Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (17)

16.

Още не се беше съмнало и въздухът бе мразовит.

Лагерът представляваше мрачна грамада от дървени постройки в покрайнините на Тарес. Беше заграден с висока дървена стена и имаше няколко стражеви кули. Малък отряд пазеше единствената двукрила порта.

Страк, Койла, Хаскеер, Даллог, Пепърдайн, десетима оръженосци от Върколаците и двама членове на съпротивата бяха залегнали в една горичка на склона на близкия хълм. Пепърдайн беше с тъмносиня военна униформа.

— Използват лагера за разпити и екзекуции — обясни единият орк от съпротивата. — Пленниците ги държат в най-голямата сграда, ей там. — Посочи. — В по-малките са килиите за мъчения и смърт.

— Къде са приятелите ви? — попита Страк.

— Може да са навсякъде.

— Страхотно — измърмори Койла.

Оркът посочи отново.

— Виждате ли онези постройки? Със сламените покриви? Това е офицерската столова и спалните помещения.

— Те са вашият обект, Даллог — каза Страк.

Десетникът кимна и на свой ред се обърна към Неп, Зода, Гант и Рефдоу, които носеха лъкове.

— Смятате ли, че можете да се справите с тях? — Четиримата вдигнаха палци. — Тях и кулите е почти невъзможно, Страк — добави Даллог.

— Цялата тази задача е почти невъзможна. — Подхвърли го на членовете на съпротивата.

— Комендантският час ще свърши скоро — каза единият от тях. — Тъй че разчетът ви на времето трябва да е точен.

— Знаем го, представи си — сухо отвърна Койла.

— Поне ще разполагате с елемента на изненада. Няма да очакват нещо толкова дръзко.

— Искаш да кажеш, че никога не сте опитвали нещо такова?

Той поклати глава.

— Никога.

— Защо ли питам и аз?

— Можем ли да разчитаме на вас за помощ? — поинтересува се Страк.

— Тук сме само за да наблюдаваме и да докладваме. Но ще чакаме с превоз, ако излезете.

Страк премълча отговора си и се обърна към Пепърдайн.

— Ще се справиш ли?

— Имам ли избор? — Напъха два пръста в закопчаната високо яка на униформата си и се опита да я разхлаби. — Уф, ще се удуша.

— Нищо ти няма — каза Койла.

— Това обаче ме притеснява повече. — Пепърдайн посочи малкото тъмночервено петно на гърдите си.

— То е от предишния собственик. Просто се надявай, че никой няма да го забележи.

Пепърдайн се загледа към лагера.

— Ами ако попитат за парола или нещо такова?

— Трябва да поемем риска — отвърна му Страк.

— Това е униформа на офицер — обясни един от членовете на съпротивата. — С висок ранг. Би трябвало да е достатъчно, за да ви пуснат.

— Мен ме притеснява, че сме само трима — каза Хаскеер и изгледа Пепърдайн накриво. — И единият е човек на всичко отгоре.

— Повече щеше да е прекалено подозрително — изтъкна членът на съпротивата.

Страк въздъхна.

— Добре. Давайте да почваме. — Обърна се към Койла. — Бъди готова за отвличането. И бързо.

И тръгна надолу по склона към каруцата, която бе спряна така, че да не се вижда от лагера. Хаскеер и Пепърдайн го последваха.

— Време е да ви вържа — каза Пепърдайн, щом се качиха, и извади въже.

— Хич не ме радва това — изръмжа злобно Хаскеер.

— Малко си закъснял — подхвърли Страк. — Ето, първо мен. — И обърна гръб на Пепърдайн.

Човекът завърза китките му. Хаскеер с неохота се остави да вържат и него.

— Оставям възлите хлабави — увери ги Пепърдайн. — Едно хубаво дръпване и ще се освободите. Сега седнете.

После се качи на капрата и шибна двата коня.

Каруцата заподскача около хълма и след малко лагерът се появи пред очите им.

