Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (22)

21.

— Не, не, не! — Даллог дръпна тоягата от ръцете на Уийм и я хвана правилно. — Ето така. — Замахна назад и заби. — Опитай пак.

Уийм опита, пак се обърка и Даллог почна да му показва отново.

— Дръж ето така. Значи, ето го противника ти. — Посочи натъпканото със слама чучело, увиснало от гредата. На него беше нарисувано човешко лице.

Уийм се подвоуми.

— Недей да ми стоиш просто така — подкани го Даллог. — Нападай!

Младокът пристъпи колебливо към чучелото и замахна вяло.

— Тръгваш към него като пале. Това същество ще те убие, ако не го убиеш първи. Хайде, покажи малко хъс!

Уийм опита пак. Този път вложи малко повече енергия, но не беше съгласувана добре. Замахна непохватно с кривака, вместо чучелото халоса окачения на стената маслен светилник и го пръсна.

— Добре — рече Даллог. — Хайде, почини си малко.

Уийм пусна кривака и се смъкна на пода. Облегна се на стената, вдигнал колене до брадичката си, и въздъхна:

— Негоден съм.

— Не е вярно.

— Така казваш ти.

— Неопитен си, нищо повече.

— Не е само това. Аз съм… — Огледа се да види дали няма някой наблизо да го чуе и прошепна: — Страх ме е.

— Ами хубаво.

— Какво?

— Нищо лошо няма да те е страх. Покажи ми един орк, който влиза в битка, без да го е страх, и аз ще ти докажа, че е глупак.

— Не разбирам.

— Страхът е съюзник на воина. Той е остен, кама в гърба, ако щеш. Храбростта не е да нямаш страх. Храбростта е да го надвиеш. Ако си умен, ще превърнеш страха в свой приятел и ще го обърнеш срещу врага си. Тъкмо разбирането на това прави расата ни толкова годна за бой.

— Защо тогава орките тук не го виждат така?

— Не знам защо, но някак си са се объркали.

— Нима? Те живеят в мир. Не ги влече смъртта и разрухата като нас. Може би е трябвало да се родя в Акуриал.

— Ще се направя, че не съм чул това. Виж докъде са ги довели нравите им. Би трябвало да се гордееш с потеклото си.

— Говориш като баща ми. Той непрекъснато ми казваше какъв трябвало да бъда и ме упрекваше, че съм страхливец.

— Трудно е да се върви по стъпките на велик орк, какъвто е баща ти. Но не е бил прав да те нарича страхливец.

— Ти май си единственият, който вярва в това. Всички други ме мразят.

— Не е така.

— Мразят ме заради това, което съм. И онези Върколаци, които загинаха… беше по моя вина.

— Не беше. Избий си го от главата. Аз също знам какво е да не си приет и да се опитваш да подражаваш на друг. Но ако държиш на уважението на дружината, не отхвърляй рожденото си право. Почитай го.

— Лесно е да се каже.

— Може да започнеш, като се потрудиш над обучението си. Истински да се потрудиш.

Уийм погледна захвърления кривак.

— Хич не ме бива в това.

Даллог се наведе, вдигна кривака и му го подаде. Уийм го хвана и се остави да го вдигнат на крака.

— Погледни врага си — рече Даллог и кимна към полюшващото се от гредата чучело. — Той е всичко, против което негодуваш. Всичко, което мразиш и от което се боиш. Той е всичката злъч, която си натрупал заради тази дружина, заради себе си, заради… баща ти.

Уийм нададе пронизителен рев и се хвърли срещу чучелото. Започна да го бие, размахваше кривака с все сила и удряше, бъхтеше, късаше. Още три-четири удара разпраха чучелото и от него се посипа слама. Уийм продължи да го млати.

— Добре — възкликна Даллог. — Добре!

Вратата на селската къща се отвори. Влязоха Страк и Койла.

— Браво, Уийм! — подвикна Койла.

Лицето на младока засия и ударите продължиха.

— Може и от него да заима полза — подхвърли тя.

— Ако ни се наложи да се бием с чучела — отвърна Страк.

Продължиха към голямата стая в задния край на къщата, заделена за трапезария. Повечето пейки бяха празни. Избраха си най-далечната.

В края на масата имаше ведро с вода. Койла си гребна чаша и отпи.

— Още не мога да го преглътна това.

— Дженеста ли? Не би трябвало да те изненадва. Все пак Серафейм каза, че е тук. Нали заради нея дойдохме.

— Като знаеш, че е наблизо, става някак по-реално. В Марас-Дантия толкова дълго се опитвахме да сме колкото може по-далече от нея. Някак ми е странно, че сега правим обратното.

— Ще ми се да съм достатъчно близо, за да й прережа гърлото.

— Че на кой не му се ще? А и това със сигурност би вдигнало въстанието, което иска Силандия.

— Но едно нападение срещу Дженеста ще си е живо самоубийство.

— Нима? Съпротивата има шпиони в крепостта. Сигурно могат да ни вкарат.

— Идеята не е лоша. Ще говоря с Брелан и Чилдер. Макар че те ще са залисани с други неща. Например как да вдигнат бунт след тринайсет… не, дванайсет дни.

