Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (21)

20.

Отмъщението на окупаторите беше бързо и брутално.

Нахлуваха в домове. Извличаха за разпит набедени симпатизанти. Някои пивници из града, набедени за сборни места на противници на режима, бяха затворени или опожарени, имаше произволни арести и улични екзекуции. Военното присъствие по улиците се усили многократно.

Всичко това правеше вървенето през града трудно и опасно. Но след повече от час промъкване покрай патрулите и заобикаляния малката група, водена от Брелан и Чилдер, стигна до целта си.

— Прилича на нужник — отсъди Хаскеер.

— Знаех си, че не трябва да го взимаме — въздъхна Койла.

— Престанете — скастри ги Страк, обърна се към Чилдер и заговори тихо: — Наистина изглежда мизерно за толкова важна особа, каквато каза, че е.

— Никога не съди за една книга по подвързията. Хайде.

Малката къща бе разположена на тясна, затрупана със смет уличка. Всички постройки наоколо изглеждаха занемарени и порутени, но никоя — чак толкова отблъскваща. Прозорците бяха заковани, дъските гниеха. Трудно беше да се повярва, че в този коптор изобщо живее някой.

Брелан почука на вратата уговорения сигнал. Открехна се хитро прикрита шпионка, след секунди изщракаха резета и вратата се отвори.

— Влизайте — подкани ги Чилдер. — Не се бавете.

Двама пазачи с безизразни лица ги изгледаха отвисоко, щом влязоха. Неосветената вътрешност тънеше в сумрак, във въздуха се носеше остра миризма на гнило.

Къщата се оказа тясна, но дълбока и по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Пред тях се изпъна дълъг коридор, който чезнеше в сенките. Вляво имаше стълбище. Близнаците ги подканиха към него и се заизкачваха по скърцащите дървени стъпала. На първата площадка спряха пред една врата. Брелан почука и без да дочака отговор, я отвори.

Лъхна ги гъста сладникава миризма на тамян, която отчасти прогонваше дъха на плесен.

Стаята бе осветена от свещи и първото впечатление беше за безпорядък. При по-внимателен поглед повечето от него се дължеше на книгите, подредени покрай стените и струпани на купчини по пода. Книги с всякаква големина, подвързани с кожа, велен и просто дърво. Повечето томове изглеждаха стари и немалко бяха много похабени и очевидно се ронеха при докосване. Някои лежаха разтворени. Нямаше почти никакви мебели освен една груба маса, също затрупана с книги, и два стола, които явно помнеха по-добри времена.

На единия от тях седеше женски орк. Беше в зряла възраст, вече прескочила детеродната, но все още не стара. Облеклото й беше просто, сив халат и чехли, и не носеше никакви накити. При все това в осанката й имаше нещо, заради което разнебитеният стол по-скоро напомняше за трон.

— Това е Водителката Силандия, истинският владетел на Акуриал — обяви Чилдер. След което се обърна към седналата. — Това са воините, за които става дума. Страк, Хаскеер и Койла. Оказаха голяма помощ на съпротивата.

Жената кимна сдържано на тримата.

— Не зная как е прието да те поздравим — каза й Страк. — Не си падаме много по владетели. Повечето от тия, дето сме ги срещали, не заслужават поклони и реверанси.

— Така си е — потвърди Хаскеер. — Не целуваме задници.

Тя се усмихна.

— Орки, които говорят каквото им е на сърцето. Ободряващо.

— С цялото ни уважение. Не че искаме да те оскърбим — увери я Страк.

— И не сте. Ценя честността. Толкова е рядка в политиката.

— Проблемите, които си имате, няма да ги оправите с приказки — отсъди Койла.

— Силандия е наясно с това — каза Брелан. — Нали ръководи нашата съпротива.

— И е наша майка, между другото — добави Чилдер.

— Трябваше да се сетя — каза Страк.

— По семейната прилика ли? — попита Брелан.

— По еднаквата самоувереност.

— Ще го приема като похвала.

— И защо си се свряла в този нужник? — попита Хаскеер.

— Знаех си, че не трябваше да го взимаме — изсумтя Койла.

Силандия вдигна умиротворително ръка.

— Казах, че ценя откровеното говорене. Да, аз съм унизена. Като всички орки под игото на нашествениците. Най-малкото, което мога да направя, е да понасям всичко заедно с тях.

— Понасянето не стига — каза Страк. — Надделяване трябва.

— Мислите, че не се опитваме ли?

— Твърде малко сте. Щом обичаш откровеното говорене, ще го кажа грубо. Не знам как, но орките са станали кротки. Покорни.

— Бъзльовци по-скоро — подхвърли Хаскеер.

— Бъзльовци друг път — изръмжа Брелан и пристъпи към Хаскеер.

Силандия го спря с махване на ръката.