Щом Пепърдайн зави към него, тримата стражи, подпрели се мързеливо край портата, се изправиха. Видяха, че е офицер, но не го познаваха, затова се поколебаха за миг, преди да отдадат чест. Старшият им пристъпи напред.

— Какво има, сър?

— Карам пленници — отвърна Пепърдайн отривисто.

Стражът погледна Страк и Хаскеер.

— Нямаме заповед да очакваме пленници.

— Какво каза?

— Казах, че нямаме…

— Говоря за начина, по който се обърна към мен, стотник! Така ли говориш с всички по-старши?

— Не, аз… Не, сър!

— Така е по-добре. Много сте се разхайтили. Някои може и да го приемат, но аз — не. Та какво казваше?

— Моля за извинение, сър. Но не сме уведомени, че се очакват пленници, сър.

— Е, аз пък имам заповеди да ги докарам тук.

Стотникът се притесни.

— Сър, указанията ни са ясни. Трябва да проверя това с лагерния командир, сър.

— Значи оспорваш властта ми?

— Не, сър. Аз само…

— Казваш, че не вярваш на думата на по-старши? Проявяваш не само неподчинение, но и нахалство! Може би искаш да видиш заповедите ми, така ли? Така ли?! Ето. — Пепърдайн бръкна в джоба на куртката си. — Сигурен съм, че генерал Хачър ще остане много доволен, като разбере, че един стотник е проверявал нареждането, което ми връчи лично.

Стотникът пребледня.

— Генерал… Хачър ли, сър?

— Защо, какво те притеснява? Сигурен съм, че ще можеш да обясниш действията си, когато заповяда да те набият с камшици, редник.

— Не исках да… в смисъл, аз… влизайте направо, сър! — Обърна се към двамата си подчинени. — Отворете портата и пуснете офицера! Действай!

Те припряно отвориха и каруцата изтрополи в лагера.

Вътре имаше още двама пазачи. По-натам в същинския двор се виждаха други войници, всички забързани по задачите си.

Пепърдайн прошепна на Страк и Хаскеер:

— Пригответе се.

Спря и хвърли поглед към най-близкия пост горе. Стражът не им обръщаше внимание. Единият пазач се приближи и Пепърдайн скочи на земята.

— Какво ще заповядате, сър? — попита войникът.

— Заспи.

— А?

Пепърдайн го халоса под брадичката и войникът се срути като отсечено дърво.

Страк и Хаскеер изхлузиха ръцете си от хлабавите въжета и скочиха от каруцата. Измъкнаха скритите оръжия, а Хаскеер награби и меча на изпадналия в несвяст пазач.

Другият престана да зяпа и хукна към окачената на стената алармена камбана. Страк метна ножа си и го заби точно между плешките му. Войникът падна по очи.

Надигнаха първия пазач и го свестиха с два шамара. Опряха нож в гърлото му.

— Онези отвън — изсъска му Страк. — Иди ги доведи.

— Върви по дяволите!

— Първо ти ще идеш. Действай!

Пепърдайн отново погледна към стражевата кула. Наблюдателят все още не беше забелязал какво става. Сигурен беше, че късметът им няма да се задържи дълго.

— Страк, по-бързо!

Страк вдигна ножа на косъм от окото на пазача.

— Я да опитаме другояче.

— Добре, добре! Ще го направя!

Забутаха го към портите.

— Най-малката хитрина и си мъртъв — закани се Страк.

Двамата с Хаскеер се дръпнаха встрани и зад пазача остана само Пепърдайн. Беше опрял кама в гърба му.

— Какво да кажа? — попита той.

— Само им привлечи вниманието. Аз ще говоря.

Разтрепераният пазач почука два пъти на вратата. След няколко секунди тя се открехна.

— Какво има? — Познаха гласа на стотника.

— Ами…

Пепърдайн натисна камата още малко и погледна над рамото на пазача.

— Стотник, оста на колата се счупи. Трябва ни помощ да я наместим.