— Несъмнено ще разберат, че премахването на Дженеста би помогнало за това.

— Възможно е да разберат ползата. Но не мисля, че ще са склонни да пожертват и без това отслабените си сили.

— Няма да им се наложи. Ако можем да получим помощ отвътре, ще са нужни само двама от нас, за да свършим работата. Мисля за влизане скришом, не за щурм.

— Разчиташ, че Дженеста ще е лесна за надвиване. Оръжия срещу магия. На косъм ще е.

— Ще ми се да опитаме. Виж дали близнаците могат да ни намерят план на крепостта. Това — като за начало.

— Ще питам.

— Като говорим за планове, какви шансове имат според теб с онова нещо с кометата?

— Зависи от много „ако“. Но пък само това имат.

Тя се усмихна.

— За малко щях да се издам, когато заговориха за новолуние. Дори не знаех, че този свят има луна.

— И аз.

— Много неща не знаем. Продължавам да си мисля, че ще ни издам. Макар че се чудя колко лошо би могло да се окаже това.

— Ако знаят откъде сме всъщност ли? Рискът е твърде голям. Орките тук са други. Не знаем как биха го приели.

— Различни са, няма спор. И не само в това, че са толкова боязливи. В смисъл… държава? Градове? Орките не живеят така. Ако нямахме никакъв шанс да се върнем у дома…

— Пазиш звездата, нали?

— Не ме гледай така притеснено. Разбира се, че я пазя. — Тя потупа кесийката на кръста си. — Престани да се тревожиш за нея.

Вратата се тръшна шумно й наперено влезе Хаскеер. Спря се, колкото да подхвърли нещо заядливо на Уийм и Даллог, след което дойде и седна при тях.

— Как са приятелите ми герои тази сутрин?

— О, не ти ли омръзна? — скастри го Койла.

— Май не уважаваш много пророчеството.

— Само идиотите вярват на пророчества.

Хаскеер се направи, че не я е чул, и огледа стаята.

— Нещо за пиене?

— Не и от това, което ти се ще — отвърна Страк.

Хаскеер се смръщи.

— Пиене няма, кристал няма, бой няма. Къде е веселбата? Нали уж щеше да почва революция.

— Бой ще има, и то скоро.

— Хубаво. Ръцете ме сърбят за малко пердах.

— Всички ни сърбят. Как върви с новобранците? Влизат ли във форма?

— Бива. — Погледна пренебрежително към Уийм в другата стая. — Общо взето.

— Трябва да мога да разчитам на тях. Трябва да действат като част от дружината и…

— Не се притеснявай, Страк. Стараят се.

— Ще те държа отговорен за това.

Хаскеер понечи да отвърне рязко, но в този момент влязоха Джъп и Спуррал и той насочи сарказма си към тях.

— Аа, цукалата.

— Ще взема да намеря някое и ще ти го нахлупя на тиквата — отвърна му Спуррал.

— Оооох! — Хаскеер вдигна ръце, уж много уплашен. — Спри я, Джъп!

— По-скоро бих й помогнал. Обаче първо ще го напълня. Лично. Много ще си красив.

— Що не се пробваш, кърлеж малък?

— Винаги когато кажеш.

— Млъкнете! — сряза ги Страк. — Сядайте, двамата! Стига вече глупости. Запазете си яда за врага.

— Само дето него го няма — оплака се Джъп и се смъкна на пейката. — Със Спуррал ще се побъркаме, както сме затворени тук.

— Знам, че е тежко — рече Страк. — Но не можем да си позволим да ви видят.

— Защо тогава сме тук, по дяволите? Какъв е смисълът, като не можем да си покажем носа навън?

— Потърпете. През следващите дванайсет дни нещата ще се разгорещят и вие двамата по улиците ще сте най-малкият проблем за Тарес.

— Не знам дали трябва да се чувствам поласкана — подхвърли Спуррал и се обърна към Койла. — Трябва да тръгваме.

— Права си. Хайде.

— Закъснявате за седянката с плетенето? — подразни ги Хаскеер.

— Аха. Искаш ли да дойдеш и ти?

Койла и Спуррал тръгнаха към вратата в другия край на пригодената за трапезария стая.

Излязоха на отъпкано дворче, оградено с нисък каменен зид. Чакаха ги двайсетина женски, облечени като за бой и въоръжени.

— Добра група — каза Койла.

— И изгарят от нетърпение — увери я Чилдер.

Койла се обърна към събралите се:

— Казали са ви какъв е планът. През следващите дни тук нещата доста ще се оживят и трябва бързо да се подготвим за бой. Това означава да действаме заедно, като единица. Най-добре ще е да се подредим като дружината ни. Военен ред, като при хората. Аз съм най-опитната, тъй че аз ще водя тази група. Ако някоя възразява на това, да го каже веднага. — Никоя не се обади. — Добре. Чилдер е първият ми помощник. Ще изберем още командири, ако ни потрябват. — Посочи с палец Спуррал, която бе застанала до нея. — За тези, които още не са я срещали, това е Спуррал. От раса, която вие не познавате, така че тя може да ви се стори… различна. Но е добър боец и е вярна на каузата на орките. Можете да й се доверите. — Не можеше да прецени какво мислят за това. — Надяваме се, че първата ни мисия ще е скоро. Много скоро. Така че ще ви подгоним здраво, за да влезете във форма. Съпротивата има нужда от всяка ръка с оръжие, но мъжете по тези земи май не ценят онова, което имаме да им предложим. Хайде да им покажем какво можем, Лисици!

