Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (14)

13.

Само нежни звуци нарушаваха ведрия покой. Ромолящо поточе се стичаше по полегатия каменист склон към ленива река. Далечно блеене на овце се сливаше със сънливо пчелно жужене.

Зелени поля и застинали на тучни зелени вълни ливади се простираха по двата речни бряга. Разцъфнали дървета осейваха пейзажа. Хълмчета, увенчани с листати гори, очертаваха хоризонта. Високо горе птици лениво припляскваха с криле в безупречно синьото небе.

Денят бе тих и топъл. Съвършена пасторална картина.

Във въздуха се появи едва доловима, смътна промяна. В една точка малко над земята той затрептя като зной над сгорещен камък в летен следобед. Скоро се появи мътно млечно сияние и се усили. Превърна се във вихрушка, завъртя се бясно и сред него закръжиха цветни резки. Въртопът породи лек полъх, който бързо се усили във вятър. После — във вихрушка. Трева, храсти и дървета се снишиха под напора й.

Вихрушката набра сила и изригна в ослепителна мълния, съперничеща на обедното слънце.

Зейналата паст на това кипнало сияние избълва товара си. Трийсетина тела се изтъркаляха по зелената трева.

Вятърът секна мигновено и вихърът изчезна.

Във въздуха надвисна миризма на сяра.

Новопоявилите се лежаха на речния бряг. Няколко минути никой не помръдваше. После започнаха бавно да се надигат. Някои стенеха. Други повръщаха.

Страк и Койла бяха между първите, които се изправиха.

— Богове, втория път не е по-леко, а? — каза Койла и разтърси замаяната си глава. Огледа се. — У дома ли ни върна? В Кераган?

— Не. Макар че прилича. Наместих звездите за мястото, за което ни каза Серафейм.

— Това трябва да е поробена земя, така ли? И тук има орки?

Страк колебливо огледа пейзажа.

— Някъде.

— Стига да сме стигнали където трябва.

— Това ще го разберем. — Страк осъзна, че все още стиска в шепите си сглобените звезди. Извади една и й я подаде. Беше зелена, с пет шипа. — Все още ли си съгласна да…

— Разбира се. — Койла я взе. — Не е същата. Предишната, дето я държах, беше синя и имаше само четири…

— Има ли значение? — Страк разглобяваше другите и ги прибираше в кесията си.

— Няма, естествено. Оглупяла съм. Още съм замаяна от прехвърлянето ни тук. Където и да е това тук.

Джъп и Спуррал дойдоха при тях. Бяха пребледнели.

— Адски неприятен начин да се пътува — промърмори Джъп.

— Къде сме всъщност? — попита Спуррал.

— Не знам — отвърна Страк. — Но е мястото на мисията ни.

Хаскеер вече беше строил дружината. Закрачи към тях.

— Добре ли са всички? — попита Страк.

— Общо взето. Въпреки неговите. — Погледна ядосано Джъп.

— Моите прекалиха — призна Джъп. — Но пък имаха причина.

— Причина? Може и другояче да се нарече.

— Какво намекваш?

— Вие джуджетата знаете накъде духа вятърът.

— В смисъл?

— Онова, дето стана. Дето се обърнахте срещу нас. Известни сте с това.

— О, пак старата песен!

— И си има име. — Хаскеер се надвеси над Джъп. — Предателство.

Джъп овладя гнева си с усилие.

— Някои от нашия народ… някои… се спасиха от бедността, в която ни натикваха, като станаха наемни войници. Би могъл да кажеш, че и аз го направих, като се включих в ордата на Дженеста. Същата армия, в която служехте и вие.

— Ти имаше избор. Ние — не. Цукало. — Заби пръст в гърдите на джуджето.

— Искаш ли да го уредим това? — кипна Джъп и стисна юмруци.

— Джъп, моля те! — намеси се Спуррал. — Не е време за…

— Когато си готов — изръмжа Хаскеер и също сви юмруци.

Страк се вряза между двамата и ги раздели.

— Престанете! Ние сме дисциплинирана дружина, не сме сган!

— Той започна — измърмори Джъп.

— Стига! Няма да позволя безредици и ще го наложа с бичуване, ако потрябва!

Засрамени, Хаскеер и Джъп продължиха да си хвърлят злобни погледи.

— Точно като едно време, а? — подхвърли Койла, нарушавайки безизходното мълчание. — Паметта ти е къса, Хаскеер. Кога ни е изоставял Джъп? А и Спуррал днес се би достойно.

