Стен Никълс
Оръжия за магическо унищожение (12)

11.

— Ако ще го правиш, давай и да приключваме — отвърна Койла.

— Не искаме да те нараним.

— Ние?

— Не съм сам.

С крайчеца на окото си тя видя, че в сенките се крие още някой.

— Просто се опитваме да ви помогнем — добави човекът.

— Доста странен начин да го покажете. — Пръстите й зашариха към нейния нож.

— Не исках да вдигнеш врява и да докараш другите тук. — Мъжът сграбчи ръката й, издърпа ножа от канията и го хвърли настрани. — Или да ти хрумне нещо още по-глупаво.

— Кой си ти?

— Дълга история.

— И защо някой от расата ви ще иска да помага на орк?

— Друга дълга история.

— Не си от най-приказливите, а?

— Нямаме време. Това селище скоро ще бъде нападнато. Но можеш да направиш нещо, ако успееш да вдигнеш бойците си.

— Защо да ти вярвам?

— Видяхме какво се трупа навън. Повярвай на думата ми.

— Дума на човек?

— Как може едно предупреждение да е капан? Виж, ако прибера ножа, ще се държиш ли добре?

Койла кимна.

Мъжът прибра ножа и се отдръпна.

Тя остана неподвижна на пода.

— Позволи ми да те видя поне.

Мъжът се засуети за миг, след което светнаха искри и затрепка пламъче на свещ.

Доколкото Койла разбираше от човешки същества, този мъж изглеждаше в разцвета на силите си. Определено изглеждаше силен. Буйната му коса беше руса. Нямаше косми по лицето, каквито си пускаха много от тяхната раса.

Мъжът измести свещта и кръгът трепкаща светлина показа лицето на другия. Беше по-стар и с тяло като на човек, свикнал на ленив живот. В оредяващата му черна коса и късо подстриганата брада имаше сиви косми. Въпреки утринния мраз бялата кожа на лицето му беше плувнала в пот.

— Как се казвате? — попита Койла.

— Аз съм Джоуд Пепърдайн — отвърна по-младият. — Това е моят… Това е Микалор Стендивън. А ти?

Тя се надигна.

— Койла.

По-старият заговори:

— Губим време. Една войска религиозни фанатици ще нападне тук всеки момент. — Беше видимо по-изнервен от спътника си.

— Унисти ли? — попита Койла.

— Има ли значение? — отвърна Пепърдайн. — Важното е, че са адски настървени да нанесат погром.

— Пазят ни добре.

— Сериозно? Доста лесно влязохме.

— Не разбирам защо ще взимате нашата страна против вашите.

— Нищо общо нямаме с тях — настоя Стендивън.

— Да кажем просто, че интересите ни са общи — предложи Пепърдайн. — И че ще загинем общо, ако не започнеш да вдигаш защитата ви веднага. Повярвай ми.

— Много искаш.

— Какво имаш за губене? Ако те лъжем, единственото, което ще направиш, е да вдигнеш всички по тревога. Ако казваме истината, имаш шанс да отбиете атаката.

— Но решавай веднага — добави Стендивън. — Защото ако решиш да откажеш, можем да се опитаме да се измъкнем оттук.

— Ще го направиш ли, Койла? — попита Пепърдайн.

— Ще го направя. Но ако е някоя хитрина, ще си платите и двамата!

Той се усмихна благодарно.

— Но го направи тихо. За да не предупредим нападателите.

— О, нима? Изобщо нямаше да се сетя. — Изгледа го убийствено и тръгна към вратата. — Вие двамата стойте плътно до мен. Мнозина тук ще са готови да ви убият само като ви видят.

Поведе ги към съседната колиба и нахлу вътре.

Хаскеер още спеше, хъркаше шумно. Страк седеше в другия край на стаичката и точеше меча си. Обърна се рязко.

Койла вдигна ръка.

— Спокойно.

Той изгледа двамата кръвнишки.

— Какви са тия, по дяволите?

