Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (15)

14.

В рязък контраст с разорената земя на Марас-Дантия, Акуриал беше прелестна.

Изумрудените и поля и тучните пасища се диплеха на вълни покрай гъсти лесове. Потоците течаха кристално чисти. В горите гъмжеше от дивеч, дребни животинки шумоляха в тревите и храстите. Птици с безброй цветове кръжаха в безоблачните небеса.

Реката течеше на юг, тъй че първите няколко часа Върколаците продължиха надолу по течението. Когато възви на запад, намериха пътека, продължаваща на юг, и тръгнаха по нея. Не срещнаха никого.

Страк беше в челото на колоната, Джъп крачеше до него.

Джуджето хвърли поглед през рамо към дружината.

— Почнаха да се точат малко. Не може ли да отделим малко време за отдих? Не са се хранили добре от вчера, а то беше на друг свят.

Страк кимна.

— Но само за малко и без огньове. И ядем провизиите, които си носим. Никой да не се пръска на лов.

Дружината отби от пътеката и тръгна към една малка горичка. Поставиха постове и разпределиха порционите.

След като всички напълниха стомасите, Страк разреши кратък отдих. Насядали по падналите дънери, някои от четата се разговориха колко различен е Акуриал от света, който бяха напуснали.

— В сравнение с това място — говореше Джъп — Марас-Дантия е пълно бедствие. Оскъдни реколти, измиращ добитък, замърсени реки — знаете го.

— И все пак и в Акуриал има хора — отвърна Койла. — И изглежда, че тук не са съсипали нещата.

Няколко чифта навъсени очи се обърнаха към Стендивън и Пепърдайн.

— Засега — подхвърли Джъп. — Не знаем от колко време са тук. За да опустошат Марас-Дантия, им трябваше малко повече от едно поколение и може би още мъничко, преди магията да започне да се изцежда.

— Чудя се дали магията действа в този свят? — запита се Койла на глас.

— Виж, това не ми беше хрумнало. Но… защо не? Освен ако Марас-Дантия не е специална в някакво отношение, може би всички светове имат магия. Или поне енергията, която я кара да действа.

— Ами разбери го — предложи Страк. — Умението ти може да се окаже полезно.

— Добре. — Джъп се изправи и се огледа. — Ще опитам ето там.

И тръгна към един овраг на трийсет-четирийсет крачки от тях. В него ромолеше малък поток, засенчен от две стари дървета. Джъп извади нож, клекна до поточето и почна да рови дупка в пръстта. Когато прецени, че е достатъчно дълбока, напъха в нея ръката си.

— Какво прави? — попита Уийм.

— Магията се издава по различен начин за различните раси — обясни Страк. — При джуджетата е далновидство.

Уийм го изгледа озадачено.

— Далновидство ли?

— Способност да усещаш неща извън онова, което може да се долови с очи или уши.

— Много помага в проследяването — добави Койла.

— В земята има енергия, която управлява магията — каза Страк. — Най е мощна близо до вода. Не знам защо. Но джуджета с далновидство могат да усетят силата на енергията и как тече.

— А как се проявява магията при орките? — попита Пепърдайн.

— Не се проявява. Ние нямаме власт над магията, както нямат и хората.

— Значи ако в този свят има само орки и хора, никой не практикува магия?

— Точно така. — Страк премълча за Серафейм и другите като него — те бездруго бяха изключение сред хората. Не спомена и за възможността Дженеста да е в този свят. Не виждаше смисъл да казва на Пепърдайн и господаря му повече, отколкото се налага.

Джъп се върна и изтупа пръстта от ръцете си.

— Прав бях. Тук има енергия и е силна. Чиста. Според мен недалече оттук има голяма концентрация от нея и тече на юг.

— Тарес ли? — попита Страк.

— Възможно е.

— Трябва да тръгваме тогава.

Уийм пъргаво скочи на крака. Странно как, но скъпата на сърцето му лютня се беше запазила непокътната и той я размаха.

— Не е ли време за песен, преди да тръгнем? Да дам малко живец на стъпката ни? — Видя физиономиите им. — Само мелодия тогава? Нещо бодро, да ни…

— Ако го направиш, ще те убия — предупреди го Хаскеер.

— Ставайте, Върколаци! — изрева Страк. — Тръгваме!

 

 

Старият пастир се оказа прав, че ще стигнат до залез-слънце.