— Е да, страхотно, нали? — отвърна с лека насмешка Хаскеер. — Вече си имаме още една женска.

— Да, хербарий може да си направим.

Спуррал едва потисна усмивката си.

— Безпризорни дечица — измърмори с отвращение Хаскеер. — Проклет цирк.

— Хаскеер… — провлече Страк заканително.

— Добре де, добре. Но за ония какво? — И посочи към Пепърдайн и Стендивън. — Ако и те не са безполезно бреме, вече не знам…

— По-младият ми помогна да се измъкна на косъм — напомни му Койла.

— Попитай се защо — отвърна й Хаскеер. — Какво целят тези двамата?

— Прав си — съгласи се Страк. — Веднъж и ти да си прав. Искам обяснения от тях, преди да продължим.

— Крайно време е. — Хаскеер понечи да тръгне.

— Не ти, стотник. Постави ли охрана? Прати ли съгледвачи? Не си. Направи го. Веднага.

Хаскеер изръмжа недоволно и тръгна да изпълнява заповедта.

— Винаги ли е така в дружината? — попита Спуррал.

— Почти — отвърна Койла.

— Особено когато Хаскеер го е засърбял задникът за нещо — додаде Джъп.

— Не искам да сте груби с двамата човеци и да заприлича на разпит — каза Страк. — Може да замълчат.

— Има си начини да ги накараме да говорят — предложи Джъп.

— Ще го направя, ако се наложи. Но първо ще получат възможност да говорят доброволно. Дължим им го заради предупреждението и за помощта на Койла. Тъй че помогни с дружината, Джъп. И стой настрана от Хаскеер. Чу ли ме?

Джъп кимна и тръгна. Спуррал тръгна с него.

— А аз? — попита Койла.

— С теб ще видим хората. Ти се разбираш с тях.

— Тъй ли? Не смятам хората за приятели.

Той се обърна, без да й отвърне, и тръгна по брега към двамата човеци. Койла го последва.

Дружината се съвземаше. Онези, на които не беше останало време преди, почистваха кръвта от оръжията си. На други превързваха раните. Хаскеер избиваше яда си, като ревеше заповеди.

Пепърдайн стоеше прав и гледаше Стендивън, който седеше на тревата, свил колене до гърдите си. Беше потен и трепереше.

— Какво му е? — попита Страк.

— Може би не сте забелязали, но идването тук беше доста гадно.

— Ти изглеждаш добре.

Мъжът само сви рамене и попита:

— Къде сме, по дяволите?

— Въпросите задаваме ние. Кои сте вие?

— Вече казах. Аз съм Джоуд Пепърдайн и…

— Искам да кажа какви сте?

— Търговци — отвърна Стендивън някак припряно. Вдигна очи към тях и потрепери. — Беше ужасно. Никога не съм вярвал, че… Изобщо не мислех, че е истина.

— За какво говориш?

— Онези… предмети, дето ни доведоха тук.

— Значи сте знаели за тях? Преди да дойдете при нас, искам да кажа.

Двамата човеци се спогледаха бързо.

Отговори Пепърдайн:

— Откакто се помня, има слухове за инструментуми.

— Ние не знаехме за такива приказки — каза Страк. — Доскоро.

— В нашата работа човек чува какви ли не истории. Включително неща, за които външните остават в неведение.

— Казваш, че сте търговци?

— Да — отвърна Стендивън. — В смисъл, аз съм търговец. Той ми е помощник.

— Твърде добре се бие за слуга на търговец — отбеляза Койла.

— Задълженията му включват да ме пази. В нашата работа човек привлича вниманието на разбойници.

Тя се обърна към Пепърдайн.

— Не си придобил уменията си от търговци.

— Бил съм тук-там — отвърна й той.

— Военна служба?

— Малко.

— Пантеонисти ли сте? — поинтересува се Страк.

Стендивън го погледна изненадано.

— Какво?

— Предупредихте ни за онези, унистите.

— Аа. Не, не сме. Не всички хора са в религиозни фракции. Освен това не сме от Центразия. В нашата част на света нещата са различни.

Койла настръхна.

— Нарича се Марас-Дантия. Името Центразия ни го натрапихте вие, външните.

Пепърдайн отвърна вместо господаря си:

— Съжалявам.

— Нещо не разбирам — каза намръщено Страк. — Не сте пантеонисти и все пак ни помогнахте срещу други хора. Защо?

— Целите нещо, нали? — додаде Койла.

