Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (16)

15.

Ако сградите, обитавани от владетелите, отразяват отношението им към управляваните, то крепостта, която се издигаше в центъра на Тарес, говореше твърде красноречиво.

Входовете й бяха тежко охранявани, вратите — здраво залостени. Стрелци обикаляха по бойниците. Наблюдатели бяха поставени на кулите и цял постоянен гарнизон бе разположен между мрачните й непревземаеми стени.

Белег за реномето на замъка, или по-точно за характера на обитателите му, бе това, че малцина влизаха там доброволно.

Цял етаж на едно от най-високите му нива бе обиталище на един-единствен индивид. Предвид ранга му би било разумно да се предположи, че стаите са обзаведени добре, макар и не чак луксозно. Но те бяха почти голи. Мебелите бяха оскъдни, с малко украса и никакво удобство. В това отношение жилището отразяваше предпочитанията на човек, отдал целия си живот на военната служба.

За поданиците Капъл Хачър беше общоизвестен с прозвището Желязната ръка.

При все това външността и поведението му като че ли бяха в противоречие с прякора му. Беше в напреднала възраст — не стар все още, но в последната фаза на зрелостта. Късо подстриганата му коса беше посребряла и тези, които не го познаваха, допускаха, че това е причината да си бръсне брадата. Но не проявяваше никакви признаци на суета. Имаше физиката на много по-млад мъж, въпреки че лицето му беше набръчкано и дланите — напръскани с кафяви старчески петна. Стойката му обаче беше стегната и изпъната като копие и той носеше безукорната си униформа все едно, че се е родил в нея. Като цяло, впечатлението беше за донякъде педантичен, но добродушен чичо. Поне такова впечатление внушаваше у човешките същества.

За личност с власт като неговата той като че ли понасяше отговорностите си с лекота. А властта, която упражняваше, беше голяма. Хачър беше едновременно губернатор на това, което завоевателите смятаха за своя провинция, и командир на окупационна армия. Във второто си качество притежаваше ранг на генерал.

В момента вечеряше. И според обичая си, хранеше се сам. Хранеше се оскъдно и храната му беше проста: пилешко, хляб и плодове. Вино пиеше рядко, а когато го пиеше, беше разредено с вода. Което го правеше двойно по-непопулярен сред дегустаторите му за отрова.

Обслужваха го две стари женски орки: сервираха оскъдната храна на добре почистената маса, представляваща главната мебел в помещението, и започнаха да изпълняват задълженията си в пълно безмълвие. Хачър обръщаше на присъствието им толкова внимание, все едно бяха невидими.

На вратата се почука.

— Влез! — отзова се той отривисто.

Влязоха двама човеци, единият с тъмносиня военна униформа, другият с кафяв халат с качулка. Бяха два пъти по-млади от генерала.

— Молим за извинение, сър — заговори униформеният адютант, — но имаме вест за…

Хачър вдигна ръка да го спре и освободи слугините с кимване. Те излязоха с наведени глави, изпратени от презрителните погледи на посетителите.

— Та какво казваше, Фринт? — Хачър остави на масата ножа, с който се хранеше.

— Имало е ново вълнение. И то по време на комендантския час.

— Жертви?

— Още ги броим, но са значителни.

— Включително трима членове на Ордена — добави мъжът с халата и изгледа сурово Фринт.

— Много неприятно, Грентор — съчувствено промълви Хачър. — Държавата е признателна за благородната им саможертва и ще бъдат почетени за това.

— Почестите — добре. Но бихме предпочели по-сериозна защита от страна на военните. В правото си сме да го очакваме.

— Предвид вещината, с която братята ви боравят с магията, бих си помислил, че са способни да се защитят сами.

— Искрено се надявам, че не влагате критика в компетентността на моя орден, генерале.

— Ни най-малко. Аз съм първият, който ще признае, че приносът на Ордена е безценен.

