Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (2)

1.

Пунгашите бяха вторият най-опасен вид в Кераган. Имаха остри като ножове зъби и здрава като на бик кожа. По-голяма от страховитата им сила беше само враждебността им.

Пунгашът, издебнат от двама от най-опасните обитатели на Кераган, се надигна на масивните си задни крака. Покритата му със струпеи глава отърка ствола на едно дърво; само едно перване на шипестата опашка щеше да е достатъчно мощно, за да го събори.

— Смяташ ли, че можем да го убием сами? — прошепна Хаскеер.

Страк само кимна.

— Май си е работа за цяла тълпа, както гледам.

— Не и ако сме хитри.

— И едно лайно е по-хитро от пунгаш.

— Е, значи ще се справиш.

Хаскеер го погледна накриво.

Бяха великолепни образци на зрели орки, с внушителни рамене, широки гърди и мускулести тела. Грубите им скулести лица бяха с изпъкнали челюсти, кремък святкаше в очите им. Белезите от изчистените татуировки за бойния им ранг, останали от робството, вече избледняваха.

Пунгашът стъпи на четири крака, изръмжа глухо и се затътри по дъното на долината; газеше през трънаците и жулеше кората на дърветата, в които се отъркваше.

Страк и Хаскеер крадешком го последваха. Бяха срещу вятъра и зловонната миризма на звяра ги биеше в ноздрите.

Дебненето се проточи. От време на време пунгашът спираше и извръщаше мързеливо глава, сякаш подозираше близостта им, но орките се стараеха да останат скрити от погледа му. Съществото отново се обръщаше напред, подушваше въздуха и продължаваше тромавия си ход.

Пунгашът подмина малкия гъстак и нагази в каменисто поточе. Отсреща имаше широка скалиста стръмнина, осеяна с пещери. За да продължат преследването, Страк и Хаскеер трябваше да излязат на открито. Ниско приведени, те се добраха на прибежки зад укритието на обрасъл с мъх балван. Бяха на пет крачки от пунгаша, когато той завъртя рязко глава.

Орките замръзнаха, сякаш омагьосани от безмилостните, големи колкото юмрук очи на звяра.

Ловци и плячка останаха вцепенени безкрайно дълго. А след това съществото започна да се преобразява.

— Хитрува! — ревна Хаскеер.

Цветът на звяра започна да се променя. Кожата му започна да приема пъстрите оттенъци на стената от пясъчник зад него. Всичко освен опашката му, която добиваше зелено-кафявия цвят на съседното дърво. С нарастваща бързина пунгашът започваше да се слива с околния фон.

— Бързо! — извика Страк. — Докато още го виждаме!

Затичаха напред. Страк метна копието си. Порази съществото в хълбока и раненият звяр нададе гръмовен рев.

Мимикрията беше основната защита на пунгашите, но съвсем не единствената. Бойната им мощ бе също толкова ефикасна и респектираща. Изпънал напред глава, звярът атакува. Късото копие стърчеше от окървавения му хълбок. Докато цапаше през потока, способността да се прикрива, задействана от инстинкта за самосъхранение, продължи да уподобява терена.

Но мимикрията действаше хаотично. Горната част на тялото на пунгаша все още наподобяваше скалната повърхност, докато долната почти се сливаше с водата. Когато атаката набра скорост, козината на съществото заблещука странно и долната част на краката му стана почти прозрачна.

Страк и Хаскеер не мръднаха от местата си. Хаскеер продължаваше да стиска ловното копие, разчиташе на него за близък бой. Страк извади меча си.

Останаха на място до последната възможна секунда. Когато пунгашът се приближи толкова, че вече можеха да надушат зловонния му дъх, двамата отскочиха встрани: Хаскеер наляво, Страк — вдясно. Хаскеер мушкаше и бодеше с копието, Страк въртеше меча на широки махове и сечеше дълбоко.

Пунгашът зарева и се замята ту към единия, ту към другия, челюстите му затрещяха. Задращи свирепо във въздуха опасно близо до главите на орките, включи в боя и бодливата си опашка.

И улучи Хаскеер. Опашката се люшна, шибна изумително бързо и го перна отстрани толкова силно, че го събори по гръб. Той изтърва копието, а пунгашът налетя да го довърши.

Страк скочи, грабна копието от земята и със замах го заби в единия бут на животното. Оказа се достатъчно, за да го отвлече за миг от Хаскеер. Пунгашът се завъртя с широко отворени олигавени челюсти, готов да разкъса нахалния си противник. Страк припряно беше напъхал меча в ножницата, преди да клекне за копието, и сега го задърпа в паника.

Метателният нож на Хаскеер изсвистя във въздуха, удари пунгаша отстрани в муцуната и звярът се стресна. Макар и късо, острието се оказа достатъчно, за да спре нападението му. Хаскеер вече се беше вдигнал на колене, а Страк най-после издърпа меча. Пунгашът връхлетя отново към него, облещените му черни очни ябълки бяха плувнали в болнаво жълто.

Страк заби острието в окото му. Изригна гъста течност, последвана от безобразна воня. Пунгашът нададе пронизителен вой, дръпна се, падна и се загърчи в агония.

Хаскеер и Страк засякоха врата му с мечовете си. Удряха един след друг, все едно сечаха коравия дънер на паднал дъб. Пунгашът се мяташе и виеше, кожата му преливаше в низ от цветове и шарки. В един момент уподоби синевата на лятното небе, в следващия звярът се сля с тревата и пръстта на смъртното си ложе. За кратък миг отрази като в огледало Страк и Хаскеер, докато двамата пъхтяха да изтръгнат живота му с оръжията си.