От билото на един стръмен хълм дружината гледаше надолу към селището. Изненадани бяха колко е голямо — цял град. Покрайнините му представляваха акри и акри къщи, прорязани от криви улички и по-широки пътища. По-близо до центъра се виждаха по-високи сгради, някои с кули, имаше и нещо, наподобяващо крепостни стени. Макар да се стъмваше, почти не се виждаха светлини.

Започнаха да се спускат. Бяха скрили оръжията си.

Стигнаха до покрайнините, без да видят никого. Излязоха на широк, настлан с каменни плочи път. Някъде по средата му се появиха първите къщи. Изглеждаха схлупени, а от обитателите им не се виждаше и следа.

— Орки ли живеят тук? — зачуди се Койла.

— Струва ми се, че тук не живее никой — отвърна Страк.

Навлязоха сред лабиринт от улици. Всички врати бяха затворени, всички прозорци — със спуснати кепенци. Никакви светлини.

— Къде са се дянали всички? — зачуди се Спуррал.

Джъп посочи.

— Ето един.

Срещу тях тичаше самотна фигура.

— Скрий се, всички — заповяда Страк.

Дружината бързо се изтегли в сенките на близките улички. Щом бягащата фигура се изравни с тях, Страк видя, че е млад орк, загърнат в сиво наметало.

— Какво става? — подвикна му той.

Оркът забави и го погледна объркано.

— В какъв смисъл?

— Къде са всички?

— Не знаеш ли кой час е?

— Какво общо има часът с…

— Почти е тъмно! Махайте се от улиците! Скоро ще дойдат!

— Кои?

Оркът не отвърна, а побягна и се скри зад ъгъла. Койла се показа от близката пресечка.

— Какво става тук, по дяволите?

— Може би се натъкнахме на единствения луд орк в града — подхвърли Джъп.

— Сега какво правим? — попита Хаскеер.

— Продължаваме напред — реши Страк. — В пълна готовност.

Навлязоха още навътре в затихналия пуст град. Улиците бяха едни и същи: заключени врати, залостени прозорци, затъмнени сгради. Едно улично псе или коте не срещнаха.

Най-сетне излязоха на площад, ограден от всички страни от къщи и с вливащи се в него улици на всеки ъгъл. В центъра имаше голямо петно разкаляна трева, а в средата й се издигаше високо дървено съоръжение.

— Сетихте ли се какво е това? — каза Койла.

Страк примига в сумрака.

— Не. Какво?

— Бесилки.

— Е, значи тук си правят публичните екзекуции.

— Да, но на кого?

— Страк — заговори изнервено Хаскеер, — каква ни е целта? Закъде сме тръгнали?

— Не знам. Не очаквах да заварим призрачен град.

— Страхотно. Значи се набутваме в мравуняка със смъкнати гащи.

— Смяташ ли, че щеше да се справиш по-добре?

— Поне щях да имам някакъв план.

— Боговете да ни пазят от твоите планове.

— И нямаше да се мотаем като мухи без глави…

— Дръж си езика, стотник. Че ще ти смъкна шлема и ще ти го натикам в…

Койла опря пръст на устните си.

— Шшт!

— Ти не се меси, десетник!

— Не! Имах предвид… Чуйте!

Всички замръзнаха.

Макар и далечен, звукът не можеше да се сбърка с нищо и се усилваше бързо.

— Войници. Маршируват — прошепна Джъп.

— Откъде идват? — попита Страк.

— Не мога да кажа.

Звукът нарастваше, ставаше все по-близък.

— Прикрий се! — заповяда Страк.

Дружината се раздвижи.

Не бяха направили повече от десет крачки, когато група човеци излезе на площада. Бяха четиридесетина и носеха униформи — във вечерния полумрак не се виждаше дали са черни, или тъмносини. Всички бяха въоръжени до зъби.

Командирът на частта изрева към Върколаците:

— Стой!

Отрядът му се развърна от двете му страни и се престрои в редица, без да спира да напредва.

Върколаците гледаха Страк.

Той знаеше, че лесно могат да се разбягат, но не искаше да рискува дружината да се разпръсне. А и така или иначе, бягството не им беше присъщо. Даде им знак да останат по местата си.

Погледна Койла и измърмори:

— Може би ще успеем да се измъкнем с блъф.

Тя вдигна скептично вежда.

Командирът на човеците беше нисък и набит, с рунтав черен мустак, който не скриваше изкривената му в презрителна усмивка уста. Черната му коса беше дълга и зализана назад.