Фринт погледна ядосано Грентор.

— Беше им осигурена защита. Броят на жертвите, които дадохме, го потвърждава.

— Все пак моите братя, които придружаваха патрула, бяха убити.

— Вие загубихте трима. Нашите щети са много по-големи.

— А ние какви загуби им нанесохме, Фринт? — намеси се Хачър.

— Убихме неколцина, сър, и пленихме шестима.

— Виждате ли, Грентор? Балансът не е съвсем в тяхна полза.

— И това трябва да е някаква утеха, така ли? Какво значи животът на тези зверове в сравнение с човешкия?

— Всеки бунтовник, когото премахнем, е един по-малко. Една стъпка по-близо до прочистването на Акуриал от това… затруднение.

— Но е ситуация, която не би трябвало изобщо да възниква!

— Да гледаме по-широко на нещата. Огромното мнозинство орки са кротки, знаете го. Колко съпротива ни беше оказана, когато завладяхме тази земя? Сегашната неприятност се причинява от едно нищожно малцинство. Банда атависти, нищо повече.

— А ако тези атависти се наложат над останалото население? Болестите имат лошия навик да се разрастват в напаст, генерале.

— Тази зараза няма да ги хване, моля ви. Не е в природата им.

— Имат си притегателен център. Тази Силандия, тъй наречената им Водителка, тя ги привлича. Изобщо не биваше да се допуска да се изплъзне от ръцете ни.

— Никой не се събира при нея. Може да е мъртва, доколкото знаем. Наскърбен сте от загубата на своите братя, Грентор. Разбирам това. Но е жизненоважно нашите военни и магически сили да действат в хармония.

— Какво предлагате да правим тогава?

— Повече присъствие на улиците, повече усилия да се привличат осведомители, по-сурови наказания за онези, които се побратимяват с непокорни. И усилено разузнаване. Орденът би могъл да е от голяма помощ в това отношение, Грентор. Ако за разчупването на този орех е нужен ковашки чук, така да бъде. Колкото до Силандия, ще предприемем усилия да я открием или да потвърдим съдбата й.

— Думите ви са успокоителни, генерале.

— Радвам се, че одобрявате.

— Одобрението зависи от резултатите, не от намеренията. Орденът ще оцени вашите мерки по резултатите им.

— Естествено. — Хачър се изправи. — Сега ще ме извините, брат Грентор, но имам много неща за обсъждане с моя адютант.

Грентор хвърли поглед към Фринт. В погледите и на двамата нямаше много топлина.

— Разбира се. — Той кимна едва забележимо, обърна се и излезе.

Фринт затвори вратата след него и въздъхна уморено.

— Знам — каза съчувствено Хачър и на устните му заигра смътна усмивка. — Нашите съюзници чародеи са голяма досада понякога.

— Човек направо да си помисли, че те понасят най-голямата тежест от тези вълнения.

— Точно така. Но все пак бях сериозен, като споменах за по-добро взаимодействие между службите. Трябва всички да действаме заедно, за да се отървем от инциденти като последния.

— Да, сър. Като стана дума за това, имате ли специални указания за новите пленници?

— Знаеш философията ми, Фринт. Трябва да оставим този свят по-добро място, отколкото го заварихме. Екзекутирайте ги. След като изтръгнете всички сведения, които може да имат, с изтезания, разбира се.

— Слушам, сър. А ще издадете ли нови заповеди във връзка със затягането на реда?

— Ще издам. — Той се потърка уморено между веждите с палец и показалец. — Сутринта.

— Смятам, че може би впечатлихте Грентор с тези нови мерки — вметна предпазливо адютантът. — Обикновено не отстъпвате толкова леко пред исканията му, ако позволите да се изразя така, сър.

— Не беше само за да успокоя Грентор и Ордена.

— Сър?

— Моментът е лош за всички ни това да избухне отново. — Гласът му стана строг. — Не го споделяй с никого, но ме уведомиха да очаквам визита от по-висш ранг.