— Да — призна Пепърдайн.

Стендивън изглеждаше стъписан. Отвори уста да заговори, но Пепърдайн го изпревари:

— Трябва ни вашата помощ.

Страк го изгледа сурово.

— Обясни.

— Не ви предупредихме, защото унистите са ни врагове. Предупредихме ви заради някой, който е. Ваш враг и наш.

— Ясно като мъгла.

— Кралицата магьосница — каза Пепърдайн. — Дженеста.

По гърба на Страк полазиха ледени тръпки. Знаеше, че и Койла изпитва същото.

— За какво говориш, по дяволите?

— Тя ни дължи. А чухме, че е и ваша длъжница, така да се каже.

— Какво знаете за Дженеста? Бъди ясен или всичко това ще приключи веднага. По най-лошия начин. — Изражението на Страк не оставяше съмнение какво има предвид.

— Моят работодател загуби ценна доставка. Оказа се, че е нейно дело.

— Каква доставка?

— Скъпоценни камъни. С тях — и немалко добри хора. Включително близките на господаря ми.

— Къде е станало това?

— На границата на пустинните земи. Или поне както я наричаме сега, Пустинята, отделяща по-широкия свят от Цент… от Марас-Дантия.

— И дойдохте в Марас-Дантия сами?

— Да потърсим отплата, да.

Койла се усъмни.

— Само двамата? И само един, на който му стиска да се бие? — Хвърли поглед към Стендивън.

— Не бяхме сами. Имахме група бойци с нас. Но когато стигнахме тук… там, по-скоро, заварихме хаос. Унисти ни нападнаха от засада и избиха повечето от хората ни. Останалите ни държаха в плен. Така разбрахме за подготвяното нападение и научихме вашата история.

— Унистите са ви казали за нас?

— Да. Не знаехте ли, че Върколаците са се превърнали в легенда по онези места? Все едно, избягахме и…

— Как? — попита Страк.

Пепърдайн сви небрежно рамене.

— Нищо особено героично. Повече ги интересуваше нападението срещу вас и джуджетата. Не ни пазеха добре.

— И решихте, че като ни помогнете…

— Надявахме се, че ще ни помогнете да си отмъстим на Дженеста.

— За Дженеста се смята, че е мъртва. Унистите не ви ли казаха?

— Казаха, че не са я виждали от дълго време. Не е същото, нали? Освен ако вие не знаете нещо друго.

— Значи сте сметнали, че ще сме толкова благодарни, че да се включим в малката ви мисия — заключи Страк.

— Нещо такова.

— А ако благодарността не се окажеше достатъчна?

— Възнаграждение, може би. Ако си върнем скъпоценните камъни, господарят ми с радост ще ги раздели с вас.

— Ние убиваме това, което ядем, и си взимаме това, което ни трябва. С богатства не боравим.

— И докъде стигаме тогава? — попита Стендивън притеснено.

— Там, където не сте желани.

— Какво смятате да направите? — рече Пепърдайн.

— Ще помисля — отвърна Страк. — Стойте настрана от дружината. С вас ще се оправя по-късно.

Когато се отдалечиха достатъчно, Койла подхвърли кисело:

— Е, как се чувстваш като легенда?

— Вярваш ли изобщо на нещо от това?

— Не знам. Може би.

— На мен ми звучи като опашата лъжа.

— Забеляза ли, че слугата говори повече от господаря си? А иначе и две думи не съм чувала от него.

— Може би е по-добрият лъжец. И мисля, че се изтърваха, когато казаха, че знаят за звездите. Ние самите не знаехме нищо допреди няколко години.

— Може би няма никаква загадка в това. Ние живяхме затворено, докато бяхме в ордата. Много неща се криеха от нас.

— Което не ни пречеше да чуваме приказки. Не ми минават тези. И защо Дженеста ще заграбва товари със скъпоценности? Тя си имаше всичко, което й трябваше.

— Не знам. Всичко мога да очаквам от нея. Но, Страк… дължа на Пепърдайн. Можеше да не съм тук, ако той…

— Знам. И те все пак ни предупредиха за нападението, какъвто и да е бил мотивът им. Точно затова не заповядах просто да им прережат гърлата и да се приключи.

— Би ли могъл?

— Ако реша, че искат да ни измамят, със сигурност.

— Но е възможно да казват истината. Какво ще правим с тях?

— Зарязваме ги при първа възможност.