— Те са… приятели. Или поне не са врагове.

— Какво?!

— Страк, може да ни нападнат съвсем скоро.

— Кой го казва?

— Те. — Посочи Пепърдайн и Стендивън. — И не мисля, че можем да рискуваме, като не им обърнем внимание.

— Но…

— Ако са прави, нямаме време за губене и… Не можеш ли да спреш този шибан шум?

— А? А, да. — Обърна се и срита стотника.

Хаскеер подскочи и седна.

— Ъъ? Мамка му. Човеци! — Ръката му се стрелна към ножа.

— Успокой се — спря го Страк. — Знаем.

— Но какво…

— Може би сме в беда.

— В беда? — Хаскеер още се мъчеше да надвие съня.

— Да. Според тях.

— Според тях? — повтори той и сънено затърка очи. — Те са само едни гадни…

— Разбираме, че не ни знаете кои сме — намеси се Пепърдайн.

— Знаем какви сте — избоботи Хаскеер.

— И нямате основание да ни вярвате. Но ако не ни чуете, скоро тук ще ви се изсипе орда побъркани.

— Звучи логично, Страк — каза Койла. — Ядосахме Милост Хоброу и нейните унисти. Ако са ни проследили…

Страк погледна двамата човеци и попита:

— Какъв е вашият интерес в това?

— Нямаме време за дълги биографии — отвърна Пепърдайн.

Няколко мъчителни секунди Страк оглежда лицата им и премисли.

— Добре, вдигаме тревогата. — Хаскеер понечи да възрази, но Страк махна с ръка да го спре. — По-добре подготвени, отколкото изненадани.

Хаскеер въздъхна примирено.

— А с тях какво правим? — Кимна към двамата човеци.

— Ще ги заключим някъде.

Пепърдайн се стегна.

— Никой няма да ни затваря. Ние участваме в това.

— Не можем да ги оставим да се мотаят тук въоръжени — възрази Хаскеер.

— Аз не нося оръжие — заяви Стендивън и разтвори палтото си да покаже.

Хаскеер се втрещи.

— Без оръжие? Хората наистина са сбъркани.

— Този има нож — каза Койла.

— И ако някой го иска, ще трябва да ми го вземе — отвърна предизвикателно русият.

Койла оцени думите му и каза:

— Моите уважения за това.

— Но ако се окаже измама — закани се Страк, — това, че си с оръжие, няма да ни попречи да ви съдерем кожите. Да действаме.

Излязоха от колибата. Страк заповяда на човеците да изчакат с Койла, а на нея — да ги държи под око. После двамата с Хаскеер тръгнаха да вдигнат другите, промъкваха се тихо от врата на врата. След тях наизлизаха орки и джуджета, понесли оръжия и без да вдигат шум.

Разчорлени от съня, Джъп и Спуррал крачеха през поляната към Страк. Спуррал изглеждаше ядосана.

— Какво търсят те тук? — И посочи подопечните на Койла.

— Дошли са да ни предупредят. Така казват. И преди да си ме попитала, представа нямам кои са.

— И им вярвате?

— По-добре да не рискуваме. — Обърна се към Джъп. — Твоите могат ли да направят отбранителен кръг?

— И насън. Какво имаме насреща?

— Не знам. Но може да е голямо.

— Видя хала на племето ни. Нямаме много здрави бойци.

— Имате нас.

Джъп кимна и тръгна към племето си. Спуррал изгледа още веднъж сърдито двамата човеци и заситни след него.

Приближи се Хаскеер.

— Дружината е готова, Страк. Как се групираме?

— Трябва да сме мобилни. Разделяме се на пет отряда, командвани от мен, теб, Койла, Джъп и Даллог.

— Даллог?!

— Не обсъждам. Разпредели отрядите и гледай новите да са разхвърляни поравно.

Остави го да се оправя и затича към Койла и двамата човеци.

— Разделям дружината на групи. Ти водиш едната. Ще има укритие за болните и старите. Тези двамата могат да идат там.