— Това проблем ли е, сър?

— Когато става въпрос точно за тази особа, проблем е меко казано. Сега ме остави, Фринт. Трябва да отдъхна.

— Разбира се, сър.

Адютантът тихо излезе.

Вечерта беше топла и затова двукрилата врата в другия край на помещението бе широко отворена. Хачър излезе на терасата.

Беше известен с невъзмутимия си характер. Но дори и него го жегна страх, когато се загледа надолу към помръкналия град.

 

 

Тънещите в мрак улици, по които водеха Върколаците, криволичеха толкова много, че скоро те се объркаха съвсем.

Най-сетне стигнаха до тъмна къща, която с нищо не изглеждаше по-различна от другите, които бяха подминали. Оркът, който ги водеше, почука уговорен сигнал с дръжката на меча си по вратата и бързо започнаха да влизат. Пазачът на вратата облещи очи, като видя двамата човеци и джуджетата, но си замълча.

Къщата изглеждаше запустяла. Нямаше никакви мебели. Стигнаха в малка задна стая. По пода лежаха разпръснати гнили дъски. Отместиха ги и се разкри тайна шахта. Страк се поколеба за миг, после стъпи на стълбата. Дружината започна да се спуска след него.

Озоваха се в просторно мазе, в което се бяха събрали множество орки. Лицата на всички бяха напрегнати.

Оркът, който бе довел Върколаците, слезе последен. Едва сега можаха да го видят ясно на светлината на горящите факли и фенери. Беше на около двадесет и четири лета и доста висок, почти длъгнест за расата си. Имаше изпито строго лице и изправена стойка. Личеше си, че е силен, и всяка женска щеше да го намери за привлекателен. От начина, по който го гледаха присъстващите, личеше също така, че има авторитет сред тях.

— Ще трябва да приберем оръжията ви — рече той.

— Ще трябва да ги вземете от труповете ни — отвърна Страк.

— Точно това се надявах да кажете.

— Защо?

— Още едно доказателство, че сте като нас. Различни.

— Хем като вас, хем различни?

— Биете се. Затова сте тук.

— Какво му е необичайното на…

— Но в едно отношение не сте като нас. — Той посочи Стендивън, Пепърдайн и двете джуджета, сбутани в един от ъглите. — Защо се мешате с човеци? — Само дето не изплю думата. — И каквото там са ония — добави той и кимна към Джъп и Спуррал.

Страк нямаше друг избор, освен да заложи на версията, която бе разказал при пристигането им, и да се надява, че и тези орки ще са също толкова невежи като пастира.

— Не сме от тези места.

— Какво?

— Пътници сме.

— И откъде сте дошли?

Страк рискува.

— Светът е голям. Знаеш, че в него има много повече места от Тарес.

— В коя част на света орките дружат с човеци и с…

— Наричат се джуджета — подсказа му Страк.

— Къде орките, човеците и джуджетата живеят заедно?

Страк се беше надявал нещата да си останат недообяснени. Принуден беше отново да играе на тъмно.

— На север. Далече на север.

Слушателите наоколо замърмориха.

— Дивите земи? — възкликна водачът им. Изглеждаше впечатлен, може би изумен дори. Или не можеше да повярва. Трудно беше да се разбере.

Страк кимна.

— Малко знаем за тези райони. Нещата там трябва да са много по-различни.

Страк почти не вярваше на късмета си. Едва се сдържа да не въздъхне облекчено.

— Много.

— Но вие се биете като дисциплинирана част, също като нас. Видяхме го. Щом хората и тези другите са в съюз с орките, с кого се биете?

Страк отново трябваше да мисли в движение.

— С хора.

— Тогава как…

— Някои хора, като тези наши приятели тук, осъждат това, което видът им е причинил на нашата раса, и се съюзяват с нас в обща кауза. А народът на джуджетата винаги е бил на наша страна.