— Веднага, сър!

Стотникът и един от пазачите се шмугнаха вътре.

Страк и Хаскеер им скочиха от двете страни и с няколко бързи удара и ритника ги повалиха. Овързаха здраво и тримата и ги натикаха в малката караулка до портата. Докато мъкнеха при тях и мъртвия войник, Хаскеер измърмори недоволно:

— Много дълго продължи това.

Сякаш в отговор на думите му една стрела звънна към стражевата кула, порази часовоя и той падна на площадката и се скри от погледите им.

— Почна се — каза Страк.

Хаскеер се намръщи.

— Не сме готови. Един от тях още е отвън.

— Аз ще се оправя с него — каза Пепърдайн. Промъкна се навън през открехнатата порта. Щом го видя, последният пазач се стегна и застана мирно.

— И ти ни трябваш — каза му Пепърдайн.

Стражът се поколеба.

— Сър, но аз…

— Какво?

— Заповедта е изрична, сър. Този пост не трябва никога да остава без часови.

— Но… О, по дяволите! — И светкавично изрита пазача в слънчевия сплит. Той се преви на две и Пепърдайн го издърпа през портата.

Запалени стрели профучаха в дъга към постройките със сламените покриви.

— Отворете портите широко! — нареди Страк.

Щом го направиха, видяха Койла и другите Върколаци да тичат надолу по хълма.

— Ето, че идват — рече Хаскеер.

— Ето, че и още някой идва — добави Страк.

Десетина войници тичаха право към тях през казармения двор. Други тичаха в друга посока, към издигащия се черен пушек.

— На каруцата! — изрева Страк.

Скочиха в каруцата и този път Страк хвана юздите. Шибна конете с поводите и подкара право срещу приближаващите се войници. Пепърдайн и Хаскеер стояха отзад, хванали се с една ръка за канатите и с изпънати мечове в другата.

Каруцата набра скорост. Страк подкарваше конете право към тичащите срещу тях войници. Те викаха нещо, но от трополенето бе невъзможно да се чуе.

Каруцата връхлетя върху войниците и те се пръснаха с ревове и ругатни. Успяха да избегнат препускащите коне, но трима станаха жертва на мечовете на Хаскеер и Пепърдайн. Един успя да стреля, но стрелата отлетя безнадеждно встрани.

Сламените покриви бяха обгърнати в пламъци. Хора тичаха насам-натам, подаваха си ведра от ръка на ръка. Каруцата зави към сградата с пленниците.

 

 

Отрядът на Койла — тя и шестима Върколаци — стигна до главната порта. Даллог и стрелците му държаха ариергарда и още не бяха дошли.

Войниците, които Страк бе разпръснал с каруцата, бяха продължили към портата. Стигнаха до нея почти едновременно с Върколаците.

Койла пое първия. Беше офицер, побеснял от гняв. Койла обичаше гневни противници — гневът замъгляваше разума им.

Атакува я яростно, сечеше дивашки с меча си и ревеше нещо. Не беше нужно голямо умение от нейна страна, за да избегне ударите му. Да пробие защитата му се оказа малко по-трудно. А тя си даваше ясна сметка, че няма време за губене.

Накрая също се ядоса, проби гарда му с груба сила и заби стоманата в гърдите му.

Бързо се огледа, готова да се захване с нов противник. Не се оказа необходимо — групата довършваше последния войник без нейна помощ.

— Не беше кой знае какво, а? — каза Сифи.

Изглеждаше разочарован.

— Мисля, че не са свикнали да им скачат орки. Но няма да е задълго.

— Десетник! — извика един от бойците. — Ето ги нашите.

Викът му възвести идването на Даллог и четиримата му стрелци.

— Добре сте започнали — каза лечителят и кимна към труповете.

— Ще има още. Да се организираме. Ти и ти. — Койла кимна на двама от бойците. — Оставате да пазите портата. Останалите след мен.