— Не можем да го отречем, синко. Може да не сме страхливци, но бойният ни дух е изгубен. — Погледна Страк. — Макар че това не е станало с всички орки, изглежда.

— Собствените ти деца го доказват — отвърна Страк. — И влезлите доброволно в съпротивата.

— Жалко малцинство. Преди време народът ни изобщо нямаше да позволи да бъде покорен. Бяхме страховита воинска раса, никой не господстваше над нас. Така, както сте все още вие, орките от Севера. Или откъдето идвате — добави тя многозначително.

— Може би отдалечеността ни е опазила от промените, настъпили в районите, където животът е по-мек — предложи Страк с надеждата, че ще отклони подозренията.

— Вероятно. Макар да изглежда странно, че воинската твърдост е трябвало да закърнее почти навсякъде освен в отечеството ви.

— Можем да си говорим цяла вечност как и защо — намеси се Койла. — Важното сега е как да накараме тези орки да се бият.

— Мисля, че човеците биха могли да помогнат с това.

— В смисъл?

— Те излъгаха за нас и започнаха срещу нас война с думи. Гражданите на Акуриал не направиха нищо. Човеците си измислиха оправдания и ни завзеха. Ние не направихме нищо. Отнеха ни земята и богатствата. Пак не направихме нищо. Отнасяха се с нас като с добитък, унижаваха ни и ни избиваха когато и както им хрумне. А ние, освен малцина, страдахме и не правехме нищо. Налагат ни все по-жестоко управление, а повечето от нас не правят нищо повече, освен да превият още повече гръб под бремето. Но ще дойде моментът, когато клонът се счупва под тежестта на гнета. Тогава духът ще се пробуди отново.

— Голямо чакане ще падне — изсумтя Хаскеер.

— Вярвам, че дълбоко в себе си расата ни все още таи своята жар. С малко разравяне огънят може да се разпали отново.

— Какво ще е нужно за това? — попита Страк.

— Две неща — отвърна Силандия. — Първо, трябва да дразним хората, да ги уязвяваме колкото може по-често и по-силно. Вашата чета може страшно много да ни помогне с това.

— Няма да го търпят излегнати на дивана. Ще има репресии.

— На това разчитаме. — Тя издържа погледа му. — Зная, че изглежда жестоко. Но не е повече от това, което човеците бездруго ще направят след време. Ако разпали огъня на бунта, си заслужава.

— Каза „две неща“.

— В критичния момент ще призова гражданството да се вдигне и ще направя всичко по силите си да ги поведа.

— А те ще те послушат ли?

— Надявам се да послушат Грилан-Зеат.

— Кой?

— Не „кой“, а „какво“ — каза Чилдер.

— Огледайте се. — Силандия посочи с широк жест безбройните книги, запълнили стаята.

— Книги — измърмори презрително Хаскеер. — Никога не съм чел книга. — Заяви го с гордост.

— Запълнила съм многото часове на вътрешното си изгнание с тези томове — продължи Силандия — в търсене на някои податки от миналото ни, които може да съдържат ключа към настоящето ни. Мисля, че го намерих в Грилан-Зеат.

— Ще трябва да ни обясниш — каза Страк.

— Имаме си история, въпреки всичко, което направиха нашествениците, за да я заличат. Ако не бяха спасени от патриоти, тези книги щяха да са изгорени. Ровихме из страниците за всичко, което би могло да ни помогне в нашата участ. Иронията бе, че трябваше да го намерим в нещо толкова прочуто като историята на Грилан и Зеат. — Погледна го проницателно. — История, която би трябвало да знаете.

— На север сме доста откъснати от света. Не я знаем.

— Преди едно столетие или повече Акуриал бил изправен пред криза. В онези дни владетелите ни все още били избирани от клановите вождове. Властта била наследствена и две родословни линии претендирали за нея. Грилан бил единият претендент, а Зеат — другият. Страната била разделена. Застрашена от гражданска война.

— Между орки, които не се бият?

— Но за малко са щели да се сбият. Страстите се разпалили. Тогава за последен път сме били близо до война.

— Какво я е спряло?

— Една поличба. В небето се появила светлина, разраснала се и го изпълнила. Жреците се молели на боговете да решат безизходицата и мнозина от тях видели в това знак. В не малка степен и Грилан и Зеат, които сключили мир и се споразумели да впрегнат усилията си в общо управление. И така поставили основата на съвременната ни държава. Преди да угасне, кометата била наречена на тяхно име.

— Какво общо има това със сега? — поинтересува се Койла.