Малко преди да отсекат главата, звярът затихна, обгърнат в пурпур.

Страк и Хаскеер се отдръпнаха. Бяха се задъхали. Пунгашът потрепери. Кръвта му бликаше от посечения врат.

Орките се смъкнаха на един паднал дънер и мълчаливо загледаха жертвата си. Вдишваха чистия въздух на победата и вкусваха с наслада глътките живот, по-наситен и ярък след успешния лов.

Дълго седяха в пълно мълчание, докато Страк не осъзна напълно къде са се озовали. На хвърлей камък от тях бе зейнал отворът на най-голямата пещера. Страк не за първи път си помисли колко често го бе привличала.

— Тръпки ме полазват от това място — призна притеснено Хаскеер.

— Мислех, че нищо не те плаши.

— Само го кажи на някого, дробовете ще ти извадя. Но не го ли усещаш? Като гаден вкус. Или миризма на леш. И не говоря за пунгаша.

— И все пак се връщаме тук.

— Ти се връщаш.

— Напомня ми за последната мисия на Върколаците.

— На мен ми напомня само как пристигнахме тук. Ще ми се да го забравя.

— Вярно, че беше… притеснително. — Споменът за прехвърлянето им пробяга в ума на Страк и той едва се овладя да не потрепери.

Хаскеер беше впил поглед в черната паст на пещерата.

— Знам, че дойдохме на тази земя през онова там. Само че не разбирам как.

— И аз. Според Серафейм било нещо като врата. Не към стаи, а към светове.

— Как е възможно?

— Въпросът е за такива като него, за магьосници.

— Магия! — Гласът на Хаскеер бе презрителен и дори изпълнен с отвращение.

— Доведе ни тук. Повече доказателства не ни трябват. — Страк махна с ръка към гората наоколо. — Освен ако всичко това не е сън. Или царството на мъртвите.

— Нали не мислиш, че…?

— Не. — Той отскубна шепа трева, смачка я в шепа и я духна. — Това е съвсем истинско, нали?

— Просто не обичам да не знам. Някак си… изнервя ме.

— Как се озовахме тук е загадка, непостижима за орк. Приеми го.

Хаскеер май изобщо не остана доволен от този отговор.

— Откъде сме сигурни, че това нещо е безопасно? Какво ще го спре да се задейства пак?

— Звездите трябват, за да се задейства. Като ключ. Направиха го звездите, не самото място.

— Трябваше да ги унищожиш.

— Не съм сигурен, че е възможно. Но се пазят добре, знаеш го.

Хаскеер изсумтя скептично, без да откъсва поглед от устието на пещерата.

Пак замълчаха.

Беше тихо, чуваше се само шумоленето на животинки и тихото цвърчене на насекоми. Птичи ята лениво размахваха криле високо в небето, понесли се към местата си за гнездене. Със залеза захладняваше, макар вечерният хлад да не спря облака мухи, забръмчал над пунгаша.

Хаскеер изведнъж се сепна.

— Страк.

— Какво?

— Там! — Той посочи пещерата.

— Нищо не виждам.

— Не, има нещо!

— Въобразяваш си. Няма ни… — Наистина имаше някакво движение обаче и Страк се взря в пещерата.

Вътре заблещукаха искри. Кръжаха и потръпваха, и като че ли ставаха все по-ярки и все повече.

Орките скочиха.

— Усети ли го? — каза Страк.

— Земетресение? — учуди се Хаскеер.

Чу се бучене и земята се разлюля от поредица трусове — източникът им беше пещерата. Ярките искри във вътрешността й се сляха в мъгливо многоцветно сияние, което запулсира в унисон с трусовете.

А след това изригна ослепителна като мълния светлина. Вятър блъвна като гигантска въздишка от устието на пещерата. Страк и Хаскеер извърнаха лица.

Светлината угасна. Трусовете спряха.

Тишината ги загърна като саван. Не пееха птици. Насекомите се смълчаха.

Нещо в пещерата се размърда.

Появи се фигура. Закрачи сковано към тях.

— Казах ти, Страк! — изрева Хаскеер.

Двамата извадиха мечовете.

Фигурата се приближи и се очерта ясно. Разпознаването ги порази като ритник в зъбите.

Съществото беше съвсем младо, доколкото бе възможно да се прецени точно при тази раса. Косата му беше яркочервена, а лицето — опръскано с грозни кафяви петънца. Беше облечено изискано, определено не като за бой. А и по него не се виждаха никакви оръжия.

Двамата запристъпваха предпазливо напред.

— Внимавай — предупреди Хаскеер. — Може да има още.

Съществото продължи напред. По-скоро залиташе, отколкото вървеше. Зяпна ги и понечи да вдигне ръка, но изведнъж се олюля, краката му се огънаха и то падна, търколи се надолу и спря.

Хаскеер и Страк предпазливо се доближиха.

Страк подбутна съществото с ботуш. То не реагира и той го подритна още два пъти, по-силно. Съществото лежеше неподвижно. Той се наведе и опипа шията му за пулс. Нямаше.

Хаскеер пак погледна към пещерата и попита озадачено и възбудено:

— Какво търси това тук? И какво го е убило?

— Не знам — и на двата ти въпроса — отвърна Страк, докато оглеждаше трупа. — Я ми помогни.

Хаскеер коленичи до него и обърнаха тялото.

— Ето ти го и отговора — каза Страк.

От гърба на човека стърчеше нож.