Каруцата стигна до затворническото каре. Сградата беше внушителна, висока и без прозорци, ако не се брояха няколкото тесни като амбразури процепа малко под покрива. Имаше само една врата — двукрила, тежка, по средата на фасадата.

Щом Страк забави, едното крило леко се открехна и от полумрака ги зяпна пребледняло човешко лице. Вратата бавно започна да се затваря.

Пепърдайн скочи от колата в движение и затича към вратата.

— Стой!

Мускулестият пазач замръзна. Пепърдайн видя, че държи края на дебела верига, увиснала някъде от тавана. Явно управляваше механизъм от скрипци и тежести, които привеждаха тежката врата в движение.

— Пусни ме! — настоя Пепърдайн.

Вратарят го зяпна. След това погледът му се измести над рамото му към слизащите от каруцата Страк и Хаскеер.

— Не мога, сър.

— Това е заповед! — изрева Пепърдайн.

Мъжът се направи, че не го е чул, и продължи да дърпа веригата. Вратата се задвижи отново.

Пепърдайн се опита да го спре — опря рамо и натисна с всичка сила. Вратата продължи бавно да се затваря.

Хаскеер притича да помогне. Напрегнаха се и успяха да спрат затварящото се крило, но не можеха да го върнат назад. Вратарят продължаваше да дърпа с все сила желязната верига, разкривил лице от усилие. За няколко секунди положението се задържа в пат.

После към тях се присъедини и Страк и замушка през процепа на вратата. Върхът прониза пазача в бедрото. Той изрева, но не пусна веригата. Страк мушна още няколко пъти и бричът на войника плувна в кръв. Опитите му и да избегне острието, и да удържи веригата се оказаха неуспешни, той я пусна и падна настрани. Веригата с дрънчене изчезна някъде нагоре, крилото поддаде под натиска, вратата зейна и тримата залитнаха през прага и изпопадаха.

Вратарят вадеше меча си. Страк го посече на място.

Прекрачиха трупа и се огледаха.

Намираха се в тясно полутъмно помещение. Таванът беше висок колкото самата сграда, малко под него имаше тесен прозорец, явно за проветряване. Две горящи факли в скоби на стените осигуряваха смътната светлина. Самите стени бяха груби и без никаква украса.

В другия край имаше друга, много по-малка врата. До нея висеше връзка ключове на метална халка, голяма колкото гривна за глезена на роб. Вратата — както можеше да се очаква — се оказа заключена, но след няколко опита намериха подходящия ключ.

Промъкнаха се предпазливо във вътрешността на сградата. Беше дълга, много тясна и с много проста планировка — централен коридор с клетки от двете страни. Не килии, както можеше да се очаква, а по-скоро кошари като за добитък, с метални решетки. Бяха прекалено ниски, за да могат обитателите им да се изправят, и постлани с мръсна слама. Във всяка клетка седеше по един отпаднал духом орк. Вонята беше непоносима.

— Държат ги като животни — изръмжа Хаскеер.

— Защо ме гледаш така? — попита Пепърдайн.

— Защо мислиш?

— Не съм го направил аз.

— Твоята раса го е направила.

— Млъкнете — изсъска Страк. — И двамата. Още не сме свършили.

Затворниците се разшумяха. В другия край на коридора се отвори врата и влезе човек с униформа. Не забеляза нахлулите — беше влязъл да усмири пленниците и тръгна да обикаля клетките с нещо, което приличаше на дълга пика. Тикаше я между решетките и ги мушкаше с острия връх.

— Писна ми от този боклук — заяви Хаскеер и затича по коридора.

— Остави го на него — каза Страк и дръпна Пепърдайн за ръкава.

Хаскеер беше стигнал до средата на коридора и набираше скорост, когато човекът най-после го забеляза. За миг просто го зяпна втрещен. После започна да издърпва припряно пиката от клетката. Почти я беше измъкнал, когато Хаскеер скочи върху него.