— Когато се разровихме по-надълбоко в хрониките, изкопахме един любопитен факт. Кометата е идвала и преди. Появила се повече от столетие преди времето на Грилан и Зеат. И пак, повече от столетие преди това. Като цяло, намерихме записи за четири такива посещения и упоменаване за още по-ранни. Не знаем дали предишните са били съпроводени от големи събития като това с Грилан и Зеат. Но едно знаем със сигурност — времето между всяко нейно идване е абсолютно едно и също. Кометата се връща на точни интервали и ако се придържа към този шаблон, ще се появи отново. Скоро.

— Да го кажем направо — намеси се Страк. — Комета е спряла вашите прадеди да вдигнат оръжие. Сега се надявате, че ще дойде отново и ще направи обратното.

— И че ще видят в нея предзнаменование — добави Койла.

— Съществува пророчество, свързано с кометата — каза Брелан. — Казано е, че тя идва във времена на най-голяма нужда, за да освети пътя ни към спасението.

— О, стига! Пророчествата са толкова обичайни, колкото и конските фъшкии, и по-безполезни и от тях.

— Може би. Но важното е какво вярва гражданството.

— Пророчеството казва още нещо — обясни Чилдер. — Че кометата се придружава от отряд воини. Отряд герои освободители.

Страк я зяпна.

— Нали не искаш да кажеш, че…

— Ами… нещата съвпадат.

— Глупости! Това вече е прекалено!

— Мамка му, значи сме герои! — възкликна Хаскеер.

— Не трябваше да го взимаме — повтори Койла.

— Старите пророчества са едно — заяви Страк, — но не ни забърквайте в измислиците си. Ние сме бойци, да, но съвсем обикновени.

— Едва ли — отвърна Силандия. — Дойдохте тук в нашето време на криза, нали? Помагате на каузата ни, нали? И имате вкус към боя, какъвто нашият народ отдавна е изгубил. Все едно дали го вярвате, или не, това ни окуражава. Боговете са ми свидетели, нямаме почти нищо друго, което да ни крепи.

Страк се канеше да я отреже, но погледна лицата им и се овладя. Вместо това попита:

— Кога трябва да се появи тази комета?

— Не знаем точно. Не и часа. Но ако остане вярна на шаблона, би трябвало да започне да се вижда някъде преди новолуние.

— Тоест… кога?

— След тринайсет дни — каза Брелан.

— И искате дотогава да предизвикате въстание.

— Длъжни сме — заяви Силандия. — Освен ако нямате някакви скрупули против въставането ни срещу човеците.

— Защо да имаме? — озадачи се Страк.

— Чух, че общувате с тях.

— Имаш предвид Пепърдайн и Стендивън. За тях гарантирам.

— Готов си да защитиш хора?

— Тези… да.

— Чудя се дали те биха ви защитили?

— Вече го направиха. Единият поне.

— Тръгнеш ли с човеците, докарваш си беля.

— Тези са различни — намеси се Койла. — Не са като тукашните. Изпитват състрадание към участта на орките.

— Състрадателни човеци? Виждала съм много странни неща в живота си, но изобщо не бях помисляла, че дори ще чуя това.

— Трябва да приемеш думите ни на вяра — отвърна Страк; молеше се Хаскеер да си държи устата затворена.

— Отчасти бих искала да се срещна с тези изключителни хора. Но засега не изпитвам охота за това. Твърде много ще се чувствам като агне, търсещо компанията на вълк. Би ми било приятно обаче да се запозная с другите ви спътници, как…

— Джуджетата, майко — подсказа Брелан.

— Но не би било разумно да ги водим тук. Някой друг път може би. — Острият й поглед не се откъсваше от Страк. — Състрадателни човеци и непозната раса от малки същества. Толкова много загадки ви обкръжават. — Отпусна се и се усмихна. — Но нямам нищо против, стига да ни помагате.

— Двамата човеци може да са полезни за нас — каза Брелан. — А боговете знаят, имаме нужда от всички съюзници, които можем да намерим. Особено след пристигането на това ново пратеничество.

— Научихте ли нещо повече за тях? — попита Страк.

— Това, което чухме, не вещае нищо добро. Изглежда, сме изправени срещу безскрупулност, спрямо която дори управлението на Хачър изглежда меко.

— Вече можете да го оцените? Пратеничеството е тук едва от два дни.

— Но достатъчно дълго за актове на насилие и за жестока чистка в щаба на човеците. Така поне съобщават шпионите ни. А това, което направихме вчера, не може да е свършило добре за Хачър. Тъй че едно на нула за нашата страна.

— Можем ли да се доберем до тези пратеници? — попита Койла. — Убийството им би нанесло тежък удар.

— Съмнявам се. Със сигурност ги пазят добре, а според всички сведения бихме се изправили срещу ужасен противник. Казват, че имало нещо много странно у нея.

Страк и Койла се спогледаха.

— „Нея“ ли? — възкликна Страк.

— Не го ли казах? Изпратили са магьосница.