов изстрел облиза една колона и от нея се посипа дъжд мраморни парчета. Залата се изпълни с лютива, остра като сяра миризма.

Лисиците се пръснаха да търсят убежища. Койла и Спуррал се присвиха зад една преобърната маса. Пепърдайн клекна зад куп натрошени мебели.

Хората с халатите тръгнаха като един напред, с вдигнати тризъбци. Нов виолетов лъч изпращя над тях. Удари в стената и изригнаха парчета гипс и камък.

— Трябва да ги свалим, Койла — каза Спуррал. — И то бързо.

Койла само изсумтя.

— Защо не взехме един-два лъка, по дяволите! — продължи Спуррал.

— Става и с тези. — Койла издърпа нагоре широкия ръкав на ризата си и оголи калъфа с ножовете за мятане. Извади един и й го връчи. — Не го използвай, докато не ти кажа. — Обърна се, махна на Пепърдайн, подхвърли му нож и той ловко го улови. После му даде сигнал с пръсти: един, два, три, и посочи настъпващите магьосници. — Заедно — прошепна тихо. Той я разбра по мърдането на устните и кимна.

Тримата с халатите продължаваха бавно напред, пускаха лъчи с убийствена бързина, разбиваха дърво, камък и стъкло.

Докато газеха през отломките, една от Лисиците показа глава зад укритието си.

— Не! — извика Койла.

Лисицата замахна с меча си към най-близкия магьосник. Той се извърна рязко и насочи тризъбеца си към нея. Последва ослепителен блясък. Оръжието на Лисицата се изпречи на пътя му и моментално почервеня като нагорещен ръжен. Тя изпищя и го изпусна. Магьосникът насочи лъча към нея, за да я довърши.

— Сега! — изрева Койла.

Тримата скочиха едновременно и метнаха ножовете. Мятането на Койла беше точно и магьосникът срещу Лисицата падна, улучен в гърдите. Прицелът на Спуррал също беше добър, макар че само обездвижи втория магьосник, вместо да го убие. Все пак ножът го удари в лицето и го изкара от строя. Хвърлянето на Пепърдайн беше пропуск на косъм, но все пак — пропуск. Ножът прелетя покрай лявото ухо на мишената му и се заби в гърба на един дебел том.

Останалият на крака магьосник реагира с дивашки залп от енергийни стрели. Лисицата, опитала се да нападне, бе извлечена зад укритието от приятелките си, докато лъчите рушаха писалищни маси и рафтове и къртеха стени. Орките отново залегнаха.

— А, стига вече — измърмори Койла, сбра нагоре грубата си селска пола и оголи брадвичката в калъфа, стегнат на бедрото й. Извади я и се надигна от укритието си с изпъната назад, готова за хвърляне ръка.

Оцелелият магьосник беше на десетина крачки от нея. Видя я и сниши тризъбеца си. Времето сякаш спря. Всичко продължи не повече от част от секундата, но като че ли се проточи цяла вечност. Очите му се присвиха, докато се целеше. Ръката на Койла се люшна нагоре и напред, с изпънати мускули. Брадвата излетя.

Заобръща се, докато летеше, острието й проблясваше. Магьосникът проследи пътя й, извил глава нагоре, озадачен от неочакваната й траектория. Не към него, а нагоре.

Над магьосника и малко пред него висеше тежък канделабър. Острият като бръснач ръб на брадвичката преряза държащото го въже.

С оглушителен грохот цялото съоръжение полетя към пода и се пръсна на късчета. Запалените свещи се разхвърчаха. Разлятото масло се подпали мигновено. Изригна стена от жълто-бял пламък и погълна магьосника. Раненият му приятел, на четири крака, с щръкналия от окървавеното му лице нож, също бе обхванат от пламъци. Двамата закрещяха и се замятаха слепешката, което само разпалваше огъня още повече.

Пламъците бързо запълзяха по дирите на маслото, прорязваха залата на шир и длъж. Облизаха стенните рафтове и се закатериха нагоре. Червените им пипала залазиха към куповете натрошена мебел и подпалиха и тях. Черна плащаница от дим бързо започна да изпълва залата.

— Навън! — зарева Койла. — Всички! Бързо навън!

С кашляне и хъхрене, притиснали ръкави на устата си, Лисиците затърсиха слепешком вратата.

— Хайде, бързо! — подканваше ги Койла и с помощта на Пепърдайн извличаше групата навън.

В задимения коридор бързо ги преброи. Всички бяха налице.

— Не трябва ли да затворим тези врати? — попита Спуррал и посочи към ада, забушувал в залата зад тях.

— Не — отвърна Койла. — Нека се разпространи.

В другия край на коридора се чуха стъпки. Лисиците посегнаха за оръжията си.

— Леко — предупреди ги Пепърдайн. — Наши са.

Пратените от Койла да претърсят канцеларията се връщаха, с другите три, които бяха извели пленниците. Носеха четири-пет дървени ковчежета.

Лисицата, която ги водеше, приятно мускулест образец на оркската женственост, кимна към огъня.

— Помислих, че още няма да сте го подпалили.