Човекът изпусна пиката и отхвърча назад. Щеше да падне, но Хаскеер го сграбчи за раменете със стоманена хватка. Мъжът изрева. Хаскеер го избута на една страна, блъсна дивашки главата му в решетките и ударът изкънтя с почти мелодичен звън. Продължи да го блъска в клетката, докато черепът му не стана на кървава каша. Най-сетне го пусна и човекът се смъкна безжизнен на пода.

Затворените в клетките орки, които вдигаха оглушителна врява, докато траеше всичко това, изведнъж се смълчаха.

Страк избута Хаскеер настрани и се запъти към вратата, през която беше влязъл убитият. Изрита я. Оказа се стаята на пазачите, празна.

Връзката ключове беше в ръката му. Върна се в средата на коридора и я разлюля, за да я видят пленниците.

— Тук сме за пленените снощи членове на съпротивата! — заговори високо. — По-късно ще разберем кой кой е. Но запомнете: не е свършило, когато отключим тези клетки! Ако искате да излезете живи от този лагер, бъдете готови да се биете! Ще трябва да съберете оръжия, кой каквото намери! — Посочи Пепърдайн и добави: — Този човек е с нас! — Хвърли ключовете на Хаскеер. — Хайде да ги измъкваме.

 

 

Отвън цареше хаос. Войнишките спални и офицерските квартири горяха. Мазен черен дим почти скриваше издигащото се слънце, миризмата на изгоряло дърво изпълваше въздуха. Повечето войници се бореха с пламъците; други се трупаха из двора объркани. Стрелците на Върколаците усилваха бъркотията, като избираха случайни цели. За всеки случай хвърлиха още няколко запалени стрели по всичко, което можеше да гори. Една от вишките пламна, после — й дървените основи на кръглата водна кула.

Койла и групата на Даллог наближиха двете сгради, заделени за изтезания и екзекуции. Представа нямаха коя от двете за какво е. Нападнаха заедно първата, до която стигнаха, за да не се разделят. Също като затвора, тя беше безлична, без прозорци и с един-единствен вход. Но не извадиха късмета на Страк. Вратата се оказа здраво залостена.

— Сега какво? — попита Даллог.

— Когато се съмняваш, влизаш с взлом и проверяваш — отвърна Койла.

Двама от Върколаците носеха тежки брадви. Докато блъскаха по вратата, стрелците стояха отстрани с опънати лъкове. Вратата се оказа точно толкова яка, колкото изглеждаше и трябваха няколко здрави удара, преди да започне да се цепи. Най-сетне поддаде.

Очакваха да ги посрещнат защитници. Нямаше нито един. Койла изрита остатъците от разбитата врата и поведе Върколаците в сградата.

Широко каменно стълбище водеше надолу към къс коридор с врата в другия край. Тя също се оказа заключена, но съвсем не толкова здрава като външната — предаде се само след два удара с едната брадва.

Предназначението на сградата им стана ясно веднага. От едната страна по цялата дължина на помещението се издигаше висока до гърдите дървена платформа със стъпала. Над нея имаше също толкова дълга греда, от която висяха шест въжета с клупове. Под всеки клуп имаше отвор. От другата страна се нижеха няколко тераси с пейки за зрители. Изглеждаше запуснато.

— Няма съмнение какво са правили тук — мрачно подхвърли Даллог.

Койла кимна.

— Да излизаме. Тук няма нищо…

— Десетник! — прошепна Рефдоу и кимна към един от отворите в платформата.

Всички схванаха намека му и се заслушаха. След миг отвътре се чу съвсем смътен шум. Койла даде мълчаливо знак на двама от орките.

Двамата бързо скочиха на платформата и се вмъкнаха през отвора. Последва трополене и звуци от блъскане на юмруци в месо. Орките се появиха отново, влачеха някакъв човек. Лицето му беше плувнало в кръв и разкривено от ужас.

— Сам беше — докладва единият ветеран.