Всички завикаха въодушевено, някои размахаха мечове във въздуха.

— Добре се получи — прошепна й Спуррал.

— Не мислех, че ще мога да говоря толкова много, откакто… все едно, не знам откога. Но трябва да… — Нещо привлече окото й.

Точно зад каменната стена имаше няколко конюшни. Едната беше с отворена врата. За секунда в рамката й се очерта фигура, след което се скри.

— Какво има? — попита Чилдер, проследила погледа й.

Койла поклати глава.

— Нищо.

Стендивън се отдръпна от вратата и се прибра в тъмната конюшня.

— Виж ги само — замърмори ядосано. — И женските си вече замесват.

— Какъв ти е проблемът? — отвърна Пепърдайн. — Просто се упражняват.

— Знаех си, че ще вземеш тяхната страна.

— В какво? Те само се учат.

— Готвят се за нови размирици.

— Не те просто са си такива. Воинска раса са.

— Тези същества се бият против нашата страна. Това не те ли притеснява?

— Нашата страна ли?

— Добре де, срещу нашата раса. Срещу нашия вид.

— Борят се против гнет. Искат да си върнат свободата.

— Предизвикват гнева на тукашната власт и забъркват и нас.

— Тези, които наричаш власт, са узурпатори. Тази земя не е тяхна. Отнели са я.

— Не се учудвам, че го приемаш така.

— Не е трудно, при историята на моя народ.

— Не е и оправдание да ставаш туземец сега.

— Къса памет имаш. Не аз преметнах Хамрик. В това положение сме заради теб.

Лицето на Стендивън се наля с кръв.

— Някога нямаше да посмееш да говориш така с мен!

— Онова време свърши. Вече не става дума за господар и роб. Става дума за оцеляване.

— И смяташ да го осигуриш, като свържеш съдбата ни с тези същества?

— Те имат основания за недоволство. Каузата им е справедлива.

— Чудя се колко ли ще държат на теб като съюзник, ако научат това, което аз знам за теб.

— Нямам представа. Може би гледат другояче на тези неща. Защо не се опиташ да им го кажеш?

Стендивън не отвърна.

— Заплахите ти не вървят тук — каза Пепърдайн. — Нужен съм ти, за да те измъкна от това, и ти го знаеш. Точно това не можеш да преглътнеш, нали?

Навън Лисиците се бяха разделили на две и се упражняваха. Трясъкът на мечове изпълваше въздуха.

— Искам да се махна оттук — въздъхна Стендивън почти примирено. — За предпочитане цял.

— Аз също. Но това не е в нашите ръце.

— Би трябвало да е. Само инструментумите са пречката да се върнем у дома.

— Ако разберем как се използват, може да помогне. А да ги отнемем от Страк ще ни трябва повече от късмет.

— Не всички са у него.

— Какво искаш да кажеш?

— Женската, Койла. Тя държи единия.

— Откъде знаеш?

— Трябва да знаеш как да се снишаваш и да си отваряш ушите. Много мога да ти говоря за това.

— Наричат го слухтене.

— Случайно го чух — отвърна сърдито Стендивън. — Страк, изглежда, иска реликвите да не са всички на едно място. Можем само да гадаем защо.

Пепърдайн сви рамене.

— Може би за да попречи на някой като теб да ги открадне.

— Останах с впечатлението, че е нещо повече от това.

— Каквото и да е, не е важно. Не можем да вземем инструментумите от орките. Дори и да можехме, ще ни трябва и амулетът на Страк, а и да го разгадаем освен това.

— Но все пак трябва да ги имаме. Ако все пак се върнем в нашия свят, няма да сме в безопасност от Хамрик. Те са единственото, срещу което можем да се спазарим с него.

— Да ги продадеш за най-високата цена, искаш да кажеш. Знам как действаш.

— Да се откупим от Хамрик с тях или да ги продадем достатъчно скъпо, за да можем да се махнем от него. Така или иначе, те са ни спасението.

— Нашето?

— Не бих проявил неблагодарност към един верен слуга, който е с мен в тази бъркотия.

— Както казах, ще е цяло чудо, ако успеем да ги вземем тук. Ще трябва да се опитаме, когато се върнем у дома. Ако изобщо се върнем.

— Значи ще трябва да разчитаме на добрата страна на Върколаците, ако имат такава, и на надеждата, че ще ни върнат. Не съм толкова убеден, колкото, изглежда, си ти.

— Друг избор да виждаш?

Стендивън го погледна в очите. В погледа му имаше мраз.

— А може би съществуват чудеса.