— Мен ме устройва — обади се с готовност Стендивън.

Пепърдайн го погледна презрително.

— Мен — не.

— Нямаш думата тук.

— Мога да се бия, а всяка ръка ще ви трябва.

— Мястото ти е до мен! — изръмжа Стендивън.

Тонът му накара Страк и Койла да се спогледат учудено.

Пепърдайн се направи, че не е чул господаря си.

— Мога да съм по-полезен тук.

— Както намериш за добре — реши Страк. — Няма време за спорове.

— По-добре остани с моята част — каза Койла. — Освен ако не искаш да те вземат за враг.

Пепърдайн кимна.

— Права си.

— Хаскеер разделя групите — обясни Страк. — Иди там и го вземи със себе си. — Посочи Стендивън. — Той може да се скрие със старите и болните. — После заби пръст в гърдите на Пепърдайн. — Ти. Ако направиш грешен ход или ни попречиш, си мъртъв.

 

 

Обучени в отблъскването на неканени гости, джуджетата бързо заеха позиции в отбранителните окопи. Наблюдатели се изкатериха на дърветата. Стрелци застанаха по покривите на постройките. Петте отряда орки заеха стратегически позиции по поляната.

Тези, които не можеха да се бият, плюс Стендивън, се скриха в най-здравия плевник. На Уийм му възложиха задачата да ги пази. Безсмислена роля, предвид това, че ако врагът стигнеше до тях, всичко вече щеше да е изгубено.

Щом суматохата приключи, всички се отпуснаха по местата си и зачакаха. Нищо, дори птича песен не нарушаваше утринната тишина.

Групата на Койла се беше прикрила зад няколко ниски храста. Всички бяха готови да открият стрелба веднага щом се наложи. Шестимата орки току поглеждаха навъсено Пепърдайн.

Минутите се точеха необичайно бавно.

— Гледай само да се окажеш прав — прошепна Койла, очите й шареха по дърветата.

— Прав съм.

— Сериозно? Нещо не бързат да се показват.

— Ще дойдат. — Той я погледна и сви устни. — Знаете ли срещу какво ви предстои да се изправите?

— Спречквали сме се с унисти и преди.

— Наскоро?

— Преди няколко години.

— По тези места разправят, че били станали още по-безмилостни.

— Не си оттук значи?

— Не съвсем.

— Тогава може би не знаеш всичко и за орките.

— Тези фанатици са диви. Те са култ на смъртта.

Тя се усмихна.

— И ние.

Чу се писък. Едно джудже се откъсна от горните клони на дървото срещу тях и тупна долу, прободено от стрела. Стрелите засвистяха над зелената морава, засякоха през листа и застъргаха по дървесна кора — разчистваха пътя на облечените в черно фигури, които излизаха от леса.

Койла измъкна меча си.

— Време е да покажеш от какво си направено, розовобузо човече.

Групата на Страк беше много встрани от нейната, в един от окопите с джуджетата. Отрядът на Джъп стоеше зад няколкото коли със сено, струпани в центъра на поляната. Тези с Даллог се бяха прикрили около и в издадения напред плевник. Но тези, които щяха да поемат първия удар, бяха Върколаците на Хаскеер, скрити зад храстите недалече от дърветата.

Хората прииждаха плавно, като вълна над океан от катран.

От укритията си стрелците на защитниците пуснаха градушка жилещи като разлютени оси стрели. Двадесетина от настъпващите паднаха. Трийсет-четирийсет джуджета наскачаха от окопите и се втурнаха напред в ръкопашен бой, размахали къси мечове и криваци. За орките на Хаскеер не остана никакъв избор, освен да нагазят и те в мешавицата.

Първите няколко минути в една битка се проточват безкрайно и завладяват сетивата. Движението, грохотът и вонята на страх надмогват всичко. Единственият им противовес е жаждата за кръв.