— Е, какъв си ти? — попита Койла.

— Обзалагам се, че е палач — подхвърли Даллог.

Рефдоу извади камата си.

— Да го убия ли?

Мъжът пребледня като платно и започна да хленчи умолително.

— Млъкни — сряза го Койла. — Задръж малко, Рефдоу. — Наведе се към треперещия мъж. — Имаш една възможност да си спасиш врата. Можеш ли да ни заведеш в сградата за мъчения?

Погледът му зашари в паника от нея към Рефдоу и Даллог, после — отново към нея. Не можеше да проговори.

— Добре — рече Койла и му обърна гръб. — Срежи му гърлото.

— Не! — замоли се човекът. — Мога! Ще ви заведа!

— Тръгвай тогава. — Бутна го към вратата.

Мъжът се опъна.

— Не натам.

— Защо не?

— Не мога да ви вкарам през главния вход. Ще го пазят заради… каквото става навън.

— Няма смисъл да те държим жив тогава.

— Не, чакайте! Има друг път. Там отдолу. — Посочи кухото пространство под бесилките. — Точно там отивах, когато ме хванахте.

Койла го изгледа смразяващо.

— Ако това е номер…

— Не е. Честно.

Вмъкнаха се след него под платформата и след като повървяха изгърбени десетина крачки, стигнаха до място, където можеше да се изправят. Отгоре бяха капаците на бесилката.

Човекът отиде до стената.

— Ето тук.

Отначало Койла не разбра за какво говори. Пресегна се да опипа стената с пръсти и усети някакъв ръб. Осъзна, че трябва да е каса на врата, скрита в сянката. Бутна я. Появи се светлина.

Гледаха в тунел. Беше смътно осветен от дебели свещи, поставени в ниши по стените.

— Направо от изтезанията към смъртта, а? — каза Даллог.

— И да се изнасят чисто… починалите — отвърна човекът.

— Чисто? — повтори Койла със заплашителна нотка в гласа и го бутна силно напред. — Продължавай.

Тунелът свършваше с метални стъпенки, изкачващи се към отвор.

— Колко са горе? — прошепна Койла.

— Не знам — отвърна човекът. — Наистина не знам.

Койла погледна през рамо към групата си в тесния тунел. Никак не й допадаше, че могат да се качват по стъпенките само един по един. Изглеждаше идеално за засада.

— Никакво мотаене — нареди тя. — Качваме се бързо. И бъдете готови за всичко. — Обърна се към човека. — Ти си първи.

Мъжът се изкачи и отвори капака. Койла мина след него, Даллог бе точно зад нея.

Излязоха в сграда почти със същата големина като предишната. Но беше устроена по друг начин. От лявата страна имаше павирана пътека. Пространството отдясно беше разделено с тухлени стени на тесни сектори от пода до тавана. Напомниха й за ясли в конюшня.

Останалите орки започваха да се измъкват от тунела. Даллог дърпаше по-бавните за вратовете. Койла обърна глава да погледне към шахтата. Разсея се само за миг, но точно това му трябваше на пленника им.

Той драсна напред по пътеката и завика. Повечето беше неразбираемо, но виковете му явно бяха знак за тревога.

— По дяволите! — изруга тя.

Преди да е успяла да реагира, Даллог профуча покрай нея. Движеше се невероятно бързо за възрастта си, догони човека без усилие, сграбчи главата му и рязко я изви. Чу се пукот и вратът се прекърши. За едно мигване мъжът се превърна в труп и се смъкна на пода.

Но виковете му за тревога бяха дали резултат, защото трима човеци изскочиха и тръгнаха срещу орките с извадени оръжия.

— Залегни! — ревна Койла.

На Даллог му отне секунда, докато разбере, че вика на него, и се хвърли на пода. Над главата му изсвистяха стрели, улучиха първите двама човеци и ги проснаха. Третият драсна встрани да търси укритие — но беше прекалено бавен.