Щом човеците доближиха орките, командирът ревна заповед и редицата спря. Самият той продължи да крачи напред, а двама от подчинените му го последваха, по един от всяка страна и на крачка зад него. В цялата маневра се долавяше някаква рутина, показна военна прецизност, която изглеждаше почти комично.

Щом стигнаха до Страк, Хаскеер и Койла, които бяха най-отпред, тримата спряха.

— Какво правите тук? — прогърмя командирът.

— Малко на чист въздух — отвърна най-невинно Страк.

— Малко… на чист… въздух — повтори натъртено, с явна подигравка човекът. — А комендантският час да върви по дяволите, така ли?

— Не знаехме, че има комендантски час.

Лицето на командира почервеня.

— Ти да не се… — Овладя се и зяпна зад Страк към Джъп и Спуррал. — А тези какво са?

— Ох, пак ли! — въздъхна отегчено Джъп.

Командирът избута Страк настрана, за да види по-добре, и мярна Пепърдайн и Стендивън най-отзад в тълпата. Обърка се още повече.

— Вие… да не сте пленници на тези същества?

— Не — отвърна Пепърдайн. — Заедно сме.

— Заедно?! Побратимили сте се с туземците?

— Как така туземци? — възмути се Хаскеер.

— Ясно, имаме си работа с шегаджии — заяви командирът високо, за да го чуят хората му. — Компания от шутове. Но ще видим кой ще се смее последен.

— Едва ли ще си ти — обади се Койла.

Той се извърна към нея.

— Какво каза?

— Няма да се смееш ти.

— Така ли?

— Ами да. Ще трябва да си жив, за да се смееш.

— Какво?!

— Чу ме.

— Ти заплашваш ли ме? — Идеята, изглежда, му се стори забавна.

— Наречи го… предсказание.

— Добре. Я аз да предскажа нещо: вие, сбърканяци, ще платите скъпа цена за неуважението към господарите си.

Койла се усмихна.

— Ами кажи я тая цена.

Мъжът стисна кожените ръкавици с метални шипове в ръката си и кипнал от гняв, я зашлеви през лицето с тях. Дружината настръхна.

Койла вдигна ръка към бузата си. От ъгълчето на устата й закапа кръв. Тя я изплю до лъснатите ботуши на командира, изгледа го навъсено в очите и заяви хладно:

— Този е мой.

Командирът се изсмя.

— О, виж ти! И откога расата ви намери кураж да се опълчва на по-висши от вас?

— Какво ще кажеш да е отсега? — предложи му тя вежливо.

И бърз като мисъл, мощният й ритник го шибна в слабините. Мъжът изскимтя от болка и се преви на две. Койла скочи напред и го сграбчи за ушите. Натисна главата му надолу и я натресе няколко пъти във вдигнатото си коляно. Гръклянът му изпращя задоволително.

Докато го пускаше да падне, Страк и Хаскеер вече бяха извадили оръжията си. Хаскеер заби меча си дълбоко в гърдите на единия помощник-командир, двете ками на Страк нанизаха хълбоците на другия.

Всичко стана толкова бързо, че човеците бяха втрещени и изобщо не можаха да реагират. На лицата им бе изписано пълно неверие.

После някой изрева:

— Терористи!

И хаосът избухна.

Върколаците и редицата човеци се хвърлиха едни срещу други. Завихриха се десетки единични схватки.

Макар и да отстъпваха по брой, още повече че Стендивън и Уийм спокойно можеше да се извадят от сметката, орките компенсираха с обичайната си бойна ярост. И в първите мигове имаха още едно предимство — хората като че ли бяха стъписани от това, че орките изобщо се бият.

В начина, по който си взаимодействаше дружината, имаше ужасяваща хармония. Мушкаха, режеха, сечаха и си пробиваха грубо път напред през плът и кости. И да имаше в битката някакво изящество, прилагаше го единствено Пепърдайн.

В това отношение стилът му на бой бе по-близък до човешкия. Докато Върколаците бъхтеха с ярост, той се дуелираше — макар че с диващина или с дуел, изходът бе един и същ. Каменните плочи бързо почервеняха от кръв и станаха хлъзгави. От човешкия отряд едва една трета все още се държеше на крака. Върколаците бяха понесли рани, но нищо фатално.

— Забърсахме ги! — изрева Хаскеер.

— Не бързай да грачиш — каза му Страк. — Виж.

На площада — от улиците от другата страна — прииждаха още човеци. Бяха поне два пъти повече от частта, с която се сражаваха орките.

Хаскеер изсумтя презрително.

— Откога взе да ни притеснява бройката?

— Може да са авангардът на много повече.