Хаскеер се хвърли сред човешкия порой и бързо посече първите двама, озовали се на пътя му. Щитът на трети пое цялата мощ на широкия му меч. Но мъжът, който го държеше, не издържа на напора и при втория удар защитата му се поколеба. Швирна кръв и той рухна, докато Хаскеер вече се извръщаше към следващия нападател.

Въздухът се изпълни със сърдитата глъч на стомана, с рев, ругатни и крясъци. Около Хаскеер бойците му се бореха да удържат вълната от плът, косяха враговете като жътвари узряло жито.

Макар джуджетата да се сражаваха със стръв, малко от тях притежаваха воинските умения на орките. Затова дребосъците започнаха да падат първи.

Един от тях рухна на пътя на Хаскеер с разцепена глава. Той прекрачи през трупа, за да посрещне убиеца му. Мускулест и с внушителни мишци, мъжът размахваше две брадви, които изглеждаха като играчки в огромните му ръце. И се движеше с бързина, немислима за огромното му туловище.

Хаскеер се сниши, за да избегне дивашкия замах на едната брадва. Залегна, когато противникът му едва не го разчлени с другата. Изпълзя бързо назад и се надигна за нова атака. Хвърли се напред и в същото време посече, търсеше пролука в защитата. Но човекът боравеше с брадвите с опит и лекота и изглеждаше неуморим. На Хаскеер нищо не му оставаше, освен да се брани. Вихрушката от удари продължи.

Оркът знаеше, че някой от хората в мелето наоколо може всеки момент да реши да го намушка в гърба, и затова заложи на бързината. Натисна силно напред, опита се да пробие човешката стена като жив таран. Противникът му отби напада. Хаскеер налетя отново. За миг се задържаха на място, разменяха си свирепи удари, без никой да отстъпи. Най-сетне човекът поддаде и направи стъпка назад. Хаскеер засили натиска, мечът в ръката му се развилня като буря.

Ръката на мъжа се откри от лакътя до китката и оркът я посече дълбоко. Швирна кръв и човекът изтърва брадвата. Хаскеер не се помая — бързо извъртане и острието отново захапа плът. Мъжът изрева, гърдите му почервеняха от косата рана. Тежка, макар и не фатална, но достатъчна, за да пусне другата брадва от запотената си длан и да се олюлее.

Хаскеер грабна едната брадва и замахна. Главата на мъжа отхвърча от раменете и се изтъркаля в мелето. Тялото за миг се задържа право — приличаше на кървав фонтан, — преди да рухне.

Близо до него Сифи отстъпваше пред натиска на едър мъж с меч. Хаскеер запокити брадвата в гърба на противника му и той размаха ръце и заора по лице в земята. Сифи вдигна палец на стотника си и се извъртя, за да скочи срещу следващия.

Нападателите продължаваха да прииждат откъм дърветата и боят вече кипеше отвсякъде. Хаскеер вдигна меча си, за да посрещне нов човек с разкривено от бяс лице. Вече започваше да си мисли, че Кват ще бъде прегазен.

Малка стегната група започна да си пробива път през гъстата гмеж. Напредваха упорито и посичаха всякаква съпротива пред себе си. След няколко минути стигнаха до отряда му и се включиха в клането.

— Позабавихте се! — изръмжа Хаскеер, докато отбиваше едно стрелкащо се към него човешко копие.

— Пак имаш късмет, че дойдохме! — извика в отговор Койла, изби меча от ръката на един унист и му проби черепа. След миг посече съседа му през корема. Гневът, който бе насъбрала, й стигна, за да прегази и следващия.

Спря задъхана, докато нови двама унисти настъпваха нащрек към нея. Докато пресмяташе дали да използва срещу тях скъпоценните си метателни ножове, забеляза Пепърдайн.

Човекът се движеше между противниците като риба в бистра вода. Владееше оръжието майсторски и боравеше с него като ветеран. Завиваше и се въртеше, оставаше винаги настрана от свирещата стомана с почти презрителна лекота. А когато удареше, винаги беше бързо като мисълта и точно.