— Добър плонж — каза Койла на Даллог, докато той се изправяше. — Претърсете!

След няколко мига я извикаха при една от килиите.

На стената беше увиснал окован във вериги орк. Беше в несвяст и целият плувнал в кръв. До него тлееше мангал, в жаравата се нажежаваха ужасни на вид железа. По зацапаната с кръв скамейка лежаха още инструменти за изтезания.

— Няколко килии по-натам има още един — каза Рефдоу. — В същото състояние.

— Свалете ги. Даллог да прегледа раните им.

Откъм прохода се разнесе шумотевица. Тя излезе и видя, че водят пленник. Смъкнаха го на пода пред нея.

Мъжът беше едър и плещест. Беше облечен в традиционното черно кожено облекло на инквизитор, чак до малката шапка на темето и маската на очите. Гърдите му бяха голи и потни от тежкия му труд.

— Твоя работа ли е? — Койла кимна към затворника, когото сваляха.

— И се гордея с нея. — Държеше се презрително и изобщо не показа страха на предишния им пленник. — Освен това — нагло добави той — вашата раса не изпитва болка като по-висшите от вас.

— Щом казваш. — Тя бързо издърпа едно нажежените железа от жаравата и го заби в гърдите му.

Палачът зави като пребито псе. Миризмата на опърлена плът изпълни въздуха. Койла помисли дали да не повтори, овладя се и захвърли желязото. Вдигна меча си и прекъсна писъците му с рязък удар между ребрата.

— Не ни боляло, а? — изръмжа на безжизненото тяло и се обърна към останалите: — Измислете нещо за носилки. Изнасяме ги оттук.

Върколаците измъкнаха краката на две пейки и нагласиха на седалките им двамата изтерзани орки. Бързо намериха главния вход и излязоха.

Суматохата на двора продължаваше да се вихри.

Страк, Хаскеер и Пепърдайн тичаха към тях, следвани от цяла тълпа освободени затворници.

— Всичко наред ли е? — попита Страк.

Койла кимна.

— Да. Тия тук са превърнали страданието и смъртта в изящно изкуство. — Не можа да се сдържи да не погледне към Пепърдайн. Той си замълча.

— Поне ще отървем тази тайфа — отвърна Страк.

Разнесе се оглушителен трясък — горящите подпори на водната кула бяха поддали. Тя рухна на земята и огромният дървен резервоар се пръсна и избълва съдържанието си. Истински потоп заля войниците наоколо и ги събори.

— Това би трябвало да ги позадържи — изсумтя Хаскеер.

— Време е да изчезваме — заяви Страк.

Затичаха към главната порта. Миг след като излязоха на пътя, пред тях спряха два големи покрити фургона. Караха ги двамата членове на съпротивата, които ги бяха довели до лагера. Качиха ранените, а след това всички се наблъскаха при тях.

Все още беше рано и по улиците нямаше много движение. А и пътуването не трая много дълго. Вместо да подкарат през същинския град, фургоните свиха и поеха към селските окрайнини. Скоро стигнаха до нещо, което отдалече приличаше на изоставени земеделски постройки. Портата се пазеше от отряд орки, които бързо пропуснаха фургоните. Спряха насред просторен двор.

Страк скочи долу. Дворът беше пълен с бунтовници. Най-отпред стоеше Брелан, Чилдер бе на крачка зад него.

— Помолихте за седем — каза Страк и кривна палец към слизащите от фургоните освободени пленници. — Доведох ви трийсет.

— Впечатлен съм — призна Брелан.

— А ето нещо и за теб — добави Страк, сви юмрук, натресе го в брадичката на Брелан и го просна. — Това ти е за опасността, на която изложи дружината ми.

Бунтовниците около тях посегнаха за оръжията си. Мнозина тръгнаха напред.

Брелан се изправи, вдигна ръка и ги спря.

— Добре — отвърна високо и изплю кръвта от устата си. — Мисля, че ще можем да работим заедно.