— Никога не бях чувал такова нещо. Тук хората се отнасят с нас като с добитък.

— Както каза, не знаете много за северните райони. Нещата при нас не са като в Тарес.

— Ако това, което казваш, е вярно — отвърна замислено водачът, — мога да разбера изгодите от това да имате хора за съюзници. Стига да може да се разчита на тях.

— На някои може. — Страк знаеше, че това може да се окаже най-голямата лъжа от всички.

— Това, което не разбирам, е как изобщо сте станали бойци.

— Там, откъдето идваме, всички орки се бият.

— Всички?!

— Защо се изненадваш? — каза Страк. — Вие се биете.

— Казах, че ние сме различни. Обичайното на Акуриал е повечето орки да не са войнствени.

— При нас е обратното. — Постара се да не поглежда към Уийм. — Но вие как стигнахте до това?

— Кой знае? Прекалено изнежен живот за дълго време, може би, преди да дойдат нашествениците. Някои от нас, малко, все още имаме вкус за кръв. Гражданите ни смятат за сбъркани. Ние обаче се смятаме за патриоти. — Погледна намръщено Страк. — А защо групата ви е дошла на юг?

Това почти извади Страк от равновесие и той каза първото, което му дойде наум:

— Да събираме бойци.

— Мислехте, че тук ще е същото като във вашата земя ли? Че всички орки се бият?

— Надявахме се.

— Сигурно сте се отчаяли.

— Току-що пристигнахме. Все още откриваме как стоят нещата тук.

— Думите ти не носят радост. След като идвате от земя, където всички орки се бият и въпреки това все още не можете да надвиете потисниците… Не сте ги надвили, нали?

— Не сме.

— Тогава какъв шанс имаме ние, след като почти никой не иска да вдигне оръжие?

— В северните земи орките са много по-малко.

Водачът въздъхна.

— Това е и нашият проблем. Не сме достатъчно.

— Кои сте вие? — попита Страк.

— Аз съм Брелан. — Посочи някого в останалата в сянка част на мазето. — А това е Чилдер.

На светлото излезе женска. Приликата й с Брелан беше забележителна. Освен явните полови различия бяха съвсем еднакви.

— Никога ли не си виждал близнаци? — попита тя Страк, който я беше зяпнал напрегнато.

— Рядко.

— А какво мислят за тях в земята ви?

— Че носят късмет — отвърна той искрено.

— Още една разлика. Тук се смята, че носим лош късмет.

— Да се надяваме, че е за враговете ви.

Чилдер се усмихна бегло.

— Знаем, че ти си Страк. Но кои… — И махна към останалите Върколаци.

— Това са Хаскеер, Койла и Даллог — отвърна той, — помощник-командирите ми. — Прецени, че не са готови да възприемат идеята, че Джъп също е командир. — Махна към останалите и добави натъртено: — Останалите ще ги опознаете по-късно, при възможност.

— Може би — отвърна тя. Лицето й бе непроницаемо.

Страк огледа напрегнатите лица наоколо.

— Значи това е съпротивата?

— Част от нея.

— Ти ли ги водиш?

— С моя брат.

— Ние сме чужденци — каза Койла. — Разкажете ни какво е станало тук.

— Трябва да е същото, което е станало и при вас — отвърна Чилдер. — Имахме си хубав живот, дълго време. Може би прекалено хубав, както каза Брелан. После нахлуха пекзаните.

— Пекзаните?

Чилдер я изгледа подозрително.

— Човешката империя.

— О, да. Ние обикновено мислим за тях просто като за… мръсни жестоки човеци.

— Когато нашествениците дойдоха, съпротивата беше слаба. Превзеха ни между новолунието и пълнолунието.

— Никой ли не организира отбрана?

— Силандия се опита. Нашата Водителка. — Забеляза озадачената физиономия на Койла. — Владетелката на Акуриал. Тя беше единствената на власт, която наистина се опита да организира съпротива.