Уби двама мъже пред себе си в бърза последователност. Никой от двамата дори не успя да влезе в схватка с него. Още докато падаха, той вече търсеше да посече нова плът — и го направи с точността на хирург. След секунди гъвкавият му танц донесе смъртта на нов облечен в черно човек.

Хаскеер също видя това, изтръгна меча си от корема на онзи с копието и го остави да падне.

Атаката продължаваше. От всички посоки. По границата на поляната нямаше нито едно място, където да не кипи бой. Тук-там отбранителната линия се беше накъсала и защитниците се огъваха. Джуджетата понасяха загуби и вече имаше много мъртви, но засега щетите на орките бяха нищожни. Страк се съмняваше, че нещата ще се задържат дълго така.

Жънеше през пороя от човешки тела с меча и камата. Свали двама пред себе си с двойно забиване. Бързината на оръжията му порази други трима за също толкова удара на сърцето. Но враговете продължаваха да прииждат.

Мъжът срещу него боравеше тромаво с огромния боздуган в двете си ръце, но от това свистящият топуз с шипове не ставаше по-малко опасен. В продължение на цяла минута Страк не успя да направи нищо, освен да отбягва замахванията му. След това взе мярката на противника си, изчака дебелата дръжка да се издигне високо и назад, влезе под изпънатите ръце на човека и го прониза. Унистът се свлече.

Страк забърса с ръка потното си чело и натисна напред.

Въпреки съпротивата, която срещаха, хората вече навлизаха в селището. На групи — малки, изпълнени с войнствен фанатизъм ядра, които с дивашка ярост помитаха всичко по пътя си. Защитниците ги забавяха, но беше трудно да ги спрат.

Групата на Даллог, получила заповед да стои на позиция при плевника, до този момент не беше влязла в бой. Случилото се в следващия миг го компенсира. Цяла тълпа хора, два пъти повече от орките, се изсипа с вой, за да ги помете. Завърза се неравен бой.

Даллог се озова срещу трима побеснели от ярост фанатици. Гневът, както и броят им, му дадоха предимство. Гневът е лош съветник, а с това, че нападаха в група, си пречеха един на друг. Той се възползва бързо: бръснещ страничен удар в главата на единия унист го изкара от сцената.

Другарите на падналия се оказаха не толкова лесни за надвиване. Единият замахна към Даллог със скъсеното копие с нащърбен връх. Другият понечи да го заобиколи за атака отстрани или в гръб. Действаха заедно. Това, че станаха с един по-малко, само усили заплахата и иронията не убягна на Даллог.

Той се завъртя бързо, за да избегне копието, и замахна по този, който се опитваше да го заобиколи. Широките мечове закънтяха един в друг. Схватката се заплете и сигурно щеше да се задържи дълго без изход, ако не се намеси копиеносецът. Загубил търпение, той налетя да прободе Даллог, забравил в порива си всякаква предпазливост — и това беше добре дошло. Даллог се завъртя рязко, замахна с меча и изби копието от ръцете на униста. Продължи, без да спира, и нанесе убийствения удар.

Бързината на убийството за миг стъписа нападателя с меча. Преди да е успял да се съвземе, Даллог налетя дивашки и го блъсна с рамо. След това замахна отвисоко с цялата си сила и му пръсна черепа. Мъжът се свлече на земята.

Даллог се опря на зацапания си с кръв меч, тежко задъхан. Надяваше се Върколаците да не забележат колко е уморен.

Унистите бяха подпалили плевника. Гъст черен пушек бълваше от разтворените врати. Пламъците пълзяха по дървените стени, покривът димеше. Един човек с пламнали дрехи притича с писъци покрай него, залитна и падна. Орки и унисти се биеха отчаяно. Цареше пълен хаос.

Нещо привлече погледа му. Откъм дърветата се появиха фигури. В първия миг не можа да проумее какво са, но щом излязоха на поляната, ги видя добре. Конници в черно, десетки и десетки.

— Втора вълна! — изрева Даллог. — Втора вълна!