Отидоха при Даллог, който беше вдигнал знамето на дружината — то пърхаше на лекия вятър. Десетникът се суетеше с ранените, въпреки че изглеждаше все още болнав след прехвърлянето.

Като видя Страк и Койла, се изправи и махна широко с ръка да посочи пейзажа.

— Знаете ли, това все едно че е Кераган.

— Вече видяхме — увери го Койла.

 

 

Пепърдайн и Стендивън гледаха след Койла и Страк.

— Какво се надяваш да постигнеш с този боклук, който им пробута току-що? — изръмжа Стендивън.

— Само да спася живота ни, нищо повече. И да измисля някаква причина да не ни изхвърлят.

— Но товари със скъпоценни камъни? И тази Дженеста, за която само сме чували приказки? Закопаваш ни още по-дълбоко.

— Не могат да опровергаят нищо от това.

— Работата с лъжите е, че трябва да трупаш нови лъжи, за да ги поддържаш. Повярвай ми, знам го.

— Щом си такъв специалист по въпроса, няма да ти е трудно да си в крак, нали?

— Големите приказки трябва да се обмислят. Трябва да звучат достоверно. Когато подслушахме унистите, че се канят да нападнат, когато се крихме там и слушахме, трябваше да съставим план. Неопровержима лъжа.

— Нямахме време. Трябваше да се възползваме бързо от този шанс. Знаехме, че се носи слух, че инструментумите са у тези орки. Вече сме сигурни.

— О, да, вече сме сигурни — отвърна Стендивън. Лицето му все още беше разкривено от прехвърлянето. — Но каква полза ни носи това?

Пепърдайн въздъхна отегчено.

— Слюнки ти бяха потекли от алчност да се докопаш до тях! Проглуши ми ушите колко били ценни.

— Дръж си езика! — изръмжа Стендивън и изпъчи гърди. — Не забравяй кой е господарят тук.

— Защо, какво ще направиш? Обстоятелствата се промениха. Вече става въпрос за оцеляване.

Стендивън изсумтя, но не настоя повече на своето.

— Ще ти кажа защо ти трябват инструментумите — продължи Пепърдайн. — Кантор Хамрик. Той няма да се откаже, докато не ни намери, а инструментумите са единственото нещо, за което можем да се спазарим с него.

— Как би могъл да ни намери тук?

— Аз смятам да се върна. А ти? И става въпрос и за моята глава, не само за твоята.

— Все пак не мисля, че…

— Не мога да ни измъкна с бой от това, както направих с ескорта на Хамрик. Ще е безумие да скачам на цяла бойна дружина орки. Ще трябва да хитруваме и да не бързаме. Или имаш по-добра идея?

И да имаше, Стендивън така и не можа да я сподели. На мястото, където се беше струпала по-голямата част от дружината, се вдигна врява. Двама от съгледвачите се бяха върнали и бяха довели някого.

— Хайде да видим какво става — рече Пепърдайн.

Стендивън изпъна ръка и младият мъж му помогна да стане.

Щом се приближиха, видяха, че съгледвачите са довели друг орк. Изглеждаше на зряла възраст, може би старец, доколкото двамата човеци можеха да преценят. Облеклото му се състоеше от елек от агнешка кожа, торбести гащи и здрави обуща до глезените от щавена кожа. Беше висок почти колкото кривака, на който се подпираше, докато вървеше.

Неспокойните очи на пленника шареха от лице на лице.

— Няма да те нараним — увери го Страк. — Разбра ли ме?

Пастирът кимна.

— Как се казваш?

— Йелбра — отвърна колебливо старецът.

— Сам ли си тука?

Той кимна отново.

— Никой друг не видяхме — потвърди един от съгледвачите.

— Къде е най-близкото селище, Йелбра? — попита Страк.

Пастирът все едно не го чу. Беше зяпнал Джъп и Спуррал.

— Какво са… тия? — възкликна старецът и ги посочи.

— Не си ли виждал джуджета?

Той заклати глава — много по-енергично, отколкото при кимането.

— С нас са. Не се бой от тях, няма да ти навредят. Най-близкото селище?

— Не знаете ли? — попита той още по-удивен.

— Щяхме ли да питаме, ако знаехме? — избоботи Хаскеер.

— То е… — Погледът му отново се отмести, очите му се облещиха и той издаде нещо средно между ахване и стон.

Поводът за тревогата му бяха Стендивън и Пепърдайн. Видимо потресен, Йелбра се смъкна на измъчените си от артрита колене и промълви раболепно:

— Господари…

— Какво става тук, мамка му? — попита намръщено Хаскеер.