— Тогава какво правим?

— Избиваме ги — изсъска Страк.

— Защо не го каза веднага?

Койла, която се биеше до Джъп и Спуррал, също забеляза новопоявилите се и изрева:

— Получиха подкрепление!

Джъп разби нечий череп с кривака си и отвърна:

— Виждам ги. Ей, така и не може да ти доскучае с тази дружина. — Завъртя се, счупи ръката на един противник и го събори на пътя на Спуррал, която ловко довърши работата с две забивания на ножа.

Койла се възхити на синхрона им.

— Може би не трябваше да се захващаме с това — подхвърли Спуррал.

— Да пропуснем такова счепкване? В никакъв случай — отвърна Койла.

Но виждаше, че човеците са окуражени от подкреплението и започват да се бият по-здраво. След това се появи нов елемент.

Сякаш по негласна команда човеците заотстъпваха. Оставяха мъртвите си и издъхващите, където са паднали.

Джъп шибна с юмрук във въздуха.

— Вижте! Отстъпват.

— Не бих заложила на това — рече Койла.

Докато човеците отстъпваха припряно и се отдръпваха встрани, орките видяха друга група. Най-отпред стояха три фигури, облечени различно от останалите с нещо като халати с качулки.

На мястото на шумотевицата се възцари мъртва тишина.

— Някакви жреци ли са, или какво? — зачуди се Хаскеер.

Страк сви рамене.

— Майната им, каквито ще да са. Какво чакаме?

— Стой. Нещо става.

Трите качулати фигури извадиха изпод халатите си някакви неща. Трудно беше да се разбере какви са от толкова далече, но приличаха на малки метални тризъбци.

— Какво правят тия, по дяволите? — рече Хаскеер.

— Не знам. Но нещо не ми харесва.

Тримата вдигнаха тризъбците и ги насочиха срещу орките.

— Залегни! — изрева Страк.

Последва ослепителен блясък. Тризъбците изхвърлиха мощни червени, зелени и жълти мълнии.

Орките се хвърлиха по очи на плочите секунда преди пращящите лъчи енергия да изфучат над главите им. Два от тях поразиха сгради зад залегналия отряд, разбиха една тежка дървена врата и пробиха дупка в една от стените. Посипаха се тухли и хоросан. Третият лъч шибна скелето с бесилките и го подпали.

Втори залп накара Върколаците да се затъркалят в прахта, за да избегнат пронизващите лъчове. Огнените стрели пращяха като мълнии, къртеха камъни от настилката и мятаха искри.

Страк рискува да вдигне глава и се огледа. Забеляза залегналите наблизо Хустук и Джад. И двамата имаха лъкове. Пропълзя до тях и нареди:

— Свалете тия кучи синове!

Двамата непохватно смъкнаха лъковете от гърбовете си, но още преди да се прицелят, някаква стрела звънна и щръкна от гърдите на единия от мъжете с тризъбците. Той се олюля и падна по очи.

— Какво става? — измърмори Хустук.

Още стрели прободоха другите две закачулени фигури. Единият изхвърли бляскав лъч енергия, докато падаше.

Последва оглушителен рев.

На площада се изсипа нова тълпа. Надвишаваха хората по брой и се втурнаха срещу тях.

Страк се надигна.

Койла притича до него.

— Това са орки!

— Какво става, мамка му? — викна Хаскеер.

Страк поклати глава.

— Изтегляй дружината. Да заемат отбранителен кръг.

Върколаците бързо се събраха под ревовете на стотника.

Пред тях се завихри кървав бой. Петима-шестима орки се отскубнаха от него и затичаха към тях. Водачът им извика:

— Кой командва тук?

— Аз — отвърна Страк.

— Елате с нас. — Видя двамата човеци и джуджетата и ги посочи. — Пленници ли са?

— Не, заедно сме.

Оркът се стъписа.

— Шегуваш се.

— С нас са — повтори Страк.

— Не можем да вземем хора — възрази друг от непознатите орки. Изгледа на кръв Стендивън и Пепърдайн, след тях — и двете джуджета.

— Това ще го уредим по-късно — реши водачът. — Хайде!

— Накъде? — попита Страк.

— Идват още човеци. Останете ли тук, ще умрете.

— Кои все пак сте вие?

— Хайде! — И тръгна нанякъде.

Страк се поколеба за секунда, после даде знак на дружината да го последва.

Докато тичаха по тъмните улици, Койла подхвърли:

— Страк! Онези с качулките използваха магия!