— Какво стана с нея?

Чилдер помълча, после отвърна:

— Никой не знае със сигурност. Но резултатът е, че Тарес е под петата на чужди окупатори. Сега сме провинция на Пекзан. Те съдят. — В гласа й имаше злъч. — И животът става все по-тежък с всеки ден под властта на Желязната ръка.

— Кой?

— Капъл Хачър. Така нареченият губернатор.

— И хората използват магия?

— Съвсем вярно! Няма да ми кажеш, че и това е различно на север, нали?

— Ъъ… не, не, разбира се. Просто се чудех.

— Предполагам, че е същото като при вас. Магията е в ръцете на елит сред хората, Ордена на Хеликса. Повечето го наричат просто Ордена.

Койла кимна разбиращо.

— Не знам как е било с вас — продължи Чилдер, — но магията беше поводът, който използваха, за да нахлуят тук на юг. Пекзан заяви, че сме притежавали оръжия за магическо унищожение и сме представлявали заплаха за тях. Каква жестока шега.

— Имахте такива оръжия ли?

— Де да имахме. Ако имахме и ако можехме да ги използваме, нещата щяха да са съвсем други.

— Искаме да помогнем в борбата ви срещу хората — каза Страк.

— Винаги имаме нужда от попълнения — отвърна му Брелан. — Но… трябва да го обсъдим. — Докато се обръщаше, забеляза татуировките по лицето на Джъп. — Какво е онова на лицето му?

— Мога сам да говоря за себе си — увери го Джъп.

— Та какви са тези неща?

— Знаци от робство.

Чилдер огледа лицата на няколко от Върколаците и видя белезите им.

— Всички сте ги имали.

Страк кимна. Реши, че близнаците без колебание приписват вината на хората.

Чилдер и Брелан се спогледаха, кимнаха си и се отдръпнаха в другия край на голямото мазе, където към тях се присъединиха още няколко орки. Завързаха тих разговор.

Върколаците зачакаха. Няколко десетки чифта очи бяха впити недоверчиво в тях.

— Страхотен боклук им пробута, Страк — прошепна Койла.

— Не знам. Не съм сигурен дали аз щях да го повярвам.

— Това, че идваме от север, като че ли се прие добре.

— Чист късмет.

— Какво мислиш, че ще направят? — попита Хаскеер.

Страк сви рамене.

— Или едното, или другото.

Уийм се присламчи към тях.

— Ще се бием ли?

— Точно от теб да го чуя — изсумтя Хаскеер. — Мислех, че тук си като у дома си, с толкова много страхливци наоколо.

Уийм понечи да отвърне нещо, но Даллог му даде знак да замълчи.

Близнаците се връщаха начело на малка делегация.

— Е? — попита Страк.

— Казахме, че имаме нужда от попълнения — отвърна Брелан. — Но ако наистина искате да сте част от това, ще трябва да се докажете.

— Искате да ни възложите задача. Няма проблем.

— Да го наречем изпитание. Снощи загубихме няколко добри орки, докато ви помагахме да се измъкнете. Нищо не може да се направи за тях. Но седмина от групата ни бяха пленени и ги очаква сигурна смърт — заради вас.

— Бих могъл да поспоря за това.

— Няма смисъл. — Той погледна към човеците и посочи Пепърдайн. — По-младият изглежда подходящ.

— За какво? — попита Страк.

— Може да е полезен за задачата ви, след като е от тях. Като ключ, сещаш се, нали?

— И каква е тази задача?

— Трябва да освободите пленените ни другари. Ти и тримата ти командири, този човек и десет души от дружината ви. Можеш да избереш кои.

— Ще ми трябва целият състав, за да свършим такова нещо.

— Не. Другият човек, джуджетата и останалите от частта ви остават тук. И ако се провалите — загиват.