Овчарят го зяпна, лицето му бе разкривено от ужас.

— На колене! Покажи почит!

— На тях? — Хаскеер се изсмя. — На човеци? Могат да ми цунат пъпчивия задник!

Йелбра изглеждаше съвсем потресен. Зяпна и пребледня.

— Откога орките се кланят на човеци? — попита Койла.

Пастирът я изгледа така, все едно въпросът е напълно непонятен за него.

— Серафейм каза, че тук властват хората — спомни си Страк. — Изглежда, е прав. Стани — подкани той Йелбра.

Старецът остана на колене, без да откъсва очи от Пепърдайн и Стендивън.

Страк кимна на двамата съгледвачи и те подхванаха овчаря и го изправиха на крака. Той се вкопчи в кривака си, все едно беше единственото, което може да го задържи прав.

— Аз задавам въпросите тук — напомни му Страк с малко по-груб тон. — Не те. Как се казва тази земя?

Старецът обаче бе като омагьосан от присъствието на хората — беше ги зяпнал и трепереше. Не отвърна.

Страк махна на Пепърдайн.

— Ела тук.

Човекът се поколеба за миг, но все пак пристъпи напред.

— Ти го питай — нареди Страк.

— Аз ли?

— Повече е запленен от вас, отколкото от нас. Хайде.

Леко смутен, Пепърдайн се покашля.

— Ъъ, Йелбра. Как се казва тази земя?

Макар овчарят да беше навел глава, за да избегне погледа на Пепърдайн, беше явно, че е изумен от незнанието му.

— Ако благоволиш, господарю: Акуриал.

— Благоволявам. Само че не съм ти господар. Чуваш ли ме?

Пастирът му хвърли поглед, изпълнен с недоумение и може би лека нотка на жал към някой, който несъмнено си е изгубил ума.

— Да, госпо… да, чувам те.

— Добре. Как се казва най-близкото селище?

— Тарес.

— А има ли орки там?

— Разбира се. Много.

— Къде е то? Колко е далече?

— Право на юг. Пешком може да се стигне до залез-слънце.

— Благодаря ти, Йелбра. — Пепърдайн погледна Страк и тъкмо се канеше да отстъпи назад, когато пастирът заговори отново:

— Моля за извинение, гос… моля за извинение, но не мога да проумея защо не знаете тези неща. Проверка ли е това?

— Не е. Ние сме… от далечна страна.

— Трябва да е много далече оттук.

— Повече, отколкото можеш да си представиш — намеси се Страк и махна на Пепърдайн да се отдръпне. — Казах го най-сериозно, Йелбра: няма да ти навредим. Но искам думата ти, че няма да кажеш на никой за това, че си ни видял. Или и това трябва да чуеш от него? — И кривна палец към Пепърдайн.

— Никой няма да ми повярва, ако чуе тая история. Все едно, аз почти никого не виждам тук навън. Гледането на овце е самотна работа.

— Що за работа може да е това за орк? — изсумтя презрително Хаскеер.

Въпросът отново като че ли се оказа непонятен за овчаря. Във всеки случай още нещо беше привлякло погледа му.

— Вие носите оръжие, — прошепна той, все едно го беше забелязал едва сега. В гласа му имаше удивление и страх.

— Необичайно ли е това по тези места? — попита Койла.

— Вие наистина сте от далечна земя. Забранено е със закон.

— Достатъчно време отделихме тук — реши Страк и обърна гръб на Йелбра.

Отдалечи се от другите и привика командирите си.

— Ще слезем до този Тарес — каза им. — И май ще е добре да скрием оръжията си.

— Всички ли отиваме? — попита Койла. — А базов лагер?

— Този път — не. Ако се наложи отново бързо да използваме звездите, искам всички да сме заедно.

Джъп кимна към човеците.

— А с тях какво правим?

— По-добре да ги задържим с нас. От това, което видяхме току-що, може да се окажат единственият начин да накараме някой да говори с нас.

— Не ми харесва тая работа — изръмжа Хаскеер.

— И на мен. Но можем да се отървем от тях веднага щом престанат да са ни от полза. Организирайте дружината за поход.

Пръснаха се по задачите си, а овчарят извика след тях:

— Ами аз? Трябва да се погрижа за животните си.

— Можеш да си ходиш — викна му Страк.

— Ами да — добави Койла. — Разкарай си стадото оттук.