— Промяна в плана — отвърна Койла. — Нещо неприятно?

— Справихме се.

— Какво взехте?

Вдигнаха капака на едно от ковчежетата. На светлината на огъня блеснаха златни и сребърни монети.

— Добре. — Койла се обърна към друга от женските. — Какво стана с пленниците?

— Намерихме един двор с висока ограда отзад. Натикахме ги там и залостихме вратата.

— Добре. Сега да намерим Брелан и Чилдер и да се махаме.

И поведе. Пепърдайн вървеше плътно зад нея.

Коридорите бяха замъглени от пушека. В помещението със складираната плячка изящни изделия като че ли нямаше никого. Но докато затичаната напред Койла подминаваше една открехната врата, тя се отвори рязко и зад гърба й изскочи човек с меч. Предупредена от виковете на Лисиците, тя се обърна, но мъжът вече скачаше срещу нея, вдигнал оръжието над главата си.

И изведнъж се вцепени. От гърдите му швирна кръв. Стъписан, мъжът погледна надолу към показалия се стоманен връх, завъртя очи и рухна в краката на Койла.

Пепърдайн се наведе, измъкна ножа си от гърба му и го избърса в туниката му.

— Дължа ти още един живот — каза Койла.

— Няма нищо, казах ти вече.

Продължиха напред нащрек, но никой не им се изпречи повече на пътя.

Няколко човешки трупа лежаха проснати на пода в стаята склад. Чилдер, Брелан и помагачките им пълнеха сандъци с ценни предмети.

— Хайде — настоя Койла. — Трябва да се махаме!

— Почти свършихме — отвърна Чилдер. Мъчеше се да натика някаква изящна статуетка в един сандък.

— Не можем да вземем всичко.

— Знаем — каза Брелан. — Толкова по-жалко. Избрахме най-хубавите неща.

— Добре, побързайте.

Тръгнаха към изхода, натоварени с още няколкото сандъка. Димът ставаше все по-гъст и задушлив.

Провериха дали на улицата е чисто, бързо натовариха сандъците на каруците и ги покриха със зебло.

Пепърдайн, отново на капрата на предната каруца, се беше навъсил.

— Ако забележат пожара, преди да сме се измъкнали…

— Да се надяваме, че няма — отвърна Койла. — Тъй че хайде да се правим на кротки и невинни.

— А ако все пак го забележат?

— Знаеш как е. Измъкваме се с бой.

Единственото, което можеха да направят, бе да престанат непрекъснато да поглеждат назад. В умовете им извисяващият се стълб черен дим бе като обвиняващ пръст, сочещ право към тях.

Приближиха се с трепет, но в добър ред до първия контролен пункт. Постът се оказа толкова небрежен, колкото и на влизане — почти не им обърнаха внимание, камо ли да ги спрат. При втория беше същото. Отегчените пазачи ги пропуснаха, без изобщо да ги оглеждат.

При третата и най-сериозна бариера бе малко по-строго. Нямаше опашка за излизане, както на идване, но им наредиха да спрат.

Същият стотник, който ги беше проверил по-рано, още беше на служба. Като ги видя, лицето му се изопна.

— Не очаквах, че ще ви видя отново толкова скоро, сър.

— Нима? — отвърна Пепърдайн.

— Почистващите наряди обикновено продължават два пъти по-дълго.

— Така ли?

— Да, сър.

— Е, тази сган са особено работливи.

— Необичайно за тези мързеливи дяволи, сър. — Изгледа Пепърдайн с присвити очи. — Каква е тайната ви?

— Тайна ли?

— Как ги карате да си размърдат задниците?

— Никаква тайна няма, стотник. Само щедро прилагане на бича.

Стотникът се ухили одобрително.

— Ясно, сър. — И хвърли поглед към Койла. Тя сведе очи.

След това погледна в каруцата. Интересът му се задържа толкова дълго, че Койла заподозря, че е забелязал сандъците с плячка. Ръката й се плъзна в гънките на дрехата за нож. Но стотникът отново се обърна към Пепърдайн.

— Благодаря, сър. Можете да продължите.

Пепърдайн кимна и плесна с юздите.

Двамата с Брелан овладяха подтика да подкарат по-бързо. Продължиха спокойно дори когато зад тях се надигна далечна врява.

Койла и Пепърдайн си размениха бързи усмивки.

Фургоните изтрополиха покрай един запустял парцел — къщата, която се бе издигала тук, бе разрушена от нашествениците.

Някой минувач с особено проницателен поглед или пък същество, по-възприемчиво към атмосферата на магия, навярно би забелязал там аномалия. Гънка от празнота, която не се сливаше с въздуха около нея. Но бе толкова размътена, толкова приглушена, че виделият я мимоходом по-вероятно щеше да я подмине пренебрежително, като мушица в окото.

Загърната в магическото си наметало, Пелли Мадаяр следеше действията на Лисиците и беше притеснена. Нямаше никакво съмнение, че бойният отряд на орките ренегати сериозно нарушава предписанията на Порталния корпус. Играеха си с огъня.

И тя знаеше, че трябва да бъдат спрени.